Веркор
Хора или животни (12)

Глава дванадесета
Професионалната съвест на доктор Фигинс. Светлина върху метизацията, хибридизацията и даже телегонията. Предпазливостта на доктор Бълбро. Твърденията на професор Кнатш. Противоположните твърдения на професор Итънс. Спор върху изправеното положение. „Човек има ръце, защото мисли“. Странните заключения на професор Итънс.

— Доктор Фигинс!

Той беше първият свидетел, посочен от обвинението. Положи клетва и зае мястото, определено за свидетелите. Съдията Дрейпър, председател на състава, незабележимо избърса челото си под топлата бяла перука. Беше в края на септември и времето беше тежко и горещо като пред буря. Залата беше препълнена.

Сър С. У. Минчет, носител на „Ордена на Колумб“, член на парламента и кралски прокурор, откри огъня.

— Ние ще поискаме от свидетеля — каза той — да отговаря на въпросите ни без излишни коментари. Доколкото знаем, вас са ви повикали по телефона на седми юни в пет часа сутринта и вие сте отишли в Сънсет Котидж. Констатирахте ли смъртта на новородено от мъжки пол?

— Да.

— Повикахте ли самият вие полицията, за да я констатира и тя?

— Да.

— Дължеше ли се смъртта на инжекция с пет сантиграма стрихнин хлорхидрат, незабавна смъртна доза даже за голямо животно?

— Да.

— Заяви ли ви обвиняемият, че е сложил тази инжекция същата сутрин, и то предумишлено?

— Да.

— Установихте ли верността на това заявление?

— Да. Аутопсията, направена пред мен от съдебния лекар, потвърди верността.

— Имате ли дори най-малкото съмнение, че смъртта може да е настъпила при други обстоятелства?

— Не, не е могла да настъпи при други обстоятелства.

— От друга страна, запознахте ли се с декларацията на сър Едуард К. Уилямс от Кралския колеж по хирургия, според която обвиняемият е несъмнено баща на жертвата?

— Да.

— Имате ли някаква лична причина, поради която да се съмнявате в авторитета на сър Едуард или в истинността на неговата декларация?

— Не.

— Накрая: имате ли причина да се съмнявате, че обвиняемият е баща на жертвата и неин убиец?

— Не.

Прокурорът седна с доволен вид.

Господин Б. К. Джеймсън, носител на „Ордена на Колумб“, адвокат от защитата, стана:

— Доктор Фигинс, вие изследвахте ли малкия труп? Заявихте ли: „Това не е дете, а маймуна!“

— Да.

— Още ли сте на същото мнение?

— Да.

— По какви причини?

— По някои непосредствено очевидни белези и по други, които открих при аутопсията.

— Например?

— Диспропорцията на крайниците; устройството на крака, който е подчертано маймунски, тъй като палецът може да се допре до другите пръсти; формата на гръбначния стълб, който няма или почти няма лумбална извивка; някои подробности в морфологията на лицето и черепа.

— Споделихте ли тези свои наблюдения със съдебния лекар?

— Да.

— Съдебният лекар потвърди ли ги?

— Да.

— Значи, сте на мнение, че обвиняемият не е убил човешко същество, а малко животно.

— Да.

Адвокатът се поклони и седна. Стана прокурорът.

— Съдебният лекар, когото впрочем ще чуем след малко, не направи ли заключение, в смисъл че се касае до убийство на дете?

— Именно.

— Ако той споделяше вашето мнение, щеше ли да напише заключение в този смисъл?

Защитата се противопостави на този въпрос.

Прокурорът продължи:

— Можете ли да ни кажете защо, щом смятате, че жертвата не е човек, сте написали смъртен акт за дете, наречено Гари Ралф Темплмор?

— Като биолог, можех да мисля, че жертвата по белези прилича повече на маймуна, отколкото на човек. Но това е лично мое мнение. А като лекар, мой законен дълг беше да съставя смъртен акт, щом като гражданското отделение е издало акт за раждане, а аз съм установил смъртта.

— С това ваше заявление признавате ли, че даже да имате лични съмнения върху природата на жертвата, тези съмнения не се простират до нейното законно съществуване?

— Точно така.

— С други думи, че жертвата е според закона действително дете на обвиняемия?

— Да.

Прокурорът седна. Защитата попита:

— Доктор Фигинс, смятате ли, че в този случай законността трябва да има преимущество над зоологията?

Прокурорът се противопостави на въпроса под предлог, че искат от свидетеля мнение върху бъдещата присъда.

— Тогава ще поставим въпроса другояче — каза адвокатът. — Доктор Фигинс, ако обвиняемият беше ви повикал не за да установите смъртта на жертвата, а, обратно, да помогнете за нейното раждане, щяхте ли да се съгласите да заявите за това раждане в гражданското отделение?

— Не.

— Даже и обвиняемият да настояваше упорито?

— Също.

— Значи ли това, че ако зависеше само от вас, щяхте да отречете на жертвата правото на законно съществуване?

— Непременно.

— Както щяхте да го отречете на куче и котка ли?

— Да.

— Не се ли колебахте дълго, преди да съставите смъртния акт? Не се ли наложи обвиняемият да настоява? Нали самият обвиняем ви съобщи и доказа законното съществуване на жертвата?

— Така е.

Прокурорът щеше да стане още веднъж, но председателят го спря със знак и попита:

— За да запълни някои празноти в своите зоологически познания, съдът би желал да получи от вас, доктор Фигинс, някои уточнения, ако можете да ги дадете: жертвата явно е продукт на кръстосване. За да се получи, както смятате вие, маймуна, не би ли трябвало поне един от родителите да бъде също маймуна? Ние си спомняме, че един от критериите за дефиницията за вид е, че два индивида от различни видове не могат да имат поколение.

Доктор Фигинс се окашля и каза:

— Това до известна степен е извън областта на медицината. Все пак, милорд, аз бих могъл да ви дам някои разяснения… Селският лекар винаги е малко и ветеринар, посещава скотовъдците и се интересува от техните опити. И така, милорд, с шансове за успех може да се опитат всякакви кръстосвания, стига расите или видовете, а в някои редки случаи даже и родовете да са достатъчно близки. Когато се отнася до раси, продуктът се нарича метис, когато се касае до видове или родове, продуктът се нарича хибрид. Естествено хибридизацията сполучва по-рядко от метизацията.

— В случая, който разглеждаме, жертвата е хибрид, а не метис, нали?

— Не мога да потвърдя това, тъй като не знам към кой вид принадлежи женската парантропус.

— Но чакайте! — извика председателят. — Сега вече не ви разбирам! Бащата на детето е човек. Ако и майката беше жена от човешкия род, как може детето да бъде маймуна?

— Напълно възможно е, милорд. Даже женската парантропус да беше положително (което не вярвам) от човешкия вид, тя все пак спада към раса, извънредно отдалечена от западния човек. А едно наблюдение на Дарвин е показало, че при патиците например кръстосването на две отдалечени домашни раси дава поколение, което прилича на дива патица. Този факт се обяснява с тенденцията в метиса да се развиват само белезите, общи за двамата родители. А явно е, че общите белези могат да се намерят само в общия им прародител, тоест в дивото животно. В случая, с който се занимаваме, детето може да е събрало в себе си белезите на общия прародител на парантропуса и човека, тоест на някой древен примат.

— И може да прилича на маймуна повече и от двамата си родители?

— Точно така… Но може да се е случило и нещо друго, милорд. Може да се е получила телегония.

— Какво значи това?

— Това е влиянието на първото мъжко върху следващите малки на едно и също женско, в зачеването, на които то вече не е участвувало. Биолозите отричат такова явление като абсурдно, но то продължава да се приема от скотовъдците. Най-прочут е случаят с кобилата на лорд Мортън. Тя била оплодена първо от зебра и родила мелез. След това била оплождана от жребци от нейната раса, но е продължила да ражда мелези. Ако приемем телегонията, то може би нашата женска е била някога оплождана от самец от нейния вид или даже от някоя голяма маймуна и сега резултатът от човешкото оплождане да носи стари белези.

— Да обобщя и резюмирам: вие, значи, смятате, че не може да се направи никакво положително или даже допустимо заключение върху човешката природа на малката жертва въз основа само на това, че е била зачената от човек, така ли?

— Мисля, че това би било неразумно.

— Обратно, готов ли сте да повторите под клетва декларацията, която направихте преди малко, а именно че що се отнася до вас, жертвата не е дете?

— Да се закълна? Не, милорд. Повтарям, това е само мое лично мнение. Други може да имат противоположно мнение по този въпрос и да излязат прави. Въобще смятам, че въпросът не е от компетентност на медик като мене, а на специалисти по човешка зоология, тоест на антрополози.

— Съдът ви благодари. Обвинението има ли въпроси? Не. А защитата? Също не. Можете да се оттеглите, докторе.

Доктор Бълбро, съдебен лекар, зае мястото, определено за свидетелите. Беше много стар човек, със снежнобели коси над мършавото лице със землист цвят. Годините го бяха попрегърбили.

— Доктор Фигинс — попита го прокурорът — съобщи ли ви през време на аутопсията своите наблюдения върху вида на жертвата?

— Да — отговори свидетелят.

— Вие до същото ли заключение стигнахте?

— Не.

— До какво заключение стигнахте?

— Констатирах, че жертвата е умряла в резултат на смъртна доза стрихнин хлорхидрат.

— Не ви питат за това — намеси се председателят.

— Искаме да знаем — повтори прокурорът — вследствие на тези наблюдения до какво заключение стигнахте — жертвата маймуна ли е, или човек?

— Не съм си извадил заключение.

— Защо?

— Защото нито ми е занаят, нито ми е работа да правя заключения по подобни въпроси.

— Но все пак — каза прокурорът — вие съобщихте резултата от аутопсията на полицията с оглед да се заведе дело за убийство.

— Разбира се.

— Но убийство на маймуна не може да има! Трябва, значи, да сте стигнали до извода, че жертвата е човек!

— Не съм стигал до никакви изводи. Моята работа е да кажа на какво се дължи смъртта, това е всичко. Останалото засяга полицията, а не мене.

— За първи път чувам такова нещо! — каза прокурорът.

— Защото за първи път става такова нещо — възрази свидетелят.

— Вие решително се въздържате да изразите мнение, така ли?

— Да.

Не бе възможно да се измъкне нещо повече от доктор Бълбро. Тогава повикаха професор Кнатш, виден антрополог, член на Кралската академия на науките. Кралският колеж по естествена история, запитан от полицията, го беше предложил за експерт, който ще разясни на съда природата на жертвата. Той беше нисък човек с набръчкано лице, с посивели коси, малко глух, непрекъснато прекарваше пръсти през разчорлената си коса и говореше с пресипнал и леко писклив глас. Едва чул въпроса, поставен от прокурора, той извика:

— Цялата история е идиотска! Какво искате да знаете? Дали тези същества са човеци? Разбира се, че са човеци! Палят ли огън? Обработват ли камък? Ходят ли изправени? Достатъчно е да погледнете техния астрагал! Виждали ли сте маймуни с такъв астрагал? Няма да ви го описвам, няма да разберете. Това е кост на крака, в глезена. Само астрагалът е достатъчен. Да не говорим за предната част на тарсуса. Имали били маймунски палци. Че какво от това? Ние нали имаме апендикс, а и парче от тъпанче, което ни е останало от плезиозавъра. Служи ли ни за нещо? Доскоро тропите са живели по дърветата, това е всичко. До преди петдесет или сто хиляди години. Но сега не живеят там — ходят изправени като нас. У всички има остатъци от маймуната. Погледнете децата, които се учат да ходят: ходят все още като шимпанзета, стъпват на външния ръб на стъпалата си. Вижте палците на краката на днешните веди: така са извити навътре, че могат да вдигнат от земята монета от шест пенса! Значи, не са хора, а? Да се разберем първо какво наричаме хора. Човеците от Нгандонг какви са? А човекът от Питдаун, местност, която се намира недалеч оттук? Има череп като вашия или моя, милорд, прося извинение, но челюст на горила. И другият, когото наричат Скул, с малката брадичка, със зъбите, но с изпъкналата кост над орбитата на окото, прилича на гибон. Няма да се оправите лесно. Изправеното положение — по това се познава човекът. Следователно според формата на астрагала, който поддържа тялото — ако е тесен и тънък, имаме маймуна, ако е голям и широк — имаме човек. Това е! Какво? Какво?

Той постави ръка като фуния на ухото си и обърна към съда лицето си; имаше нервни тикове.

— Говоря на защитата! — викна съдията. — Има ли тя въпроси?

— Не, милорд — отговори адвокатът. — Но бихме желали, ако разреши съдът, да бъде изслушан един от нашите свидетели.

Обвинението се противопостави. Защитата отбеляза, че показанията на професор Кнатш не могат да бъдат обсъждани от невежи, поради което фактически се отнема свещеното право на защитата да поведе кръстосан разпит.

Съдът се съгласи със защитата и повикаха като свидетел професор Итънс, член на Кралското дружество, на Кралското палеонтологическо дружество и на Имперския колеж по антропология. Той бе пълна противоположност на своя предшественик — едър, спокоен, усмихнат, извънредно внушителен. Каза:

— Сравнителните проучвания на професор Кнатш върху структурата на астрагалите у шимпанзето, австралопитека и една японска жена заедно с наблюденията на Гро Кларк са с положителност едни от най-авторитетните. Но страхувам се, че е направил непредпазливи изводи. Всъщност със съжаление трябва да уверя съда, че той току-що чу твърде много глупости. Добре знаем, че професор Кнатш се обляга на мнението на великия Ламарк, който предполагаше, че прадедите на хората са живели по дърветата, били са четириръки и постепенно са станали двуръки, като са напуснали горите. Последните данни обаче…

— Не ви разбираме — прекъсна го съдията. — Моля, изразявайте се на по-ясен език.

Той помоли за това, забелязвайки леко зачервените и напрегнати лица на заседателите, техните неспокойни, вперени очи.

— Обяснявах — каза свидетелят — учението на Ламарк и неговата школа. Казах, че според нея прадедите на хората са живели по дърветата като маймуните и като тях са имали четири ръце, за да могат да се провисват по клоните. След това са напуснали горите и постепенно долните им крайници са се видоизменили, за да могат те да ходят по-удобно върху твърдата земя. Така малко по малко се е получила според тази школа структурата на крака на човека такъв, какъвто го познаваме. Изглежда, че професор Кнатш още споделя това мнение. За нещастие последните данни на сравнителната анатомия съвсем не подкрепят тази теория. Общ преглед на млекопитаещите, какъвто е направил Фрехкоп, показва, че кракът на човека не само съвсем не е по-съвършен от маймунския, а, напротив, е много по-груб и по-примитивен от него по структура и устройство. Кракът на маймуната, въпреки че това на пръв поглед може да изглежда изненадващо, е определено по-напред в развитието си от нашия, който произхожда от тетраподите на терциерната ера. От това следва, че тези, които даже и отдалеч напомнят по структурата на крака си живеещите по дърветата маймуни, какъвто е случаят с тропите, не принадлежат към човешкия род.

— Искате да кажете — попита председателят — че нашият крак, какъвто е сега, е съществувал у нашите предшественици млекопитаещи от преди милиони години?

Свидетелят отговори утвърдително.

— Че той се е усъвършенствувал у маймуните, когато са започнали да живеят по дърветата, точно обратно на това, което е предполагал Ламарк, а именно че човешкият крак се е появил при слизането от дърветата, така ли?

— Така е.

— Ето защо трябва да заключим, смятате вие, че групата, която завършва с човека, винаги е имала крака като нашите и никога не е минавала през стадия на маймуната, така ли?

— Точно така.

— И накрая от всичко това следва, че тъй като тропите имат крак на маймуна, те не могат да бъдат причислени към групата, в която винаги е имало човешки крака.

— Да. Ние я наричаме филум. Тропите не могат да принадлежат към филума, който завършва с човека.

— Освен това, с други думи казано (ако добре сме разбрали), тропите се намират в края на филум от маймуни, а не в началото на човешкия филум. Според вас те са един вид раса особено еволюирали маймуни, а не, както може да се мисли, раса съвсем примитивни човеци, така ли?

— Точно така. Професор Кнатш казва: „Палят огън, обработват камък!“ Не откакто бе открит синантропът, ние знаем, че с ниската интелигентност на шимпанзето могат да се извършват такива неща. Достатъчно е също така да наблюдавате тропите, за да видите, че те като че ли се подчиняват по-скоро на някакъв стимул, отколкото на някакъв процес на логично мислене… Не — заключи професор Итън — името парантропус, което им е дадено, е много правилно: те приличат на хора, но не са хора.

От скамейката, на която седеше, професор Кнатш вдигаше ръка и щракаше с пръсти като в училище. Прокурорът побърза да помоли съда да му даде думата. Съдът се съгласи.

— Това е нечувано! — развика се Кнатш, без даже да напусне мястото си, нещо, което никога не беше се случвало в тази светая светих.

Съдията се опита да го прекъсне, но той не го чу. Усмихнат, защитникът даде със знак да се разбере, че не обръща внимание на разсеяността на учения и посъветва да го оставят да говори.

— Нечувано! — продължи старият учен, без да вижда нищо. — Стимул! Какво е това стимул! Всичко е стимул! Даже и логичната мисъл е стимул: все трябва да произлиза от нещо, нали? Не е подарък от Дядо Коледа я! Всичко това е химия на мозъка! Стимул, интелигентност! Думи! Едно-единствено нещо има значение: какво правят и какво не правят. Синантропът? Добре де, може де е бил човек, защо не? Покажете ми астрагала му и ще ви кажа. За бога, господин професор Итън, забравихте ли Аристотел? Какво отличава човека от другите? — питаше той. Мисълта; а мисълта — това е ръката. Тялото на животните, казваше той, се развива в един-единствен специализиран инструмент, който те никога не могат да променят. А ръката е кука, четка, чук, сабя и всякакъв друг инструмент, който я прави по-дълга; затова мисълта става необходима. А какво е освободило ръката, господин професоре? Изправената стойка. На четири крака няма ръце, нали? А няма ли ръце, няма мисъл. Ако астрагалът е много слаб, няма изправена стойка. Следователно кое е създало мисълта? Астрагалът. От това измъкване няма. Да не би да кажете обратното?

— Да, ако съдът разреши — отговори колегата му, като с почтителна усмивка се поклони на съдиите.

Съдията попита с поглед прокурора. Той не пожела да се покаже по формалист от защитника, затова елегантно махна с дългата си бяла ръка.

— Съдът — каза тогава съдията — счита, че е желателно да има свободна дискусия, тъй като не е въпрос толкова до свидетелски показания, колкото до съпоставяне на мнения на експерти. Имате думата, професоре.

Професорът се поклони и каза:

— Моят известен колега поддържа, че ръката е създала мисълта. Надявам се, че той ще ми позволи да твърдя обратното. Не ръката е създала мисълта, а мисълта — ръката… Това може би ви изглежда парадоксално? Но съвсем не е. Достатъчно е да обърнете наопаки понятията: мозък, ръка, изправена стойка. Понеже човекът е започнал да мисли, той се е изправил на крака, за да освободи ръцете си. Истинската формула на Аристотел е: човекът има ръце, защото мисли.

— Е, добре — каза Кнатш — тропите имат ръце, нали?

— Маймуните също.

— Защото мислят ли? И стоят изправени може би, така ли? Нечувано! — извика той. — Нечувано! Каква галимация!

— … Маймуните също — търпеливо продължи Итънс — но те още не са започнали да си служат с ръцете за разумни цели — ето защо не се опитват да освободят ръцете си, като се изправят.

— Значи, тропите са започнали, понеже стоят изправени! И следователно са хора!

— Това не е достатъчно.

— Какво е необходимо тогава?

— Необходим е сбор от белези, професор Кнатш, вие добре знаете това. От хиляда шестдесет и петте анатомически белега, открити от Кейт у човека и различните видове маймуни, като например обема на черепа, броя на прешлените, зъбните туберкули и прочие, две трети са общи между човека и различните маймуни. Всички останали са специфични за това, което наричаме homo sapiens. Един само от тези специфични белези да липсва, и то не от тези, които имат отношение към броя на невроните в сивото вещество и сложността или изящността на техните връзки, а от тези, които определят зъбната формула, пропорциите на частите на стернума, прешлените и даже на техните апофизи; една подробност само да липсва, и няма да става въпрос за човек в истинския смисъл на думата.

— А какво ще кажете тогава за неандерталския човек?

— Той не е от типа homo sapiens. Наричаме го човек за удобство.

— Тогава ведите, пигмеите, австралийците, бушмените какви са?

Итънс вдигна рамене и разтвори ръце с усмивка на безсилие и съжаление.

— Честна дума, професоре — извика Кнатш — вие да не би случайно да сте съгласен с безсрамната статия на Юлиус Дрекслер?

— Статията на Юлиус Дрекслер — спокойно започна Итънс — открива доста разумни перспективи. Възможно е неговите лични заключения да са малко прибързани, малко опростени. Но той има пълно право да защищава целостта и независимостта на науката, да ни напомня, че тя не се нуждае от сантиментални или псевдохуманитарни предразсъдъци. Равенството между хората е несъмнено благородно чувство, но трябва да занимава биолога само в краен случай, както казваше моят учител Ленселот Хогбен, след осем часа вечерта… И ако науката ни докаже окончателно, че единственият истински човек е белият човек, ако стане явно, че цветнокожият човек не е абсолютно човек, може да ни е мъчно, но ще трябва да се преклонни и да признаем, че античният свят е бил по-прав от нас, като е създавал роби, докато ние въз основа на научна грешка неразумно ги еманципираме. Следователно по-сериозно би било да подхванем наново проблема, както казва Дрекслер, в неговата основа и така…

Глъч от възмущение започна да се надига в залата, отначало плахо, след това по-буйно. Накрая шумът заглуши гласа на професор Итънс, който млъкна, без да заличи своята вежлива усмивка. Господин съдията Дрейпър хвърли поглед на ръчния си часовник. Беше близо шест часът. „Да използуваме случая“ — помисли си той, стана и излезе. Опразниха залата.