Веркор
Хора или животни (6)

Глава шеста
Кратък елементарен курс по човешка генетика, предназначен за жени (и мъже) писатели. Десет хиляди века рухват пред един череп от преди тридесет години. Неочаквано просъществували хора — маймуни, познати само като вкаменелости. Хора или маймуни? Дъглас би желал да получи отговор, но Сибил и научната обективност го пращат по дяволите. Появяване и благоденствие на тропите.

Не предполагах, скъпа, скъпа Френсиз, че толкова скоро ще мога да ви съобщя новини. Намираме се на седемстотин мили, от каквото и да е населено или поне цивилизовано място. Пред нас се е извисила непроходимата верига на Такура, а зад нас също толкова непроходимият гъсталак на девствения лес. Поща няма.

Поне до днес нямаше. Но едно откритие на Крепс, което ще се опитам (ако мога) да ви обясня, обърка всичко.

Скъпа Френсиз, ние сме скандално невежи. Знаете ли например (освен горе-долу и от чуто недочуто) какво са питекантропът, австралопитекът, синантропът, неандерталският човек? Срамувам се, че не изпитваме никакво любопитство за произхода си. А ето че се запалих, представете си! За щастие Сибил проявява към мен ангелско търпение (невинаги — случва й се да ме нахока като дванадесетгодишно хлапе, когато несъзнателно й попреча да размишлява). Но ето какво трябва да знаете. Човекът и маймуната произхождат, това сега се знае почти със сигурност, от един прародител. Той е „расъл“ (такъв е техническият израз), тоест претърпял е, в зависимост от различните влияния на условията на средата, различни форми на еволюция, които са създали разнообразни клонове. В края на тези клонове понастоящем се намират, от една страна, всички семейства маймуни, а от друга — всички човешки раси. Така че човекът не произхожда от маймуната, а маймуната и човекът произхождат от един и същ първоначален вид.

В това „растене“ обаче формите, които са процъфтявали за известно време, а след това са изчезвали, са многобройни. В почви от плиоцена и плейстоцена — о, извинявайте, в геологически пластове, стари един-два милиона години — се намират много вкаменели кости от най-различни видове маймуни, престанали да съществуват от хилядолетия. Намерени са също — в Ява, в Китай, в Трансваал — черепи или части от черепи от човекоподобни животни, които също са изчезнали. Точно тези животни наричат питекантроп (което значи човек маймуна) или австралопитек (южна маймуна), или синантроп (човек от Китай). Въпросните черепи (които впрочем се различават помежду си) са по-развити от черепите на най-големите сегашни маймуни и по-неразвити от черепите на най-примитивните хора. Те са нещо средно по пътя на развитието.

Едни от антрополозите, като Грийм и Сибил, мислят, че тези животни са наши преки предшественици. Други, като отец Дилиган, по мнението на Сибил по геологически съображения, мислят, че те са крайната брънка на отделна верига, изчезнала преди шестстотин до осемстотин хиляди години, може би унищожена от близкия клон на истинските човеци, които са били по-интелигентни и по-жестоки.

Току-що написах „мислят“ в сегашно време. Трябваше да го напиша в минало, тъй като от няколко дена те нищо не смеят да мислят…

Френсиз, скъпа моя, колко остро страдам, че сте толкова далеч! Не мога да ви запитам, както толкова често съм ви питал: „Не ви ли отегчавам? Да продължа ли?“

Ще трябва да продължа обаче, без да чуя отговора ви. Моля ви, скъпа моя, бъдете търпелива. Всички тези неща вече много ме интересуват! Не бих могъл да помисля без болка, че те ви карат да се прозявате…

Но да продължа. Преди около петнадесет дни Крепс откри във вулканична пръст от хиляди векове парче череп и го донесе. Според него това е нещо средно между черепа на синантроп (една от изчезналите маймуни, най-близка до човека) и неандерталец (човека, най-близо до маймуната). Той смяташе, че ще налее вода във воденицата на двамата Гриймови, тъй като фактът, че е живяло такова двойствено същество, от една страна, още маймуна, от друга, вече човек, би бил в подкрепа на тяхната теза за единен произход.

Питам се, скъпа Френсиз, дали и вие ще го възприемете като мене, но когато аз разбрах всичко това, почувствувах някакво стеснение, неудобство и даже тъга. Сибил счете въпроса ми за глупав. А на мен този въпрос ми се струва съществен. „Но — попитах аз — «от една страна, още маймуна, от друга, вече човек», какво точно значи това? Че е било само маймуна или че е било човек?“ — „Приятелю — каза ми Сибил — гърците дълго са спорили върху важния въпрос при точно колко камъка може да се говори за куп: два, три, четири, пет или повече? И вашият въпрос не е по-смислен. Всяка класификация е произволна. Природата не класифицира. Класифицираме ние, защото така е по-удобно. Правим го въз основа на данни, приети също произволно. В края на краищата какво ви засяга вас дали съществото, чийто череп е в ръцете ни, ще бъде наречено маймуна или човек? То е било, каквото е било, името, което ще му дадем, нищо няма да промени“. — „Така ли смятате?“ — попитах аз. Тя вдигна рамене. Само че това беше преди_._

Преди да разберем напълно това, което представлява, така смятам аз, Френсиз, едно от най-вълнуващите събития в съвременната зоология. Въпреки нетърпението си да ви разкрия всичко, ще се опитам да разкажа събитията по реда, по който се случиха.

И тъй, Крепс донесе от експедицията въпросната теменна кост. Трябва да ви кажа, че Крепс е геолог. Той знае, разбира се, палеонтология далеч по-добре от хора като нас, но все пак тя не е негова специалност. И тъй като черепът беше зарит в много стара почва и покрит със седименти, помисли го за вкаменелост от древни времена.

Така че и той отначало не разбра кой знае колко по-добре от мене защо старият Грийм, след като погледна за миг черепа, бе обзет от страшна ярост. Той буквално се нахвърли върху Крепс и го обсипа с обиди. Отначало тази ярост ми се стори необяснима. В края на краищата какво бе направил Крепс? Лоша шега, нищо повече. Сега, след като премислих нещата, дълбоката причина за тази извънредна ярост ми се вижда много по-ясна, отколкото е била тогава за самия Кътбърт: той бе разбрал с инстинкта си на учен, преди да може да го осъзнае с разсъдъка си, за какво се касае и бе почувствувал едновременно такива надежди и такова разочарование — ами ако е шега! — че яростта му се яви като отдушник на неговото вълнение.

Сибил има по-спокоен темперамент. Може би на нея й беше необходимо повече време, за да открие това, което нейният стар съпруг схвана за миг. Втори разбра какво става Поп. Изведнъж започна да подскача на два крака като момиченце, което играе на въже. Скачаше около Сибил, която държеше черепа в ръце. Грийм крещеше, Поп подскачаше, а Сибил постепенно заприлича на мраморна статуя. Уверявам ви, за няколко минути съвсем се обърках.

Накрая Крепс надигна грамадното си туловище. Той отстрани Грийм, както се отстранява муха. Приближи се до Сибил и взе черепа от ръцете й. Извади ножчето си и започна да го стърже. Тогава чух най-блестящата колекция от германски ругатни, за каквато човек цял живот може да си мечтае.

Защото черепът, Френсиз, съвсем не беше вкаменелост. Действително беше череп на човек маймуна от вид, измрял преди петстотин хиляди години, но съвсем не беше вкаменен, а, напротив, от съвсем близка епоха, най-много от преди двадесет или тридесет години.

Предполагам, че започвате да разбирате. Когато и Поп донякъде успя да събере мислите си, той извика: „Камъните!“, затича из лагера и почна да събира камъните, с които по-предната вечер ни бяха замеряли маймуните. Странно е, Френсиз, колко бърже може да съобразява човек, когато е възбуден. Веднага разбрах защо Поп търси камъните. Искаше да види дали са обработени, нали знаете, както върховете на стрелите или брадвите от камък, които се намират в праисторическите места от каменната епоха. И ми се стори, че не може да има съмнение (поне така помислих…) — ако маймуните, които ги хвърлят, знаят да обработват камък, то очевидно те не са маймуни, а хора.

Френсиз, камъните бяха обработени. Обработени бяха даже грижливо и с особено майсторство. Представляваха нещо като така наречените „юмруци“, тоест примитивни оръжия, с които тези същества си служат, за да могат по-сигурно да убият плячката си.

Имайте пред вид, че това откритие съвсем не противоречеше на направените вече предположения около останките на синантропа (маймуната, живяла преди милион години и изровена в околностите на Пекин) също са намерени обработени камъни и следи от огън. По този повод е имало голям спор. По този начин, казвали едните, се доказва, че при това ниво на интелигентност маймуната е била вече способна да открие огъня и да произвежда оръдия. Съвсем не, отговаряли другите, това е само доказателство, че противно на всякакви предположения през тази епоха са живели хора, които са убили синантропа с тези камъни и са го опекли на огъня.

Ние се сдобихме с доказателство, че първите имат право.

Изглежда, няма съмнение също така, че по зоологическия си изглед съществата, които ни замеряха с обработени камъни, не са човеци, а маймуни. По-нататък ще ви разкажа как постъпихме, но Грийм, Поп и Сибил успяха вече да започнат задълбочени проучвания върху тях. Оставям ви сама да си представите в какво възбудено състояние се намират. Факт е обаче, че и аз съм в същото състояние. Да намериш антропопитека, missing link, липсващото звено, и то живо! Черепи, подобни на донесения от Крепс, изровихме вече със стотици. А също така и цели скелети, тъй като, изглежда, тези странни маймуни заравят мъртвите си. Открихме истински подземни гробища, разбира се, груби и примитивни, но предназначението им не подлежи на никакво съмнение. Все пак това са маймуни. Вярно е не разбирам кой знае колко от зоология, но достатъчно е да ги погледнеш само. Имат несъразмерно дълги ръце и въпреки че обикновено стоят изправени, случва им се, при по-бързо бягане, да се опират на външната страна на пръстите си, както шимпанзетата. Телата им са покрити с косми, но трябва да кажа, че имат смущаващ вид, особено самките. Те са по-фини от самците, имат по-къси ръце, истински ханшове и съвсем женски бюстове. Космите им са къси и меки, малко като на къртиците. Всичко това им придава грациозен и изящен вид — разнежващ и почти чувствен. Лицата им обаче са ужасни.

Защото са без косми, като човешките, но почти така смачкани като на маймуните. Челата им са ниски и полегати, дъгата на веждите — огромна, носове почти нямат, челюстите им са издадени напред като у негрите, но без устни, както при горилите, имат здрави кучешки зъби, извити като куки. Самците имат брада по цялата долна част на лицето и приличат на стари моряци от миналото. Самките носят копринена грива, която пада върху очите им. Много са кротки и само чакат да бъдат опитомени. Самците са с непостоянно настроение, най-често са спокойни и миролюбиви, но понякога неочаквано избухват и това ни кара да бъдем предпазливи.

Виждате, че говоря за маймуни — самци и самки. При това изкушавам се да ви говоря за тях като за човешки същества — нали обработват камък, палят огън, погребват мъртвите си и даже се свързват помежду си посредством нещо като език (не голям брой членоразделни викове, Поп смята, че са около стотина).

Ето докъде сме стигнали. Засега въпросът как да ги наричаме остава висящ. В действителност страхувам се, че това занимава единствено мене. Разказах ви вече какво ми отговори Сибил: „Какво значение има?“ На пръв поглед тя като че ли е права. Грийм, Крепс и тя временно са разрешили въпроса, като ги наричат помежду си фамилиарно тропи_ (вероятно защото това е съкращение на антроп и питек). Доста странно е, но Поп, изглежда, чувствува отвращение да използува тази дума, която в основата си няма нищо лошо. За тях той винаги говори с перифрази, явно не смее да ги нарече нито „маймуни“, нито „човеци“, нито „тропи“. Както мене, а може би и повече от мене, този нерешен въпрос, изглежда, го измъчва. Да, всъщност повече от мене. Защото накрая и аз като другите възприех думата „тропи“. По-лесно е… Но съзнавам, че това е временно положение. Непременно трябва да се реши някои ден дали това са маймуни или хора._