Веркор
Хора или животни (5)

Глава пета
Шестстотин мили през девствената гора. Ползата от погрешно избраното направление. Отклонението от осемдесет мили извежда случайно експедицията там, където авторът е искал. Примати нападат лагера с камъни. Спор върху жилището на маймуните. Преимущество на пълното невежество пред ограниченото виждане на специалистите. Дъглас тържествува, без да прояви скромност. Една находка на Крепс предизвиква сензация.

Животът е бавен, драга Френсиз, но надеждата е бурна (освен Верлен от френските поети Дъг най-много обичаше Аполинер). Ето че сме в Сугарай. Чудно ми се струва, като си помисля, че Лондон е от другата страна на земното кълбо, че стъпалата ни са едни срещу други и че от ваша гледна точка аз ходя с главата надолу! При това изтеклите седмици са дреболия в сравнение с времето, което ще ни бъде необходимо, за да стигнем до мястото на разкопките през 600 или 800 мили девствена гора. Пътят, който мощният Крепс е проправил през мангровите дървета, лианите и папратите прели десет месеца (предполагам, че си е пробивал път като носорог), отдавна е заличен. Цялата тази област всъщност е непозната. Тя е едно от последните „бели петна“ върху картата на света.

Ще тръгнем веднага. Цялата група пристигна в добро състояние и нищо не липсва от огромния ни багаж. Всичко останало беше подготвено тук предварително и ни чакаше. Да пи призная ли? Доста съм възбуден…

Френсиз се усмихна. Колко й се искаше да целуне това мило момче! Не можа да се въздържи, въпреки че си помисли: „Колко глупаво!“, и целуна леко писмото.

А милото момче в този момент се биеше в палатката си с комарите. То излъчваше силна миризма на лимон, но на насекомите това сякаш не им правеше впечатление. Струваше му се, че никога няма да се съмне.

Това се повтаряше всяка нощ и продължи през всичките нощи, докато най-после експедицията стигна до края на гората. Вървяха седемдесет и шест дена по компас и по чувство под гъст свод от растителност, затова не можеха да използуват секстанта за ориентация. Но точно когато очакваха да се натъкнат на редица ниски, обрасли хълмове — според указанията на Крепс — те се озоваха пред гола стена, висока четиристотин до петстотин метра. Секстантът — сега вече можеха да го използуват (за пръв път отново видяха небето) — им показа, че са се отклонили с няколко само градуса на изток, които обаче, след толкова дни път се свеждаха до грешка от близо сто мили. Грийм и отец Дилиган нетърпеливо искаха да потърсят път, за да стигнат час по-скоро до областта на хълмовете. Скараха се бурно с Крепс, защото той пожела да се възползува от грешката и да остане тук, за да проучи геологическите особености на тази странна скала, която му се струваше, че потвърждава теорията му за вулканичните сривове. Сибил не взе участие в спора. Тя само се усмихваше. Дъглас също остана неутрален, по-приятно му беше дори, отколкото на нея, че е готов да постъпи, както кажат.

Крепс спечели спора благодарение на огромното си тяло и ината си. Дадоха му осем дена за проучване. След като поразгледа околността, той заяви, че сигурно ще открият долина няколко мили на югозапад. Групата потегли. Намериха долината точно там, където предполагаха, но тя се оказа по-скоро цепнатина. Разположиха се на лагер в полите на скалата, близо до един извор. Крепс навлезе в тясното дефиле с двама малайци и шестима папуаси, за да започне работа.

Вечерта на петия ден се случи нещо странно. Лагерът бе нападнат с камъни, по всяка вероятност от орангутани — беше се вече доста здрачило, за да разберат дали е тъй. Не можаха да видят много добре откъде бяха дошли. Първите дървета на гората се намираха на около половин миля разстояние, а известно е, че големите маймуни не смеят да излизат от горите. Дъг изказа предположението, че може би са слезли от скалата. Обясниха му снизходително, че хипотезата му е абсурдна, тъй като антропоидите живеят по дърветата. Дъг попита тогава не е ли също тъй абсурдно нападението над лагера, тъй като, доколкото се простирали познанията му, маймуните избягват хората, камо ли да се закачат с тях. Обясниха му, че невинаги е така. Ако минаващи туземци са убили случайно самка или малки, озлоблението на маймуните може да трае дълго. И даже често се случвало някои маймуни, като цинокефалите, да нападат с камъни хора, които се движат сами.

След два дена Дъг се почувствува победител. Крепс се върна от своята експедиция. Беше очарован. Говореше с оживление за внезапно преобърнати пластове туф, льос и вулканична пепел от миоцена, плиоцена и плейстоцена. Другите слушаха, като че ли им говори за нещо много познато, но горкият Дъг не разбираше нито дума. От всички приказки той запомни само, че Крепс между другото е открил някакъв циркус, дъното, на който било покрито с плочки от лава като баня. И най-важното, Крепс добави: „Мястото гъмжи от маймуни“.

Дъг не прояви достатъчно деликатност и се усмихна, поглеждайки към останалите. Поп и старият Грийм с ядосания си вид му дадоха да разбере, че не се държи като джентълмен. Сибил обаче реагира по-особено. Тя прегърна Дъг и го целуна по бузите.

— Истината ще ни бъде разкрита от невежите каза тя. — Прекалено много разчитаме на това, което вече знаем.

Грийм и отец Дилиган предположиха, че може би в някой неоткрит от тях дол има ниски дървета, подобни на прочутите бамбукови „дървета в бутилка“. Но Крепс поклати глава — вятър, растат, колкото растат на ръката му, толкова ги има и там. Маймуните били троглодити, а те живеят в дупки по скалите. Тогава Поп смени темата на разговора и попита кога ще тръгнат.

— Не толкова скоро — отговори Крепс с архангелска усмивка под мустаците си на тюлен.

— Как? Какво? А? — възкликна Грийм и червеното му лице потъмня.

— Впрочем — продължи Крепс — аз съм съгласен. Видях, каквото исках да видя. Но съмнявам се дали Поп и вие ще решите да напуснем това място.

Беше седнал с наслада върху сгъваем стол, чиито крака застрашително се огъваха под тежестта на огромното му тяло. Той клатеше някак дяволито дебелия си крак и гледаше стария Кътбърт изпод очилата си с телени рамки. Настъпи „отлично изградено напрежение“, както казват кинооператорите.

— Сигурно сте намерили нещо! — извика накрая Сибил, без да скрива внезапно обхваналото я нетърпение.

Крепс се усмихна и кимна с глава.

— Не ни измъчвайте! — извика тя. — Какво намерихте?

— Теменна кост — отговори спокойно Крепс.

Той даде знак на един от своите помощници малайци, който веднага изчезна в палатката на геолога.

— Къде я намерихте? — възкликна Сибил.

— Във вулканична пепел от плейстоцен. Или аз нищо не разбирам, или това е много по-човешко теме от темето на синантропа.

— Кажете го на нормален език, обяснете ми! — тихо помоли Дъг, като се обърна към Сибил.

— Чакайте малко — отговори доста сухо тя и запита: — Кое ви кара да смятате така?

— Прегледайте теменната кост. Впрочем каквото е останало от нея — каза Крепс.

Малаецът се приближи с кутия в ръце. Крепс внимателно я отвори. Кутията беше пълна с пясък, който сигурно беше прекаран през най-фино сито, толкова беше лек. Крепс го разрови с изненадваща сръчност и деликатност, извади бледосив предмет, закръглен и продълговат, и го постави в протегнатите ръце на Сибил. Грийм и отец Дилиган се биха приближили, без да кажат нито дума. Те също биха бледи или по-точно по-малко зачервени от друг път. Наведоха се над рамото на Сибил.

Последвалите събития не подлежат на описание.