Руби Диксън
Варварите от ледената планета (15)

Глава 15

Вектал

Не за пръв път почувствах отчаяние от това колко безпомощна бе половинката ми. Бях напълно объркан от нея… ако не знаеше нищо за тази земя, как се бе озовала тук? Дори дивите метлакс не знаеха какво да правят с нея. Бях бесен на себе си, че й позволих да се отдалечи от мен. Бях бесен, задето тези метлакс можеха да я наранят много по-зле отколкото го направиха. Знаех за деца разкъсани на части при инцидентните си срещи с групи метлакс.

Джорджи, моята безценна половинка, моят резонанс, бе паднала в самото им леговище. Тя можеше да бъде убита, преди да успея да стигна до нея и да я спася.

Мисълта накара ръцете ми да се разтреперят и моето кхуи да започне да вибрира гневно в гърдите ми. Как можех да се грижа за някого, който е по-безпомощен и от дете? Някой, който настоява да отидем в опасните планини, вместо да ми позволи да я отведа у дома при моя народ?

Коя бе Джорджи? Как се бе озовала тук? Като изключим метлакс и са-кхуи, нямаше други разумни същества на тази земя. А тя бе безценна.

И едва не я изгубих. Гневът ме изпълваше, карайки ме пресека пещерата и да започна да приготвям огън за треперещата си половинка. Натрупах дърва и взех инструментите си за правене на огън, търкайки ги докато получа искра, за да напаля огъня. Когато пламъците започнаха да ближат дърветата, аз направих жест на треперещата Джорджи да се приближи.

— Блгодря ти. — каза тя с нежния си глас.

— Не те разбирам — изръмжах й. Това бе поредната пречка между мен и половинката ми. Исках да кажа на Джорджи, че е моя. Че сме резонирали. Че с мен е в безопасност и няма да позволя да бъде наранена, че може да ми се довери. Че тя е моята светлина и моята причина да съществувам, и че заедно ще създадем дом и семейство. Но не можех да й кажа нищо от това.

Тя подсмръкна шумно и се приближи до огъня, протягайки напред малките си петпръсти ръце, за да го стопли. Болната й китка бе покрита с гневни цветове. Майлак, лечителката на племето ми, можеше да излекува това с едно докосване. Но тя не бе тук и моята Джорджи трябваше да страда.

— Дай ми това — казах намръщено, индикирайки, че трябва да ми подаде ранената си ръка. Сигурно е пострадала по-зле при падането и аз бях виновен, че половинката ми не се лекува по-бързо.

— Сегси миядосн — каза тя и отново подсмръкна шумно. След това избухна в сълзи.

— Ах, Джорджи — промърморих, придърпвайки я към себе си. Лицето й се притисна към гърдите ми и тя заплака. Милвах косата й, сега твърда и пукаща, защото бе заледена. Тя щеше да се разболее. Забравях, че тя няма кхуи, което да я топли. Тя бе крехка, моята малка петпръста жена. Започнах да се обвинявам, че не се грижа достатъчно добре за нея.

— Това няма да се повтори, мой резонанс — казах й, милвайки заоблената й буза. — Ще се грижа по-добре за теб, започвайки от сега.

И въпреки че всичко в мен настояваше да пестя запасите ни, сложих още повече дърва в огъня. Не ме бе грижа, дали ще се изпотя от топлината, стига на моята Джорджи да й е топло и комфортно. И сякаш цяла вечност я държах притисната в прегръдките си. Ръцете й се пъхнаха под дрехите ми, търсейки топлината на кожата ми, а членът ми стана по-твърд от лекото докосване. Но тя продължаваше да плаче, затова я държах до себе си, опитвайки се да я утеша колкото можех, докато сълзите й не спряха, и тя не остана да подсмърча леко в нещастието си.

Ръцете й обаче останаха под дрехите ми. Членът ми не бе забравил това и ме болеше от нуждата, а кхуи-то ми вибрираше в гърдите ми. Исках да я направя щастлива. Исках да накарам на това странно сладко лице да се появи усмивка, вместо да има сълзи. Затова докато тя се топлеше на огъня, аз се стараех да се погрижа половинката си, както бе редно. Огледах внимателно китката й и след това отрязах част от кожите, за да я превържа здраво. Така щеше да издържи, докато я отведа при лечителката ни. Тя ми се усмихна с благодарност и посочи към един от другите ми ножове.

— Можели дафсем единоттях?

Поклатих глава, показвайки й, че не разбирам, и тя посочи към ножа, показвайки ми, че иска да го вземе. Ах. Тя искаше да може да се защитава. Дадох й едното острие. Имах шест, но вече ми останаха четири. Утре щях да й покажа как да го използва и как да атакува, и ако отново бъде нападната от метлакс, щеше да може да се защити. Те бяха страхливи същества и когато ги нападнеш, бягаха.

Като й подарих ножа си, тя се усмихна по-широко, цялата греейки от задоволство, все едно съм й дал най-голямото съкровище.

— Щесе шуфстфм подобре снего.

Кимнах, макар да не знаех за какво говори. Само това, че се усмихваше ми, бе достатъчно. Но щях да направя повече. В пещерата имаше кожи, оставени за удобство на ловците, които пътуват на далеч. Бяха твърди и спластени от старост, но топлеха. Когато напуснем пещерата на сутринта, щях да наруша правилата за това да оставяме всичко в пещерата, за да е готова за следващия ловец, и тя щеше да бъде облечена с тези кожи. Нямаше да позволя да продължи да трепери.

— Сгоотфим? — попита тя и посочи към плячката на колана ми. — Дго сгоотфим?

— Сгоотфим? — повторих, вдигайки убитото животно, за да го види. — Така ли го наричаш? Сгоотфим?

— Ядем — каза тя и ми се усмихна, а малките й бели зъби блеснаха. Тя посочи към животното, а после и към огъня. — Дго сгоотфим иядем.

Ах. Тя ми даваше инструкции. Посочих огъня.

— Сготфим?

— Е ко трябф дсме тошни тоф е огн, но дъ. — кимна тя — Сготфим.

Въпреки че бе срещу всички мои инстинкти, направих това, което тя поиска от мен. Одрах животното и нанизах всички най-вкусни части на един от ножовете си, а тя го взе, задържайки го известно време над пламъците, преди да изяде всичко, издавайки доволни мляскащи звуци. Тя възкликваше щастливо при всяка хапка и по времето, в което храната изчезна, погледът й бе натежал и доволен.

Аз също бях доволен. Бяхме спрели по-рано отколкото трябваше, но сега Джорджи бе затоплена, нахранена и в безопасност.

С размахване на ръце й обясних, че трябва да изляза, за да събера още дървета, както и да заложа капани за храна. Тя трябваше да остане в пещерата, да поддържа огъня и да си почива. Половинката ми се поколеба, но после кимна, и аз излязох, оставяйки й ножа и мехура ми за вода.

Реших вместо дървета да събера изпражнения на двисти. Нямах със себе си брадва, а толкова високо в планината дърветата бяха доста здрави. Сложих капани за пернати животни и клюнести птици. Наоколо двисти бяха най-вкусното ядене, но Джорджи изглеждаше решена да се върне в планината, а там нямаше как да можем да носим толкова месо. Ако тя бе една от са-кхуи, щеше да бъде лесно, но моята Джорджи бе деликатна и не бе дори наполовина толкова силна, колкото най-слабия ни ловец.

Върнах се в пещерата на здрачаване и намерих Джорджи заспала дълбоко, сгушена в кожите с нож в ръка. Огънят бе почти изгаснал, а косата й бе изсъхнала и сега бе златистокафява на цвят и много красива.

Беше почти толкова прекрасна, колкото и меката усмивка, която ми дари щом се събуди. Тя седна в кожите и ме погледна сънено.

— Планината?

Поклатих глава и седнах, разпалвайки огъня. Навън вилнееше снежна буря, и сега пътищата до планината бяха покрити с по-дълбок сняг и бяха много по-опасни точно сега. Издърпах леко кожата на входа, за да й покажа снега и тя ме изгледа съкрушено.

— Утре… ще отидем там утре — казах й. Не бях сигурен, защо тя иска така отчаяно да отиде там, но сигурно бе нещо много важно. Започнах да правя жестове с ръце, опитвайки да обясня, че ще отидем, когато слънцата се покажат и бурята спре, но в крайна сметка се задоволих с едно скоро.

— Скоро — повтори тя и се усмихна. Изглеждаше доволна от отговора ми.

Денят щеше да бъде дълъг. Слънцата все още бяха високо в небето, а ние бяхме затрупани от снега и скрити от хапещия студ. Джорджи не можеше да издържа на тези условия така, както го правих аз, затова присъствието й с мен ме забавяше. Но не бих я заменил за нищо на света и сега осъзнавах, че след като вече имам половинка, ще се налага да взимам различни решения от тези, които бих взел, ако бях сам. Да се грижа за нея, сега бе станало мой приоритет.

Мисълта, че ще съм сам с нея през целия ден, ми се струваше като дар.

Тя направи жест към огъня и изрече моята дума за огън.

— Да, огън.

— Огън — повтори тя. След това сграбчи с ръка кожите, върху които седеше, и ме погледна с въпрос в очите.

— Кожи.

— Кожи — повтори тя. Думите звучаха смешно от устата й, все едно й бе трудно да изговаря гърлените звуци, както го правих аз. Но бях доволен, че тя се опитва да учи как да комуникира с мен. През следващите няколко часа, я учих на думи за неща, които бяха близко и можеше да ми ги посочи. След това тя се върна и започна да ги повтаря, посочвайки ги винаги в различен ред, опитвайки се да запомни думите.

В крайна сметка, вещите, чийто имена можехме да посочим, се изчерпаха и се прехвърлихме на части на тялото. Тя посочи заплетените си къдрици.

— Коса — казах автоматично, развеселен, че когато се погледна, тя издаде възмутен звук и започна да разресва с пръсти косата си, за да разплете кичурите й. Когато отидехме в дома ми, щях да й направя гребен от кости.

— Коса — измърмори тя, отказвайки се от нелеката си задача. След това се наведе и погали моята. — Коса?

— Коса — съгласих се.

Пръстите й докоснаха рогата ми и тя ги проследи с пръст.

— Ккфо етоф?

— Рога — казах й. Дори не смеех да дишам, докато тя ги докосваше. Макар рогата ми да не бяха особено чувствителни, гърдите й бяха близо до лицето ми и ароматът й ме възбуждаше, както и лекото й докосване. Копнеех да я сграбча и да я притисна към себе си. Вместо това стиснах юмруци и се насилих да не мърдам.

— Ккфо етоф? — попита тя отново и пръстите й докоснаха челото ми, преди да минат надолу по носа ми.

— Лице? — не разбирах какво ме пита. Докоснах бузите й. — Лице, като твоето.

Но тя поклати леко глава и потърка един от ръбовете на бронята ми с малкия си пръст. Това накара члена ми да се втвърди в очакване и сега имах пълна ерекция, която болеше и пулсираше. Пръстите й докоснаха ръбовете по носа ми и тези на веждите ми, преди да докосне и тези над сърцето ми.

— Кто броня лие?

— Просто кожа — казах й. Нейната бе гладка навсякъде, докато моята имаше различни текстури на някои места. Смешното й плоско чело и малкото носле ми изглеждаха странни, и коментарите й ме караха да мисля, че вероятно и аз бях странен за нея.

Пръстите й продължиха да се плъзгат по гърдите ми и тя ме докосваше с нежни, тръпнещи пръсти. Кхуито ми завибрира от нужда и се наложи да затворя очи, за да успея да потисна желанията си. Ако насочеше ръката си още малко по-надолу, вероятно щях да свърша срещу ръката й, затова я спрях.

Джорджи бе тази, която имаше контрола в ръцете си, но не можех да издържа още дълго на нежните й докосвания. Ако ме докосне отново, щях да я хвърля върху кожите и да я обладая, така, че да крещи от удоволствие.