Руби Диксън
Съблазнена от пирата (16)

Глава 16

Айрис

— Добре, някой да каже глагол — обади се Фран и я чух да пише на таблета си.

— ЧЛЕН-уване — изкиска се Кат.

Аз също се подсмихнах, вдигайки чашата към устните си. Горещият чай, който момичетата на кораба пиеха, не бе точно като кафе, но задоволяваше донякъде нуждата от кофеин. Почти бях сигурна, че другите пиеха бира, но аз подобно на мессакаш не харесвах вкуса й.

— За теб всичко е член — подкачи я Фран.

— Господи, да — отвърна замечтано Кат. — Обичам хубавия член.

Този път и двете се изкискаха, а аз се усмихнах. Глупака бе акостирал на една станция за презареждане и Кивиан излезе, за да играе някаква хазартна игра на име „пръчки“. Част от тактиката на тези пирати бе да играят хазарт на всяка станция, на която отидат, губейки позорно, като пълни смотаняци, за да може следващия път тези противници да ги подценят и да ги ограбят. Кивиан бе много добър в това да се преструва на глупав денди. Алвос и Тарекх се мотаеха около него, събирайки информация.

И тъй като на кораба останахме само ние жените и Сенторр решихме да си направим вечер с игри. Разбира се, не можех да видя как да играя на пръчки, което включваше внимателно съпоставяне на цветове и игрални части. Момичетата също играеха на карти и на домино, но не можех да играя на карти, а паметта ми не бе достатъчно добра за домино. Затова започнахме да играем на думи и да пием, преди да преминем на мессакаш игра на име Избори, което бе извънземната версия на Mad Libs. Фран каза, че била много популярна на родната планета на мессакаш. Във всеки случай бе доста забавна.

А ставаше още по-забавна, когато Кат обърне няколко бири. Тя караше всяка дума да звучи мръсно. И поне половината от тях съдържаха в себе си думата „член“ или някаква форма на „член“.

— Имаме нужда от съществително — каза Фран.

— Члеееен — извика Кат. — Всичко е член!

— Момиче, спри се с тези бири. Остави и Айрис малко да поиграе.

— Член, Айрис — прошепна Кат, навеждайки се към мен. Дъхът й затопли бузата ми и определено миришеше на бира — Кажи й член.

— Какво ще кажеш за чай? — отпих още една глътка от моя и вдигнах чашата, за да подчертая думите си.

— Добра идея — Фран каза и я чух как пише на таблета си. — Хей, Сенторр. Зает ли си? — Кат се изкиска невъздържано и бях истински развеселена от пиянското й държание. Не бях много уверена в игрите с другите… все още бях внимателна и резервирана около тях… но нямаше как да не призная, че бе доста забавно.

— С какво мога да ти помогна, Фран? — попита Сенторр, както винаги много любезен. Гласът му бе спокоен през комуникатора.

— Можеш ли да ми кажеш прилагателно? Описателна дума? Като „бързо“ или „синьо“ или нещо подобно.

— Да не играете на Избори? — веселието ясно си личеше в гласа му.

— Да. Прилагателно, моля?

— Мм, нека помисля. Да знаеш, много съм добър на тази игра. — Кат изсумтя, но Сенторр вероятно не я чу. След миг отговори — Какво ще кажеш за „схванат“?

— Благодаря ти — засмя се Фран. Чух как комуникатора се изключва, миг преди двете жени да избухнат в смях.

— Схванат! — изписка Кат, кикотейки се. — О, Боже, мой! Това е невероятно.

Усмихнах се, държейки чашата пред лицето си.

— Е, той каза, че е много добър на тази игра.

Те започнаха да се смеят още по-силно.

— Това е най-порочната история — заяви Фран, виейки от смях. — Обожавам я. Определено трябва да я споделим с момчетата, когато се върнат. — Тя въздъхна доволно и отново започна да пише по таблета. — Добре, до къде стигнахме? Твой ред е, Кат.

— Давай — извика Кат — Готова съм!

— Съществително.

— Член — изкиска се Кат.

Фран простена.

— Вече използва „член“, зубър такъв. Избери нещо друго. Айрис, искаш ли ти да кажеш дума?

— О, няма проблем, добре съм — заявих и се усмихнах. Предпочитах да слушам техните хрумвания, отколкото моите. Все още не се чувствах достатъчно комфортно, за да се смея, шегувам и пия с тях, но ми бе приятно да съм наоколо. Искаше ми се Алвос да бе тук. Чудих се, какво ли съществително би избрал той. Може би „плитка“? Точно тази сутрин отново отмести косата от лицето ми. Обикновено коментираше колко е мека и колко е приятна на допир. Топла вълна премина през мен само от мисълта за това, преди да си спомня сутринта, в която говорехме за Земята, когато имах впечатлението, че ми е ядосан.

Това ме натъжаваше, но не знаех какво мога да направя. Исках той да ме харесва.

Много исках да ме харесва.

Докато дните минаваха усещах, че бях все по-привлечена от него. И то не само защото бе грижовен и защитнически настроен. Той изглежда разбираше през какво минавах и ако ме ядосваше понякога, то бе, защото искаше да спра да се боя. Разбирах това. И аз исках да спра да се боя. Просто не бях сигурна дали мога.

Никой не ме бе карал да се чувствам така обгрижена и в безопасност. Всички говореха с колко горещ темперамент бе Алвос, но с мен той беше изключително мил и търпелив. Имаше чудесно чувство за хумор и бе упорит като магаре. Всяка нощ ме държеше нежно в обятията си и нито веднъж не опита да ме насили да направя каквото и да е. Понякога ми се искаше той да каже нещо за ерекцията, която и двамата знаехме, че има, но никога не казваше нищо. Сякаш моите нужди бяха по-важни от неговите и макар да бе сладко, понякога се чудех какво би било да ме хвърли на леглото и да ме нацелува страстно.

Е, добре де, много често се чудех какво би било да ме целуне. По цял ден. Всеки път щом ме докоснеше. Всеки път щом усетех дъха му, докато спим. Ако бях смела като Кат или уверена като Фран, щях да го сграбча за яката и да му покажа как се целуват човеците. Но… просто не можех. Нещо в тази мисъл ме караше да застина неподвижно. Страх, че може да опитам да го окуража и той да започне да гледа на мен по различен начин.

Че отново ще се окажа в клетка и че ще е моя вината, когато отново започнат да изрязват части от мен.

Алвос изглежда разбираше колебанието ми. Имаше няколко пъти, в които се бяхме отърквали един в друг, заради теснотията в каютата му, когато бях почувствала… искри помежду ни. Когато докосванията му, макар и леки, се задържаха за по-дълго, отколкото бе нужно. Може би, ако все още можех да виждам, нямаше да забележа това, но тъй като сетивата ми бяха изострени, всяко докосване придобиваше по-различен смисъл.

И все пак той продължаваше да бъде перфектния джентълмен. Държеше ме близо до себе си и ми помагаше, когато имах нужда от зрението си. Говореше ми с часове, когато се събудех заради някой кошмар, само за да мога да чуя друг човек и да знам, че не съм сама и не съм затворена в клетка. Той бе добър мъж.

Мъж, в който можех да се влюбя, ако си го позволях.

— Сериозно ти говоря — заяви Фран, леко заваляйки думите. — Дай ми съществително. И да не е „член“.

— Шип — заяви Кат.

И двете се захилиха.

— Шип? — попитах разсеяно, разбърквайки чая си с малка лъжичка. — Какво е това?

Сега двете жени започнаха да вият от смях.

Изчаках смеха им да заглъхне, чудейки се какво пропускам. Чувствах се изолирана от шегата и това беше гадно.

Разбира се, всяко неудобство, което чувствах започна да изчезва, когато кикотът им продължи, без да спира. Кат започна да се дави и задъхва, а тихият смях на Фран бе прераснал в задъхване:

— Ох, не мога, не мога, не мога.

Каквато и да бе шегата, двете се забавляваха адски много. Освен това се наливаха, като пияници, което също бе забавно. Харесваше ми да чувам сърдечния им смях. Почти се чувствах така, все едно отново имам приятелки, което бе иронично, тъй като в момента гледах да страня от всички. Не пиех. Не споделях свободно веселието им. Бях тук… но не напълно.

Това бе животът ми напоследък.

Изправих се и отнесох чашата си до мивката. Чашите тук имаха странна форма, също като объркващата форма на мивката, но някои неща не се променяха въпреки технологиите. Усещането да притисна ръце към студения метал на плота бе приятно, затова се обърнах към останалите и се усмихнах, прикривайки чувствата си.

— Мисля да проверя Сенторр и да видя какво прави. Неприятно ми е, че е напълно сам на мостика.

Кат продължи да се киска, докато отговаряше.

— Той така обича.

Може и да бе така, но имаше нещо успокояващо в тишината около него. Обичах да седя с него.

— Може би ще иска чаша чай. — Завъртях се и опипом потърсих чаша, преди да я сложа под диспенсъра. Прокарах пръсти по таблото, опипвайки копчетата в търсене на онова, което се бе поизтъркало от ползване и се усещаше малко нащърбено под пръстите ми. Това бе копчето на чая. Натиснах го и зачаках машината да издаде тихия щракащ звук, който да ми покаже, че чаят бе готов, преди да взема чашата, стисвайки я с две ръце. Успявах да се справям все по-добре, но все още имах нужда от време. Махнах с ръка на останалите и се насочих към мостика.

— Добре, дай ми друго съществително — заяви Фран, кикотейки се докато излизах от стаята.

Започнах да броя внимателно стъпките водещи към мостика. Докато вървях, много бавно, държах едната си ръка опряна на стената. След седмица на борда на Глупака, бях научила колко стъпки има до мостика, колко до медицинската зала, колко са до каютата на Алвос и всички други посоки, които преминавах ежедневно. Беше доста за помнене и се налагаше да се концентрирам, за да не се объркам и изгубя, защото така много лесно можех да се сблъскам с някоя стена. Когато Алвос беше тук, той ми предлагаше ръката си или ме насочваше, и макар да харесвах вниманието, което ми обръщаше и компанията му, исках да бъда по-независима. Беше жизненоважно да науча как да се движа наоколо, без да разчитам на някой друг.

Тридесет и седем стъпки, десен завой, след това още двадесет и две стъпки и махнах с ръка пред панела на стената, до вратата на мостика.

— Айрис — обяви компютърно модулираният глас и вратата се отвори, за да мина през нея.

Изчаках за миг, събирайки смелост. На мостика бе тихо и си нахвърлих на ум някои неща. Десет стъпки в дясно бе терминалът на Алвос, а няколко стъпки след това бе навигационният терминал на Сенторр. Отпред имаше голям екран и Кивиан… или Фран… от време на време седяха там. Имаше още едно място, с комуникационни системи, което бе „неофициалното“ място на Тарекх, макар че Кат ми каза, че за разлика от Сенторр, нейната половинка почти не стои на мостика.

Навигаторът изсумтя тихо, отбелязвайки присъствието ми.

Вдигнах чая.

— Нося ти нещо за пиене.

— Надявам се, че не е онази бира — каза. Той не стана, за да вземе чашата от ръцете ми, и по някакъв странен начин оцених това. За мен щеше да е по-лесно, ако го бе направил, но се налагаше да спра да мисля кое би било по-лесно и да започна да мисля по-независимо. Затова започнах да броя стъпките и тръгнах напред, а щом под ръката си почувствах ръба на станцията му, усетих чувство на задоволство.

Подадох чая към него.

— Не е бира. Не мисля, че ще остане много от нея, след като Кат и Фран приключат тази вечер.

Почувствах леко подръпване и изчаках да се убедя, че наистина е взел чашата, преди да я пусна.

— Пияни ли са?

— По-скоро замаяни, отколкото пияни, но им дай няколко часа и ще се готови. — Обърнах се и тръгнах към станцията на Алвос, стараейки се да докосвам възможно най-малко неща. Не ми се искаше случайно да докосна бутона за „изстрелване“ или нещо от сорта. Алвос ме убеждаваше, че няма такъв бутон, но аз все още се тревожех. Намерих стола му и се настаних зад станцията. Там имаше малко устройство за слушане, което вдигнах от панела и прикрепих към ухото си, преди да включа системата за комуникации. Напоследък беше успокояващо и забавно да слушам разговорите, които се водеха в дълбокия космос, докато се опитвам да открия нещо, което екипажът може да присвои. Имаше няколко линии, които се използваха от търговците около близките станции или планети, затова превключих на една от тези честоти. Някои от споровете пропусках покрай ушите си, въпреки че преводачът ми ги превеждаше, тъй като не разбирах нещата, които обсъждаха. Не знаех частите на кораба, или различните инструменти, които се прехвърлят от ръка на ръка, но знаех как да се ослушвам за проблеми с двигателите, проблеми с пратката или за откраднати кораби. Някои от нещата бяха универсални.

Завъртях бутона и се настаних удобно, заслушана в поредния извънземен разговор. Това звучеше като предупреждение за някакъв вид търговска спирка и ме развесели факта, че дори тук в дълбокия космос, където имаше толкова много извънземни култури, някои универсални неща не се променяха. Замислих се за разговора с момичетата по-рано днес и свалих слушалките си.

— Хей, Сенторр?

— Какво? — гласът му бе рязък, но не по груб начин, или поне не мисля, че бе груб. Звучеше разсеяно. Все едно бях нарушила концентрацията му.

— Какво е шип?

На мостика настана пълна тишина. Толкова бе тихо, че се зачудих дали не съм казала нещо обидно. След това Сенторр си пое дълбоко, дълбоко дъх и можех буквално да чуя как въздуха изпълва дробовете му.

— Няма да отговоря на този въпрос — заяви той със скован глас, който никога преди не бях чувала.

Усетих как бузите ми поруменяха. Да, беше нещо неприлично, както и подозирах.

— Съжалявам. Някой ми го спомена и аз… няма значение.

Той издаде задавен звук.

— Ако се налага попитай Аливос.

— Ще го направя — промърморих и сложих обратно слушалките. Все едно щях наистина да го питам. Така или иначе между нас имаше достатъчно напрежение, че да го питам и за това какво е шип. Имайки предвид начина, по който Фран и Кат се кикотеха, бях сигурна, че е нещо сексуално. Освен това бях убедена, че Алвос щеше да ми отговори по най-добрия възможен начин, без да прави ситуацията прекалено странна. Но между нас вече… имаше напрежение.

Не, замислих се, докато включих отново комуникатора, слушайки разсеяно разговора. „Напрежение“ не бе точната дума, за да опиша това между нас. Може би „нетърпение“… или „очакване“. Или нещо между тези двете. „Напрежение“ звучеше сякаш нещата между нас не бяха добри, докато в действителност бяха много, много добри. Бях привързана към него по всички възможни начини, по които не би трябвало да съм. Мислех за него и устата му, когато вечер спяхме заедно в леглото. Чудех се какво ли би било да ме целуне. Питах се дали и той мисли какво би било да ме докосне толкова дълго време, колкото аз обмислях какво ли би било да го докосна.

Разбира се, винаги си намирах извинения да го докосвам, защото просто не можех да устоя. Държах се за ръката му, дори когато нямаше нужда да го правя или пък се плъзвах по-близо до него в леглото. Той все още се къпеше с мен, защото тишината в банята ме ужасяваше. Не знаех какво има в тази малка стая, но в мига, в който пуснех водата, сякаш оглушавах. И се паникьосвах. Той стоеше с мен и ми правеше компания, и макар да подозирах, че на този етап вероятно бих могла да се къпя сама, тъй като се налагаше да започна да ставам независима… не исках да го правя. Част от мен обожаваше мисълта, че той ме гледа как сапунисвам тялото си. Това ме възбуждаше адски много, макар да не бях готова да го призная пред него.

През половината от времето не бях сигурна дали мога самата аз да го приема. Чувствах се така, сякаш не е редно да съм привлечена от него. Сякаш последното нещо, за което трябва да мисля, бе секс.

Но, Господи, това ВИНАГИ бе първото нещо, което изникваше в ума ми. Бях толкова пленена от това колко грижовен и защитнически настроен е той. Колко е голям и силен, и изненадващо нежен към мен, което изглежда изненадваше всички, тъй като според останалите той имаше кофти темперамент и обичаше да предизвиква боеве. Но с мен въобще не бе такъв. Никога не бях се чувствала в опасност около него. И това бе част от тревогите ми… че се чувствам в такава безопасност около него, че се привързвам, макар да не бива да го правя. Не можех да се доверя на собствената си преценка. Колко време трябваше да мине, преди да мога да го направя? Дали някога щях да успея? Или винаги щях да бъда все така травмирана?

Спомних си думите, които ми каза, когато се качих за пръв път на борда на кораба… че никога няма да спра да бъда „пречупена“, но ще свикна и ще стане по-лесно. И беше прав. Чудех се дали няма проблем да бъда така „пречупена“ и дали той ще мисли лошо за мен, заради това. Щеше ми се да знаех.

Разсеяно насочих мислите си към комуникаторите, когато долових нещо познато. Спрях скенера на канала, на който бях в момента, и се заслушах в разговора.

— Кога ще пристигне пратката? — попита някой на извънземен език, който ми звучеше много познато.