Руби Диксън
Съблазнена от пирата (19)

Глава 19

Аливос

Странните й думи ме накараха да спра. От всички секси, пленителни неща, които мечтаех да ми каже… това въобще не присъстваше в списъка. Дръпнах се назад.

— Какво?

— Целуни ме — каза Айрис, навеждайки се напред.

— Не това каза преди миг. — Нежно се отдръпнах от нея, наблюдавайки прелестното й лице. Дори не ме бе грижа за белезите… в моите очи те не можеха да помрачат красотата на чертите й. — Какво имаше предвид с това никой да не иска да те купи?

— Това… не е нищо. — Прегръдката на ръцете й около раменете ми стана отчаяна. — Моля те, нека го оставим така.

Но това не бе типично за нея. Айрис никога не бе споменавала да е била робиня. Сякаш винаги й бе лесно да се справя с настоящето, като не мисли за миналото си. Затова щом точно сега го спомена, значи се бе случило нещо, което да възкреси спомените в ума й.

— За това ли беше кошмара ти? Какви спомени събуди той?

Ръцете й се вкопчиха в туниката ми.

— Просто ми обещай, че тук съм в безопасност.

Можех да я усетя как трепери.

— Разбира се, че си в безопасност.

Тя кимна и за миг остана скована, преди да позволи на раменете си да се отпуснат. За миг изглеждаше изтощена и толкова крехка, карайки ме да се чудя какво става.

— Беше просто лош сън — казах й, милвайки ръката й. — Аз съм тук и няма да позволя на никой да те докосне.

— Благодаря ти — каза тя, отново криейки се зад учтивата си фасада. След това легна на леглото, издърпвайки завивката върху тялото си. Пресегнах се и помилвах бузата й, а тя улови ръката ми и потърка устни в нея.

— Съжалявам за целувката.

— Защо съжаляваш? На мен ми хареса.

— Просто не искам нещата между нас да се променят — прошепна Айрис с глас изпълнен със страх. Мисля, че не харесвам промените. Вече не.

Няма как да отрека, че исках нещата между нас да се променят… исках да бъда повече от приятел за нея… но сега не бе времето да я притискам, особено, когато бе толкова крехка. Обаче се разтревожих. Такава уязвимост не бе присъща за нея. Особено имайки предвид, че бе свикнала да крие всичко зад учтивата си усмивка. Искаше ми се да я придърпам в обятията си и да милвам косата й, докато страховете й се успокоят, но не бях сигурен дали ще приеме точно сега докосването ми. Дори сега, въпреки страстната целувка, тя се отдръпваше от мен. Издърпах завивката около раменете й и загърнах тялото й.

— Нека се съблека и ще легна при теб.

Тя кимна, а аз започнах да се събличам, разсеян от мислите си по човешката жена близо до мен. Преди тази вечер, никога не бях мислил, че Айрис е наистина толкова крехка. Умствено бе силна, да. Деликатна, но със сърцевина от стомана. Повредена, но станала по-силна заради това. Днес обаче изглежда не отговаряше на нито едно от тези определения. Изглеждаше малка, ужасена и това разкъсваше сърцето ми.

Исках да помогна на половинката си, но тя нямаше да ми позволи… и дори не знаеше, че е половинката ми. Замислих се за начина, по който ми се предложи, и това ме накара да изпитам неприятен вкус в устата си. Не само заради думите, които бе използвала… направи така, че никой да не иска да ме купи заради нея… но и защото бях изкушен да го направя.

Изгубен в собствените си мисли ми отне няколко секунди да осъзная, че тя ми задава въпрос.

— Някога позволявате ли на непознати да се качват на борда на Глупака?

— Непознати?

— Като… клиенти. Хора, с които имате бизнес. — Тялото й се напрегна.

— Много рядко. Това е домът ни и предпочитаме никой да не влиза тук, освен ако ние не го искаме. — Свалих туниката си и я метнах на най-близкия стол, след това издърпах колана и изритах ботушите си. — Освен това, нямаме достатъчно доверие на клиентите си, за да ги каним в дома си. Обикновено вършим бизнес сделките си в кръчмите на станциите.

— Значи никой няма да ме намери, ако не напускам кораба?

За това ли ставаше въпрос? За кого си мисли, че може да я намери? Седнах до нея на леглото и нежно докоснах рамото й.

— Айрис, кой мислиш, че те търси? — Когато тя не ми отговори, раздразнението и тревогата ми нараснаха. — Не мога да ти помогна, ако не ми се довериш, любима.

За един дълъг момент изражението й остана напълно спокойно, толкова дълго, че реших, че няма да ми отговори. След това тя въздъхна високо, потрепери и посегна към мен. Протегна ръката си и аз сплетох пръсти с нейните, стисвайки ги здраво и усещайки, че тя трепери. Силно.

— Слушах каналите, докато ви нямаше и чух името му. — Гласът й бе едва шепот, сякаш самият факт, че изговаря думите я ужасяваше.

— Чие име? — тя трябваше само да каже името му и щях да го убия, който и да бе той. Всеки, който караше моята жена да изпитва подобен ужас, нямаше да диша още дълго.

— Лорд Унто — името не ми говореше нищо, преди тя да потрепери и да добави. — Той е мъжът, който искаше да ме купи. Той нареди да бъда ослепена.

Едва сега осъзнах казаното от нея и сърцето ми се изпълни със заслепяващ гняв.