Руби Диксън
Съблазнена от пирата (24)

Глава 24

Аливос

Совалката бе изминала половината път до кораба на врага, когато осъзнах, че не искам да правя това.

Чаках познатата енергия да изпълни тялото ми, да почувствам старата гореща нужда за битка, която изпитвах всеки път. Чаках да ме облее и зареди с достатъчно енергия, че да нямам търпение да започна. Вместо това усещах единствено болка в стомаха си.

Бях разочаровал Айрис. Тя искаше да бъда по-добър, отколкото бях. Напуснах леглото на жената, която обичах, за да търся отмъщение… което вече не бях сигурен, че искам.

О, все още го исках, заради нея. Но беше ясно, че тя не е съгласна и вижда действията ми като предателство. Затова докато совалката ми се носеше сред звездите, поела бавния си курс към блестящия кораб, от другата страна на луната, аз се чудех, дали не съм провалил изцяло живота си.

Дали тя бе права? Дали бях свикнал толкова много да се бия, че избирах битката пред всичко друго в живота си? Ако Айрис не искаше отмъщение, защо аз трябваше да го искам вместо нея? Тези мисли ме измъчваха, докато совалката продължаваше да се носи напред. Знаех, че ми е отнело цяла вечност да стигна до тук. Бях го правил и преди, много пъти и с лекота. Бях отрязан от всички комуникации, за да може совалката да не бъде засечена от радарите на кораба. Обикновено си почивах, преди да пристигна или умствено си припомнях бойни стратегии, за да се подготвя. Дори няколко пъти бях спал.

Днес обаче, всичко за което можех да мисля, бе Айрис. Айрис и нежните въздишки, които издаваше, докато бях дълбоко в нея, изражението на лицето й, когато шипът ми се притисна към клитора й. Здравата хватка на влагалището й около члена ми и невероятния й вкус. Тя беше перфектна.

И аз я бях изоставил.

Едва сдържах стона си.

Ако искаш да удариш някой, повече отколкото желаеш мен, тогава давай, отиди там.

Бях подминал думите й, но сега не бях сигурен, че тя грешеше. И преди й бях казвал, че съм повреден и не очаквах да се променя. Но може би трябваше да опитам по-силно да бъда мъжа, от който тя имаше нужда, вместо този, който бях. Може би трябваше да мисля не само за насилие. Да опитвам да реша проблемите, без да се бия. Да го направя по правилния начин.

Да докажа на Айрис, че съм повече от чифт юмруци.

Замислих се за начина, по който бе дръпнала завивката, разкривайки прекрасните си заоблени гърди. Не мога ли да те убедя да останеш?

Кефинг идиота, какъвто бях, й казах „не“. Аз бях най-скапания идиот.

Совалката продължи да се носи и вече виждах кораба пред себе си. На контролното табло пред мен беше устройството, което трябваше да инсталирам. Беше необходимо да го закрепя за панела, точно до двигателите. Това щеше да прикрие и данните от животоподдържащата ми система. Корабът им щеше да бъде обезвреден за кратко време и щяхме да успеем да го нападнем.

Щях да получа боя, който исках… освен ако не намерех друг начин. Трябваше да има начин, по който да усмиря Айрис, и все пак да накарам лорда да си плати.

Затова започнах да мисля. И да мисля. Това не беше силата ми. Кивиан беше умникът в екипажа ни. Сенторр беше този, който винаги измисляше разумни планове за действие. Аз и Тарекх бяхме грубата сила, затова не ми бе никак лесно да скалъпя нещо напълно сам.

Но исках да угодя на Айрис. За пръв път в живота си, откакто войната пречупи душата ми, исках нещо повече от това да се хвърля в някой хубав бой.

Исках своята жена.