Руби Диксън
Съблазнена от пирата (20)

Глава 20

Айрис

След като признах всичко на Алвос, не се почувствах по-добре.

Той ме прегърна силно, но можех да усетя, че въобще не бе спокоен, също като мен. Не исках да отворя очи и да позволя на реалността, в която се намирам, да ми донесе покой. Бях потънала в тъмнина и без значение, колко силно ме притискаше към гърдите си все още мислех за лорд Унто всеки път щом легнех да спя. За дългото му ужасно име и за жестокото му, черно сърце. Никога не бях срещала мъжа, но знаех, че е чисто зло. Нямах нужда да го срещна, за да знам това. Не можех да си представя какво същество може да нареди да бъде ослепен кон или куче, само защото не се държат прилично. Знаех достатъчно за тези извънземни, за да съм на ясно, че за тях човеците не бяхме повече от животни, домашни любимци, но кой би причинил това на домашния си любимец? Само най-ужасното същество на света.

И беше факт, че той бе някъде там, навън и ме търсеше. Седмици наред успявах да се преструвам, че съм в безопасност, че всичко бе наред, но този лорд Унто можеше да се появи всеки миг, настоявайки да получи собствеността си. Какво щях да правя тогава?

Накарах Алвос да обещае, че няма да казва на никого, за това, че съм чула името на лорд Унто. Това щеше да е тайна, само между нас двамата, защото исках да избегна всякакъв вид конфронтация. Исках просто да се скрия в някой далечен ъгъл на галактиката и да се моля Унто да не ме открие.

Все пак, бягството ми сигурно се смяташе за много, много лошо поведение и само можех да си представя кои части от тялото ми ще поиска да бъдат отстранени, ако се окажех отново в лапите му. Тази мисъл ме преследваше през цялата нощ, докато се гушех срещу гърдите на Алвос. Спах много малко, и когато го правех, сънищата ми бяха пълни със спомени от пленничеството ми.

На следващата сутрин се събудих, чувствайки се по-малко отпочинала от когато и да е и ми бе трудно да напусна стаята. Част от мен искаше да се скрия тук завинаги, но знаех, че това ще накара останалите само да се чудят какво се случва, затова бе по-лесно да се преструвам, че всичко е нормално. Насилих се да стана от леглото, да се облека и се насочих към общата зала. Можех да чуя как хората се движеха из нея, макар да стана много тихо, когато влязох. Под краката си усещах тихо буботене, което индикираше, че корабът се движи. Бяхме напуснали станцията и не бих могла да кажа, че съжалявам за това. Колкото по-далеч бяхме от това място, толкова по-добре.

— Добро утро — извиках на другите, насилвайки се да се усмихна. Протегнах ръка, докосвайки масата, за да мога да се водя по нея към останалата част на залата. — Дали има направен чай?

— Айрис. Добре. Тук си. — Гласът на Кивиан беше твърд и доста сериозен, без следа от обикновеното чувство за хумор, което ме накара да изпитам тревога.

— Да, тук съм — отвърнах спокойно. — Кой друг е тук?

— Всички — проговори Алвос, и бях разкъсана между удоволствието, което се надигаше в мен, всеки път щом чуех звука от мекия му богат глас, и страха, защото никога досега не се бе случвало всички да се съберат заедно на едно място по едно и също време. Нещо се случваше.

Насилих се да остана спокойна.

— О! — Обърнах се по посока на гласа му. Той стоеше до масата, до която бях застанала и аз. Не усещах никакво движение на въздуха, затова се пресегнах към най-близкия стол, за да проверя дали е празен. Така и беше, затова се настаних на него. — Какво става?

— Обсъждаме следващата си работа. — Фран звучеше тихо, някак потиснато.

— О! — Една ръка докосна моята. На мига разпознах мазолестите пръсти и меката пухкава кожа… Алвос. Той държеше ръката ми. Не знаех дали да се чувствам доволна или да се тревожа. Имах усещането, че нещо не е наред. Преплетох пръсти с неговите и се постарах да звуча по-спокойна от всякога. — Каква е новата работа? Мислех, че ще оберем някой на станцията с хазартни игри.

— Това можем да го направим по всяко време — каза Кивиан. — Точно тази работа сега обаче, е по-чувствителна. Интересуваме се от една пратка.

— Какъв вид пратка? — попитах предпазливо, тъй като бе настанала пълна тишина в залата. Ако всички бяха там, защо не говореха?

Някой прочисти гърлото си. Беше мъж. Не знаех кой.

Тогава Алвос стисна ръката ми.

— Знаеш след кого тръгваме.

Цялата застинах. Значи затова всички се бяха събрали тук. Затова бе толкова тихо и се усещаше такова напрежение.

— Тръгвате след лорд Унто — казах, а гласът ми бе спокоен и безизразен повече от всякога. Вътрешно обаче, крещях с пълно гърло. Иначе външно бях напълно спокойна.

— Пълното му име е лорд Унто’Абарри’Нил Вохс Бекханто, лорд на Деветте изгрева и Господар на Тринадесетте луни — каза Кивиан и изсумтя. — Помпозен задник. — Никой не се изсмя въпреки обидата, а той продължи. — Много скоро ще получи пратка с нелегални стоки. Много вероятно човешки роби и сигурно още някои забранени раси. Не мислим, че са контрабанда или оръжия, защото екипажът е малоброен. Имахме успех с някои от контактите си и научихме, че в момента си почива на спътника си, близо до водната луна Екхос II. Смятаме, че е удобен момент да вземем на абордаж кораба му, да приберем новите му придобивки и да изпратим кораба му към най-близкото слънце. Ще бъде тих и нещастен инцидент.

— Кефинг нямам търпение — изръмжа Алвос.

— Ще бъде опасно — предупреди Фран. — Най-вероятно на кораба му има пълен екипаж. Което ще рече стражи и охранители вазоо.

— Обичам опасността — заяви моя Алвос, пукайки кокалчетата на ръцете си. — Само ми дайте шанс да му дам да се разбере.

— Няма как да отречем, че лордът трябва да бъде свален — каза Кивиан. — Просто не съм сигурен, че имаме нужната сила да го направим сами.

Отчаяно се надявах някой да се съгласи. Някой да бъде достатъчно разумен, че да каже, че не са достатъчно силни, че задачата е прекалено опасна. Че има и друга работа, с която да се заловят.

— Разбира се, че имаме — каза Алвос, а в гласа му се долавяше нетърпението му да се включи в битка. Моят пречупен, кръвожаден Алвос. — Този боклук няма никога вече да докосне моята Айрис. Ще го свалим.

— Ако всички са съгласни — каза Кивиан. — Айрис?

— Аз не съм част от екипажа. Не истински. Не мога да решавам вместо вас — заявих, изключително спокойно. Алвос стисна ръката ми, но не го стиснах в отговор. Няма значение, че го бях помолила да не казва нищо. Той бе казал на останалите и сега тръгваха след лорд Унто. Това бе най-ужасният ми кошмар, който бе на път да се сбъдне. Те знаеха опасността. Просто не ги бе грижа достатъчно.

— А какво ще кажете за „Острието от Обсидиан“? — попита Кат. — Тарекх каза, че се носи слух, как преди време са се опитали да го свалят, и са били разпердушинени. В космоса все още се носели частите на кораба им.

Застинах.

Алвос се засмя и стисна ръката ми.

— Екипажът им беше безполезен. „Острието“, не можеше да плени дори кораб, управляван от деца. Не знам как са си мислили, че могат да вземат на абордаж напълно оборудван боен кораб. Ние сме по-умни от тях.

Другите промърмориха в съгласие, но аз не ги слушах. Всичко, за което можех да мисля, бе лорд Унто. Някой толкова брутален със сигурност бе обграден от стражи. Бяха ми казвали, че Алвос и останалите са много добри бойци, но не ги познавах достатъчно добре, че да съм убедена, че всичко ще бъде наред. Вместо това си представях какво ще се случи, ако опитат и се провалят. Щях да бъда поробена отново. Фран и Кат също. Останалите ще бъдат убити.

Алвос ще бъде убит.

Твърда буца заседна в гърлото ми и се замислих за мъжа до мен. За това как късно нощем докосвах лицето му и усещах усмивката му. За меката кожа опъната върху твърдите мускули и начина, по който смехът ехтеше в гърдите му.

Колко нежно и грижовно се отнасяше към мен.

Ако го изгубех, щях да бъда разбита извън всякакъв шанс за поправяне. Знаех, че вече съм повредена и ми бе трудно да се справя, но той бе единственото нещо, което ме правеше цяла. Не можех да го загубя.

Останах мълчалива, докато другите обсъждаха плановете и стратегията си. Изглежда имало начин да обезвредят кораба, без да влизат в обхвата на радарите му. Един човек можеше да се качи на совалка за евакуация и да приближи кораба, без да задейства сензорите му. Щом се приближи достатъчно, човекът в совалката щеше да може да излезе и да отиде до кораба през космоса. Той щеше да прикрепи сензор, който да накара компютъра на кораба да засече проблем с двигателя и докато фалшивият сигнал бе активен, Глупака щеше да приближи и да нападне. Алвос, Тарекх и Кивиан щяха да се качат веднага на кораба, а Кат и Фран щяха да им осигурят подкреплението. Всички те бяха изпълнявали този план вече дузина пъти, и от думите им звучеше, че ще е поредната рутинна работа за тях.

Алвос щеше да бъде в совалката. Той щеше да е този, който ще се носи из космоса, облечен единствено в костюм, за да прикрепи сензора към корпуса на кораба. Ако го откриеха, щяха да го убият на мига. Само тази мисъл накара тялото ми да се стегне притеснено, а ръката на Алвос бе отпусната в моята, сякаш нямаше никакъв проблем. Сякаш не беше голяма работа.

За мен беше много голяма работа.

Разбира се, не казах нищо на глас. Просто слушах. Щях да остана на мостика със Сенторр и щях да слушам комуникативните канали, за да съм сигурна, че никой няма да се свърже с властите или да повика подкрепление. Това бе единственото, което можех да направя.

Чух стъргането на столовете по пода и звуците, които показваха, че хората са наставали от масата.

— Ако никой няма какво да добави, отивам да включа на хиперскорост и да насоча кораба ни към дестинацията му — каза Сенторр. Когато никой не проговори, той продължи. — Много добре, тогава. Хиперскорост след пет минути. Не забравяйте да си сложите коланите.

Чуха се тихите звуци на хората, които си приказваха един с друг, докато напускаха залата. Аз останах на мястото си и Алвос стисна ръката ми. Когато всичко наоколо се успокои и чувствах, че сме останали сами, той проговори.

— Много си мълчалива.

Издърпах ръката си от неговата.

— Добре съм.

Не бях добре. Бях едновременно ужасена и ядосана. Той им бе казал за лорд Унто, въпреки молбата ми да не го прави и сега всички те щяха да рискуват живота си, опитвайки се да го ограбят. Не можеха да кажат, че е за пари, за роби или за нещо друго, освен за факта, че аз бях проговорила. Знаех, че това е истината. И Алвос бе взел най-опасната роля от всички. Опитах се да си го представя носещ се в космоса, в опит да стигне до чуждия кораб и бях ужасена от това.

Ами ако го изгубя? През последните няколко седмици работих така усилено, за да стана по-независима, и все пак дори мисълта, че мога да изгубя Алвос, караше дъха да заседне болезнено в гърлото ми. Не че имах нужда от помощта му да ме води из кораба или да ми бъде приятел.

Просто се нуждаех от него самия. От присъствието му. От привързаността и подкрепата му. Имах нужда от много повече, отколкото леката целувка миналата нощ.

Нима се бях влюбила в него без дори да го осъзнавам? Защото да бъда в обятията му изведнъж се бе превърнало в най-естественото нещо на света и сега бях изправена пред възможността да го изгубя. Имах чувството, че вътрешно умирам. В мен се надигна толкова силно отчаяние, че изпитах същото, както когато изгубих зрението си, с изключение на това, че този път щях да изгубя сърцето си.

Не можех да понеса това. Скочих на крака и се насочих към вратата.

Чух Алвос, само няколко крачки зад мен. Той не каза нищо, докато не стигнахме до каютата.

— Би трябвало да отидеш на мостика — каза той. — Да си сложиш колана. Когато се движим с хиперскорост, гравитацията изчезва. Не искам да се нараниш.

ТОЙ не искаше АЗ да се нараня. Исках да се засмея или да се разкрещя, но всичко, което направих, бе да продължа да вървя напред с дежурното спокойно изражение.

— Ще внимавам.

Алвос издаде раздразнен звук и макар да ми се искаше да го чуя как се отдалечава, той ме последва в каютата. Разбира се, че ще го направи. Той бе защитнически настроен и сладък, и ако мислеше, че ме заплашва дори намек за опасност, щеше да дойде с мен и да направи каквото е нужно, за да съм добре. Точно както с тъпото нападение на кораба, което обмисляше.

Нямаше да има значение, ако това му костваше живота. И точно тази част ме ядосваше най-силно. С всяка стъпка горчивото раздразнение и безпомощност ме изпълваха до пръсване. До мига, в който сложих ръка на сензора и вратата се отвори, пускайки ме в стаята, тялото ми кипеше от гняв.

Той влезе директно след мен. Разбира се, че ще го направи. В мига, в който вратата се затвори след него, показвайки, че сме сами, Алвос хвана ръцете ми и ме завъртя, за да застана лице в лице с него.

— Защо не говориш с мен? — Гласът му преливаше от раздразнение.

— Няма какво да кажа. — Продължих да държа интонацията си спокойна и сладка. — Няма никакъв проблем.

Алвос отново изръмжа раздразнено.

— Тогава защо дойде да се криеш тук в каютата, вместо да отидеш на мостика при останалите?

Защото не искам, изкушавах се да му се озъбя, но останах спокойна. Толкова, толкова спокойна.

— Какво те кара да мислиш, че има проблем?

Той изръмжа, този път заплашително.

— Защото те познавам, Айрис. Знам как работи ума ти и че се криеш зад тази добра и спокойна проклета маска, всеки път щом се изплашиш. Не ми показваш какво изпитваш, защото се боиш по някаква причина и това ме влудява. Така ли ще бъде винаги помежду ни?

— Така ли ще бъде винаги помежду ни? — попитах спокойно. Той бе прав за всичко, което каза и не можех да реша дали това ме разстройва или плаши.

— Не го прави — изръмжа той и усетих ръцете му на раменете си. — Не крий мислите си от мен. Покажи ми нещо, да му се не знае! Каквото и да е! Ти не си кефинг робот. Знам, че вътре в себе си кипиш от емоции! Престани да ги криеш от мен!

Гневът ми и страхът за него изригнаха на повърхността. Пресегнах се и го ударих.

Или поне опитах да го ударя. Винаги забравях колко е висок и юмрукът ми прелетя под брадичката му, но значението на действието ми бе ясно.

Заля ме вълна от страх и краката ми се разтрепериха, подгъвайки коленете ми. Не, не, не, крещеше мозъкът ми. Сега вече не си в безопасност. Исках да се срина на пода и да започна да се извинявам и моля.

Но Алвос не ми позволи. Той се засмя и звукът бе изпълнен със задоволство, когато ме взе в прегръдките си, вдигайки ме на крака.

— О не, няма да стане — промърмори той. — Това е първата емоция, която ми показваш, ако изключим миналата нощ. Не се плаши. Кажи ми какво мислиш, защото кефинг сигурен съм, че ще ми хареса. Ако искаш ме зашлеви. — В гласа му долавях някакво треперене, което не бях чувала преди. Сякаш бе възбуден.

Поех си дълбоко дъх, защото не знаех, дали бях разгорещена в отговор на неговата възбуда или просто бях наистина, наистина побъркана. Плеснах го по гърдите, докато ме държеше притисната срещу себе си.

— Има ли значение какво мисля? — Пляс. Пляс. — Всичко вече е решено.

— Решено е — съгласи се той.

Сега той бе спокойният и това ме разяри. Отново ударих гърдите му.

— Казах ти за страховете си, докато бяхме само двамата. Насаме. А ти хукна да кажеш на другите. Обеща ми, че няма да го правиш!

— Няма да позволя да му се размине току-така — заяви Алвос, сякаш всичко бе в реда на нещата. Затова отново го зашлевих. Копелето грам не се разкайваше. — Съжалявам, Айрис, но твоята безопасност е главният ми приоритет. Той ще си плати, че те е наранил, и аз ще се погрижа никога повече да не може да нарани никой друг.

— Не. Ме. Е. Грижа. За. Това! — С изричането на всяка дума го удрях по рамото. Чувството беше хубаво и не можех да се спра. Свих пръсти в юмрук и го ударих леко. Ударите ми бяха насочени изцяло върху твърдата му като покрита с броня кожа. Но идеята бе не да го нараня, а да изкарам всичко това от тялото си. — Ще те убият!

— Няма.

Самодоволният му, уверен отговор само ме разгневи още повече.

— Толкова съм ти… бясна точно сега. Свали ме долу!

— Харесвам те бясна — информира ме той надуто. — И няма значение, колко много се ядосваш… няма да променя решението си.

— Тогава нека някой друг отиде със совалката! Нека някой друг рискува кожата си. Остани тук на кораба, заедно с мен! — Стиснах с две ръце туниката му, защото алтернативата бе да хвана и да го удуша. Не знаех как да се отърва от цялата тази бликаща енергия, затова дърпах блузата му, опитвайки се да го разтърся. — Не го прави, само да докажеш, че можеш!

— Не го правя, за да докажа, че мога — каза Алвос. — Правя го, защото те обичам и защото ти си моя.

Поех си рязко дъх. В този момент едновременно исках да му забия юмрук в лицето и да го целуна. Нуждата да го целуна надделя и аз пуснах туниката му, обгръщайки с ръце лицето му, преди да се наведа, надявайки се той да ме срещне на половината път.

Той простена тихо и устните му докоснаха нежно моите. Аз обаче исках нещо повече от нежна целувка. Бях прекалено разпалена и всичко в мен бе на път да експлодира. Отново сграбчих туниката му и притиснах устните си по-силно към неговите, на практика изпивайки го с уста. Бях изпълнена с нужда, затова прокарах езика си дръзко по устните му, настоявайки да ги разтвори. Исках да го целуна така, че да разбере точно колко много съм изпълнена с раздразнение и кипящи емоции. Той искаше да му покажа някаква емоция? Смятах да му покажа всичките си емоции. Затова го целунах силно, разранявайки устните му, когато се оказаха между зъбите ми. Не бях мека или нежна, а бясна, яростна и безпощадна.

И, Господи! Колко беше хубаво.