Руби Диксън
Варварите от ледената планета (11)

Глава 11

Джорджи

Събудих се по-късно, чувствайки се по-добре отколкото се бях чувствала от много време. Беше ми топло, бях сгушена под дебело одеяло и бях прегърната от голяма, твърда форма, която бе по-гореща и от електрическо одеяло. Плъзнах пръсти по формата. Беше като велур опънат върху стомана и щом чух нежното мъркане, осъзнах, че съм сгушена срещу гърдите на Вектал.

Не беше… най-лошото място на света, на което да се събуя. Имам предвид, ако можех да избирам между стария контейнер, висенето сама навън в снега или да съм сгушена до вагинолюбив извънземен, със сигурност щях да избера опция номер три.

Зачудих се, дали да не се направя на заспала, но тогава нещо голямо и твърдо се опря в стомаха ми, показвайки ми, че Вектал е буден и напълно наясно с присъствието ми… както и бе много по-щедро надарен от всеки мъж, с когото се бях срещала.

Седнах, издърпвайки одеялата, за да се увия в тях. Дъхът ми правеше облачета във въздуха и се огледах из пещерата. Слаби слънчеви лъчи преминаваха през кожата на входа на пещерата, а огънят отдавна бе изгаснал. Когато не бях до Вектал, усетих хапещия студ и ми се прииска отново да се сгуша в него и да се потопя в топлината и силата му.

Но той седна и започна да оправя дрехите си.

— Вй дроскх — каза ми той. Не знаех дали това значи „добро утро“ или „адски студено е“, или пък нещо друго. Той се изправи и в същия момент стомахът ми отново изръмжа.

Вектал присви очи към мен.

— Знам — казах му. — Довери ми се, знам — и за мен бе доста неудобно.

Той започна да развива храната от вчера, но аз направих физиономия и поклатих глава. Направих мимика, с която опитах да обясня, че е изгорило устата ми. Той се засмя и направи мимика, сякаш люлееше бебе, което ме обърка. Ясно не следях добре разговора.

— Гладна — казах. Потърках корема си, правейки мимика за хранене. — Храна? — Всяка част от мен крещеше от възмущение, че в мига, в който срещнах мъж, започнах да изисквам от него да ме нахрани, но „храна“ бе по-лесно за изразяване с мимика, отколкото „Ако ми дадеш хубаво оръжие, мога сама да си хвана закуската“. За сега се придвижвахме с бебешки стъпки.

Вектал кимна и започна да слага нещата, които бе свалил от себе си миналата нощ. Тази сутрин гърдите му бяха голи и коремните му мускули бяха точно толкова впечатляващи, колкото подозирах, че ще бъдат. Плочките бяха като студена стомана под опушеносините му гърди. Спомних си топлината и мекотата на кожата му. Със сигурност бе приятно човек да се търка в него. Гледах го как се облича, заинтригувана от различията в телата ни. На някои определени места по тялото си имаше издатини, които изглеждаха много твърди. Те преминаваха по външната страна на всяка от ръцете му, до лакътя. Същите издатини започваха от средата на гърдите му и изчезваха някъде около пъпа му. На бедрата си също имаше такива изпъкналости. Зачудих се какво ли бе предназначението им. Изпъкналости имаше и на челото му, които се спускаха по носа му.

Освен това тази сутрин бе в бъбриво настроение. Той водеше едностранен разговор с мен, докато се обличаше, връзвайки каишите по тялото си и втъквайки остриетата по местата им. Щеше ми се да му поискам едно от тях, но не познавах културата му. Можеше да е табу да му го искам и да го обидя, ако го направя. Точно сега се тревожех да не го ядосам, защото той бе единственият начин, по който можех да оцелея тук. Гледах как дъхът му излиза във вид на пара, докато той продължаваше да говори, и се замислих за момичетата на кораба, сгушени една до друга.

Надявах се, че са добре. Господи, молех се да са добре. Още днес трябваше да се върна при тях, за да не се тревожат. Можех да им каза какво бях открила…

Което наистина не бе много. Открих кръвожадни риби с бамбук стърчащ от носа им. Открих поток с гореща вода (пълен с гореспоменатите кръвожадни риби) и открих, че извънземните тук обичат да изядат котето ти, вместо поздрав.

И никое от трите неща нямаше да ни помогне да се приберем у дома. Не бях намерила град. Не бях открила друг кораб. Със сигурност не бях намерила някой, който говори английски. И това, което бе най-лошото, загубих единственото ни оръжие. Не бях хич добра в това да спася деня.

Вектал приключи да завързва чантите си и се изправи, за да обуе ботушите си. Надникнах към краката му, за да задоволя любопитството си. Три големи разперени пръста и кокалеста пета. Вероятно нямаше да мога да нося и неговите ботуши и мисълта ме отчая, когато набутах краката си отново в неудобните крадени ботуши.

Изправих се и пред погледа ми затанцуваха точици. Залитнах само за да бъда притисната към твърди гърди. Той промърмори нещо в ухото ми и отново ми предложи от храната си, но аз отказах. Не че бях капризна. Физически не можех да я изям. Приех водата, която сложи в ръката ми, и отпих, но това нямаше да ми е от голяма помощ. Може би щях да успея да убедя Вектал да ме върне там, където ме плени, за да потърся блокчетата си. На този етап бях толкова гладна, че щях да ги изям дори да са се превърнали в купчета неприятен на вкус лед. Той ме изведе от пещерата, гледайки ме, докато го следвах. През нощта бе продължило да вали и сега гледах дълбоките преспи сняг с отчаяние. Толкова с идеята да намеря блокчетата си.

Вектал ми направи знак, през рамото си, което бе голо сега, след като носех наметката му. Той коленичи, показвайки ми, че трябва да се кача на гърба му и да обвия ръце около тила му, като на конче. Е, това бе унизително. Но бях толкова изтощена и слаба, че не възразих. Обвих ръце около него, провисвайки се на гърба му, обвивайки крака около кръста му. Той погали една от ръцете ми, обвити около гърлото му и каза нещо нежно, преди да хукне, тичайки напред.

За миг бях удивена от това колко бърз бе той. Снегът не го тревожеше, а ботушите му прелитаха през него, сякаш не бе нищо. Освен това вътрешно сякаш гореше като печка, защото кожата му бе невероятно топла там, където я докосвах, докато моята бе сякаш извадена от кофа с лед. Това ме накара да се сгуша по-силно към него, щом осъзнах, че той няма нужда от наметалото. Той се справяше много добре в ледения пейзаж около нас. Затова се притиснах към тила му, сгушвайки леденото си лице в топлата му коса, която освен това ухаеше приятно.

Супер, сега имах Стокхолмски синдром.

Той се спусна по наклонената страна на планината, движейки се по склона със завидна лекота. Минахме през още една горичка и осъзнах, че се насочваме в посока противоположна на тази, в която бе контейнерът с другите момичета. Не бях обърнала внимание, замаяна от глада и студа. Но това бе грешният път. Всички ме чакаха, премръзнали и изгладнели. Не можех да ги оставя.

— Чакай — казах, тупайки го по рамото. — Вектал, чакай!

Той спря, а аз се плъзнах по гърба му. Потреперих от хапещия студ, но го накарах да се обърне, за да посоча към хълма в посоката, от която бяхме дошли. — Трябва да се върнем там и да спасим останалите.

Той поклати глава и посочи надолу по хълма. В посоката, която сочеше, можех да видя още зеленина и дебели дървета. Той искаше да ме свали от планината.

Но не можех да изоставя останалите. Настоятелно посочих назад.

— Моля те. Трябва да се върнем там горе. Има още хора. Още жени. Те са гладни, и им е студено, и нямат нищо.

Вектал поклати глава и имитира хранене. След това посочи гората под нас, надолу по склона.

Поколебах се. Дали да му позволя да ме отведе долу и да ме нахрани? Или да настоявам да се върнем при останалите и да гладуваме всички? Поколебах се. Те вероятно мислеха, че вече нещо се е случило с мен.

Стомахът ми изръмжа отново. Вектал ме изглежда раздразнено. И повтори отново думата, която май значеше храна.

— Куууск.

Прехапах устната си, обмисляйки положението. Погледнах към планината. Всичко в мен крещеше, че трябва да настоявам да се върнем. Но се чувствах толкова слаба и гладна. Можех по-късно да го убедя да се върнем, нали? Щом успеем да намерим нещо за ядене?

А и нямаше ли да е по-добре да не се връщам при останалите с празни ръце?

С тежка въздишка погледнах обратно към него. Блестящите му сини очи сякаш прогаряха дупки в мен.

— Куск и след това обратно нагоре по хълма, става ли? Нека вземем достатъчно куск за всички.

Може би корем пълен с храна щеше да ми помогне да преглътна вината.