Хана Хауъл
Шотландски завоевател (10)

Глава 10

Студът от сипещия се дъжд започваше да се пропива в костите на Джолийн. Откакто бяха избягали от Дръмуич, имаха голям късмет с времето, макар да подозираше, че някои фермери хич не са били доволни от цяла седмица без капка дъжд да падне от небето, за да освежи посевите им. Предполагаше, че с лошия късмет, който имаше напоследък, трябва да бе изненадана, че не прекараха цялото пътуване, затънали в калта. Единственото добро нещо на лошото време беше, че и Харолд и мъжете му страдаха като тях.

Съпругът й, от друга страна, сякаш не го забелязваше. Той седеше висок и силен на седлото си, а дебелият вълнен плейд, увит около тялото му, бе единственият знак, че е забелязал колко студено и мокро бе станало. Това я дразнеше, тъй като много скоро щеше да се наложи да му каже, че не може да понася повече, и че има нужда от почивка, за да се изсуши и стопли, преди да продължат. Ръцете й бяха прекалено вдървени от студа, за да може да борави умело с юздите.

Бяха спечелили достатъчно преднина пред Харолд, за да не го виждат зад себе си, но тя знаеше, че мъжът все още е по петите им. От време на време долавяше звуците от преследвачите им. Щом Харолд продължаваше да ги следи и в това време, значи беше плашещо упорит и може би малко отчаян. Вероятно братовчед й споделяше мнението на Сигимор, че щом стигнат до Дъбхайдленд, ще бъдат в пълна безопасност. Тогава Харолд със сигурност щеше да е в неизгодна позиция. Джолийн се надяваше, че и двамата мъже са прави, и че зад стените на Дъбхайдленд тя и Рейнард щяха да намерят безопасността поне за малко. Щеше да има нужда от почивка, или поне от място, където да се възстанови от белодробното възпаление, което без съмнение щеше да получи след този ден.

Изведнъж тя се замисли за Рейнард и се помоли племенникът й да е добре. В момента Харолд може и да не преследваше момчето, но едно толкова променливо време също можеше да е опасно за него. Джолийн прогони страховете си, знаейки, че точно сега не би могла да направи нищо за него. Освен това имаше пълно доверие в мъжете Камерън, че ще се погрижат за него.

Поглеждайки през дъжда, видя, че докато се бе изгубила в мислите си, Сигимор ги бе отвел дълбоко в хълмовете. Освен това разбра, че ако не е много внимателен, скоро щяха да се озоват на открито, където щяха да се виждат отдалече. Дори и с дъжда, сипещ се около тях, тя предположи, че двама ездачи на голия хълм щяха да се забелязват от километри. Въпреки съмнението си за това накъде я води, Джолийн не каза нищо. Въпросът можеше лесно да бъде взет за критика, а той не заслужаваше подобно нещо след всичко, което бе сторил, за да опази нея и Рейнард. Без съмнение имаше план. Просто й беше прекалено студено и бе прекалено изтощена, за да се досети за него.

Сигимор й направи знак да спре и слезе от коня си, но тя не виждаше нищо, освен каменната стена на хълма пред тях. Когато той й помогна да стъпи на земята, тя остана за миг, държейки се за него, докато премръзналите й мокри крака успяха да я задържат права. Искаше й се да се сгуши в обятията му, но тъй като и той беше мокър, тя се съмняваше, че би могла да намери точно сега топлината, от която имаше нужда.

— Сега ще трябва да повървиш малко, момиче, и да водиш коня си — каза Сигимор.

— Пътят пред нас да не би да е прекалено несигурен, за да яздим?

— Да, пътят е неравен, но ще ни изведе от този дъжд. — Той я целуна по челото, преди да се обърне и да сграбчи юздите на коня си. — Мисля, че мястото, на което те водя, ще ти хареса. Стъпвай внимателно. Земята е камениста и хлъзгава от дъжда.

Вътрешно проклинайки, Сигимор поведе Джолийн по тесния каменист път. Проклинаше Харолд, проклинаше времето. Джолийн не се оплака, дори след като заваля, но той знаеше, че е толкова изтощена, и че е на ръба да припадне. Когато я целуна, кожата й под устните му бе леденостудена. Тя бе много по-силна, отколкото бе очаквал, беше се доказала отново и отново, но той знаеше, че вече е на края на силите си. Съпругата му бе опасно премръзнала.

Той я отведе до една пещера, чийто вход бе добре скрит от склона и гъсто обраслата растителност. Тъмнината беше почти непрогледна. Посягайки към дисагите си, Сигимор извади свещ и кремък. Щом я запали, той се приближи до Джолийн и я огледа.

Беше подгизнала и в още същия миг започна да трепери толкова силно, че чак зъбите й затракаха. Бе сигурен, че слабата светлина не е единствената причина тя да изглежда толкова бледа. Знаейки колко опасна може да е една настинка, той почувства силна тревога, но бързо я задуши. Това, от което имаше нужда тя, бе да бъде обгърната от топли, сухи дрехи, настанена пред голям огън и да й бъде дадена топла храна. Но той не можеше да й осигури нищо от това, докато не стигнеха до Скарглас.

Забелязвайки малка ниша в стената, Сигимор покапа малко восък и закрепи там свещта. След това насочи пълното си внимание към съпругата си. Игнорирайки слабия й протест, свали мокрите й дрехи. Измъквайки риза от чантата си, той я използва да я подсуши, търкайки силно кожата й, за да я сгрее. След като я облече в сухи дрехи, обви две одеяла около нея и я настани пред свещта. Въпреки първоначалния й протест, тя се остави напълно на грижите му и това го разтревожи.

Сигимор отведе конете в далечния край на пещерата и се погрижи за тях, колкото можа, без да смее да свали седлата им. След това смъкна и собствените си мокри дрехи. Макар да не смееше да запали огън, докато не е сигурен, че Харолд не е наблизо, за да види светлината или да усети пушека, той погледна в намазаната с олио кожена чанта, закачена за седлото му, за да провери дали торфа, който носеше, е все още сух. След това извади одеялата, върна се при Джолийн, седна до нея и ги уви около двама им. Когато я взе в обятията си, забеляза със задоволство, че тя вече не трепери толкова силно, колкото в началото.

— Надявам се, че Рейнард е добре — каза тя, обви ръце около него и се притисна към тялото му, колкото бе възможно.

— За момчето ще се грижат много добре — отвърна Сигимор. — Без да им се налага да бягат от братовчед ти, ще яздят директно към Скарглас. Вярвам, че в момента Рейнард е на топло, нахранен и обгрижен.

— Мислиш ли, че Харолд ще намери това място? — Сега, след като се постопли, Джолийн започна да усеща как страховете й нарастват.

— Не мисля. Тази пещера не е лесна за намиране дори и когато навън времето е слънчево. Братовчед ми Юън ми я показа преди година, когато проблемите между семейства ни изчезнаха. Тук невинаги е мирно, затова искаше да знам всички места, където един мъж може да се скрие от врага.

— Може би трябва да изгасим свещта.

— Не. Светлината е много слаба, а и скоро ще преместя теб и свещта в края на пещерата при конете.

— А след това какво ще правиш? Нали не смяташ да излезеш навън? — Тя се боеше, че той може да реши да рискува живота си по този начин, и освен това, макар да я беше срам да си го признае, се боеше, че може да я остави сама.

— Не, прекалено рисковано е да се разделяме, когато може да имаш нужда от помощта ми. Но смятам да стоя близо до входа на пещерата и да се опитам да видя или чуя нещо, което да ми покаже къде е копелето.

— Не мога да повярвам, че успява да ни следи толкова близо. В мига, в който започна дъжда, наистина мислих, че ще се откаже, че ще потърси подслон, поне за себе си. Това е много непривично за него. Харолд мрази да се мокри или цапа. Винаги го е мразил.

Сигимор кимна.

— Мъже като него не обичат да цапат хубавите си ръчички или скъпите си дрехи. Предпочитат да използват отрова или да се промъкнат в тъмното зад гърба на някой мъж, или да платят на някого да свърши работата вместо тях. Но сме близо до Дъбхайдленд. Знае, че ще изгуби играта, ако стигнем дотам. Освен това се бои, че някои от роднините ти могат да научат за смъртта на Питър или за изчезването на теб и момчето от Дръмуич. Знае, че колкото по-дълго сте извън обхвата му, толкова по-голям е шансът роднините ти да тръгнат след него. Има нужда от вас, за да се предпази от опасността.

— И трябва да се върне в Дръмуич и да стегне хватката си около него. Съмнявам се, че има пълно доверие на хората си.

— Едва ли Харолд има доверие на когото и да е било. — Той се изправи и й помогна да стане на крака. — Ела, най-добре е да се настаниш отзад. Веднага щом науча къде е глупакът, може би ще мога да запаля и огън.

— Би било много хубаво, макар че вече ми е много по-топло.

— Поне зъбите ти спряха да тракат.

Той закрепи свещта в друга ниша и омота Джолийн в одеялата. По нейно настояване задържа едно за себе си и го уви около тялото си, заставайки на входа на пещерата. След като тя бе спряла да трепери и той бе почувствал как топлината се връща в тялото й, вече не се тревожеше за здравето й. Сега се притесняваше Харолд да не ги намери. Ако откриеше скривалището им, щяха да се окажат уловени в капан.

Докато следеше за знаци, които могат да издадат приближаването на Харолд, Сигимор се опита да измисли начин, по който да избягат, ако с Джолийн се окажат притиснати в ъгъла. Макар че можеше да измисли няколко, само огромен, луд късмет би им помогнал да се измъкнат. Не можеха просто да яхнат конете си и да препуснат, тъй като пътеката беше прекалено тясна. И макар входът на пещерата да бе достатъчно тесен, че през него мъжете да влизат един по един, за да го атакуват, Сигимор се съмняваше, че би могъл да удържи дузина нападатели или да ги спре да стигнат до съпругата му. Вярно бе, че изпитваше известна гордост с уменията си на боец, но дори той намираше за невъзможно сам да победи дванадесет добре въоръжени мъже. Дори не можеше да отведе англичаните далеч от Джолийн, за да може тя да избяга в Скарглас. Не само, че Харолд бе наясно, че тя е с него, но имайки предвид ужасното чувство за ориентация на младата жена, лесно би могла да се озове в ръцете на врага. Както вече веднъж бе направила.

Сигимор започваше да мисли, че бе направил грешка в преценката си, която вероятно щеше да им струва живота, но побърза да прогони тази мисъл. Нямаха никакъв избор. Джолийн беше опасно премръзнала. Не беше казала нищо, но ръцете й бяха ледени, и Сигимор ясно бе забелязал колко й е трудно да държи юздите. Поне сега, след като им се наложеше отново да потеглят, нямаше да се притеснява, че може да припадне от изтощение.

Тихият звук от потракване накара Сигимор да се напрегне. Той погледна към Джолийн, която изглежда бе заспала. Това го разтревожи за миг, преди да си спомни колко лесно й беше да се събуди от дълбокия си сън. Макар сънена, когато я будеше в ранни зори, тя следваше нарежданията му точно и бързо, което бе от най-голямо значение. Вероятно бе добре, че ще успее малко да поспи, реши той и се обърна отново към входа на пещерата, бавно вадейки меча си.

Когато звукът от приближаващи мъже стана по-силен, Сигимор мислено започна да се моли да продължат да вървят. Той изруга наум, когато мъжете спряха на няколко крачки от мястото, на което стоеше. Бяха прекалено близо, за да е спокоен. Шумът, който издаваха, и бурята не бяха прекалено силни и можеше да не са достатъчни да заглушат звуците, които издаваха конете в пещерата, а той не можеше да се върне при тях, за да се опита да им попречи да стоят спокойно. Беше изумен, когато чу мъжете да говорят. Нежеланата му компания беше на сантиметри от него, очевидно криейки се под заслона на стената отпред. Сигимор чакаше напрегнато да долови някоя част от плана на Харолд или някакъв знак, че мъжете му са открили къде се крият той и Джолийн.

— Милорд, трябва да намерим подслон — каза Мартин, докато се криеше под малката издатина точно до Харолд.

— Сигурен съм, че дойдоха насам, Мартин — сопна се Харолд, гледайки как водата се стича от ръба.

— Може и да са на сантиметри от нас и пак да пропуснем да ги видим. Дъждът беше доста зле, но вече се стъмва. Малкото светлина, която имахме, вече изчезва. Мъжете са премръзнали до кости и са изтощени. Конете също.

— Всички те са слабаци. Ами двамата шотландци? Тези глупаци би трябвало да са свикнали с всичко това.

— Само защото мъжете са свикнали с такова време, не значи, че искат да са навън, докато вали, и че не страдат от това. Има малка колиба надолу по тази пътека в полите на хълма. Изглежда е празна от известно време, но ще ни осигури подслон от дъжда. Може да прекараме нощта там.

— Нима? И какво ще правим на сутринта? Плячката ни ще е отдавна изчезнала и няма да ни е останала никаква диря, по която да ги търсим.

— И сега няма почти нищо, по което да ги проследим, освен тук-там по някое конско изпражнение — сопна се Мартин. — А и какво значение има дали ще имаме следа, или не? Знаем къде отиват и имаме мъже, които да ни отведат там.

— И тогава какво? Да нападнем крепостта само с дузина мъже? А какво за останалите места, на които шотландците казаха, че Камерън може да отиде? Скарглас? Чу ли всички неща, които говорят за мъжете там? Няма да имаме никакъв шанс да измъкнем малката кучка и хлапака оттам. Исусе, може да пострадаме дори само като минаваме през земите им на път за дома на онзи простак Камерън. Говори се, че има нещо нередно при онези Макфингал и че са роднини на глупака Камерън.

— Да не говориш за онези глупости с магиите? — попита Мартин с глас, натежал от сарказъм. — Слухове, нищо повече. Няма да се изненадам, ако мъжете от Скарглас нарочно поддържат тези легенди, за да държат хората надалеч.

— Аз лично нямам намерение да рискувам добруването си, разчитайки на това, което ти мислиш. Точно затова налагам толкова бърз ход. По дяволите, почти я хванах този път, нея и това копеле, което я придружава. Кланът му веднага щеше да ми предаде момчето, за да си върнат леърда.

— Нали казваше, че го искаш мъртъв?

— Е, не съм казвал, че ще го върна на хората му, щом получа детето, нали? Или че ще бъде жив? Ако планирам нещата добре, ще получа всичко, което искам… Джолийн в леглото ми, момчето в ръцете ми, а сър Сигимор отново в тъмницата на Дръмуич. И тогава копелето няма да умре леко. Не, ще го убия много бавно. Дори може да го използвам, за да накарам Джолийн да прави това, което й кажа. Той е нейният герой, а може би и повече, ако повярваме на онзи проклет свещеник. Съмнявам се, че дълго би могла да игнорира агонизиращите му викове. Тази надменна кучка много скоро ще ми се моли да сключи сделка с мен.

Мартин опита да изтрие дъжда от лицето си с ръкава на ризата си.

— Защо просто не я убиеш? Няма да ти донесе нищо, освен беди. Исусе, Харолд, никоя жена не заслужава това. Трябваше да я убиеш с останалите още в самото начало. Ако го беше направил, щяхме да си седим удобно в Дръмуич заедно с момчето и крепостта в ръцете ни.

— Внимавай, Мартин — каза Харолд със студен, твърд глас, — позволяваш си прекалено много заради дългогодишното ни познанство. Едно малко момче ме дели от това да стана граф на Дръмуич.

— Добре, милорд — каза Мартин, прекалено изтощен и нещастен, за да се бои от гнева на Харолд. — Задръж кучката жива, за да си играеш с нея, щом трябва, макар да не го разбирам.

— Защото ми се е присмивала прекалено много — почти изкрещя Харолд — и смятам да я унижа. Ще я направя моя съпруга, за да си подсигуря Дръмуич и да напълня кесията си, а след това смятам да я накарам да си плати за всичките пъти, в които ми е казвала „не“. Ще унищожа гордостта й. Ще използвам тялото й по всеки начин, по който мъж може да използва жена, докато не започне да се привива от срам. Дори мога да ти я дам да я пробваш един-два пъти. Ще я накарам да си плати за всяка една синина, която съм получил, докато я преследвах из тези проклети земи.

Замисляйки се за нещата, които е правил Харолд на жените в миналото, Мартин можеше само да съжалява лейди Джолийн.

— А ако е взела Камерън за любовник или дори нещо повече?

— Ще я накарам да плати и за това. — Харолд погледна дъжда. — Знам, че са близо, Мартин. Кълна се, почти мога да ги чуя как дишат. Обаче вече става прекалено тъмно. Къде са мъжете ми?

— Тъй като с теб яздихме доста пред тях, предполагам, че са в подножието на хълма, опитвайки се да убедят шотландците да ги преведат през тази пътека. Имайки предвид колко време мина, откакто ги оставихме зад нас, предполагам, че повечето от тях вече са направили заслон. — Мартин погледна надолу. — А, подцених ги. Няколко метра по-надолу са, но се крият под скалите като нас.

— Щом не можеш да видиш собствените хора зад нас, значи е време да спрем с преследването. Съмнявам се, че може да ни се отдаде подобен случай, затова най-добре да измислим как да се озовем зад стените на крепостта на Камерън.

— Защо да не се пробваме, докато са в Скарглас?

— Ако ни се отдаде шанс, със сигурност ще го използвам, но се съмнявам да успеем. Шотландците казаха, че Макфингал били обградени от врагове години наред и никой досега не ги е победил, нито е преминал през защитните им стени. Но не казват нищо подобно за… за… — Харолд изруга — както, по дяволите, се казва крепостта на червенокосия глупак. Трябва да приключа с това и да се върна в Дръмуич, преди скапаните ми роднини да чуят какво се е случило и да осъзнаят какво съм направил. Има вероятност да съберат смелост и да опитат да намерят Джолийн и Рейнард.

— Имаме ли хора, които наблюдават Скарглас за Камерън?

— Да, защото е сигурно, че ще отидат там. Изпратиха момчето напред и със сигурност ще потърсят заслон от този дъжд. Ще постоим наоколо, за да се опитаме да ги заловим, като излязат от скривалището си. Сега да се махаме от тази проклета скала.

Сигимор слушаше внимателно, докато мъжете слизаха обратно по пътеката. Въпреки че бе чул повече от един мъж да се качва нагоре, той се беше надявал Мартин да е прав и двамата с Харолд да бяха сами тук. Беше се подготвил да изскочи навън и да ги убие, но му се наложи да забрави този план. Макар че все още се изкушаваше да се пробва да сложи край на заплахата, идваща от Харолд, върху пропитата от дъжда пътека, той не можеше да рискува. Беше уверен, че може да се справи с него, Мартин и вероятно няколко от останалите, но нямаше гаранция, че другите ще избягат, ако той е мъртъв. Планът бе прекалено рискован, имаше вероятност да бъде убит или ранен и да остави Джолийн беззащитна.

Копнееше да убие Харолд и знаеше, че това желание няма да изчезне само защото мъжът не бе близо до него. Плановете му за Джолийн накараха кръвта да замръзне във вените на Сигимор и той искаше да сложи край на възможността мъжът да я докопа в ръцете си. Само мисълта той да я докосва, караше Сигимор да изпада в ярост — ярост, която бе станала почти неконтролируема, щом чу за плановете му да накара съпругата му да страда. За пръв път в живота си обмисляше да убие хладнокръвно човек, и то по начин, който ще му причини най-голяма болка. Вероятно би трябвало да се тревожи от тези свои чувства и от пълната липса на разкаяние, но не беше така.

Когато звуците от отдалечаващите се мъже заглъхнаха, Сигимор отиде в дъното на пещерата. Джолийн все още спеше и той бе доволен, че не беше чула болните кроежи, които Харолд имаше за нея. По толкова много начини все още бе изключително невинна. Не искаше да я товари и с мръсните планове на Харолд. Тя вече имаше достатъчно страхове и тревоги.

Той седна на пода и се облегна на стената, а погледът му бе прикован в Джолийн. В съня си тя изглеждаше почти дете, много по-млада от двадесет и трите си години. Освен това беше красива, прекалено красива за суров мъж като него. От прекалено добро семейство за дребен леърд като него, помисли си той, прекалено голяма награда. Беше убеден, че единствено богатството на Питър й бе дало шанса сама да избере съпруга си и именно затова все още беше девица, когато го срещна.

Но вече беше прекалено късно и нямаше връщане назад. Беше посегнал прекалено високо, но сега, след като тя беше негова, той нямаше никакво намерение да я пусне да си отиде. Тя беше неговата половинка по толкова различни начини, от ума до страстта й. Начинът, по който гореше толкова силно за него, беше загадка, която се съмняваше, че някога би могъл да разгадае. Когато лягаше с жена съюзът никога не е бил напълно студен и тогава получаваше задоволството, от което имаше нужда, но винаги си плащаше за него. Сега след всичко, което изпита с Джолийн, забрави всяко едно мимолетно преживяване в миналото си. Никога не бе притежавал жена, която да отвръща така на докосването и целувките му, и беше решен да задържи това удоволствие.

Някак трябваше да я привлече към себе си, така че никога да не си помисли да го изостави. Страстта между тях със сигурност бе един от пътищата и той смяташе да работи над тази връзка колкото може по-често. И все пак, ако сестра му беше права, имаше нещо повече, което привързваше една жена към един мъж, нещо повече от удоволствията на плътта, колкото и сладки да бяха те. Според Илса един мъж може истински да задържи една жена, ако спечели сърцето й. Сигимор не бе сигурен как един мъж може да спечели този орган. Ако завладяването на сърцето й изискваше красиви думи и така нататък, значи той бе в голяма беда.

Прогони този проблем, щом видя, че навън е напълно тъмно, и нежно събуди Джолийн. Начинът, по който тя му се усмихна, и нежният поглед в очите й го накараха да закопнее да се настани при нея под завивките, с които бе увита. Но бързо прогони това желание и си напомни, че трябва да я отведе далеч от Харолд.

— Трябва да се махаме от тук, съпруго — каза той, помагайки й да се измъкне от одеялата.

— Откри ли къде е Харолд? — попита Джолийн.

— Да. За малко беше на крачка от мен. — Той свали мяха с виното от седлото си и й го подаде.

Джолийн отпи голяма глътка вино, за да успокои надигащия се в нея страх. Сигимор беше прекалено спокоен, за да са в непосредствена опасност от Харолд. Обаче беше доволна, че е проспала всичко това.

— Отказа ли се? — попита тя, връщайки му виното.

— Да — Сигимор отпи бързо и превърза мяха обратно за седлото, — той и мъжете му слязоха обратно по пътеката, за да търсят подслон. Дъждът и нощта ги победиха.

— Какъв е планът ти?

— Трябва да ги държим заети, за да не тръгнат след Рейнард.

— Сигурно за воин като теб е много трудно да не прави нищо и просто да бяга от врага.

На Сигимор много му допадна как звучеше „воин като теб“. Беше му приятно, че тя го вижда като воина, който е в действителност, въпреки всичко, което се беше случило, откакто напуснаха Дръмуич. Очевидно бе видяла себе си и Рейнард като основание да се държи така, както се държеше. И те наистина бяха причината той да се крие и бяга, вместо да се бие, но малко жени биха го признали.

— Не се безпокой. Да, бих предпочел да се бия и да сложа край на тази игра, но не се тревожа от тактиката, която прилагам. С двамата шотландски предателя с него боят няма да е от най-честните, нали? Четиринадесет или петнадесет срещу шестима? С внимателно плануване бихме могли да спечелим, но не трябва да забравяме, че хората ми не са жестоки наемници като мъжете с Харолд. Те са ми кръвни роднини. Всеки път щом влизам в битка, трябва да имам на ум този факт, както и това, че в края на битката мога да погребвам брат или братовчед. По тази причина дълго мисля дали си струва да вляза в битка, но и внимателно обмислям всичките си решения.

— Значи не само аз и Рейнард те спираме?

— Не напълно, но първата ми мисъл винаги е къде мога да ви скрия, преди да започне битката. Следваща ми мисъл е какво ще се случи, ако Харолд спечели. Затова препускаме така към Дъбхайдленд, макар че, ако ми се отдаде възможност, с радост бих сложил край на мизерния му живот.

Джолийн кимна разбиращо.

— И аз си мислих същото. Искам смъртта му, а никога преди не съм изпитвала нещо подобно. Това, че поражда в мен тези чувства, ме кара да го мразя все повече. Сега не просто го искам мъртъв, но искам и да се изплюя на гроба му.

Сигимор се ухили, подаде й юздите на коня и хвана своите.

— Това е шокиращо. Така ли мислят нежните английски дами? — попита той, докато я повеждаше навън от пещерата, доволен да види, че дъждът е понамалял.

— Не — отвърна тя и го последва по тясната напоена от дъжда пътека. — Нежните английски дами освен това не си и помислят да ритат тромави грамадни шотландци, докато вървят по планинска пътека.

— Това е добре. Защото без този тромав грамаден шотландец, който да те води, със сигурност щеше да се изгубиш.

Тя нямаше какво да отговори на тази унизителна истина, затова попита:

— Чу ли нещо от плановете на Харолд?

Прекалено много, помисли си Сигимор.

— Достатъчно да знам, че е научил за Скарглас и Дъбхайдленд. И все пак ще останем малко при братовчедите ми. Те ще се позабавляват доста да разиграват Харолд, докато ние тръгнем за Дъбхайдленд. Ако е достатъчно голям глупак да ни нападне там, много скоро желанието ти ще се сбъдне.

— Кое от всички?

— Това да се изплюеш на гроба му.