Руби Диксън
Варварите от ледената планета (27)

Глава 27

Джорджи

Обмислях възможностите си през целия ден, докато Вектал газеше в дълбокия сняг, натрупал се след снежната буря, и ме носеше на гърба си.

Дори да правех всичко по силите си да го отрека, бе напълно възможно никога да не можем да се върнем у дома. Ако предците на Вектал са били заседнали тук, то вероятно нямаше да можем да се върнем у дома колкото и да опитвахме. Другият ни вариант бе да чакаме малките зелени същества да се върнат и да опитаме да превземем кораба им, за да ги принудим да ни отведат у дома.

Или можем да напуснем ледената планета, като се върнат, опитвайки си късмета като добитък на пазара за роби.

Или можем да приемем паразита… извинете, симбиота… и да направим всичко по силите си да се впишем в света на Вектал и хората му.

Чувствах се така сякаш взимах самостоятелно решение, което вероятно нямаше да е никак лесно. Макар мисълта да изоставя Земята, приятелите и семейството си да ме нараняваше, животът с Вектал можеше да бъде сладък и пълен с удоволствия. Усещах се, че търся с нетърпение да видя усмивката му, или да почувствам кожата му срещу своята. Обичах гърления му смях.

Вече обичах и да разбирам какво ми казва.

Ако бях само аз? Определено щях да съм в отбор Вектал.

Но се чувствах така, сякаш всички човешки жени трябваше да вземем заедно решение. Не исках да влияя на останалите. Имах късмет и получих Вектал, но ако останем тук, може би се обричахме на живот изпълнен с трудности и сняг, и кой е казал, че останалите в племето на Вектал… са-кхуи, както се наричат… ще се отнасят с останалите така добре, както той с мен?

И кой е казал, че малките зелени същества няма да ни продадат на някоя симпатична, подобна на Таити планета, пълна със секси мъже, които не искат нищо повече от компания за пиене на Май Тай? Никой не знае нищо със сигурност. Залозите бяха малко срещу нас… но това бе още една причина, поради която да внимавам да не влияя на останалите. Каквото и да решим, щяхме да го направим като група. Щяхме да вземем решение, не само за нас шестте, но и за останалите шест момичета в крио капсулите.

Преди някой да реши каквото и да е, трябваше да го обсъдим.

Ако искаха да останем, щяхме да се справяме заедно. Ако решаха, че искат да се бият с извънземните и да завземат кораба им, щяхме да имаме нужда от оръжия и план.

Наранената ми китка ме болеше и туптеше, напомняйки ми, че всички сме очукани и ранени след катастрофата. Да превземаме каквото и да е било, звучеше като много лоша идея. Може аз просто бях песимист. Прогоних тази мисъл. Щях да бъда с моите момичета. Ако Лиз, Меган, Тифани, Кира и Джоузи искат да се бият за свободата си, най-малкото, което можех да направя, бе да се включа в каузата им. Да остана тук, за да се търкалям в кожите с моя секси извънземен не звучеше лоялно, след всичко, което бяхме преживели заедно.

— Ето там — каза Вектал, отскубвайки ме от мислите ми. — Домът ни е отсреща.

Стиснах ръце около тила му и надникнах през сипещия се сняг. Пред нас нямаше нищо, освен каменна стена, която едва се виждаше през странните розови дървета.

— Къде там?

— Входът е скрит и охраняван, за да спре метлакс или други хищници да влязат в пещерите. Не се тревожи. Ще си на топло и безопасно там. — Той погали ръката ми. — Никой няма да посмее да те нарани.

Напрегната ли бях? Сигурно да, ако съдим по коментарите му. Просто, толкова дълго се тревожех само за Вектал. Сега щях да се срещна с над тридесет други като него. Ръцете ми отново се стегнаха около врата му. Ами ако ме намразят? Ако решат, че изглеждам отвратително? Ами ако…

— Хо — извика дълбок гърлен глас.

В отговор Вектал вдигна високо ръка във въздуха. Вкопчих се в гърба му изпълнена с тревога, когато в далечината се появи друго голямо тяло.

— Това е Раахош — каза ми тихо Вектал. — Сигурно се връща от лова си.

Другият мъж притича през снега към нас, проправяйки пътека през преспите. Розовите дървета се вееха над него и цялата сцена изглеждаше нереална. Опитах се да не зяпам приближаването на Раахош, но… ами зяпах го. Докато рогата на Вектал бяха големи, дебели, но гладки, тези на Раахош бяха извити в безпорядък над главата му. Единият се издигаше, завърташе се назад и отново се издигаше високо във въздуха. Другият беше счупен и само една нащърбена част от него стърчеше на главата му. Когато се приближи видях белезите по широкото му лице. Кожата му бе много по-тъмносива от тази на Вектал… като гъст дим. И ако мислех, че Вектал изглежда застрашително, то Раахош извеждаше тази дума до непознати висини.

Той изсумтя и вдигна ръка, докато ни приближаваше, но щом ме видя, забави ход.

— Мислех, че носиш плячка, братко. Смятах да те отърва от тежестта й.

— Имам много да разказвам — каза Вектал и можех да доловя гордостта в гласа му, когато ме свали нежно от гърба си. От гърдите му се чу шумно вибриране и той започна да мърка.

Очите на Раахош се разшириха и той погледна първо Вектал, после мен.

— Тя? — Той ме огледа от горе до долу — Какво… какво е тя?

— Тя е Джорджи, човек и моя половинка. — Ръцете на Вектал обгърнаха раменете ми и той ме притисна към себе си. Можех да усетя мъркането в тялото му, толкова силно, че на практика вибрираше. Резонанс го бе нарекъл той.

Раахош ме изучава един дълъг миг, карайки ме да се почувствам неудобно. Той огледа лицето ми, косата… без съмнение търсеше рога… и след това всичко останало от дребното ми треперещо тяло. Носех чужд гащеризон, от седмици не бях виждала гребен и вероятно приличах на пълна каша. Но за пръв път се почувствах неудобно. Вектал винаги ме караше да се чувствам… красива. Все едно съм най-сексапилната жена, която е виждал, и не можеше да си държи ръцете далеч от мен. Бях приемала за даденост колкото е прекрасно да си така специален за някой.

Ръцете ми се обвиха около кръста на Вектал и ги плъзнах надолу, докато не усетих изпъкналостта, където бе основата на опашката му. Започнах да я галя и милвам разсеяно.

До мен Вектал се стегна, а вибрирането му стана още по-силно. Той се пресегна и улови ръцете ми, нежно отдръпвайки ги от себе си, преди да потърка нос в ухото ми.

— Изчакай, докато останем насаме, мой сладък резонанс. Знам, че не ти е удобно от публичните прояви на привързаност.

Упс. Дали току-що не му направих са-кхуи еквивалента на ръчна чекия на открито? Руменина покри бузите ми и кимнах. Не погледнах към Раахош обаче, защото тогава щеше да е напълно и ужасно неудобно.

— Чо-век? — попита Раахош след миг, а думата бе някак тежка на езика му. — Очите й…

— Тя няма кхуи — каза Вектал. Ръката му се насочи към косата ми и той преплете пръсти в къдриците ми. Отново се почувствах красива. Той все още не можеше да си откъсне ръцете от мен и признавам, обожавах това. — Скоро ще поправим този проблем.

Бутнах Вектал с лакътя си.

— Ще говорим за това.

— Ще говорим за това — потвърди той.

Хвърлих поглед към Раахош и той продължаваше да ме гледа. Но не без интерес или с отвращение. По-скоро виждах копнеж в очите му, докато ме гледаше. Не по сексуален начин. Все едно най-добрият му приятел е получил подаръка за Коледа, за който самия той е копнял от години.

— Ти си късметлия — каза той най-после с плътен глас. — Щом си намерил своята резонансна половинка.

— Най-големия късметлия — съгласи се Вектал, а пръстите му погалиха тила ми. — Но половинката ми има нужда от лечителя.

Исках да възразя срещу това да ме нарича половинка, тъй като още не бях взела решение, но тогава усетих как китката ми тупти и осъзнах колко много ме болеше.

— Лечител звучи добре — казах най-после. — И храна?

— Храна, да — каза Вектал и потърка лице в моето. — И топли дрехи. Тази нощ ще спиш в моите кожи.

Изчервих се, защото се почувствах така, все едно бе казал „тази вечер ще се чифтосваме“ на приятеля си, но окото на Раахош дори не мигна.

— Елате — каза новият извънземен и ни направи жеста да го последваме. — Ще има много въпроси.

— Готов съм за тях — отвърна Вектал.

— Аз не съм сигурна, че съм готова — възразих. Мисълта да бъда разпитвана от куп непознати извънземни ме караше да се чувствам притеснена, а дори не бяхме влезли в пещерата. — Все още ще тръгнем за другите на сутринта, нали?

— Другите — каза Раахош и този път в погледа му проблесна повече от обикновен интерес.

— Джорджи пристигна тук с още пет други човека — каза Вектал. — И трябва да ги спасим.

— Пет други човека? — попита Раахош, а светещите му очи станаха огромни на лицето му. — Истината ли казваш?

— Всички жени — тихо, почти благоговейно добави Вектал.

При тези думи Раахош залитна.

— Наистина?

— Наистина.

Това започваше да става странно, а дори не им бях казала за останалите шест жени, които бяха в хибернация в капсулите.

— Това проблем ли е? — попитах. — Вектал, ти каза, че племето ти ще ни помогне.

— Не е проблем — каза моят извънземен със сериозен тон. Той помилва бузата ми. — Благословия е. В нашето племе има само четири възрастни жени и всички те са обвързани.

— Жените резонираха ли? — попита Раахош с дрезгав глас.

— Те нямат кхуи — каза Вектал. — Но аз резонирах за Джорджи. Някой от ловците може да резонира към друга човешка жена.

Застинах на място.

— Чакай, какво? Това не е отворен сезон за човешки момичета! Мислех, че ще бъдем спасени, а не сватосани.

Раахош само ме гледаше все едно съм се побъркала. Думите ми явно нямаха превод на езика им. Не ме бе грижа. Опитвах се да доведа помощ за приятелките си, не да ги уредя с извънземни гаджета. Замислих се за начина, по който се „запознах“ с Вектал, който ме беше сграбчил, възнамерявайки да ме използва за секс. Разбира се, имах няколко оргазма тогава, но не му дадох веднага да взима решения вместо мен, да се обвърже с мен, и той нямаше право да решава дали някое от момичетата ще се обвърже с някой, без сами да са го поискали.

— Никоя няма да бъде обвързвана, ако сама не го пожелае — казах, скръствайки ръце на гърдите си. И примигнах, защото забравих, че китката ми е тотално прецакана.

— Така ще бъде, моя Джорджи — каза Вектал. След това пак помилва бузата ми. — Аз съм вождът. Те ще се съобразят с волята ми. Всеки мъж, който иска да се обвърже с човешка жена, трябва да получи съгласието й.

Отпуснах се, чувайки това.

— Съгласието й? — попита Раахош. — Но резонансът…

— Не се случва при хората — казах сладко.

— Това е нещо, за което ще спорим по-късно, когато половинката ми не е измръзнала и гладна — каза Вектал преди Раахош да успее да възрази отново. Той обви защитнически ръка около раменете ми. — Идваме отдалеч и на сутринта отново трябва да тръгнем на път.

— Разбира се — съгласи се бързо Раахош. Той се обърна, връщайки се от мястото при дърветата, от което бе дошъл, а ние с Вектал го последвахме.

Когато приближихме до планината, дърветата станаха по-редки и видях входа на наистина голяма пещера. Входът бе огромен и широк, по-висок от всеки човек и дори от са-кхуи… дори ако стоях изправена на раменете на Вектал нямаше да стигна тавана. Навътре пещерата се стесняваше повече и повече и точно натам ме отведоха Вектал и Раахош. Потреперих при мисълта да прекарвам безкрайни часове в дълбоката пещера. Не ми се виждаше никак безопасно.

Но докато вървяхме през ветровития тунел, въздухът започна да става по-топъл. Забележимо при това. Сякаш вървяхме надолу, затова не трябваше ли да става по-студено? Бях объркана от това, докато тунелът не започна да се разширява и ароматът на развалени яйца не докосна носа ми.

И тогава бях удивена.

Хълмът, в който са-кхуи живееха, бе кух. Пещерата, която се разкри пред нас, беше огромна, напомняйки ми на голяма, куха поничка. Формата й бе овална, а точно в средата имаше голям, невероятно син басейн. Още един горещ извор, осъзнах удивена. Ето защо миришеше на развалени яйца.

Стиснах носа си и се огледах изумена. Имаше хора, които се къпеха в басейна, и едно малко дете с миниатюрни рогчета, което се плацикаше във водата, докато един мъж го придържаше, а една жена се смееше седнала близо до тях. Стените на пещерата се издигаха, извивайки се нагоре, а на самия покрив имаше дупка. Бе като стъклен покрив. От тук, можех да видя как вътре падаше сняг, но се топеше в мига, в който докоснеше топлия въздух, и падаше долу, без да носи вреда.

Външният край на „пещерната поничка“ бе пълен с по-малки пещери, с издатини пред тях и пътеки за вървене, а за допълнителна защита имаше поставено и нещо подобно на парапети от камъни и материал приличащ на тръстика. Този приличащ на парапет път се простираше от единия край на поничката до другия. И навсякъде имаше извънземни. Някои седяха на входа на пещерните си домове. Други се бяха разделили на двойки и плетяха кошници в далечния край на пещерата. На друга страна, имаше извънземен с големи извити рога, който стържеше някаква бледа кожа, опъната на дървена рамка.

— Вектал се върна — извика някой весело. В пещерата се надигна весела глъчка, от всякъде заизлизаха хора… и насочиха погледите си към нас.

И тогава всички ме зяпнаха.

Чувствах се странно да бъда центъра на такова внимание. Още глави се обърнаха към нас и хората започнаха да ни приближават. И имаше много мъже. Мнооого. Някои бяха облечени само с препаски на слабините, вероятно заради топлината в пещерата. Всичките бяха мускулести, високи и добре изглеждащи са-кхуи мъже. И всички ме гледаха супер напрегнато със смесица от любопитство и копнеж.

— Моята половинка — каза Вектал гордо. — Човек.

— Мамо, защо лицето й е толкова грозно? — попита едно тихо гласче и всички заговориха в опит да го заглушат.

Раахош изглеждаше разярен… или възмутен. Не можех да реша кое. Вектал изръмжа ниско и пристъпи напред, очевидно обиден от мое име.

Аз се изкисках. Само каква мисъл, тези хора ме смятаха за грозна. Те бяха тези с рогата, опашките, светещите очи и мъх покриващ целите им тела. Те бяха тези с ръбове по челата и носовете си… и по другите свои части.

Вектал ме дръпна към себе си, обгръщайки ме защитнически, и се озовах притисната към едни твърди като скала гръдни мускули.

— Това е половинката ми. Аз резонирах за нея. — Като да докаже това, гърдите му завибрираха и се чу шумно мъркане. — За мен тя е красива. Различна, но наистина красива. — Той прокара пръсти през косата ми. — Виждал съм смелостта й, духа и волята й. Тя ми се довери, когато нямаше никаква причина да го направи. Тя ми отдаде тялото си, въпреки че няма кхуи, което да я задължи да го направи. И няма значение каква е в очите на останалите, а само каква е в моите очи… а за мен тя е най-прекрасното, най-привлекателното и най-неустоимото същество.

Очите ми се насълзиха от емоциите. Добре, за варварин той бе доста добър в изнасянето на романтични речи. Със сигурност щях да му направя една ръчна, като останем насаме.

— Какво е чо-век? — попита някой.

— Има ли още? — обади се друг.

— Той каза, че има още пет — тихо, почти ръмжейки, заяви Раахош — Всичките жени.

Примигнах, когато пещерата се изпълни с учудени звуци. Мамка му, тъпанар. Сега всички тези щяха да решат, че сезонът за обвързване е отворен. Особено ако имаше само четири възрастни жени в племето им. Това бяха доста незадоволени сексуални нужди. И какво щяха да направят, когато научеха, че има още шест жени в стазисните капсули в добавка към шестте, които бяхме будни?

— Вектал — промърморих, чувствайки се неудобно. Колкото повече се вълнуваха извънземните, толкова по-изнервена се чувствах аз.

Всички очи се насочиха към мен при звука на гласа ми.

Вектал ме прегърна здраво до себе си.

— По-късно ще има време да отговоря на въпросите ви. Моята половинка преживя голямо изпитание. Гладна е и е изморена, и има нужда от лечител. Къде е Майлак?

— Тук — обади се мек глас. Напред пристъпи жена с извити рога и дълга, черна коса. Тя държеше дете до гърдите си, а коремът й бе заоблен с друго. Светещите й очи ме гледаха захласнато.

— Добре — каза Вектал. — Ела с Джорджи и мен в пещерата ми.

Тя кимна и предаде детето в ръцете на друг мъж.

— Нека взема кошницата си с лекове.

Моят извънземен хвана ръката ми и ме задърпа след себе си. Другите ни последваха и не можех да ги обвиня, че ни гледат. Зад гърба ми се разнесе още шепот и чух коментар за това, че ми липсва опашка. Огледах се наоколо, точно навреме да видя как Раахош изчезна в сенките с копие в ръка. Той ме гледаше напрегнато, но не по някакъв смахнат начин. Ако трябваше да заложа на нещо, то щеше да е, че Раахош щеше да се бори с всички сили да получи човешка половинка.

Мисълта ме накара да се почувствам неудобно. Без съмнение щеше да е трудно да сме в племе, пълно с необвързани самотни мъже.

Вектал ме преведе през лабиринт от пещери, до една в най-задния край на поничката. Отвън имаше няколко пера и нещо приличащо на декорация на стената, но иначе нищо не показваше, че това бе домът на вожда. В моите очи приличаше на всички останали пещери тук. Вътре обаче бе топло и уютно. В далечния ъгъл имаше натрупани пухкави кожи, образуващи нещо приличащо на меко гнездо. Имаше рафт направен от камък, на който бяха наредени някакви предмети. В друг ъгъл имаше огнище, в което сега нямаше огън, и на едната стена бе закачено нещо приличащо на мрежа. Усмихнах се на Вектал.

— Риба ли ловиш?

Той се ухили с момчешка непринудена усмивка.

— Исках да видя дали мога да хвана една от големите риби в голямото солено езеро.

Солено езеро? Нима бяхме близо до море? Имах толкова много въпроси.

— Това е пещерата ми… и сега е и твой дом, Джорджи — след миг добави. — Ако решиш да ме приемеш за своя половинка. — Той звучеше несигурен, нещастен и почувствах пробождане на тъга, че нерешителността ми го наранява.

Купчината кожи изглеждаше толкова приветлива обаче, че не се сдържах и пристъпих към нея. Седнах на края и простенах от удоволствие, преди да се отпусна назад. Това бе най-прекрасното, създадено за гушкане, легло, в което някога съм била.

— Нямам търпение да се сгуша в тези — казах му аз.

Очите му блеснаха и от гърдите му започна познатото мъркане.

Ох. Той реши, че това е знак за чифтосване. Би трябвало да го поправя. Вместо това се поизлежавах в луксозните кожи още малко, мислейки си за сладките му думи от одеве, за това, че съм красива и силна. И извих гръб, изпъчвайки гърдите си. Вниманието му веднага се насочи към тях и видях как погледа му стана по-горещ.

— Мога ли да вляза? — извика женски глас отвън.

Вектал потърка лицето си с ръка.

— Да. Влез, Майлак. — Той застана до мен и ме целуна по главата. — Трябва да изляза и да говоря с ловците. Майлак ще се погрижи за теб.

Исках да възразя, но китката ми ме болеше, и ако Майлак носеше и храна със себе си, щеше да ми стане новата любимка.

— Добре. Не се бави много, става ли?

— Никога — каза той страстно и проследи с пръст челюстта ми. — Ако заспиш, ще те събудя, като обвържа устата си с твоята.

Усетих как отново се изчервявам.

— Нарича се целувка, Вектал — казвайки го на глас, прозвуча доста порочно. А аз бях достатъчно перверзна, че да се възбудя от тази мисъл.

Той ми хвърли горещ поглед, притисна устни до моите и излезе от пещерата. Точно се възхищавах на гледката на стегнатия му задник обут в панталони, докато излизаше, когато Майлак пристъпи през входа миг по-късно, разтваряйки кожите служещи за врата. Тя носеше голяма кошница в ръце и ми се усмихна, показвайки изтънчените си резци.

— Мога ли да дойда при теб?

Кимнах. Гледах я как се плъзга през стаята, грациозно пристъпвайки, и отбелязах разликите, които имаше между мъжете и жените в племето на Вектал. Рогата й бяха по-малки и много по-деликатни, макар че изглежда рогата за тези хора бяха като носовете при хората на Земята. Някои имаха големи, а други малки, някои прави, а други криви. Вероятно това се дължеше на наследственост, отколкото на тестостерона, поне при мъжете. Чертите й бяха твърди и силни, точно както при Вектал, но очите й изглеждаха по-големи, миглите по-дълги, а устните пълни и пухкави. Гърдите й бяха малки, а цялото й тяло изглеждаше по-скоро стегнато, отколкото меко, и все пак, в движенията й имаше някаква чувственост, за която й завидях на мига. Косата й бе дълга и прекрасна, спускайки се като тъмен водопад по гърба и опашката й.

Освен това беше и облечена интересно. Кожените й дрехи изглеждаха по-сложно скроени от тези на Вектал, с интересни малки детайли, които ми напомняха за бродерия. Дизайнът им представляваше артистично назъбена яка около шията й, която се кръстосваше с дебели парчета кожа на раменете й, и се спускаше прелестно над големия й корем. Имаше възел високо над бедрото й, разкривайки панталони с още женствени бродерии, обрисувани върху кожата. Когато седна до мен видях, че краката й са голи и това ме изненада. Вярно, че в пещерата бе топло, като цяло, и все пак на мен ми беше хладно. А хората на Вектал носеха дрехи, все едно е лятно време.

Завиждах им за това. Искаше ми се за разнообразие и на мен да ми е топло.

С едно плавно движение, Майлак седна до мен и кръстоса крака. Тя сложи кошницата си на пода до леглото и отпусна ръце на коленете си, с дланите нагоре.

— Мога ли да те излекувам?

— Ъм… да? — на техния език нямаше дума, значеща „ок“.

Тя взе нежно ранената ми ръка в своите и махна кожите, с които Вектал я бе увил. Китката ми бе все още подута и посинена, и когато превръзките бяха махнати ме обля нова вълна от болка. За моя изненада, Майлак затвори очи и задържа китката ми, сякаш чакаше нещо.

Ъм… добре. И аз зачаках, тъй като ми беше неудобно да попитам какво става.

След един дълъг момент тя отвори очи и ми се намръщи.

— Ти нямаш кхуи. Когато Вектал го каза, реших, че греши.

— Не — казах с лека усмивка. — Прав е. Нямам кхуи — думата бе някак странна на устните ми.

Тя пусна нежно китката ми.

— Странно. Е, тогава не мога да направя много за теб. Моето кхуи е специално — каза тя, докосвайки гърдите си, преди да протегне ръка напред. — Мога да се свържа с твоето кхуи и да го поощря да работи по-здраво, за да те излекува.

— Ах — е, поне не ме кара да се търкам с кристали или да се покривам с кал или нещо също толкова варварско. — Всичко е наред, наистина.

— Мога да увия отново ръката ти — каза тя, посягайки към кошницата си. — Когато получиш кхуи ще мога да те излекувам.

Не казах нищо. Все още не бях решила дали искам паразита, макар че шансовете ми не бяха кой знае какви в момента.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се — големите й светещи очи се насочиха към мен.

— Спомняш ли си, когато си получила кхуи? — затова ли всички хора тук бяха така обсебени от приемането на червея?

Очите й се разшириха и тя поклати глава.

— Децата ни се раждат беззащитни, без кхуи. Те са уязвими, докато не преминат четири дни от раждането им. Тогава, отиваме на лов за са-кохтск и даваме кхуи на детето.

— Защо чакате четири дни?

— Детето трябва да бъде достатъчно силно, за да приеме кхуи — каза тя. — Иначе и детето и кхуито ще умрат. — Ръцете й бяха нежни, когато взе де подобни на дъскички кости и с помощта на кожени ленти направи нещо като шина на китката ми.

— Боли ли?

Тя сви грациозните си рамене.

— Не знам. Била съм много малка, когато съм приела своето. Много рядко нечие кхуи умира и трябва да бъде заменено с друго. Откакто съм жива, не ми се е случвало.

Това не ми помагаше особено да спра да се тревожа какво би било да приема симбиот в тялото си.

— Усещаш ли го как се движи? Знаеш ли, че е там? То… говори ли ти?

— Да говори? — очите й се разшириха и се засмя, докато не видя колко съм сериозна. След това смехът й изчезна. — Не, разбира се, че не. То не говори. То е като да имаш сърце, или дроб, или стомах. Естествено е да имаш кхуи. — Тя отново сви рамене. — Някои прекарват целия си живот, без да изпитат резонанс. Това е единствения път, когато кхуито се събужда. Тогава показва присъствието си шумно и настоятелно.

— Като мърка.

— Мъъ…?

— Звука — поправих се и опитвах да го изимитирам. — Кара те да мъркаш, когато си до половинката си, нали?

— Много повече от това е — каза тя, завързвайки последните кожи около китката ми. Ръката й се насочи към гърдите й. — Когато кхуи се събуди за живот, те кара да чувстваш напрегната нужда, да усещаш спешност. То е като… изблик на духа ни. — Беше очевидно, че й е трудно да го обясни.

— Като адреналин? — предложих и добавих. — Когато тичаш надолу по хълма наистина бързо? Или по време на лов?

Тя кимна бавно.

— И много повече от това. Има… собственическо чувство. Твоята половинка е твоя и тези, които искат да предявят права над половинките си, намират, че на моменти чувството е обсебващо. Трудно е да се опише. То е повече от чувство. Повече от знание.

Това ме тревожеше малко. Представих си през какво може би минава Вектал откакто резонира с мен. Но той не изглеждаше толкова обсебен. Собственически настроен, да. Но доволен. Може би за всеки бе различно.

— Това е част от живота ни — каза тя нежно. — кхуито избира половинката и никога не греши. То носи невероятно удоволствие, повече от всичко, което някой може да си представи.

— Ти беше ли щастлива с половинката, която ти е избрала твоето кхуи?

Тя се усмихна замечтано.

— С моя Кашрем? Не, в началото бях много гневна. Кхуито невинаги избира мъжа, с който искаме да сме под кожите. Кашрем е шивач, не ловец. Бях млада и привлечена от един ловец, с който споделях кожите си. — Миглите й трепнаха и тя се пресегна, изваждайки дрехи от кошницата си. — Донесох тези за теб. Вектал каза, че постоянно ти е студено, затова се надявам, че те ще те стоплят.

Усещах промяна в посоката на разговора.

— С кой споделяше кожите си, преди да… резонираш? — зачудих се дали е табу да повдигам такъв въпрос.

Но лицето й бе напълно откровено, когато погледна към мен.

— Ами с Вектал, разбира се.

Бях поразена от ревността, която ме прободе. Тя е била любовницата на моя извънземен? Моят извънземен, който е живял като ерген, преди да резонира с мен? Представих си картинката. Майлак и Вектал да се търкалят в леглото. Той да я облизва така, както облизваше мен. И тогава как тя става и тича при друг мъж само защото е резонирала към него.

И в същия миг ревността умря и бях изпълнена със симпатия към моя Вектал. Как ли е бил разочарован. Да има любовница при толкова малко жени изглеждаше като дар. И тогава да му бъде отнета… сигурно е бил много тежък момент за него. Може би затова бе толкова невероятно щастлив да ме има. Почувствах странна привързаност към моя голям мъж.

Определено щеше да му излезе късмета тази вечер.