Веркор
Хора или животни (7)

Глава седма
Отец Дилиган изпада в отчаяние и нерешителност. Тропите имат ли душа? Нрави и език на хората — маймуни. В първоначален грях ли живеят те или още в животинска невинност? Да ги покръсти или не? Както обикновено проучването, опитът и наблюдението увеличават неувереността.

Скъпи ми Дъг, колко се радвам, че и аз на свой ред мога да ви пиша! Не ми пишете — толкова много неща имахте да ми разказвате! — по какво чудо писмата ви стигат от края на вашата пустиня до мене, нито как моите ще проникнат през вашите планини или девствени лесове. Но вие не бихте настоявали тъй мило да ви отговоря, ако писмото ми ще трябва да стои „до поискване“ в Сугарай.

Какво приключение, Дъг, какво откритие! И аз се запалих заедно с вас. Веднага купих всичко, каквото е издадено в Англия върху големите маймуни и хората — вкаменелости. И вече потънах в четене. Малко ми е трудно да свикна с всички технически термини, но полека-лека започвам да разбирам. Сигурно защото ви обичам, Дъг, и аз реагирам съвсем като вас: съществуването на вашите тропи ме хвърля в истинско безпокойство. Още ме мога да съзная точно защо. Може би в мене продължават да живеят старите предразсъдъци, в които съм възпитана: улавям се понякога как мисля, че на всяка цена трябва да се узнае дали вашите тропи имат душа, или не. В края на краищата даже и най-невярващият не може напълно да отхвърли идеята, че човек единствен е получил божествена искра. Да, не се ли дължи на това нашето безпокойствие? Ако човекът постепенно е произлязъл от животното, в кой момент е получил тази искра? Преди да бъде тропи или след това? Или докато е бил тропи? Не е ли това, Дъг, главният въпрос: имат ли вашите тропи душа? Какво мисли отец Дилиган?

Точно по това време бедният отец Дилиган се измъчваше, защото не знаеше какво да мисли. Първите дни го беше обзела само научната треска. С радост и възбуждение той работи заедно с другите. След това всички забелязаха, че започна да става неспокоен, разсеян, че от време на време потъва в мълчание и мрачно настроение. Когато слушаше Сибил и Дъг да разискват върху човешката или нечовешка природа на тропите, червеникавото му конско лице пребледняваше, дебелите му устни като че ли потръпваха в тайнствено мърморене и случваше се даже да остави лулата си да изгасне. Един ден, когато Сибил ядосана прекрати разсъжденията на Дъг с едно: „Оставете ме на мира!“. Поп хвана младия човек за ръката и пошепна на ухото му:

— Напълно прав сте. В подобни моменти науката ме отвращава.

Той притискаше ръката на Дъг до себе си, сякаш се беше закачил за нея. После внезапно каза с променен глас:

— Знаете ли какво мисля? Всички ние заслужаваме да бъдем прокълнати.

Той бързо обърна глава към младия мъж, сякаш за да му попречи да прикрие мислите си. И наистина Дъг не скри изненадата си:

— Кои, всички ли? Всички хора на науката?

— Не, не! — поправи го енергично старият Поп, като разтърси посребрената си коса. — Всички ние, хората на вярата.

Той пусна ръката на приятеля си и продължи, крачейки с наведена глава:

— Ужасно е, но ние наистина нямаме никакво въображение. Приключение като нашето открива страхотни перспективи.

Поп вдигна глава и спря върху Дъг поглед, изпълнен с безкрайна мъка.

— Няма и двадесет века от идването на Исуса Христа, а пет хиляди века са минали, откак съществува човекът — каза той. — Пет хиляди века, през време, на които хората са живели в неведение и грях. Разбирате ли какво значи това? А нашето милосърдие е толкова малко, че ние никога не се сещаме даже за това! Би трябвало, мислейки за тях, да се топим от мъка и любов, но ние считаме за достатъчно да се занимаваме със спасението на неколцина живи.

— Предполагате, че са прокълнати от господа ли? Смятах, че според християнската религия, щом като са грешили в неведение…

— Знам… знам… може би са в преддверието на ада. Така се утешаваме… Но считате ли, че е по-малко страшно да скиташ вечно в ужасната празнота на това преддверие, отколкото да гориш в ада? Старото ни чувство за справедливост се бунтува при мисълта… но божията правда не е наша правда. Не познаваме висшия промисъл.

И той промърмори:

— Смятате ли, че всичко това не ме безпокои? Що за щастие бих изпитвал, ако ми бъдат опростени греховете и застана от дясната страна на бога, като знам, че милиони нещастни души са подложени на вечни изтезания със сяра и огън? Ще приличам на нацист, който празнува Коледа със семейството си и се радва на концентрационните лагери…

Отец Дилиган посочи с ръка към „резервата“, в който бяха настанени заловените тропи.

— Какво да правим с тях? — попита той и въпреки че говореше ниско, сякаш викаше. — Трябва ли да ги изоставим в неведение? Но само в неведение ли са те? Ако са хора, значи, са грешници и не са получили тайнствата! Да ги оставим ли да живеят и да умират без кръщение, като знаем какво ги очаква отвъд, или…

— Какво сте намислили, Поп? — възкликна Дъг втрещен. — Да не почнете да ги кръщавате!

— Не знам — измърмори Поп. — Наистина не знам и просто умирам от мъка…

 

 

Може би ще е добре да се запълнят сега някои празноти в разказа на Дъглас. Той имаше премного неща да разказва, за да може да се сети за всичко. Френсиз научи не изведнъж, а малко по малко всички факти и събития в експедицията след откритието на Крепс.

След като премина първият момент на вълнение, научният дух веднага взе връх, тоест наблюдателността и деловитостта взеха връх: как да се използува този невероятен случай и да се извлече максимум полза за науката?

Като начало, за да бъдат по-близо до тропите, пренесоха лагера в споменатия циркус, „павиран с плочки лава като баня“. Скоро откриха, че този паваж е изкуствен. Видяха, че всяка плочка покрива голяма или по-малка вдлъбнатина — на тези места лавата изглеждаше надупчена като сирене и по-голямата част от дупките бяха пълни с кости.

Поп и съпрузите Грийм сравнително бързо събраха съставните части. Получиха се съвършено сглобени скелети на четириръки животни. Те бяха обаче като цяло по-близки до човешкия скелет, отколкото останките на всички намерени дотогава маймуни, даже и на синантропа. Въпреки това обаче тези скелети не можеха да бъдат идентифицирани със съществото, което — въпреки диспропорцията на крайниците и наклона при свързването на тесния череп с наведения гръбначен стълб — се нарича не вече маймуна, а неандерталски човек поради различните обработени с ръка предмети, намерени до него.

Повече от осем дена не видяха живи тропи. Без съмнение нашествието на хората ги беше изплашило. Използуваха случая, за да проучат изоставените им пещери. Навсякъде намериха следи от огън, леговища от листа и невероятно количество каменни „юмруци“. Стените обаче бяха голи: нито рисунки, нито каквито и да било знаци.

Противно на големите маймуни, които се хранят с корени и плодове (понякога и с насекоми), многобройни останки показваха, че тропите са до известна стенен месоядни. Установиха, че не използуват огъня, за да пекат месото, а само грубо да го опушват. Намериха опушени, скрити под скалите изоставени парчета от тапир и бодливец, които те явно не бяха успели да вземат със себе си при бягството.

— Същества, способни да вършат всичко това, сигурно са хора! — възкликна Дъглас.

— Не се навивайте — отговори му Сибил. — Не сте ли виждали как бобрите строят диги, променят течението на реки, превръщат отвратителни блата в селища, по-здравословни от Брюж и Венеция? Знаете ли, че мравките приготвят консерви от гъби, че отглеждат стада? И че те също имат гробища? Над известно ниво на трудолюбие мъчно е да се разбере от пръв поглед дали става дума до инстинкт или интелигентност. Върху такива неща не може да се основава една истински научна зоологическа класификация. Освен това, даже един ден някой кон да се научи да свири на пиано като Браиловски, от това той съвсем няма да стане човек. Все ще си бъде кон.

— Но няма да го пратите в кланицата — възрази Дъглас.

— Обърквате нещата — каза Сибил. — Не става дума за това.

— Може би да, доколкото става дума за вашите останки от маймуни от преди милион години, макар че и за тях Поп има какво да каже. Тези тропи обаче са живи!

— Е, и?

— Е, по дяволите! — отговори Дъг извън себе си. — Наистина ми иде да се запитам дали сте човешко същество или логаритмична таблица!

Той видя, че Поп го насърчи с усмивка и това му възвърна спокойствието.

 

 

Междувременно Грийм пусна в действие малката предавателна станция, която по начало трябваше да се използува само ако имат нужда от помощ. Съобщението, което той изпрати в Сугарай, бе веднага предадено до Сидни и Борнео. По-късно научиха, че музеят в Борнео само е вдигнал рамене (ако може така да се каже). Но Сидни се развълнува. Богат любител — антрополог постави на разположение хеликоптер, а скоро и още един. След две седмици лагерът се увеличи с шест нови палатки, лекар, хирург анатом, двама кинооператори, биохимик и походна лаборатория, двама монтьори с три тона решетки и стоманени стълбове и фантастично количество консерви от шунка.

Защото бе установено, че тропите са извънредно лакоми. Всъщност след няколко дена те започнаха да се връщат в пещерите си, отначало плахо, след това радостно забързани, когато първите намериха шунката, която двамата Грийм бяха оставили там за всеки случай. Навсякъде пламнаха огньове, за да опушат шунката — нещо доста странно, тъй като я изядоха незабавно. И скалите отново се оглушиха от звуците, които Крепс наричаше лай, а Поп — език.

— Език! — иронично казваше Крепс. — Защото викат: „Ой!“, когато ги заболи, и: „О-ла-ла!“, когато са доволни ли?

— Не казват нито ой, нито о-ла-ла — отговаряше сериозно Поп. Уверявам ви, че се чуват определени звуци. Не приличат на нашите, затова не ги разпознавате. Но разграничите ли ги веднъж, ще ги чувате отлично. Аз вече започвам да ги разбирам.

Крепс престана да гледа тъй саркастично на въпроса, когато след няколко дена Поп проведе един опит и успя. Той нададе няколко къси крясъка и в околността настана странна тишина. След това викна по друг начин и стотици тропи изскочиха вкупом по входовете на своите пещери. Накрая два-три нови крясъка, издадени като че ли след изчакване или колебание, накараха тропите да изчезнат, бърборейки оживено помежду си.

— Какво им казахте? — учуден попита Крепс.

— Нищо — отговори Поп. — Отначало нададох два вика за тревога, след това един, който би могъл да се нарече подходящ за необикновени обстоятелства, а с последните крясъци смятах, че още повече ще възбудя любопитството им — такива викове те издават, за да съобщят за прелитането на диви птици. Така поне смятах и очаквах, че най-малко ще вдигнат глави нагоре. Но сигурно съм разбрал грешно или неправилно съм извикал.

— Както и да е — каза Дъг — професор Крепс има право — това са крясъци, а не език.

— Какво наричаме език? — попита Поп. — Ако за да се окачестви нещо като език, трябва да има граматика и синтаксис, то тогава, значи, много първобитни племена не могат да говорят. Ведите в Цейлон разполагат едва със стотина-двеста думи, които подреждат една след друга. Аз считам, че език има, когато с членоразделни звуци се обозначават предмети или действия, усещания или чувства, които се различават в зависимост от подреждането и вида на звуците.

— Тогава според вас птиците също говорят.

— Би могло и това да се каже, но чуруликането им е много бедно откъм разграничими модулации, за да може да се определи като език.

— А крясъците на тропите достатъчно богати ли са? Въпросът отново се свежда до случая с купа камъни — въздъхна Дъг. — Колко думи или отделни звуци са необходими, за да имаме език?

— Точно това е най-трудното да се каже — отговори Поп.

 

 

Така всеки път, когато мислеше, че е хванал главната нишка, горкият Дъг виждаше как тя му се изплъзва или поне, че не го довежда до нещо сигурно. Единствената му утеха, ако това може да се нарече утеха, беше, че Поп е по-нещастен от него.

— Слушайте, Поп — казваше му той — защо се измъчвате? Даже и да са хора тропите, как ще ги кръщавате без тяхното съгласие?

— Ако трябва да чакаме съгласието на хората, за да ги кръщаваме — въздъхна Поп — нямаше да кръщаваме новородените.

— Вярно, Поп, защо ги кръщават?

— В отговора си до Пелагий — започна Поп — свети Августин уточнява: върху душата на детето, което се ражда, тежи товарът на първородния грях. „Католическата вяра учи, казва той, че всички хора се раждат толкова виновни, че даже децата са обречени на сигурно проклятие, ако умрат, без да са преродени в Христовия дух“. Като бенедиктинец, не бих могъл да подложа на съмнение думите на човека, на когото моят орден дължи най-хубавото от своите мисли. Следователно, ако тропите са хора, даже и да грешат в неведение, те са виновни. Само кръщението може да ги очисти от първородния грях, докато придобият разсъдък, започнат да разбират какво правят и станат отговорни за спасението си. Дотогава всички, които умират, без да са кръстени, са обречени най-малко на вечната тишина на преддверието, ако не и на пламъците в ада. Как да понеса мисълта, че чрез въздържането си съм станал причина за тяхното голямо нещастие?

— Тогава — посъветва го Дъг — кръстете ги! Какво рискувате?

— Но, Дъглас, ако са животни, немислимо е да им се поднесе тайнство! Това би било светотатство! Припомнете си — продължи той този път с усмивка — грешката на стария свети Маел, който не виждал добре и вземайки ято пингвини за мирни диваци, веднага ги кръстил всички. Това, разказва хрониката, предизвикало голям смут на небето: как да приемат отдясно на господа души на пингвини? Архангелският консилиум решил, че единственият изход от положението е да ги превърнат в хора. Така и сторили. Вследствие на това всички тези пингвини престанали да грешат от неведение и били направо прокълнати.

— Тогава не ги кръщавайте!

— Дъглас, ами ако са хора!

Тези колебания на отец Дилиган разсмиваха Сибил до сълзи. Тя го караше да й обяснява енцикликата „Humani generis“, в която църквата уточнява границата между животното и човека.

— Именно там е работата — викаше Поп — че тези нещастни тропи се мотат на границата, също като Марли Чаплин на границата между Мексико и Тексас в края на филма „Пилигрим“. С един крак от всяка страна!

— Хайде, хайде, Поп — утешаваше го Сибил — имайте малко търпение. Къщата все още не гори. Всички тези славни тропи могат да минат и без кръщение още няколко месеца!

— А тези, които междувременно умират?

И наистина, те, изглежда, умираха много лесно на най-различна възраст. Това като че ли донякъде компенсираше забележителната им раждаемост. Почти нямаше ден, в който да не видят как няколко тропи изваждат труп от пещерата му. Но нито един член на експедицията не беше успял да види погребението. Не можеха да разберат дали построяването на лагера върху некропола беше накарало тропите да го изоставят, или бяха го напуснали много преди това, но ги виждаха как се катерят по скалите със сръчността на маймуни и изчезват в доловете от лава, отнасяйки мъртвия си товар.

 

 

След това лесно намирахме труповете — писа Дъг на Френсиз. — А живите като че ли не забелязваха кражбата: четири нощи подред измъквахме от една и съща дупка от лава поставените там трупове. Петия път покрихме отново гроба с оставената плоча и едва тогава те преминаха на съседната дупка.

Присъствувах на дисекциите на Тео и Уили (доктора и хирурга). Все еднакви резултати: някои органи са почти човешки, други имат белезите на големите маймуни. Невъзможно е да се вземе решение въз основа на тях. Преди всичко смущава ни мозъкът. Той като че ли притежава повечето от извивките на нашия мозък. Мозъчните бразди обаче са по-плитки, а гънките по-неясни. Но според Уили няма данни, които да пречат на развитието на интелигентността. Изглежда, че тя би могла твърде много да се развие.

След последното ми писмо успяхме да заловим няколко тропи — самци, самки и малки, всичко около тридесет. „Заловим“ не е точната дума. Ние ги привлякохме и примамихме. Привлякохме ги с шунка, примамихме ги с радиото. Те очевидно са най-смелите. И освен това най-склонните към просия. Толкова силно се привързаха към нас, че следват всяка наша стъпка и не напускат вече лагера. Построихме им „резерват“ близо до нас — далеч от погледа на останалите тропи. Щастливи са и не искат да излязат. Всеки ден по няколко нови просещи тропи се завъртат из лагера и се присъединяват към останалите. Въпреки решетките, които ги обграждат, мисля, че не съзнават истински, че са в плен.

Подлагаме ги на все повече тестове за интелигентност. Тъй като сте чели „Големите маймуни“, знаете как се постъпва и че резултатите нищо не обясняват: например шимпанзето е по-интелигентно от орангутана и разрешава много по-бързо задачите, които изискват хитрост (като например вземане на плод, поставен вън от досега на животното, или отваряне на ключалка и пр.), но в замяна на това орангутанът, служейки си с желязна пръчка, за да разшири решетката на клетката си, изобретяла лоста и проявява неочаквана за животно мисловна способност.

Нашите тропи очевидно не са по-напреднали от тях. Те имат по-разчленени ръце, подобни на ръцете на пигмеите, с дълги обособени пръсти (често посочват с показалеца някой отдалечен предмет с, кажи-речи, напълно човешки жест). Но нещата, които могат да вършат с ръцете си, са много малко. Получават огън, като чукат две парчета обработен камък върху лишей. Запалихме с кибрит парче хартия пред тях. Отначало те чисто и просто се изплашиха. След това любопитството им надделя. Дълго гледаха как правим това, опитаха се да ни подражават, но им трябваше дълго време, за да установят реда на връзките между причина и следствие. Накрая най-интелигентното от тях успя да разбере ролята на кибрита. Но не е стигнало още дотам, че да разбере кой край на клечката трябва да щракне. Щракането откъм правилния край става винаги случайно.

В замяна Поп наистина успя да ги научи пет или шест английски думи — от речника на тригодишно дете. Първата дума, която научиха, е ham (шунка), след това zik — с нея искат да им пускаме радиото, което те обожават. Изглежда обаче, че това нищо не доказва. Поп ми каза, че преди години някой си Фърнес успял да постигне подобни резултати с орангутан. Трябвало да се види, твърди той, дали нашите тропи ще могат по-късно да свързват тези думи в мисли.

Той даже успя да научи едно от тях да разпознава буквата „H“, като го караше да пожелава парчета шунка, върху които беше нарисувана тази буква. Тропито я различава от другите букви, казва „ham“, когато я види и сега даже може да я изписва с молив. Но то отказва да извърши каквото и да е безкористно усилие и се чуди какво да прави с молива, когато не е гладно. Не прояви никакво любопитство към многобройните рисунки, които Поп му показа, и въобще към никакви картини и фотографии. Той е сигурен, че то не ги „вижда“.

В това отношение, значи, всичко приближава тропите повече до маймуната, отколкото до човека. Но много други факти могат да подкрепят обратното твърдение. Лицата им, колкото и да приличат на лицата на орангутаните, са много по-изразителни. Преди всичко те могат да се смеят и ако сметнем, че смехът е свойствен на човека, то значи, че те са хора като вас и мене. Не бих посмял да твърдя, че имат чувство за хумор! Но всяка палячовщина, която може да разсмее двегодишно дете, разсмива и тях.

Интересно с да ги гледаш как изглаждат своите „юмруци“. Ако тялото им не беше покрито с тази къса жълто-червеникава козина, ако наведената им стойка не наподобяваше стоика на горила, ако в края на краищата нямаха много къси крака, прекалено дълги ръце, полегато чело и големи кучешки зъби, човек би помислил, че наблюдава как работи никой занаятчия, някой първобитен скулптор. Те чукат камъните с невъобразима точност, отначало отломките отхвърчат на големи късове, след това на все по-малки и по-малки парчета и тогава вече почват да чукат леко и внимателно, докато камъкът добие форма на яйце с остри ръбове. Такова нещо почти никой в лагера не би могъл да направи толкова сръчно.

Странното е, че те почти всеки лен продължават да произвеждат такива „юмруци“, въпреки че няма за какво да им служат — говоря за тропите в „резервата“. Даже и най-малките се упражняват. Те са несръчни, често си нараняват пръстите и тогава всички останали се смеят.

Един ден Поп намисли да обработи пред тях камък с истински чук и длето. Те не можаха да се научат да си служат с длетото, но скоро започнаха шумно да се карат за чука. Установиха, че с него камъните се обработват по-бързо. Така че те очевидно са способни да подобряват своето производство, но не и да се сетят, че то е станало безпредметно. Също като бременни зайци, които въпреки готовото гнездо, поставено до тях, продължават да скубят космите си и не знаят какво да правят с тях.

Виждате, Френсиз, че не напредваме кой знае колко. Или по-скоро аз не напредвам, тъй като само аз и Поп се безпокоим дали те принадлежат, или не принадлежат към човешкия вид.

Преди няколко дни се скарахме почти наистина със Сибил. Тя ми каза:

— Този въпрос не само че няма смисъл, но дори ще пречи на изследванията ни. Задачата ни е да извършваме обективни наблюдения. Ако поискаме да докажем каквото и да било, загубени сме. Вие, Дъг, разсъждавате като журналист, всичко си представяте в големи заглавия: „Тропите хора ли са?_“ А науката съвсем не се занимава с такива груби игри. Следователно, моля ви се, оставете ме веднъж завинаги на мира по този въпрос._

Отговорих й:

— Добре. Но предположете, че утре ми се прииска да ида на лов и да ги взема за дивеч. Ще ми позволите ли?

— Вие сте идиот, Дъг. Нямате никакво право да ги убивате, както и шимпанзетата и орниторинките. Законът защищава всички видове, които са пред изчезване.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се гордея с такъв отговор. Ще ви поставя тогава въпроса по друг начин: ако умирахме от глад, нямахме продукти и наоколо ни нямаше друг дивеч, бихте ли изяли едно тропи без угризение на съвестта?

Тя стана възмутена:

— Дъг, вие сте подъл!

И веднага напусна палатката.

Но не ми отговори.