Руби Диксън
Варварите от ледената планета (2)

Глава 2

Джорджи

На втория ми ден на извънземния кораб научих няколко неща.

Научих, че няма тоалетна. Изглежда, похитителите ни не бяха обмислили всички аспекти на това да-държат-цяла-група-отвлечени-момичета. Трябваше да се облекчаваме в кофа, набутана в един ъгъл, която не се изхвърляше често. Достойнство? Изчезна. Нищо не можеше да те накара да изгубиш малкото човечност, която ти е останала, когато чакаш ред да акаш в кофа.

Научих, че храната ни се състои от малки подобни на тухлички неща, които би трябвало да са подобни на сушено месо, и които имаха вкус на лайно. Получавахме по две такива на ден. Вода? Получавахме я от диспенсър закачен на стената, който подозрително напомняше на поилките, които се слагаха в клетките на различните животинки.

Подутината на ръката ми поспадна през следващите няколко часа, но все още можех да усетя, че имам нещо под кожата си. С пипане и оглеждане на ръцете на другите жени, стигнах до заключението, че е нещо от вида на електронно проследяващо устройство. Лиз ги беше нарекла табелки за добитък. Към момента мислех, че определението е адски подходящо.

Научих, че има два вида извънземни. Едните бяха клечавите зелени същества, които изглежда бяха шефове на другите, с глави като баскетболна топка, които явно бяха охраната. Наричах ги „баскетболни глави“, не защото имаха големи мозъци, а заради неравната им безкосместа оранжева кожа. Изглеждаха толкова странни над яката на сивите си гащеризони, които носеха през цялото време. Баскетболните глави бяха наистина ужасяващи, въпреки тъпото име, което им дадох. Имаха уродливи малки очички, като на буболечки, с тъмни клепачи и зъби остри като малки игли. Имаха по два пръста и палец, вместо пет, както и опашки. Малките зелени извънземни, тези, които издаваха птичите звуци? Те бяха метър високи и не се появяваха много често. Колкото до баскетболните глави, те висяха наоколо непрестанно.

Всички бяха ужасени от тях.

Осъзнах това, щом се събудих на следващата сутрин… макар че може да бе и след обед… и видях всички останали напълно будни. Остатъците от дрогата явно се бяха изпарили от системата ми и сега се прозях примигвайки. Но се постарах да съм тиха, защото няколко пъти Лиз ме предупреди за това. Отне ми миг да осъзная, че всички се дърпат в далечния край на клетката, скупчени заедно.

Тъкмо щях да попитам какво става и отворих уста, но Лиз само поклати глава с поглед вперен някъде зад рамото ми.

Обърнах се и потреперих, виждайки извънземния с баскетболната глава да гледа към мен през решетките. Потреперих силно, когато той се ухили насреща ми, и се плъзнах назад към останалите.

— Недей да крещиш — ме предупреди някой тихо.

Боже, това ме подлудяваше. Но нямаше начин да издам нито звук.

Извънземните останаха в стаята през целия ден. Все едно чакаха нещо. Боях се дори да помисля какво. Седяхме свити в ъгъла на клетката, когато след няколко часа доведоха още едно изпаднало в безсъзнание момиче. Никой дори не направи опит да избяга, когато клетката бе отворена. Само седяхме и гледахме как бутнаха новото момиче вътре, и затвориха врата след нея.

Можех да предположа защо никой не пробва да избяга. Къде щяхме да идем? А и последствията от неподчинението сигурно бяха ужасни, имайки предвид как всички бяха ужасени от баскетболните глави.

Някой хвана ръката на изпадналото в безсъзнание момиче и се опита да го издърпа при нас. Тя бе някъде на моята възраст, с красива червена коса. Забелязах, че баскетболните глави постоянно се връщаха до клетката и я коментираха на странния си език, правейки от време на време някой знак с ръка. След това се смееха, висок и неприятен звук, който сякаш танцуваше на опънатите ми нерви.

Беше сякаш се обзалагат за новото момиче.

Няколко часа по-късно тя се събуди. Бях се сгушила до Лиз, гледайки безизразно напред, когато момичето пое дълбоко и рязко дъх.

Тя започна да плаче на глас, а зениците й се разшириха.

— Недей да крещиш — чух да съска тих глас. Не знаех кой го каза, но всички си го мислихме.

Червенокосата обаче не слушаше. Тя ни хвърли един поглед, паникьоса се и започна да пищи. Виковете й отекваха около нас. Не искаше да спре, дори когато останалите се опитваха да я успокоят. Беше изпаднала в истерия, виковете й ставаха все по-силни и все по-паникьосани, докато излизаше от омаята на дрогата. Тя виеше и се дърпаше от другите момичета, които се мъчеха да я усмирят.

Нещо над нас изписука.

Останалите в клетката застинаха неподвижно.

Чу се странната чуруликаща реч от интеркома на тавана.

Един от баскетболните глави натисна нещо на панела и светна лампичка, преди да отговори на гъргорещия си език. Тълпата момичета отстъпи назад, притискайки се силно към задната страна на клетката, когато вратата отпред се отвори.

Беше свобода, но никой не посегна към нея.

Те сграбчиха червенокосата. Тя бе боец, нямаше как да не й го призная. Риташе и размахваше ръце, щом я докоснеха, крещеше обиди на френски и пищеше някой да й помогне. Всички обаче седяха напълно неподвижно, гледайки.

Не можех да понеса това. Опитах се да се изправя и да помогна. Лиз сграбчи крака ми.

— Недей — изсъска тя. — Не привличай вниманието им към себе си, Джорджи. Довери ми се.

Въпреки че самата мисъл да не правя нищо, противоречеше с всичките ми инстинкти, бях прекалено ужасена. Беше по-лесно да седна и да се сгуша в масата момичета на пода. Да седя и да чакам да видя какво ще се случи, когато някой наруши неписаното правило за пълно мълчание. И се мразех за това.

Миг по-късно, червенокосата бе изведена и завързана за нещо, което определих като маса за прегледи. Гледах ужасена как един от баскетболните глави сложи маска на лицето й. Когато спрях да чувам виковете й, осъзнах, че това е вид заглушител. Стиснах устни и зъби, колкото можех по-здраво. Усетих как започва да ми се повдига, когато ръцете й бяха завързани над главата й, с въже, което се впиваше безмилостно в китките й. Краката и бедрата й висяха от масата и започнах да си представям най-лошото.

Тя продължи да рита, когато единият извънземен сграбчи полата й и я разкъса от тялото й.

— Не гледай — предупреди ме Лиз.

Само че не я послушах. Някой трябваше да гледа. Някой трябваше да види.

Със свито сърце, гледах как червенокосата се бори да се освободи. Гледах как първия извънземен разкопча предната част на униформата си с едно докосване на яката си. Гледах как приятелите му се смееха, правейки коментари, докато първият яхна жената.

Гледах със сухи очи и сърце изпълнено с омраза как те се смееха и се качваха върху нея отново и отново. Сякаш мина цяла вечност. В един момент, крайниците й се отпуснаха и се надявах да е изгубила съзнание. Надявах се да не помни нищо от това.

Лиз стисна ръката ми.

— Кира каза, че са имали заповед, че им е позволено да „дисциплинират“ всеки пленник, който се бунтува.

Кимнах и най-после отместих поглед от извънземните, които отново смениха местата си, продължавайки да говорят на странния си език. Предположих, че вече за тях е добре „дисциплинирана“. Исках да крещя, но високите звуци не бяха позволени. Впих нокти в дланите си, докато гледах надолу към бледите лица около себе си, опитвайки да разбера коя е Кира. Едно момиче, с коприненоправа кестенява коса, плачеше безмълвно в единия ъгъл, притиснала ръце към ушите си, сякаш не можеше да понесе да чува какво се случва, но червенокосата вече не крещеше. Чуваха се само гласовете на извънземните.

Това сигурно бе Кира. Тя бе единствената, която можеше да ги разбере благодарение на устройството забито в ухото й. Огледах останалите. Всички бяха изпаднали в шок, отместили поглед встрани. Едно момиче имаше ужасен и изпълнен с мъка поглед, и се зачудих дали и тя не е крещяла преди време. Реших, че не искам да знам. Стиснах силно очи и опитах да се дистанцирам от всичко. Опитах да се затворя в тих балон, където нищо от това не бе реално. Където ако ощипя ръката си достатъчно силно, ще се събудя и всичко ще бъде постарому.

Но когато затворих очи виждах само как червенокосата бива изнасилвана. Виждах баскетболните глави, които се шегуваха и боботиха на езика си, докато изнасилваха момичето. Сякаш не бе нищо особено, все едно бе поредният ден в офиса, типичните задължения.

Лиз бе права. За тях не бяхме нищо повече от добитък. Щяха да ни продадат на някого, който да ни изнасили, изяде или и двете. Или някого, който да ни направи нещо по-ужасяващо, което дори не бих могла да си представя.

Нямаше обаче да остана да седя тук, чакайки съдбата си. Обвих здраво ръце около пижамата си, вдигнах крака под брадичката си и започнах да оглеждам обкръжението си. Огледах всяко ъгълче, всяка пукнатина на странните стени, опитвайки се да разбера дали има нещо, което можех да използвам за оръжие.

Защото щях да убия тези оранжеви, гнусни копелета, ако се опитаха да ме докоснат.