Веркор
Хора или животни (3)

Глава трета
В която Френсиз и Дъглас заедно обявяват превъзходството на приятелството над любовта. Удобство на литературата в това отношение, неудобство на мълчанието. Опасност от усмивки. Паника и непредпазливост от страна на Дъглас Темплмор. Непредпазливост и ярост от страна на Френсиз Доран. Как се вземат великите решения. Три зъба върху една челюст определят две съдби. Литературата води до всичко. Стига да има изход.

Виждаха се почти всеки ден — винаги у нея. Той идваше към пет часа, сваляше сакото си, под което носеше дебел червен пуловер, и сядаше на пода при огъня, който тя палеше за него. Той натъпкваше лулата си, а тя поднасяше чай със сухари от неподквасено тесто, които купуваше от един бакалин евреин в Суис Котидж.

Когато той не дойдеше, пишеха си. Обикновено по някой литературен въпрос, повдигнат при последното му посещение — винаги оставаха неразрешени въпроси, когато си тръгваше. В писмата си те също оставяха незавършени въпроси. Така че винаги имаше причина да се видят пак или да си пишат.

И главно, това предотвратяваше мълчанието.

Защото отношенията им почиваха на непоклатима основа. Мълчаливо се бяха съгласили, че съвсем не са влюбени един в друг — нещо толкова банално и долно! Тя беше тридесетгодишна, той на тридесет и пет, страстта беше опустошавала два или три пъти живота им, затова си казваха, че са „ваксинирани“. Какво да се каже за приятелството! Разбира се, те и двамата поотделно имаха много приятели. Но към никого не изпитваха такова безкрайно доверие — неоценим белег на обичта им един към друг. За нея той представляваше това, за което беше мечтала цял живот: интелигентен, фин млад човек с изострен критичен ум, който й казваше, без да го усуква, без задни мисли и без да я щади с мнението си за новелите й. А това й даваше такава сигурност! Беше чудесно, когато той й казваше: „Нищо не струва“ и след това и обясняваше защо. Тогава тя скъсваше написаното и започваше отново (или го оставяше да престои). А каква увереност я изпълваше, когато при други случаи възкликваше: „Браво!“ Преди него приятелите й казваха за всичко, което напишеше: „Чудесно, мила, възхитително!“ и я оставяха сама да си блъска главата. Безкрайна мъка!

„Цяло щастие е — мислеше си тя, че не е влюбен в мен!“ И смяташе, че искрено се моли никога да не й се случва подобно нещо. Ако има любов, мислеше си тя, тази ценна искреност ще изчезне или най-малкото ясният поглед. И за какво? За някакво си посредствено опиянение! Че нейното собствено отношение беше може би нещо малко повече от приятелство, че към него си примесваше нежност, а понякога даже и вълна от чувствено желание, което тя приемаше с тайна наслада, това в края на краищата не беше опасно. „Но той не! — молеше се тя. — Той не бива да мисли по този начин за мен“.

Самият Дъглас беше забравил или се правеше, че е забравил чувствата, които го вълнуваха първата вечер на горния етаж в автобуса към Ийст Енд. Още пареше раната от една отвратителна измяна, която по-скоро го беше отвратила, отколкото отчаяла. „Женска любов — мислеше си той — вятър! Подвижни пясъци, гадна работа! Те казват, че лъжат за наше добро, за да ни спестят страданията! Естествено, ние ги разобличаваме и, естествено, страдаме, но към това се прибавя и отвращението. А те ни презират за това страдание, за това отвращение, защото не сме признали светото милосърдие на тъй чувствителните им сърца!… Пазил ме господ отново да попадна в блатото на женската любов!“

И след такива разсъждения вземаше автобуса за Вейл ъв Хелт, здрависваше се засмян с Френсиз, сваляше сакото си, запалваше лулата си и докато тя сладострастно се гушеше във възглавниците на удобния диван, започваше разговора оттам, където бяха го прекъснали при последната среща или в последното писмо. А тя го слушаше, устремила към него пълни с възхищение, доверие и блясък очи, в които той отказваше да открие това, което дори едно шестгодишно дете би прочело.

При това понякога ги обземаше странно стеснение. След като изчерпеха дадена тема, те не намираха веднага друга. Тогава между двамата се възцаряваше тишина, от която се страхуваха, защото не знаеха как да я нарушат. Не знаеха, че могат да приемат мълчанието и да се задоволят с удоволствието просто да са заедно, всеки да се отдаде на собствените си мисли, докато думите изникнат спонтанно, или даже да помечтаят в полумрака, загледани в пламъците на камината. Не, струваше им се, че ако мълчанието продължи много дълго, между тях ще се вмъкне някакъв демон — издайник, че ще избухне нещо, което ще ги изтощи и обезсили. В такива случаи те си разменяха почти предизвикателни усмивки, като че ли искаха да си кажат: „Няма нищо опасно, нали?“ И това продължаваше, докато единият от двамата намери нова тема за спор, в който те със стръв се хвърляха. Но понякога темата не идваше, те изпадаха в паника и усмивките им постепенно се превръщаха в глупави гримаси. Въпреки това никой не се решаваше пръв да престане да се усмихва и цялата тази история ставаше наистина отвратителна.

Именно така един хубав ден, само за да прекъсне омразното напрежение, Дъглас подхвърли, без да мисли:

— Знаете ли, семейство Грийм ми предлагат да замина с тях.

Той каза това, без да разсъди, и веднага всичко бе предрешено. А думите му бяха чиста измислица.

 

 

Всъщност Дъглас наистина беше срещнал Кътбърт Грийм предната вечер, когато чакаше автобуса в Риджънт стрийт. Грийм беше състудент на баща му, синолога Хермон Темплмор, P.R.S.^[1], и Дъглас питаеше към него искрени чувства в памет на починалия си баща. Защото дълбоко обичаше баща си, въпреки че почти се бяха разсърдили, когато момчето поиска да литне със собствените си криле. Грийм беше сега шестдесет и пет годишен, имаше съвсем кръгло, подпухнало като на стар алкохолик лице и сини влажни очи на невинен ангел; стесняваше се да говори публично (дори ако публиката се състоеше само от едно лице) и минаваше сред антрополозите за един от първите палеонтолози в света.

Той се изчерви, като видя Дъглас — винаги се изчервяваше, когато срещнеше някого, сякаш живееше в непрекъснат страх да не го уловят в грешка. На сърдечния поздрав на младия човек отговори, като предъвкваше думите си от смущение:

— D’you do^[2]… Да… А вие? Много добре, много добре…

Той се озърташе наляво и надясно, като че ли търсеше накъде да избяга. Дъглас го попита за Сибил.

— Тя е добре… много добре… тоест, как да ви кажа… представете си, тя има шарка…

Дъглас се засмя, като не можа да се въздържи да не си помисли: „Добре се е наредила!“ И се видя отново тринадесетгодишен. На вратата, близо до леглото му, стоеше Сибил и върху светлото лице устните й бяха свити от отвращение пред лицето на момчето, покрито с червени пъпки. Тя също беше тринадесетгодишна тогава. Дъглас никога не можа да й прости това жестоко отношение.

На двадесет години Сибил се омъжи за Грийм, когато той беше на петдесет. Всички веднага я обвиниха в корист, а него в сладострастие. Но след това, когато тя го придружи за издирване на африкантропа в Трансваал и участвува в експедицията с компетентност и безспорен успех, лошите езици млъкнаха. Споменаваха само, че с омъжваното си разбила сърцата на мнозина способни млади хора и на първо място на симпатичния младеж Темплмор.

Единственият, който, но всичко изглежда, не знаеше, че сърцето му е разбито, беше самият Дъглас Темплмор. Ето защо той никога не бе споменавал пред Френсиз за своята приятелка от детинство. Но когато Френсиз спомена за него пред приятели, веднага й разказаха всичко. От своя страна тя също не му каза нищо — не искаше да става смешна, проявявайки ревност.

— Шарка ли! — учуди се Дъглас. — Но това е детска болест!

В погледа на стария Грийм пробягна чудна нежност. Той се усмихна, но след това веднага се изчерви, в сините му очи се появи смущение и той припряно каза:

— Невинаги… не… може и… впрочем тя почти оздравя.

И явно въздъхна с облекчение, като видя, че автобусът му пристига.

— За щастие — заключи той — защото… решихме да тръгнем по-рано. Не знаете ли? За Нова Гвинея. Там са намерили… а, ето и моя автобус… намерили са челюст… полумаймунска, получовешка, интересно, нали? С три кътника — но това е дълга история…

— Извънредно интересно — любезно каза Дъглас.

— Да. Нима ви интересува? Ще вземем непременно двама кинооператори. Търсим и журналист. Не за издирванията, а за…

Потокът пътници въвлече стария учен в автобуса. От платформата, преди да изчезне, той махна с ръка и викна:

— Довиждане!

Като се смееше, той подхвърли още нещо, което можеше да значи: „До скоро виждане“, или: „Елате и вие“. Потеглящият автобус заглуши думите му.

 

 

Дъглас сам се слиса от това, което съобщи на Френсиз и което толкова малко отговаряше на действителността. „Какво ме прихвана?“ — помисли си той и вече се готвеше да се поправи, когато Френсиз скочи от възглавниците, в които беше потънала, и неестествено весело възкликна:

— Но това е чудесно! Просто чудесно! И вие, разбира се, приехте, нали?

Самата тя не знаеше много добре защо приказва така. Тъкмо пак бяха стигнали до въпросните непоносими изкуствени усмивки в мълчанието, които я тревожеха и й причиняваха виене на свят. И ето че Дъглас каза нещо, отначало тя изпита облекчение. Но тъй като той напомни за онзи въпрос, тя се почувствува болезнено засегната.

— Вие смятате, че трябва да приема, така ли? — попита той.

Изглеждаше изненадан и недоволен. Но тя беше болезнено засегната, затова повтори с много радостен глас:

— Естествено, това е чудесно! Не бива да изпускате такъв случай! Кога заминават те?

— Не знам точно — промърмори Дъглас. Видът му наистина вдъхваше съжаление. — Предполагам, че след петнадесетина дена.

Изглеждаше толкова жалък, че за момент Френсиз се разнежи. Но беше засегната, много, много засегната…

— Трябва да им телефонирате! — извика тя и весело отвори телефонния указател. После съобщи: — Примроуз 6099 — и подаде слушалката на Дъглас. Младият мъж беше готов да избухне. Той щеше да възрази: „Какво ви е?“, но тя каза:

— Трябва да смените климата. Много дълго се застояхте в Лондон.

По-късно често се питаше с гняв и съжаление какво я беше подтикнало да каже тези думи. Все пак сигурно не беше от ревност! Какво я засягаше тази Сибил? Да заминава с нея, където ще. Не сме влюбени един в друг, нали? Все ще можем да се подразделим за малко. Нали сме свободни.

Дъглас се почувствува като пребит. „Дълго се застояхте в Лондон“. Ето какво всъщност е мислила тя за него… Защо не му го е казала по-рано? Той вдигна слушалката и набра номера.

Обади му се Сибил. Отначало тя не схвана какво иска Дъглас. Журналист ли? Да, тя добре знаела, че Дъглас е журналист. Да й съобщи тази новина ли й звъни?… Да дойде с тях в Нова Гвинея? „Но, мили Дъг… Какво?… По телефона никога нищо не можеш да разбереш. Елате ми на гости, стари приятелю, ако не се страхувате от шарката. Елате, когато обичате“.

Той затвори телефона. Гледаше Френсиз като през мъгла. Тя донесе сакото и мушамата му и каза със същата прекалена веселост:

— Идете веднага при нея! Желязото трябва да се кове, докато е горещо.

Няколко секунди стояха неподвижно един срещу друг, точно колкото тя да си помисли: „Идиотска история! Ще го целуна. Много, много съм глупава. Ще го пусна ли да замине? Да, той ми причини болка, развали всичко, нека замине, нека замине!… О, защо не хвърли това сако и не ме вземе в прегръдките си!“

Но Дъглас облече сакото и наметна мушамата си. Тогава тя го тикна към вратата.

— Щастливият случай трябва да се лови за косите — каза тя със звучен смях. — Даже когато са руси.

Той погледна русите коси на Френсиз. За какъв щастлив случай говореше тя? Нито за секунда не помисли за косите на Сибил. Какъв щастлив случай трябва да лови? През ума му като светкавица премина мисълта: „Ще се оженя за нея!“ Но тя съвсем не го иска. Върху ръката си почувствува леките пръсти, които го тласкаха навън. Под краката си усети гостоприемния килим при входа. Видя, че беше на зелени и кафяви квадрати и го обзе такава носталгия, че за малко щеше да се разплаче.

На прага на вратата тя добави:

— Побързайте, вземете такси.

Малката градинка сияеше с пролетните си цветя под здрачното небе. Незабравки, зеленики, анемони и китка перуники с цветове, по-прекрасни от орхидеите… Ситният чакъл изскърца под обувките му.

Когато той прекрачи портичката, тя му махна с ръка и извика:

— Все пак елате да ме видите, преди да заминете от Лондон!

Във вечерния здрач тя му се стори блестящо красива. Усмихваше се с черпените си, сочни устни. Изглеждаше приказно щастлива.

 

 

— Какво ви каза Кътбърт? — попита Сибил, понеже не разбираше за какво става дума.

Лежеше на канапе в стил рекамие, покрила краката си с кожа. По лицето й още личаха грапавите и червеникави белези от шарката, но кой би се сетил да гледа епидермиса й, когато тя предлагаше погледа си? Въпреки това Дъглас като че ли не забелязваше нито едното, нито другото.

— Че имате нужда от журналист — отговори той, като до известна степен попресили истината. — А след това ми извика: „Елате с нас!“

— Но какво ще правите с нас? Палеонтологията интересува ли ви? Това не са вкаменелости като вашите майори!

Дъглас търсеше отговор. Никога не беше изпитвал по-малко желание да убеди някого.

— Всичко ме интересува — каза той мрачно.

Забеляза, че Сибил го гледа подигравателно. Зачерви се.

— Я ми кажете — подхвърли тя — това да не е бягство? Да не би някой да ви е разбил сърцето?

— Нищо подобно! — припряно се възмути той. — Що за идея! Вярвайте ми, експедицията много ме интересува. Убеден съм, че от професионална гледна точка за мене…

— Знаете ли поне какво ще търсим?

За миг го обхвана паника, но изведнъж се сети за една дума. Подхвърли я победоносно:

— Една челюст… — И добави с усмивка: — … с три зъба.

Сибил сърдечно се разсмя. Колко мил е той! Тя много го обичаше.

— Не — каза тя. — Челюстта и трите зъба вече ги донесе Крепс — германският геолог. А ние ще се опитаме да намерим черепа и скелета.

— Точно това исках да кажа и аз — смотолеви Дъг.

— Ако ги открием, може би ще се доберем до липсващата брънка. Знаете ли какво значи това?

— Да… впрочем… горе-долу — промърмори той. — Брънката, която липсва във веригата на еволюцията… последната брънка между маймуната и човека.

— И това ви интересува… страстно, така ли? — запита тя иронично.

— Но, дявол да го вземе, защо смятате, че не ме интересува?

— Защото, мили мой, в зоологията не се влиза като в кафене. Ако ви кажа, че заминаваме за Нова Гвинея, защото третият кътник на челюстта, донесена от Крепс, има пет връхчета, вие ще подскочите ли от нетърпение?

— Ако ми го кажете така, няма. Но знам достатъчно, за да разбера, че Крепс сигурно е намерил маймунски зъб върху човешка челюст или нещо подобно. Нали?

— Да, горе-долу нещо такова.

— Виждате, че все пак не съм напълно идиот.

— Не съм казала такова нещо. Но пак ви питам: ще подскочите ли от нетърпение?

— Защо пък трябва да подскачам? Аз не подскочих и когато научих за съществуването на старите майори в Стегфорд Манор. А просто отидох там и след това разказах какво съм видял, това е всичко.

— Ако дойдете с нас, няма да има много нещо за разказване.

— Защо?

— Защото съвсем ясно е, че никога не сте присъствували при такъв род разкопки. В тях няма нищо забележително, мили мой, вярвайте ми. Прехвърлят се тонове земя. Прекарват се през сито. След шест седмици или след шест месеца между камъните или черупките изскача къс вкаменена кост или някакъв зъб. Първо се проверява дали не са намерени случайно на това място, тоест дали са на същата възраст като почвата там — на един или два милиона години. Едва тогава разкопките продължават. Ако в следващите месеци имаме щастието да намерим още някое парче от череп или кост, много сме доволни. Защото в повечето случаи не се намира нищо повече. Виждате, че няма нищо любопитно за вас.

— Как можете вие да отсъждате какво ми е интересно и какво не?

Точно тогава влезе Кътбърт Грийм. Той се изненада, но искрено се зарадва, като видя Дъг. Поздрави го с „Hello“ и енергично му стисна ръка. След това целуна Сибил.

— Е добре — каза младата жена — значи, решено: Дъглас тръгва с нас.

Дъглас едва не падна от изненада.

— Как така! Но…

С очарователна усмивка Сибил го прекъсна, махайки с ръка, и се обърна към мъжа си:

— Всичко направих, зя да се откаже. Но, господ знае защо, той настоява. Разбрахте ли се вече със Спийд?

— Ами… как да кажа… почти — смотолеви Грийм, който не разбираше какво става. — Не знаех, че… но положително ще можем…

— Чакайте! — извика Дъг.

— С тази работа се заемам аз — прекъсна го Сибил. — И без това на Спийд не му се идваше много. По-скоро не искаше да ни откаже, тоест да откаже на мене — усмихна се тя. — Сигурна съм, че ще почувствува облекчение. Познавате ли го? — обърна се тя към Дъг.

— Да… слабо… Точно затова — живо започна той — в никакъв случай не искам…

— Нямайте никакви скрупули, вярвайте ми. Спийд само ще въздъхне от облекчение, че се е отървал. Повтарям ви, работата не е забавна: ще водите дневника на експедицията. Никой от нас не притежава писателски талант и освен това няма да може да го води редовно: твърде много други неща ни се въртят в главата. Е, добре — заключи тя — значи, готово. Не съжалявате, нали?

Искаше му се да намери смелост, за да каже: „Все пак дайте ми време да си помисля“, но устните му не можаха да изрекат тези думи: старият учен и съпругата му го гледаха с такава приятелска усмивка, изглеждаха толкова щастливи, че могат да му доставят удоволствие…

— Да пийнем по чаша! — предложи Грийм и отиде да донесе уиски.

Докато пълнеше чашите, доброто му зачервено и пълно лице светеше от щастие и обич.