Руби Диксън
Съблазнена от пирата (23)

Глава 23

Айрис

По някое време Аливос ме издърпа долу на леглото, точно навреме, защото гравитацията се завърна. Корабът се разтресе и ние се стоварихме на матрака, и за кратко усещах тялото си невероятно тежко. Чувствах краката си като цимент, докато моя извънземен ми помагаше да отида до душа, за да се изкъпем един друг, преди да се сгушим в леглото.

Скоро щяхме да тръгнем след лорд Унто и би трябвало да съм ядосана. Би трябвало да съм изплашена и стресирана. Вместо това се притисках срещу топлите му гърди и заспах в обятията му, усещайки опашката му, обвита около прасеца ми. Никога не можех да спя добре, и сякаш тялото ми бе решило да ме предаде, позволявайки ми сега да заспя толкова дълбоко.

По-късно се събудих от звука на Аливос, който се обличаше, и познатото дрънчене, което издаваха закопчалките на ботушите му. Знаех сега какво ще се случи и самата мисъл натежа като камък на гърдите ми.

Макар да не исках да ходи, макар да бях ужасена, че може да бъде убит, моят Аливос щеше да се качи на борда на кораба на един ужасен лорд, за да открадне от него, сякаш това не бе нищо кой знае какво. Това можеше да е последният миг, който прекарвах с него, и самата мисъл накара буца да заседне в гърлото ми.

Чух го да пристъпва към мен и миг по-късно усетих как пръстите му отметнаха рошавата коса от лицето ми.

— Спи, любима. Ще минат поне още няколко часа, преди да трябва да отидеш на мостика.

Да спи? Докато той се излага на опасност? Няма начин. Всеки нерв в тялото ми крещеше да го накарам да остане с мен. Че отмъщението му е без значение. Че всички, които лорд Задник е отвлякъл, трябва да се оправят сами. Че имах нужда от него, защото ако го изгубя, не знаех как бих могла да продължа да живея. Не исках да отива.

Отметнах завивката, разголвайки тялото си, и заех поза, за която се надявах, че е секси.

— Не мога ли да те убедя да останеш?

Аливос простена и миг по-късно целуна челото ми.

— Иска ми се да можех да остана, любима.

— Не, не ти се иска — заявих тихо. — Искаш своето отмъщение. Искаш да се биеш. Ами ако ти кажа, че това е без значение за мен? Че да те имам е по-важно от възможността да заловиш мъжа, който нареди да бъда ослепена?

— Не мога да го оставя, Айрис — каза той. — Не го искай от мен.

— Дори ако това промени всичко помежду ни? Ако се върнеш… — Моля те, моля те, Господи, нека се върне! — Не знам дали мога да изпитвам същото към теб, знаейки, че не уважаваш това, което искам. — Беше нечестно да го казвам, но точно така се чувствах. Той трябваше да осъзнае колко силно исках да не го прави. — Ако искаш да удариш някой, повече отколкото желаеш мен, тогава давай, отиди там.

Последва дълга пауза.

— Не е така, Айрис.

— Нима? — Чувствах се толкова победена, толкова тъжна. Би трябвало да го целувам и да се наслаждавам на последните мигове с него, а вместо това гневът отново ме обземаше.

Включи се комуникаторът.

— Идваш ли? — Гласът бе на Сенторр. — Совалката е заредена с гориво и чака.

— Идвам след миг.

Издърпах одеялото върху тялото си и легнах на леглото.

— Айрис… — започна той.

— Върви — казах му с безизразен глас. — Няма какво повече да се каже.

— Нима?

Добре, може би беше прав. Имаше още нещо, което да му кажа.

— Мислех, че ме обичаш, но може би всичко, което обичаш, е да се биеш.

— Не става въпрос за това.

— Тогава за какво?

Той въздъхна, чух вратата да се отваря и знаех, че той е излязъл.

Почувствах се празна, пуста и сама.