На следващото заседание се явиха като свидетели още двама антрополози, призовани от обвинението. Но въпреки общото мнение, че парантропусът се числи към вида човек, те се оказаха толкова дълбоко разединени по зоологическите причини за това мнение, че защитата потъна в лукаво мълчание — много по-хитър ход, отколкото да се поведе спор.

Защитата от своя страна беше призовала двама психолози: професор Рампоул, голям специалист по психологията на диваците, и капитан Троп, прочут със своите изследвания върху интелигентността на големите маймуни.

Професор Рампоул бе удивително плешив, сякаш бе подготвил черепа си за френологически изследвания. На дясното си око носеше монокъл, през който не виждаше нищо, и това му придаваше до известна степен вид на офицер от германската имперска армия. Но топлият му, мек и музикален глас бързо караше хората да забравят смешната външност.

Първият въпрос, който му зададоха, като че ли много го затрудни: съществува ли разпознаваем белег, по който и най-примитивният разсъдък да може специфично и абсолютно да се различи от интелигентността на животните?

След известно време сър Питър каза, че преди няколко месеца би отговорил — речта. Тя е членоразделна при човека и нечленоразделна при животните. При човека непрекъснато се обогатява благодарение на паметта, а при животните е непроменяема и инстинктивна. Но появата на тропите, чийто език наглежда инстинктивен, но е членоразделен, за който няма доказателства, че е непроменяем и лишен от възможност за развитие, тъй като се е обогатил — досега обаче само чрез подражание, и който следователно има белези и на двата вида език, без да бъде нито единият, нито другият — всичко това, каза той, го накарало да разбере, че не е довел до успешен край своите разсъждения. Сега на него му станало ясно, че тъй като езикът е само средство за общуване, то необходимостта от общуване (и нещата, които дадено същество нека да сподели) са именно специфичното.

Той помисли и добави:

— Някои мислят, че тази специфична разлика се дължи на способността на човека да създава митове. Други, че се дължи на използуването на символи — като се започне с думите. Но и в двата случая трябва да се върнем на предшествуващия проблем: на какви специфични нужди отговаря създаването на митове или на символи?

Той прокара по гладкия си череп голямата си възлеста ръка.

— Виждате ли, аз не смятам, че по този път може да се стигне до кой знае какви изводи. За предпочитане е да се придържаме към положителни данни, каквито ни дава анализът на различни мозъчни връзки. Вероятно би могла да се установи ясна и сигурна разлика при тяхното сравнително изучаване у човека и животното.

— Не ви разбираме много добре — каза съдията.

— Често сравняват мозъка — обясни сър Питър — с огромна телефонна централа. Тя свързва с необикновена скорост хиляди кабини — едните за наблюдение или проучване, другите за направляване или командване. Тези връзки са преброени е доста голяма точност. Искам да кажа, че доста точно са известни техният брои и роля у човека и различните животински видове. Следователно, по мое мнение, човек трябва да се нарича всяко същество, чийто мозък съдържа всички установени връзки, а животно — същество, чийто мозък не ги съдържа.

— А този брой — поиска да се уточни сър Артър — идентичен ли е у всички хора, без разлика на пол, възраст, интелигентност и раса?

— Н… не — отговори сър Питър, като потърка носа си — би било много удобно, но… Разлики има, и то големи… Все пак… това не е толкова обезпокоително. Фактически снопчето връзки дори в най-изостаналия негритос е несравнимо по-богато от това на най-интелигентното шимпанзе. Може да се каже, че мозъчните връзки на негритосите представляват по количество и качество минимумът, под който дадено същество няма право да се нарича човек.

Сър Артър вдигна замислено глава и помълча няколко секунди, преди да възрази:

— Не е ли това в известен смисъл произволна, даже несъстоятелна основа за класификация? Първо вземате мозъчните връзки на негритосите като човешки минимум, а после заявявате, че негритосите са хора, тъй като ги притежават.

Професорът любезно се засмя и каза:

— Вярно е. Но не виждам как бихме могли да се измъкнем от този омагьосан кръг.

— От друга страна — каза сър Артър — не е ли това противоречие? Ако липсват известни връзки, казвате вие, нямаме работа с човек. Но тази липса не се ли изразява в липсата на известни черти на интелигентността?

— Разбира се.

— Следователно искате да кажете, че преставате да бъдете човек, ако ви липсват известни черти на интелигентност? А преди малко твърдяхте, че съвсем не е така или поне, че такова заключение е рисковано.

Имате пълно право — отговори професорът.

— Можем ли да стигнем до заключението — попита сър Артър — че психологията, както зоологията, не е в състояние да определи къде точно се намира границата, която отделя животното от човека?

— Страхувам се, че е така.

Сър Артър помълча доста дълго време. После, след като дискретно се усмихна по посока на една тюлена шапка в нежнорозово и бледозелено, в дъното на залата, той попита:

— Професоре, мисля, че няма нито едно племе на земното кълбо, даже и в най-отдалечения остров, в дъното на най-обширната пустиня, на което да не сте проучвали и най-незначителните психологически прояви. Срещали ли сте някога племе, което да няма муски?

В залата премина вълна от усмивки — израз на облекчение. Професорът обаче не се усмихна. Той почти не се поколеба, преди да каже:

— Вярно, никога не съм срещал.

— Как обяснявате това? — попита сър Артър.

— Какво точно искате да знаете?

— Не е ли този неизменен във времето и пространството белег специфична човешка черта?

— Да, както и склонността да се създават митове. Но това не може да ни помогне.

— Съвсем не е сигурно — възрази сър Артър. — Не е ли склонност на човека, и то само на човека, да си задава въпроси, колкото и груби и прости да са те?

— Несъмнено.

— Не може ли — продължи съдията — да припишем тази склонност на определени мозъчни връзки, които не съществуват при животните?

— Дали ще можем? — повтори професор Рампоул замислено. — Любопитството съществува и при животните. Много животни са извънредно любопитни.

— Но не носят муски — каза сър Артър.

— Не.

— Значи, не е същият вид любопитство, не са си задавали същите въпроси.

— Вярно е — съгласи се сър Питър. — Метафизичната мисъл е свойствена на човека. У животното я няма.

— Можем ли все пак да бъдем напълно сигурни в това? Никога ли животно не е показвало следи от такова любопитство, даже и в най-простата му форма?

— Не вярвам — отговори сър Питър. — Това излиза извън рамките на моята област, но на пръв поглед… Животното гледа, наблюдава, чака да види какво ще стане или какво ще се случи, но… това е всичко. Ако изчезне обектът, и любопитството изчезва с него. Никога не се среща… отказ, борба срещу мълчанието на нещата. Защото в действителност любопитството му е чисто функционално, то няма отношение към нещата сами за себе си, а само дотолкова, доколкото те имат отношение към него: животното винаги е част от природата. То никога не се абстрахира от нещата, за да ги опознае и разбере отстрани. — И сър Питър заключи: — С една дума, животното не е способно на абстракции. Може би в това именно… може би в човека и само в човека има специфична мрежа от връзки.

Тъй като никой не поиска да зададе въпроси, съдията поблагодари на професора и го освободи.

Неговото място зае капитан Троп, розов и пълничък човек, много рус, със засмени и живи очи. Сър Артър напомни на съдебните заседатели, че капитан Троп е автор на многобройни съобщения в Естествено — историческия музей, засягащи наблюденията и опитите му върху големите маймуни, и че славата му отдавна с преминала бреговете на Великобритания.

Съдията му предаде накратко показанията на сър Питър Рампоул, както и последвалите разисквания. След това го попита:

— Капитан Троп, считате ли, че и най-интелигентните от големите маймуни са напълно неспособни за абстракции?

— Съвсем не! — отговори дребният човек.

— Моля?

— Напълно способни са. Точно колкото нас двамата.

Сър Артър премигна. Последва тишина.

— Професор Рампоул ни каза… — започна той.

— Знам, знам — прекъсна го капитан Троп. — Всички тези хора считат животните за малоумни!

Сър Артър не можа да сдържи усмивката си и цялата зала се отпусна и се усмихна с него.

— Сигурно не сте чели съобщението ми — продължи капитан Троп — върху опитите на Улф. Той подари на своите шимпанзета автомат за пускане на стафиди, който работеше с жетони. Маймуните много скоро научиха как да си служат с него. След това им даде автомат за жетони. Те го пуснаха в движение и започнаха да носят жетоните при апарата за стафиди. После той спря втория автомат. Тогава животните се запасиха с жетони и ги скриха в очакване автоматът да бъде пуснат отново. Те бяха открили парите и даже алчността! Това не е ли абстрактно мислене? А Верлен? Не Френският поет, а белгийският професор. Неговите опити с макак! А забележете, това е низша маймуна. Добре, той доказа, че неговият макак може чудесно да различава живата от мъртвата материя, животното, растението, минерала, дървото, плата. Макакът не грешеше даже когато трябваше да различи мъх от парче памук, гвоздей или клечка кибрит, всяко нещо поставяше на съответното място… И това ако не е абстрактно мислене! А говоренето! Общоприето е да се мисли, че маймуните не говорят. А те говорят доста добре! Преди шестдесет години Гарнър установи, че между нашия език и езика на маймуните има само количествена разлика. Те си съвпадат и по отношение на редица звуци, които маймуните издават като нас. Знам, че Дьолаж и Бутан, във Франция, отхвърлят това мнение. Но факт е, че проучванията върху сравнителната анатомия на ларинкса, извършени от Джакомини, показват, че усъвършенствуването върви по следната градация: орангутан, горила, гибон, шимпанзе, бушмен мъж, негърка, бял мъж. Защо и градацията на езиците да не бъде същата? Не разбираме езика на маймуните, но те ли са виновни? А те, милорд, разбират нашия език по-добре. Гладен имаше шимпанзе, което без колебание изпълняваше четиридесет и три заповеди, непридружени от жестове. Това не е ли абстракция? А Фърнес успя да научи млад орангутан да казва думата „папа“. Беше му трудно, защото животното проявява наклонност да вдишва звуците, на които го учат, вместо да ги издишва. Но накрая, когато се научи да казва „папа“, орангутанът наричаше тъй всеки мъж, който се приближаваше до него, но не и жените. Това не е ли абстрактно мислене? След това Фърнес го научи на думата „къп“, като натискаше с шпатула езика му. Може да кажете, че това е изкуствено, но оттогава орангутанът казваше „къп“, когато е жаден. Това не е ли абстрактно мислене? После Фърнес се помъчи да го научи да произнася члена „the“ на английски — това вече е чиста абстракция. За нещастие младото животно умря, преди да успее.

— Това никак не ме учудва — забеляза сър Артър. — Имам сума приятели французи, вярвайте ми, при това интелигентни, които въпреки всички усилия не можаха да се научат да произнасят правилно тази дума… Горкото маймунче… Но всъщност — продължи той — ние може би не поставихме въпроса както трябваше. Бихме желали да узнаем следното: наблюдавали ли сте някога, или чували ли сте някой да е наблюдавал някога у маймуни наченки на метафизична мисъл?

— Метафизична мисъл… — повтори капитан Троп и наведе глава съсредоточено, при което под брадата му се образува тройна гуша. — Какво разбирате под това? — попита той накрая.

— Разбираме… безпокойствие — отговори сър Артър — страх от неизвестното, стремеж към обяснение, способност да се вярва в нещо… С други думи, знаете ли маймуни, които да са имали някакви муски?

— Виждал съм маймуни — каза капитанът — които обичаха някои предмети, както бебето обича мечето си; играеха и спяха с тях. Но това не бяха муски. В друг ред на мисли трябва да ви кажа, че в Калкута видях една млада маймуна, която имаше силно развито чувство на срам: никога не заспиваше, без да покрие внимателно това, което трябва, с един зелен сандал, с който никога не се разделяше. Но муски?… Не. Впрочем — избухна той внезапно — за какъв дявол искате да имат муски? Те живеят с природата, живеят сред нея и не се страхуват от нея! Диваците се страхуват! Те си задават идиотски въпроси! Какво печелят от това? Ако не могат, като маймуните, да са доволни такива, каквито са, такива, каквито господ ги е създал, няма защо да се гордеят! Те са анархисти, това е всичко. Винаги недоволни бунтовници. Защо искате добрите ми шимпанзета да си задават глупави въпроси? Муски? Благодаря ви от тяхно име!

— Уверявам ви, че нищо не искаме — успокои го добродушно сър Артър. — Освен да уточним вашия отговор: значи, у никоя маймуна няма и помен от метафизична мисъл или нещо подобно, така ли?

— Няма и помен! И най-малка следа няма! Изобщо няма! — победоносно заяви капитанът, като опря нокът на зъбите си.

— А вие, капитан Троп — попита защитникът с приятен глас — и вие ли не си задавате никакви въпроси?

— Какви въпроси? — учуди се капитан Троп. — Аз съм добър християнин, господине, вярвам в господ и във всичко, което следва от това, и не разбирам защо… Да не ме вземате за дивак?

Сър Артър любезно го увери в обратното, поблагодари му и капитанът си отиде. След това поред се явиха Грийм, Уилямс, Крепс и отец Дилиган, за да изложат подробно наблюденията и опитите си върху тропите. Общо взето, зададоха им малко въпроси. Защитата даже показа по-явно от друг път, че не търси да спечели никакви преимущества, а само непрекъснато да възстановява равновесие, тоест съвършено колебание. Всеки път, когато прокурорът се опитваше да подчертае никой белег у тропите, който да говори в полза на тяхната човешка природа, адвокатът веднага задаваше няколко въпроса, подчертаващи факт или наблюдение в полза на обратното становище. Но ако в замяна на това някой от свидетелите изтъкваше много солидни аргументи в полза на животинската природа на тропите, самата защита веднага повдигаше някой въпрос, с цел да изтъкне човешката им страна. В такива случаи прокурорът победоносно разтърсваше широките ръкави на робата си, а съдебните заседатели нищо не можеха да разберат от тази странна система на защита.

Отец Дилиган беше последният свидетел. Неговите живи, остроумни показания успокоиха духовете. В действителност той говори главно за езика на тропите и имитира редица техни викове. На публиката й се поиска да го аплодира. Когато се оттегляше, нападна го една стара дама, която поведе с него безкраен разговор за своите папагали — той се чудеше как да се откачи от нея.

Сър Карю У. Минчет, кралски прокурор, скръсти дългите си бели ръце. Млъкна и наведе глава като за молитва, давайки по този начин възможност на съдебните заседатели да видят съвършените букли на неговата перука. След това отново вдигна глава и каза: — Госпожи и господа съдебни заседатели, представям си вашата обърканост. Че обвиняемият съзнателно е убил жертвата си, в това никой не се съмнява. Даже и защитата, можем да бъдем сигурни, няма да се опита да го отрече.

Но тя положи големи усилия да посее съмнение в съзнанието ви относно природата на жертвата, за да оправдае обвиняемия, като използува една от съдебните ни традиции, най-дълбоко залегнала в сърцата и обичаите ни, традицията за „основателно съмнение“.

Това ни заставя да се запитаме: съществува ли в действителност основателно съмнение върху природата на жертвата? Аз твърдя, че ако ви се струва, че такова съмнение съществува, то е само илюзия.

Истината е, че защитата успя да създаде голямо объркване, като води дебатите на два фронта или на две ясно различни основи, които тя много ловко преплете: законната, съдебна основа и зоологическата основа.

Но, госпожи и господа, каква е вашата задача в тази сграда? Да съдите по фактите или да решавате спорове между учени?

Пред вас разискваха професори, знатни хора. Вие можахте да установите следното: те не постигнаха съгласие помежду си върху нищо, даже и върху определението за човека. Ваша задача ли е да ги учите? Ваша задача ли е да премахнете разногласията?

Без съмнение можете да ми възразите: „Нали вие пръв повикахте професор Кнатш?“ Вярно е. Но лесно беше да се предвиди, че защитата ще извика пред съда учени, които поддържат известната ви теза. Трябваше някой да им се противопостави, иначе щяхте да им повярвате.

Но какъв извод може да се направи от техните разисквания? Що се касае до вас, точно следният: иска се от вас да бъдете по-учени от тях. Това ли е вашата задача и може ли, тъй като вие не сте по-учени от тях, изобщо да се говори за съмнение във фактите? Защото ви объркаха с толкова сложни аргументи, че не можете да ги разберете.

Не, вие не сте тук, за да си създадете мнение за добрата или лошата обосновка на тази или онази зоологическа класификация, за да дадете право на една школа, която нарича парантропус това, което друга нарича homo faber. Вас са ви повикали тук да съдите по фактите на законна и правна основа.

А на тази основа може ли да има и най-малкото съмнение?

Може ли и най-малко да се съмнявате, че обвиняемият е убил предумишлено дете, родено от него и което той сам е зарегистрирал и кръстил с името Джералд Ралф Темплмор?

Не, не можете да се съмнявате.

Може би все пак у вас остава едно последно съмнение. Съмнението, че винаги е по-добре да оправдаеш един престъпник, отколкото да осъдиш може би един невинен. И че каквото и да е колебание, възникнало даже след тези педантични дебати, трябва да се реши в полза на обвиняемия, даже и да е той десет хиляди пъти виновен.

Да, от християнска гледна точка това би могло да се приеме, ако ставаше дума само за обвиняемия. Ако, проявявайки снизходителност, поемахте само риска да пуснете на свобода един убиец. Но такъв ли е случаят? Смятате ли, че тук има само един-единствен обвиняем? Не, не е един — това е само привидно. Обвиняемите са хиляда, десет хиляди, а може би и десет милиона!

Да, госпожи и господа съдебни заседатели, отговорността ви е голяма. Никога, никога в цялата си кариера не съм се сблъсквал с такава отговорност. Защото вашата присъда може да има в бъдеще последствия, които надвишават не само личността на обвиняемия, но вашата, нашата и даже на целия апарат на британското правосъдие.

Представете си: като отстъпите след малко на укорите, с които защитата ще ви обсипе, ще оставите сърцето и снизходителността ви да заговорят високо; като мислите, че се проявявате като справедливи хора, ще сметнете, че трябва да имате пред вид дали обвиняемият, убивайки своята жертва, не е вярвал искрено, че убива маймуна; накъсо казано, като желаете той да бъде оправдан, вие ще го обявите за невинен! Веднага ще следва, че публично сте прокламирали, даже и да не сте желали това, че жертвата е маймуна — или най-малко ще следва, че нашите съграждани и даже многобройните чужденци, които очакват вашето решение, така ще изтълкуват без възможност за обжалване вашата присъда. Освен това едновременно ще следва, че вие може би завинаги сте изключили с една-единствена дума всички тропи от човешкото общество. И не само тропите, а редица човешки групи, тъй като не една видна личност посочи, че ако приемем тропите за животни, ще бъде мъчно след това да се намери солидно основание за твърдение, че пигмеите или бушмените са действителни хора. Ясно ли ви е каква страхотна кутия на Пандора рискувате да отпорите? Защото, ако тези първобитни племена бъдат лишени от името хора и следователно и от техните права, вие ще бъдете тези, които ги хвърлят без защита в ръцете на всички, които желаят и могат безнаказано да ги унищожават и експлоатират. А за съжаление ние знаем колко много са те.

Но ще има и други последствия. Посочиха ви също, че ако се постави под съмнение, въз основа на биологични разлики, свещеното единство на човешкия вид, няма да съществува вече преграда, пред която да се спрем. Най-малкото, от което бихме могли да се опасяваме, е, че ще се възродят престъпните понятия за йерархия в расите, нещо, за което още си спомняме с ужас.

И не друг, а вие ще откриете пътя на това ново нещастие! Ето перспектива, която, мисля аз, може да накара да треперят и по-учени от вас. Законът, повтарям ви, не ви задължава да бъдете учени. Той иска от вас да проявите мъдрост. Вие можете да й проявите без мъка и риск: достатъчно е само да разгледате този случай под единствената светлина, която трябва да съществува в тази сграда и която, както видяхме, е светлина на закона. Дъглас Темплмор е убил Гари Ралф Темплмор, негово дете и син. Това е достатъчно. Трябва да го обявите за виновен.

Сър К. У. Минчет отново кръстоса като за молитва дългите си бели ръце.

— Можете ли — добави той — да му признаете смекчаващи вината обстоятелства? Само вие трябва да решите това; обвинението обаче съжалява, че не може да направи такова предложение. Тъй като се касае не само до престъпление, а до предумишлено престъпление. Възможно е обвиняемият, като го е извършвал, да е имал някаква цел, която е предполагал, че ще бъде полезна за човечеството. Но не забравяйте, че лекарите чудовища от лагерите на смъртта също претендираха, че са правили отвратителните си опити за висшето благо на човешкото знание! Така че, да се прояви снизхождение, не само би значило да се изложат чрез непростима снизходителност поданиците на нейно величество на много други престъпления, както и много невинни племена на робство и смърт, но също така да се насърчат за в бъдеще и други срамни и убийствени експерименти под лъжливия предлог на науката и прогреса! Накрая в най-добрия случай това би значило да се обиди самият обвиняем, тъй като да му се спасят животът и свободата, които той предварително е пожертвувал с извършеното действие, значи самото негово действие да се лиши от единствения смисъл, поради който може да му се признае все пак някакво, макар и съмнително, достойнство!

Госпожи и господа съдебни заседатели, няма да говоря повече. Защо да се разпростирам още по този толкова ясен случай? Предоставям на защитата възможността да произнесе по-дълга реч, тъй като тя ще трябва да се опита да докаже недоказуемото: че обвиняемият не е убил сина си. Той го е убил. Тези четири думи са достатъчни, за да продиктуват вашата присъда.

Сър К. У. Минчет завърши и седна.

Съдията се обърна към защитника и му даде думата.

Господин Б. К. Джеймсън стана и каза:

— В съгласие с желанието на обвиняемия нямаме намерение да произнасяме защитна реч.

Въпреки думите си той не седна и сякаш нечул шума от изненада и вълнение, който публиката не можа да потисне, продължи:

— Трябва даже да заявим, че по много точки не сме съгласни с представителя на прокуратурата. Особено когато ви заклева добре да осъзнаете голямата отговорност, която ви се е паднала! Съобразете се, каза той, съобразете се с последствията от една грешка! Ние обаче няма да направим заключение като неговото! О, не! Госпожи и господа съдебни заседатели, не се съгласявайте с неговото безотговорно и лесно предложение, което би означавало да се ограничите върху формалистичната основа не даже на закона, а на законността! И то каква законност? Вписване в регистър! Ако някой от вас, господа, като млад за развлечение напие с приятелите си някой чиновник, за да го накара да запише в регистъра за гражданското състояние новородено куче и ако след това един ден кучето остарее и се парализира и той помоли ветеринаря да го убие, ето ти ветеринар, готов за бесилката!

Това е шега. Другите причини, изтъкнати от уважаемия представител на короната, са по-сериозни. Той ви предупреди за последствията от една оправдателна присъда, която ipso facto ще предположи, че тропите са маймуни. Това е сериозна причина. Но ако тропите действително са маймуни? Според вас по-добре ли е да осъдите един английски джентълмен на принудителен труд, не на обесване, дори и за сметка на свободата на двадесет и пет хиляди маймуни? Да изпратите съзнателно на смърт един невинен, да увековечите, както ви призовават, една толкова тежка несправедливост просто за да избегнете усилието да помислите, как наричате вие това? Престъпление, и то не само спрямо личността на един достоен човек, но и срещу най-свещените ни права! Защото, ако свободата, ако животът на един британски поданик започне да зависи не от неговите действия, а от добре или зле обосновани хипотези върху, възможните последствия от неговото оправдание, това ще значи всеки от нас да бъде предаден със завързани ръце и крака на слепия произвол на властта. Кой ще може тогава да бъде сигурен в утрешния ден? Това би значило с един замах да се реши, че индивидът нищо не представлява. Това би значило с един замах да се реши смъртта на нашите свободи!

Не, госпожи и господа съдебни заседатели, вие не можете да обявите обвиняемия за виновен, освен ако сте сигурни, абсолютно сигурни, че той е убил човешко същество — или, с една дума, че тропите са хора. С риск да изненадаме уважаемия представител на короната, няма да се опитаме да докажем обратното. Защото ние тук защищаваме не съдбата на нашата личност, тя малко важи. Ние защищаваме истината. Няма да доказваме, че тропите са маймуни, тъй като, ако бяхме убедени в това, нямаше да убием едно малко невинно създание и да подложим собствената си глава на позора на бесилката. Готови сме да поемем риска. Но нека поне то да послужи, за да възтържествува единственото нещо, което сега е от значение: не това, което може да изглежда, тъй да се каже, за предпочитане и полезно, а това, което е справедливо и вярно, и нека неговата победа бъде не съмнителна, а блестяща. Да, съгласни сме да жертвуваме живата си за тропите, ако това помогне да се докаже несъмнено, че те са хора и принуди тези, които подготвят тяхното робство, да се откажат от намерението си. Но ако са маймуни, тогава ние заявяваме, че би било позорен акт да се осъди човек, поради невероятната причина че така просто е по-удобно!

Нашето отношение е ясно. Такова трябва да бъде и вашето. Ние не искаме нито милост, нито прошка, отказваме се от снизхождението ви. Да, чуйте ни добре: отказваме се. Но изискваме от вас минимума, за който имаме право да претендираме: добре да помислите.

Ето защо — каза той, като се обърна към съда — ние се обръщаме към вас, милорд, с молба. Бяхме кратки. Съдът може да се изкуши, като използува така спечеления час, да поиска отговора на съдебните заседатели още тази вечер…

Той завърши изведнъж със странно безразличен тон:

— Все пак ние считаме, че една нощ, прекарана в размишление, ще даде по-добри плодове.

Господин съдията Дрейпър с изненада отправи поглед към адвоката: защо прави тази забележка? От само себе си се разбира, че за да могат съдебните заседатели спокойно да вземат решение, необходимо е повече време, отколкото остава… „Дали иска да ме накара да подразбера… или иска да ми внуши нещо?“ — запита се съдията. Сър Артър отклони погледа си. „Разбира се — помисли си той — разбира се! Има право! Не бива да им се оставя време отново да се изплъзнат“. Той погледна часовника си и заяви:

— Молбата не се приема. Остава ни час и половина. Съдът счита, че това време е напълно достатъчно, за да бъде издадена справедлива присъда.

След като каза това, сър Артър сложи очилата си.

Настъпи дълга и тягостна тишина. В натъпканата зала се чуха само отделни стъпки и сподавени кашлици. Откъм дясната страна се разнесе шепот, но двестата глави, обърнати с укор нататък, възстановиха тишината.

Дъглас гледаше сър Артър. Още от началото на процеса той се мъчеше никога да не поглежда към Френсиз. Искаше да бъде ням, невъзмутим, като отсъствуващ — искаше да бъде тук като абстрактен символ. Това беше тежка за изпълнение роля, мъчителна за нервите. Един поглед на Френсиз, малко тъга, малко страх, малко молба, и ще издържи ли той? Мъчително беше също да не обърне никога, никога очи към това хубаво, патетично лице с малко голяма уста… Но от двете страдания трябваше да избере поне това, което ще осмисли предприетото действие, поетия риск. Досега беше успял.

Френсиз нямаше защо да се въздържа. Седнала между Грийм и Сибил, тя сякаш поглъщаше всяка дума с очи и уши. Понякога хващаше ръката на Сибил и я стискаше до счупване. Друг път се отпущаше на облегалото на скамейката и затваряше очи като изтощена. Когато сър Артър отхвърли молбата на защитата, Френсиз захапа устните си до кръв, за да запази външно спокойствие, но за миг сърцето й замря.

Дъг дори не трепна. А колко искаше тя той да я погледне — поне този път, поне един път! Те обаче си бяха обещали той да не я гледа, тя да не иска това от него. Дъг е прав, прав е! И тя извърна глава.

Сега и Френсиз гледаше съдията. Сър Артър бавно слагаше очилата си. И тогава, точно в момента, когато ги поставяше на носа си, тя много добре забеляза, да, забеляза нещо странно: той крадешком, весело, приятелски и почти съучастнически леко намигна на обвиняемия…

— Видяхте ли? — пошушна тя възбудено в ухото на Сибил.

— Да — отговори Сибил — да… Човек би рекъл…

Тя не довърши и Френсиз с учудване видя как чукна три пъти по дървената скамейка.

— Не сте предполагали, че съм суеверна, нали? — попита със смях Сибил.

— Наистина не знаех! — каза Френсиз. — Ако някой ми беше казал…

— И други неща ще научите за мене… Но вижте Дъглас!

Дъг сякаш се беше вкаменил. Приличаше на мраморна статуя, но от розов мрамор. Беше порозовял до корените на косите си. Устните му бяха полуотворени, очите леко разширена и той гледаше към съдията, като че ли вижда ангела на благовещението.

— И той е видял — прошепна Френсиз. — Дано да…

Сибил обаче стисна лакътя й, за да я прекъсне — да не би изказаната предварително надежда да донесе нещастие. А освен това господин съдията Дрейпър започна да говори:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, в течение на три дена вие изслушахте свидетелите на обвинението и на защитата, чухте обвинението, а обвиняемият ви пощади, като се отказа от защитна реч. Сега трябва да решите съдбата му. Преди това според обичая съдът с няколко думи ще обобщи дебатите, за да можете по-лесно, ако е възможно, да вземете трудното и сериозно решение.

Факт е, че е мъчно да се вземе такова решение, факт е, че е сериозна работа. Освен това, както се помъчиха да ви убедят двете страни, решението е пълно със заплахи. На това няма да се спирам. Но искам да ви напомня, че като резюмирам съгласно задълженията си доказателствата и контра доказателствата, изтъкнати през време на процеса, аз няма ни най-малко да мога да облекча задачата ви — вие и само вие ще трябва да направите изводите от всичко казано.

След като ви казах това, нека преминем към същественото.

За какво се касае в края на краищата?

Обвиняемият, в резултат на експериментално оплождане, извършено върху женска от антропоморфен вид — тоест човекоподобен — открит напоследък, се е оказал баща на малко хибридно същество, което е убил.

Вие трябва да решите дали с това си действие обвиняемият с извършил убийство.

За да има убийство, действието на обвиняемия трябва да отговаря по всички точки на дефиницията за убийство, тоест „съзнателно причиняване смърт на човешко същество“.

В настоящия случай не можете да решите виновен ли е обвиняемият, ако не сте се убедили, че следните три точки са доказани извън всяко основателно съмнение:

1. Обвиняемият е причинил смъртта на жертвата.

2. Обвиняемият съзнателно е причинил тази смърт.

3. Жертвата е човек.

Струва ми се, че върху първите две точки няма място за колебания: обвиняемият заявява, че е отговорен за своето действие; той признава, че го е извършил предумишлено; показанията доказват, че е така.

Третата точка изглежда много по-неясна.

Професор Кнатш твърди, че жертвата е човешко същество. За доказателство изтъква, че видът, към който тя принадлежи, знае да обработва камък, да пали огън, да говори малко и е възприел изправена стойка. Професорите Кокс и Хенсън потвърждават това мнение, но по други причини.

Обратно на тези мнения, професор Итънс твърди, че не може да става дума за човешко същество, тъй като устройството на крака на жертвата никога не се е срещало в еволюционната линия на съществата, завършваща с човека.

Доктор Фигинс беше на същото мнение.

Обвинението ви убеждава, че задачата ви не е да вземете становище по научен спор, но още по-малко чрез оправдателна присъда да си измиете ръцете от цялото това дело и неговите ужасни последствия. Вашата роля, твърди прокуратурата, е да провъзгласите обвиняемия за виновен в предумишлено убийство, тъй като от законна и съдебна гледна точка по това няма съмнение.

Съдът не смята обаче, че можете без колебание да се вслушате в тази теза. Напротив, смята, че преди да провъзгласите обвиняемия за виновен, вие трябва да се убедите, че третото условие, необходимо, за да има убийство от законна гледна точка, е действително изпълнено: с други думи, трябва да сте убедени, извън всяко основателно съмнение, че жертвата е човешко същество.

„Извън всяко основателно съмнение“ — този израз често се повтаряше през време на дебатите. Задачата на съда е да ви разясни по-точно истинското значение на тези думи.

Какво е фактически „основателното съмнение“?

По този въпрос всъщност може да стане опасно объркване.

Съмнението може да се основава на фактите: така, ако някой обвиняем е бил видян на местопрестъплението, без да може абсолютно да се докаже, че го е извършил, значи, действително има основателно съмнение.

Съмнението може да е и в мисълта: например, когато паметта изневери на съдебните заседатели поради голямото натрупване на факти пред съда и не им позволи ясно да схванат същността на въпроса. Тогава не може да се говори за основателно съмнение. В такъв случай съдебните заседатели трябва да поискат, колкото пъти е необходимо, нови обяснения и ако и те в края на краищата не са достатъчни, за да се изяснят нещата, трябва да обявят, че не са в състояние да решат въпроса.

Затова, ако считате, че във фактите има основателно съмнение, не бива да държите никаква сметка за възможните последствия от оправдателната присъда, колкото и печални и ужасни да са те според обвинението: трябва да провъзгласите обвиняемия за невинен.

Обратно, ако считате, че съмнението не е във фактите, а във вашето познание на фактите, тогава не бих могъл да противореча на обвинението в заклинанията, които ви отправи: ако се касаеше само до обвиняемия и трябваше да се решава само неговата съдба при такова съмнение, би могло да се допусне християнско снизхождение. Но в настоящия случай последствията са много сериозни, за да се допусне присъда за удобство. И вашият дълг на човешки същества е да имате пред вид ужасните последствия.

Въпреки това една строга присъда, която да пренебрегне съмненията във вашите мисли, също ще бъде неприемлива. Вие фактически ще създадете прецедент, не по-малко опасен за бъдещето на нашето правосъдие, тъй като, изпращайки на смърт един невинен човек, осъден не за да се накаже престъпление, а поради хипотетичните политически или социални последствия, които може да причини оправдателната присъда, ще разрушите самите основи на правосъдието в тази страна.

След като замълча, за да създаде напрежение, съдията продължи:

— Накратко, ние мислим като обвинението, че в самите факти не може да има съмнение, те са това, което са: тропито е това, което е. Неговата природа е факт, който не зависи от нас. В съгласие с обвинението ние смятаме, че ако съществува съмнение, то се дължи само на основателното объркване, настъпило след научните спорове. Следователно, както обвинението, ние считаме, че този вид съмнение не е от естество да подкрепи някакво безотговорно снизхождение, което не държи сметка за последствията.

От друга страна, смятаме, този път в съгласие със защитата, че вие също така не можете с пълно съзнание да осъдите обвиняемия, без предварително да сте убедени, че трите условия за убийство са изпълнени.

Преди да се произнесете в единия или в другия смисъл, като че ли ще бъде неизбежно да решите за себе си предварителния въпрос за природата на жертвата: маймуна ли е или човешко същество.

Само така ще можете след това да вземете решения в единия или другия смисъл.

Иначе, каквато и да бъде вашата присъда, страхувам се, че ще извършите трагична и кървава грешка.

След малка пауза той заключи:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, вие вече притежавате всички данни по проблема. Остава ви да помислите и да отговорите с една дума — да или не — на въпроса, който ще ви бъде поставен: „Виновен ли е обвиняемият?“

Моля съдебните заседатели да минат в заседателната зала!

Заседанието се закрива.

Той стана, излезе и свали перуката, под която се беше изпотил. От своя страна публиката с облекчение прекрати мълчанието си и в залата се вдигна шум, като шум на морски вълни, които се разбиват в скалите.

Веднага след възобновяване на заседанието съдебните заседатели се върнаха пред съда. От името на всичките си колеги председателят поиска някои разяснения. Той беше почти толкова блед, колкото парченцето хартия, което трепереше в ръцете му.

— Ние вече — каза той — постигнахме общо съгласие върху главното — тоест върху, така да се каже, престъплението. По него няма съмнение. Остава ни само да решим още нещо, както казахте вие, дали тропите са хора, или не. Но точно по този въпрос нищо не знаем.

— Сигурно — каза сър Артър. — И какво желаете?

— Хм… Съдът не може ли да ни каже… какво точно мисли по това?

— Невъзможно. Съдът има за задача да ви разясни фактите, правните въпроси. Той не може да има мнение по основното, а даже и да има, би било напълно незаконно да ви го съобщи.

Старият съдебен заседател, висок и сух човек, чиито бели къдрави коси обграждаха малкия му розов и лъскав череп, разклати голямата си брада и каза:

— Помислихме си, че… че ако поне имаме… ако съдът благоволи просто да ни напомни… това, дефиницията за човека, обикновената дефиниция, тази, с която въобще си служат, юридическата, законната… това ще превиши ли правата на съда?

— Не — отговори усмихнат съдията — но за да ви кажа тази правна дефиниция, тя трябва първо да съществува. Може и да е странно, но факт е, че не съществува.

Старият човек погледа няколко мига глупаво и накрая запита:

— Не съществува ли?

— Не.

— Но това е невъзможно…

— Съдът е съгласен, че това е странно, въпреки че по същество отговаря на нашия национален дух. Тъй или иначе, така е.

— Нито в Англия, нито другаде?

— Никъде. Даже във Франция, където всичко е дефинирано и кодифицирано, включително и въпросът за собствеността на яйцето, което кокошката ще снесе в двора на съседа.

— Невероятно наистина! — учуди се старият съдебен заседател. — Трябва ли да разбираме, че всичко, както казвате вие, е дефинирано и кодифицирано, даже и най-дребните неща, освен… точно ние самите?

— Съвършено вярно — потвърди съдията.

— Но… хората съществуват толкова отдавна, никога ли… Сетили са се за всичко… дефинирали са и са кодифицирали всичко, освен точно това… Все едно че нищо не са мислили… Като че ли са поставили колата пред вола…

Съдията гледаше усмихнат. Направи жест, изразяващ безсилие.

— Защото в края на краищата — продължаваше да говори заседателят — ако не знаем… точно… искам да кажа, ако не сме постигнали съгласие върху… как да кажа, върху това какво представляваме самите ние… как, по дяволите, ще се разбираме!

— Може би точно затова се разбираме толкова зле — призна съдията, все още усмихнат. — Но ние се отклоняваме, а времето тече.

— Извинете, милорд — каза старият мъж — но наистина, даже и за това, за което сме тук… отново се сблъскваме с тази ужасна празнота?

— Вие може да я запълните — продължи съдията.

— Ние ли?

— Всъщност страхувам се, че няма да можете правилно да решите това дело, ако предварително не запълните тази празнота. За да можете да дефинирате тропите, първо ще трябва да дефинирате човека.

— Но щом като никой досега не го е направил, как искате, милорд, ние… Някой трябва поне да ни помогне!

— Задачата на съда е да отговаря на вашите въпроси.

— Но когато ви питам, вие отговаряте, че не знаете.

— Задачата на съда е да ви припомни всичко, казано тук по този въпрос, и да ви обясни всичко, което не, сте разбрали добре.

— Но — възмути се старият заседател — ние добре си спомняме какво е казано и смятам също така, че сме го разбрали достатъчно добре. Смущава ни обаче… да бяха поне всички тези професори съгласни помежду си… А те само се караха. Тогава как искате ние…

— Все пак трябва да се справите — каза съдията. — И то без да се бавите: присъдата трябва да бъде произнесена след четиридесет минути, ако не искате утре всичко пак да почне отначало.

Отведоха отново съдебните заседатели в заседателната стая. На излизане старият председател клатеше глава. Когато се върнаха след двадесет минути, той все още продължаваше да я клати.

— Доникъде не стигаме — каза той. — Даже става още по-лошо. Колкото повече разискваме, толкова повече се чудим какво да решим. Двама са „за“, трима са „против“, а всички останали казват, че не знаят. Съвсем се обърках.

— Трябва да настоявате пред колегите си — каза съдията — да вземат решение. Днес имате още десет минути.

След десетте минути старият председател се върна заедно с всички съдебни заседатели и заяви:

— Ние твърдо решихме, че не можем да решим.

И не добави нищо друго.

Съдията, от своя страна, доста помълча.

— Сигурно — каза той накрая — не ви е стигнало времето. Ще ви предоставим следователно една нощ за размисъл. В това време ще имате квартира, храна…

— Излишно е — каза старият заседател. — Ние действително взехме решение.

— Нищо да не решавате ли?

— Нищо да не решаваме. Обявяваме се в невъзможност да отсъдим.

Сър Артър още веднъж запази мълчание, преди да заяви:

— При тези обстоятелства съдът със съжаление освобождава съдебните заседатели от поставените им задължения. Процесът следователно се отлага за друга сесия, пред нови съдебни заседатели. Закривам заседанието.

Публиката разбра какво става чак след като видя, че съдията излезе. Отначало залата се вцепени. След това избухна в необикновено вълнение. Странна глъчка изпълни облицованите стени на залата, глъчка, все пак омекотена от уважението, което изпитваха хората към нея. Всички наставаха, подхвърляйки си реплики със сподавен, но изпълнен с яд и възбуда глас.

Френсиз също беше станала. Над главите на хората тя търсеше погледа на мъжа си: едва бяха го довели да чуе решението на съда, и вече го отвеждаха. Очите им се срещнаха. И Дъг, вдигнал нагоре двете си ръце, радостно и отправи поздрава на боксьор, обявен за победител на ринга.

Към следващата част или към съдържанието

Веркор Хора или животни (14)

Метаданни

Данни

Хора или животни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Веркор
Хора или животни (14)