Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Animaux Dénaturés, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава десета
Гамата от чувства в женското сърце. Разходка под дъжда. Тържество на главното. Братството на жените. Дери и Френсиз. Френсиз и Сибил. Освобождението на Дери. Първо кръщение на човекомаймуна. Първи трудности във връзка с гражданското състояние. Бдение при трупа.

След като очите на Френсиз пробягаха и над последните редове, тя грижливо сгъна писмото на четири и с подчертано спокойствие стана от дивана, на който се беше изтегнала. Бавно се среса, гримира се, запали цигара, облече мушамата си и излезе, както сама си каза, по покупки. Но мина край бакалина, месаря и хлебаря, без даже да обърне глава под вдигнатата качулка. Тънка, гъста мъгла се спускаше като ситен дъжд при прилив. През нея хълмовете на Хампстед Хийт изглеждаха безцветни и неясни. Пясъкът на тесния път скърцаше под обутата й.

„Ваксинирана ли!“ — мислеше тя и едва не се изсмя. Да, беше си внушила, че е ваксинирана. С последната страст, която беше разтърсила живота й преди три години, бе приключила победоносно в изблик на воля точно когато щеше да потъне в нея. Горкият Джони! Лекомислен, непостоянен, истински рушител… Каза му „довиждане“ както обикновено и даже разтърси ръката му през прозореца на влака. Но вече знаеше, че никога няма да го види пак. След това повече от месец той й писа всеки ден — отначало писма, изпълнени с учудване, след това с гняв, после с разсъждения, доброта, оплаквания, заплахи, ирония, горчивина, ярост, молби. Тя не ги късаше — четеше ги. Отначало с прилив на съжаление и желание — така проверяваше собствената си сила и твърдост. Накрая престана да ги чете — от умора и безразличие. „Ваксинирана съм“ — мислеше тя с известна гордост.

Да обича? Може би да. Но да страда? Никога вече. Не може ли да се обича без страдание? В любовта страданието принизява човека. Тя никога не беше одобрявала страданията си. Презираше жените, които развяваха като славно знаме „своето голямо разбито сърце“.

Това беше даже сюжетът на новелата, която беше започнала да пише: историята на една жена, за която да обичаш, без да страдаш, значи да не обичаш истински. Как може човек да бъде сигурен, че обича, ако не страда? Тя се чувствува принизена, отчаяна. Накрая напуска прекалено съвършения мъж, който и дарява спокойно щастие…

Ваксинирана… Нали спокойната връзка с Дъг беше убедила Френсиз, че тя действително е имунизирана. Тя го обича, той не я обича, така се убеждаваше сама тя, но това не я кара да страда. И когато един прекрасен ден разбра, че и той я обича, Дъг замина за една година с тази жена. Вярно е, че идиотските обстоятелства, при които стана това заминаване, много я ядосаха. Но направиха ли я нещастна? Едва ли. Това не може да се нарече страдание. После започна чакането, твърдото търпение, ослушването дали идва раздавачът, понякога безпокойството и от време на време даже — защо да отрича — леките пробождания на ревност. Но страдание, слава богу, не. „Край, ваксинирана съм…“ Ето така мислеше тя…

От гладките листа на кестените падаха големи капки, които тихо се разливаха върху качулката й.

Сега всичко започваше отново. Заради този незначителен журналист! Сърцето й беше като премазано, искаше й се да вика, чувствуваше познатата нетърпима болка в стомаха… Заради този непостоянен, мек като тесто млад мъж…

Ти захапа кърпичката си. Ето че плаче. Чудесно представление! Изсекна се яростно. Стъпи в локва. Трябваше да си сложи спортните обуща.

„С тази Сибил! С тази любителка на трупове! И какво нахалство, да ми пише: «Мислех за вас». Идиот, какъв идиот само, трижди идиот! А аз отново да страдам за такъв идиот! «Не знам по-малко ли ще ви заболи, или ще се възмутите още повече…» Наистина никой няма право да бъде толкова глупав!

Няма да му отговори. Не, ще му отговори! Ще му пише: «Мислех ви по-различен от другите. Обичах чудното доверие, което ми вдъхвахте. Вие го превърнахте в пепел»“.

Цял час тя скита между дърветата под ситния дъжд като съчиняваше блестящото си прощално изпълнено със злоба писмо. Когато го завърши, почувствува странна празнота, сива и студена като плътната дъждовна завеса около нея. След това си помисли: „Даже и не споменах за неговите тропи“. Вдигна рамене. Дъждът се беше засилил и се превърна в порой. Френсиз затегна качулката около шията си. В този момент се сети, че той беше писал: „Може би ще ме обесят“.

„What a cock-and-bull story!“[1] — каза си тя. Що за пиянска измислица! Ах, този журналистически стил… Ще го бесят! Да не би да си въобразява, че тя ще му повярва… Но защо да го бесят? От цялата тази бъркотия за тропите тя не беше разбрала и половината. Защото тази част от писмото въпреки похвалните си усилия прочете като в мъгла… „Ще трябва все пак да я прочета отново“ — каза си тя с известно угризение и загриженост. Какви бяха последните му думи? „Ужасно и кърваво дело“. Не, нямаше „кърваво“. Нито „ужасно“. Точната дума беше „мъчително“. Защо беше помислила, че е „кърваво“? Почувствува как страхът постепенно я завладя изпяло. Забърза към къщи. „Мъчително и тежко за изпълнение“ — това бяха точните му думи. Да изпълни какво? И защо, защо „кърваво“? Тя почти тичаше.

 

 

След един час, страданията на Френсиз промениха естеството си, без да загубят нещо от своята сила. Не че тя прости на Дъглас изневярата му. Но в себе си престана да го нарича „незначителен журналист“ и „мек като тесто“. Взе писмото, за да прочете и препрочете края му. Разбра — да, добре разбра, че той ще извърши, каквото е намислил. О, мъже, какви невероятни животни сте вие! Такава грозна, долна мекушавост пред ужасната Сибил и, обратно, такава твърдост, решителност — и то за кого? За тропите. В първия миг се почувствува още по-обидена. След това хуморът й помогна да възстанови равновесието си. Препрочете всичко още веднъж и най-сетне успя да прецени събитията по-безпристрастно. В същото време откри от единия до другия край на писмото нотки на дълбока и силна любов. Затоплена от това чувство, тя можа да открие също така признаци на чудесно благородство и мъжествена взискателност. С една дума, установи, че Дъг в края на краищата заслужава повече уважение и възхищение, отколкото презрение и гняв.

Постепенно започна дори да укорява себе си. Като прецени истинското значение на събитията, разбра, че действително историята с тропите поради последствията, които може да има, е много по-важна от нейното сантиментално разочарование. Обхвана я срам и някаква внезапна майчинска нежност към изменника и неговата постъпка, която в края на краищата беше заслужаваща прошка проява на плътска слабост под пустинното небе… Даже и Сибил спечели от този изблик на нежност.

Голяма тревога започна да обзема Френсиз. Заедно с тревогата в нея се пробуди и безмерното желание да бъде близо до Дъглас. Да не остава той сам със своите химери! Ако за нещастие е късно, мислеше тя, да му попречи да извърши глупост, поне ще може да сподели последствията с него! Подаде телеграма по телефона: „Да се оженим веднага“, като че ли това можеше да стане на разстояние дванадесет хиляди мили. Какво са препятствията за влюбената жена? Как да отиде при Дъглас без пари? Ще се сдобие отнякъде. Или лък Дъг ще намери начин да я извика. Могат да се оженят и с пълномощно. Във форсмажорни случаи законът не допуска ли бракосъчетание чрез кореспонденция? Не може да се попречи на хората да се женят, поради глупавата причина че се намират на два различни края на света.

След един ден получи в отговор доста дълга телеграма. Дъг съобщаваше, че се връща в Лондон. „Придружен“ — пишеше той. Първата мисъл на Френсиз беше, че той се връща със Сибил и за миг тя занемя от възмущение. Когато после схвана, че по всяка вероятност иска да й даде да разбере, че ще придружава тропи, отново почувствува, че е „ужасна“ към него. След това си помисли, че Сибил все пак може би пътува с него, макар че той не споменава името й. Писмото, което получи след това, не потвърди и не опроверга подозренията й. В него между другото се казваше само, че „Крепс, Поп и Гриймови също подготвят своето завръщане“. По-късно Дъг уточни, че ще пристигне със самолет. Това успокои донякъде Френсиз: малко вероятно е самолет да може да пренесе цялата експедиция с всичките багажи и тропи. Но нима експедицията не може да се раздели?

Френсиз не узна нищо повече и не беше спокойна, когато се озова на летището близо до Слоу. Зачака да се появи в замъгленото небе самолетът от Австралия.

 

 

Самолетът опустя, слязоха всички пътници, а Дъглас още не беше се показал на вратата. Френсиз се беше вече отчаяла, когато най-после той се появи: не беше сам, някаква жена го държеше под ръка… Но Френсиз веднага забеляза колко по-ниска и по-топчеста беше тя от хубавата Сибил. „Малайка“ — помисли тя, тъй като пътничката беше облечена по индийски — с широка надиплена жълто-кафява дреха без ръкави. Навярно имаше болни очи, иначе защо в такъв мрачен ден ще носи големи черни очила, които закриват почти цялото й лице? Дали е омъжена? Последният пътник от самолета внимателно я държеше за другата ръка.

Тримата слязоха по подвижната стълба, Дъг видя Френсиз зад бялата бариера и й махна усмихнат с ръка. Тримата пътници пресякоха пространството между самолета и сградите. Жената, леко приведена, колебливо се придвижваше като човек с много слабо зрение. Двамата мъже проявяваха към нея мило внимание.

Пътниците изчезнаха в сградата. Времето, през което останаха вътре, се стори твърде дълго на Френсиз. Най-сетне пръв излезе Дъглас. Прегърнаха се, без дума да си кажат. Френсиз тихо ридаеше.

Когато (след минута ли или след година?) Дъг я освободи от прегръдката си, видяха, че наблизо ги чака такси. Малайката и другият пътник бяха вече в него. Дъглас помогна на Френсиз да се качи. Таксито тръгна и тогава с неочаквано движение Дъг дръпна от останалото в сянка лице на жената черните очила.

Френсиз едва се въздържа да не извика, въпреки че веднага разбра кое е съществото пред нея. Но „това“ тя не очакваше.

„Това“ изразяваше в мисълта на Френсиз сложно чувство: че до последния момент е смятала това същество за жена, а то има такова лице.

„Прилича на мис Мериботъм“ — помисли си тя с желание да се засмее, примесено с нежност. Мис Мериботъм на времето си се опитваше да учи малкия брат на Френсиз да рисува. Дълги години наред тя го караше да рисува с акварели листа от чимшир, виолетки и розови пъпки. Понякога тя самата му рисуваше синигерче или лястовица. Винаги се държеше с тъжно и сериозно достойнство, което съвсем не съответствуваше на смешното й име[2]. Френсиз си спомняше за лудия смях, който обземаше нея и брат й само при вида на лицето й, изразяващо благородна меланхолия. Те трябваше да сподавят смеха си в шепи и да се преструват, че имат пристъп на кашлица… Малкото женско тропи приличаше на госпожица Мериботъм или по-точно — имаше нейното изражение.

— Как я намирате? — попита я Дъг.

Истината е, че в този момент на Френсиз съвсем не и беше до преценки — мисълта и сърцето й преливаха от въпроси. Но как да ги зададе пред това непознато момче? („Това е Мимс — беше го представил Дъглас — от музея в Сидни“.)

— Прилича на госпожица Мериботъм — сподели тя първите си впечатления и обясни защо. — Имахте ли неприятности?

— Има си хас да сме нямали — отговори със смях Дъг. — Необходими ни бяха единадесет визи и цял куп удостоверения за различни ваксинации. Сама знаете какви физкултурни упражнения са необходими, зя да ги събере обикновен човек. Тогава представете си какво трябваше да правим за фиктивна жена. Животно не бихме могли да вземем със себе си. За щастие шест пъти са ме хвърляли с парашут в окупирана територия през време на войната: разбирам от фалшиви документи.

— А тя как се държа по пътя?

— Държа се като голям човек — отговори Дъг с насмешлива нежност.

Самката седеше неподвижно и послушно на седалката. Тя често отправяше към Дъг въпросителен поглед, изпълнен с очакване и покорство. Дъг й се усмихна и измъкна от чантата в краката си сандвич, обвит в намаслена хартия. Тя следеше всяко негово движение като куче, очакващо парче месо от своя господар. Дъг подхвърли сандвича като топка, улови го във въздуха и самката се изсмя като дете — силните й остри бели зъби, между които четири внушителни кучешки зъба, блеснаха.

Дъг й подаде сандвича. Тя протегна мургавата си ръка с дълги, тънки пръсти с подрязани дълги нокти, боядисани в червено. „Ръцете й са по-красиви от моите“ — каза си Френсиз с особено вълнение. Тя гледаше как самката здраво дъвче сандвича с мрачното благородство на мис Мериботъм, когато ядеше еклери. Дъг каза на Френсиз: „Казва се Дери“ и самката, като чу името си, спря да дъвче. „Има погледа на Ван Гог от портрета с лулата — помисли Френсиз — освен ако Ван Гог на границата на лудостта не е имал очи на тропи“. Дъглас каза: „Дай!“ и Дери му подаде остатъка от сандвича. Дъг го сложи в ръцете на Френсиз и се усмихна окуражително на самката. Тя изгледа внимателно два-три пъти Дъг и Френсиз и накрая издаде звук, нещо между „блис“ и „приз“, което обаче толкова приличаше на „плийз“[3], че Френсиз й върна без колебание сандвича. Дери вече го захапваше, но Дъг каза строго: „Тст, тст!“ и тя произнесе: „Занкю“, след което избухна в същия кратък детски смях както преди малко. Веднага след това обаче цялото и лице отново доби вълнуващия израз на меланхолично достойнство.

— Махнете кърпата от главата й — каза Френсиз и Дъг я послуша.

Дери веднага престана да прилича на мис Мериботъм и придоби странно лице: лице на маймуна и едновременно на проститутка. Дължеше се без съмнение на разрешената й коса, паднала чак до веждите. Без забрадка се виждаше, че челото й е неестествено ниско. В замяна на това покритите с мъх уши, които се движеха при дъвченето, стърчаха по-високо от нормалното.

— Къде отиваме? — учуди се Френсиз.

Колата беше напуснала пътя за Лондон през Хамърсмит и бе завила надясно към Уиндзор. Усмихнат. Дъг пое ръката на Френсиз и я стисна.

— Кралското антропологическо дружество е наело за нас малка къща в Съри, прекрасна вила в гората, с тиха градинка наоколо. Поне така си я представям аз — каза той със смях.

— За… Дери и за вас?

— За Дери и за нас. Ние ще се оженим още утре, скъпа, освен ако не сте съгласна.

— Още утре ли, Дъг?

— Защо не, Френсиз? Нима не чакахме твърде дълго?

Въпреки че още от началото на пътуването господин Мимс от дискретност гледаше упорито вън от колата, Френсиз не посмя да прегърне Дъг.

— Да използуваме добре тези няколко месеца — каза той.

Гласът му беше малко глух и тъжен.

Този път Френсиз стисна силно ръката му, но не усмихната, а някак нервно. Тя обърна към Дъг въпросително напрегнатото си лице и ъгълчетата на устата й трепкаха от вълнение.

— По-късно — прошепна Дъглас.

Дери беше заспала при равномерния шум на мотора и друсането на колата. Беше се отпуснала назад, опряла най-естествено глава на гостоприемното рамо на Мимс. Клепачите й биха кафяви, копринени, с дълги, гъсти мигли. През полуотворените й нежни устни се виждаха изпъкналата челюст и мощните кучешки зъби. Едно от високо разположените и уши беше открито. То имаше цвета на зряла кайсия. Цялото й лице, както беше заспала, изразяваше тъжна доброта, примесена с безпокойство.

 

 

Френсиз и Дъглас не се ожениха на другия ден, а след единадесет дена, когато най-сетне успяха да прескочат до Лондон.

Дери им причиняваше грижи. Какво ставаше в този малък загадъчен череп? В Сидни тя като че ли беше свикнала да живее сама — далеч от другите тропи — през време на карантината, предшествувала оплождането. Отначало се привърза към Мимс, а после още повече, като вярна кучка, към Дъг. Чувствуваше се добре, когато е с тях. Въпреки това през първата нощ, прекарана в Сънсет Котидж, Мимс се събуди, тъй като му стана хладно през нощта, и видя, че прозорецът е отворен, а стаята празна. Намериха накрая Дери в градината, скрита между тисовите дървета и оградата, която не беше успяла да прескочи.

С присмехулно нетърпение Френсиз слушаше как двамата мъже се губят в най-различни предположения. Най-после тя се намеси тихо:

— Ревнува.

— От кого? — учуди се Дъг.

— От мен… Ние жените умеем да се разбираме — добавя тя с усмивка, изпълнена с привидна доброта.

Дъглас се зачерви до уши.

— Не сте ли ми простили? — попита той, когато останаха сами. — Можех нищо да не ви кажа — повтори той думите от писмото си.

— Достатъчно би било само да ви погледна, когато произнасяте името Сибил, за да разбера всичко, бедни ми Дъг. Но този път става дума за Дери. Смятате ли, че ще свикне?

— С какво?

— С моето присъствие.

— Вие сериозно ли мислите, че ревнува?

Убедиха се в това. Не че Дери проявяваше враждебност спрямо Френсиз. Напротив, скоро тя като че ли започна да проявява същата привързаност към нея, както към двамата мъже. Едно обаче не можеше да търпи — Дъг и Френсиз да бъдат заедно далеч от нейния поглед. Тогава Дери ставаше нервна, мълчалива, разхождаше се нагоре-надолу из къщата и отваряше всички врати. Втората нощ, след като Дъг и Френсиз се оттеглиха да спят, Мимс привърза към ръката на Дери своята ръка. Но тя така се въртя в леглото си, че той не можа да мигне цяла нощ.

Направиха нов опит и той излезе успешен: следващата нощ Дъг прекара с Дери и тя спа спокойно. След това Френсиз смени Дъг: Дери пак спа добре. Тогава мястото отново зае Мимс. На сутринта панделката беше налице, но Дери беше изчезнала. Тя беше успяла да се освободи, да отключи вратата и да намери стаята на Дъг. Спеше върху килимчето пред леглото му.

Трябваше да променят разпределението в къщата. Една баня превърнаха в стаичка, която да се свързва с двете големи стаи: едната на пазача, другата на Дъг (а по-късно на семейството). Всяка вечер Дери послушно заспиваше в стаичката си, ако вратата на Дъг оставаше отворена. Той я затваряше по-късно, но ако рано сутринта Дери се събудеше първа, тя направо влизаше при Дъг, сякаш да провери дали е сам. Дъг я изгонваше и тя отново отиваше да си легне, без да протестира.

Но когато след женитбата намери Френсиз легнала до Дъг, нищо не можа да я накара да напусне стаята. Тя се излегна на килимчето пред леглото и отказа да мръдне оттам. Стана ясно, че по-скоро ще се остави да я убият, отколкото да я отстранят. Тази сцена се повтаряше всеки ден. И Френсиз, разбира се, постъпи умно, като убеди Дъглас да погледне на това от комичната му страна. Дъг искаше да заключва вратата. Но ако Дери забележеше, нещата отново щяха да се усложнят още повече.

Френсиз се забавляваше с Дери като момиченце с куклата си. Тя я къпеше — смяташе, че така е по-редно: в банята въпреки, а може би поради изящната си синкавосива козина и преди всичко поради розовата си гръд Дери твърде много приличаше на жена… А трябваше да се къпе всеки ден, защото бързо започваше да излъчва миризма на животно. Отначало самата Френсиз я сапунисваше. Но Дери прояви към това галене прекалено чувствено отношение: затваряше очи, стенеше тихо и примираше от удоволствие. Френсиз я научи да се сапунисва сама и със сълзи се смееше, като я гледаше как действува с четири ръце: сапунът, гъбата, четката преминаваха от една ръка в друга като при жонгльорски номер. Видеше ли, че Френсиз се смее, Дери също се засмиваше.

Френсиз купи в Лондон най-различни платове, за да й ушие рокли. Впрочем не рокли, а индийски сари, тъй като в рокля приведеният гръб и дългите ръце на Дери много биха напомняли облечена маймуна. Дери с удоволствие се обличаше и даже влагаше в това известна доза кокетство — когато я оставяха да избира сама, винаги се спираше на най-червения плат. Но кокетството й не се простираше до накитите. Френсиз напразно се опита да я заинтересува. Тя ги повъртяваше в ръце няколко секунди и веднага ги захвърляше. Но въпросът с обущата остана неразрешен: Дери не можеше да ги търпи и ходеше с тях като спъната. Не можа да свикне даже и със сандали, които не само че не прикриваха, а още повече подчертаваха факта, че краката й са ръце.

Един ден Френсиз се опита да я гримира. Резултатът се оказа плачевен. Червилото върху устните само подчерта липсата на истински устни; ружът върху бузите показа колко повехнали и набръчкани са те. Дери изведнъж започна да изглежда по-стара от петдесет и шест годишната мис Мериботъм.

 

 

Присъствието на Дери и проблемите, които тя създаваше на Френсиз и Дъг, без съмнение нарушиха малко техния „меден месец“. Като че ли трябваше да водят със себе си на сватбено пътешествие някоя племенница сираче, на всичко отгоре болнава и свадлива. Не можаха да се порадват на щастието да са сами, само двамата, но в замяна на това спечелиха, защото избягнаха трудностите при оглеждането на характерите и чувствата. Нещо повече, редките мигове (главно през нощта), които успяваха да откраднат от тази досадна тиранка, добиваха особена ценност и те буйно ги използуваха. Порив, странно примесен с безгрижие и отчаяние. Защото Френсиз вече знаеше, че щастието й няма да трае дълго, че беше кратко, осъдено щастие. Трябваше да му се радват, без да мислят, само така можеха да се борят с безнадеждността. Френсиз вече знаеше всичко за намеренията на Дъглас. Отначало тя извика: „Да не си посмял!“ Но той й отговори съвсем спокойно: „Хиляди хора всеки ден давят малките на своите кучки и котки. Правят го, без да им харесва, но го правят“. — „Но това са кученца и котенца!“ Той отговори: „Какво от това?“

Необходимо й беше много време, за да реши дали е съгласна, или не. Съмненията си не споделяше със своя мъж: той беше взел решение и тя щеше само напразно да го измъчва. По-късно, когато постепенно почна по-добре да схваща мотивите на Дъг и разбра какви ще бъдат последствията от неговото действие, тя отначало прие, после почна да одобрява и накрая напълно се съгласи с него, но не пасивно, а с целия си ум и с цялото си сърце. Сърце, изтерзано и разкъсано, но готово да приеме бъдещите страдания.

Междувременно цялата експедиция — Крепс, Поп и семейство Грийм се върнаха с параход и доведоха със себе си двадесет мъжки и оплодени женски тропи. За тях, както и за останалите тропи, трябваше да преговарят с фермерското дружество. Уточнено бе, че дружеството ще има право да изисква полученото поколение. Дъглас настоя да се приеме този пункт, той съвпадаше с неговите проекти.

Грийм поиска (и му обещаха) от Кралското антропологическо дружество да се запази в тайна пристигането на тропите в Лондон и да му се предостави честта, която по право му се падаше, пръв да съобщи в пресата и списанията за парантропус еректус. За щастие безсрамната статия на Юлиус Дрекслер беше възмутила всички членове на дружеството, а това бе благоприятно за Грийм.

Ето защо, когато наближи датата Дери и другите тропи да раждат, нищо съществено не беше още проникнало нито до публиката, нито до научните и делови среди. Така че Дъг имаше пълна свобода на действие, точно както желаеше.

 

 

Доктор Уилямс пристигна със самолет от Сидни за ражданията. Всички те станаха в интервал от няколко дена в Кенсингтън, в помещенията на музея, приспособени за клиника. Само Дери, както бяха уговорили, бе акуширана от Уили в Сънсет Котидж.

Предупредени по телефона, Грийм и жена му веднага пристигнаха от Лондон. Два месеца преди това Сибил беше посетила без предупреждение Френсиз в ден, когато беше сигурна, че ще я намери сама. След като тя си отиде, Френсиз, без да се ядосва, се призна за победена. Истина е, помисли си тя, че пред такава жена долните чувства отпадат. Прямотата на Сибил, нейната веселост, жизнерадост и искрената бурна симпатия, която веднага прояви към Френсиз, заличиха с един замах гранясалата злоба. Френсиз се помъчи да помисли: „Тези ръце са докосвали Дъглас. Милвали са го. Тези устни са го целували“ — но въпреки усилията си не успя да си го представи. Напротив, тя дори се изненада, че по едно време съвсем ненадейно в сърцето й бликна неволна симпатия към Сибил, някакво сестринско чувство… Преди всичко стана съвсем ясно, че Сибил не претендира и никога не е претендирала за каквито и да било права над Дъг, така че Френсиз се почувствува спокойна по отношение на нея, както в бъдеще сигурно никога нямаше да се чувствува, помисли си тя, по отношение на други по-неискрени жени.

По-късно невинаги изпитваше към Сибил такива благородни чувства. Случваше й се внезапно някоя усмивка, жест или дума да извика представата за Сибил в онази пустинна нощ. Но не за дълго. Пороят отново отнасяше всичко и оставяше само чист пясък. Случваше й се също понякога да се дразни от съвсем естественото държание на Дъг в присъствието на Сибил, сякаш нищо не е имало между двамата. Фактически Дъглас наистина не чувствуваше неудобство. Както става обикновено, той пръв без никаква задна мисъл си прости.

 

 

Дълбоко в сърцето си Френсиз не престана да се надява, че раждането на малкото тропи с твърде човешки вид ще разколебае Дъглас.

Новороденото спеше сега пред тях. На пръв поглед то приличаше на всички новородени — червеникаво, набръчкано, със застинало в гримаса лице. Но имаше цвят на кайсия, покрито беше със светъл, фин мъх, „като малко прасенце“, както каза Уили. Имаше четири несъразмерни ръчички, разперени и високо разположени уши и издадена напред глава. Грийм отвори устата му и каза, че челюстта му образува по-отворено „и“, отколкото у истинските тропи, дъгата на веждите беше може би по-слабо подчертана, черепът… рано беше да се решава. Въобще малко точни белези.

— Няма ли съмнение? — попита Дъг.

— Не — отговори Грийм. — Тропи е.

Френсиз мълчеше. Почувствува, че я обгръщат две хладни ръце — Сибил. Остави се да я отведат в съседната стая и дълго време конвулсивно стиска ръката на своята приятелка. И двете не казаха нищо. Но времето, прекарано в мълчание, сложи траен отпечатък върху тяхното приятелство.

Слабостта на Френсиз премина бързо. На другата сутрин именно тя облече новороденото, пови го, загърна го с топла пелена, покри с шапчица мъхестия череп… и го постави в ръцете на Дъглас, като че ли бе собственото му дете.

След един час Дъглас позвъня на вратата на презвитерството в Гилфорд. Пасторът се забави няколко минути.

— Не мога вече да ставам толкова рано — извини се той — вие ми се свят… Черният дроб и стомахът не се разбират помежду си, настъпва анархия в остаряващото ми тяло… по-трудно ми е да накарам тях да се обличат един друг, отколкото енориашите си… Прекрасно бебе — каза свещеникът, като разсеяно повдигна пелената. — Предполагам, че идвате за кръщение, нали?

— Да, господине.

— Ще слезем тогава в църквата. Предполагам, че кръстниците ни чакат там.

— Не — отговори Дъглас. — Сам съм.

— Но… — започна пасторът и изненадан изгледа Дъг.

— Такива са обстоятелствата, господине.

Пасторът пусна дръжката на вратата.

— А! — каза той, като се приближи. — Вие сигурно искате… Кажете, сине мой!

— Ожених се наскоро, господине, а това дете е извънбрачно.

Лицето на пастора изрази по удивителен начин едновременно строгост, разбиране и снизхождение.

— Искам тази церемония да стане колкото се може по-тайно — каза Дъг.

Пасторът кимна с глава, като притвори очи.

— Казаха ми, че при вас работи семейство възрастни градинари. Не може ли да ги помелим…

Пасторът стоеше с притворени очи.

— Много бих желал — продължи Дъг — за това да знаем само жена ми и аз… Тя приема съществуването на това дете с голямо благородство. Мой дълг е да й спестя страданията пред останалите хора…

— Ще направим както искате, господине — заяви пасторът. — Моля, почакайте малко!

Той се върна скоро, придружен от двамата старци. Слязоха в църквата. Старата жена държа детето над купола. Искаше й се да достави удоволствие на Дъг, като му каже: „Колко прилича на вас!“, но се отказа. През живота си беше видяла не едно грозно новородено, но като това… Записаха го под имената Джералд и Ралф.

— Родено от…

— Дъглас М. Темплмор.

— И от…

— Майката има само малко име. Тя е туземка от Нова Гвинея. Наричат я Дери.

„Аха — помисли си старицата — ето защо…“

Пасторът, много смутен, повъртя десет-дванадесет пъти перото си над регистъра. Този път не можа да скрие дълбокия укор, изписан по лицето му. Най-после каза, като записваше:

— … от жена… туземка…

След това накара Дъглас, кръстника и кръстницата да се подпишат. Затвори регистъра, без да каже дума. Дъг му подаде пачка банкноти. „За вашите благотворителни дела“ — каза той. Пасторът кимна все тъй безмълвен, със сериозно изражение на лицето.

— Сега ще трябва — каза Дъг — да запиша детето в гражданското отделение. Нямам свидетели. Може ли…

Старците размениха поглед със свещеника. Сигурно не прочетоха в очите му забрана. Жената каза: „Съгласни сме…“ и тримата тръгнаха. Много въпроси пареха устните на старицата, но тя не посмя да ги зададе. Продължаваше да носи заспалото дете на ръце. Мъчеше се да си представи лицето му, когато порасне. Виждаше го в училище сред съученици, които щяха да му се подиграват. „Горкото… ще го измъчват…“

Чиновникът в гражданското отделение създаде известни затруднения при записването на новороденото. Никога не бил записвал дете, каза той, „родено от неизвестна майка“. И непрекъснато повтаряше:

— Английските закони не предвиждат…

Дъг търпеливо отговаряше:

— Детето съществува, нали? Ето го, пред очите ви е…

— Да…

— Ако нямаше законен баща, нали все пак щяхте да го запишете. Всяко раждане трябва да се зарегистрира.

— Вярно е, но…

— А ето ви, тези хора свидетелствуват, че се е родило при мен, в Сънсет Котидж, и е кръстено на мое име?

— Но майката, дявол да го вземе! Нали и тя е била там, когато го е родила. Трябва, значи, да съществува, да я познават, да има име и тя!

— Казах ви го — Дери.

— Но това не е име — не е гражданско състояние!

— Друго име няма. Повтарям ви, тя е туземка.

В този мач на издръжливост победи по точки Дъг. Чиновникът капитулира. Той записа майката като „“Туземка", известна под името Дери".

Дъг стисна ръка на всички поред, възнагради богато старите „свидетели“, взе детето на ръце и пое към Сънсет Котидж.

 

 

Дъг и Френсиз прекараха следобеда пред люлката, загледани в спящото. За да придобие смелост, младата жена търсеше животински белези върху малкото червеникаво лице. Разбира се, имаше много — ушите бяха високо разположени, челото полегато, със силно опъната в средата кожа от наченките на остра изпъкналост, малката уста беше издадена напред като муцуна; здравата челюст без брадичка беше свързана с челюстната кост чрез ясно откроен издатък; раменете сякаш се сливаха, почти без шия, с черепа зад ушите. И все пак, въпреки усилията си да възприеме тези подробности, Френсиз не можеше да преодолее чувството си, че малкото същество пред нея е човешко дете. То се пробуди два пъти, вика, плака. Малкото езиче трептеше в широко отворената уста. Новороденото мърдаше ръчичките си с розови нокти. Френсиз му даде биберона със свито сърце. Детето лакомо засука и заспа.

На здрачаване Дъг и Френсиз вечеряха скромно. След това се разходиха по пътя през гората, като се държаха за ръце, преплели пръсти. Не говореха. От време на време Френсиз допираше бузата си до бузата на Дъг или целуваше ръката му. Когато стана съвсем тъмно, решиха да се върнат.

Долу на стълбата тя притисна в дълга прегръдка Дъглас. След това се качи да си легне, както беше обещала, въпреки нежеланието си. Глътна приспивателно, за да заспи.

Дъглас седна на бюрото си и започна да пише пълен отчет за събитията. От време на време прекъсваше, отиваше да изпуши цигара в градината — там лятната нощ чудно шумеше — или запалваше лулата си, седнал в едно от огромните кожени кресла, и отново започваше работа.

Към четири часа привърши. Отвори широко прозореца и погледна небето, което започваше да избледнява под първите проблясъци на зората. Детето се събуди и заплака. Дъг леко стопли биберона. Детето го изпи и заспа. Дъг се върна при прозореца. Видя как небето стана мораво, а след това порозовя. Преди да изгрее слънцето, той затвори прозореца. Вдигна телефона и поиска доктор Фигинс от Гилдфорд. Извини се, че го безпокои толкова рано, но му каза, че става дума за смъртен случай.

Спринцовката беше в чекмеджето заедно със синия флакон с етикет в червено и черно. Той бавно напълни спринцовката. Пръстите му не трепереха.

Бележки

[1] Каква фантастична история! (англ.). — Б.пр.

[2] Мис Мериботъм може да се преведе с г-ца Веселозадникова. — Б.пр.

[3] Please (англ.) — моля. — Б.пр.