Веркор
Хора или животни (9)

Глава девета
Лаконична телеграма и кратък отговор. Изненадите на пустинята. Признанието е смелостта на слабите. Опит с богати последствия. Расизмът излиза на сцената. Юлиус Дрекслер поставя под въпрос „Единството на човешкия вид“. Ентусиазъм в Дюрбан. Негрите хора ли са.

Няколко седмици по-късно Френсиз, на която Дъглас пишеше всеки ден след завръщането си в Сидни, тъкмо работеше над започнатата дълга новела, когато й донесоха телеграма. Беше от Австралия и съдържаше следните лаконични думи:

ИСКАТЕ ЛИ ДА СЕ ОМЪЖИТЕ ЗА МЕН

ДЪГЛАС

Това беше всичко. И въпреки че не беше съвсем непредвидено, все пак беше така внезапно, че възбуди въпроси и безпокойство, които заглушиха радостта й. Може би тя не си помисли съвсем определено: „Той е в опасност“, но все пак изпита страх. И в същото време разбра, че трябва да отговори, без да разсъждава, и то незабавно. Затова продиктува по телефона още по-лаконичен отговор.

РАЗБИРА СЕ

ФРЕНСИЗ

И с успокоено сърце започна да прехвърля в мисълта си неизчерпаем брой хипотези.

Естествено тя не помисли за възможността, която след шест дена я изненада и обезпокои повече, отколкото се страхуваше. Шест дена не получи нищо — нито писмо, нито картичка. И след това (беше понеделник — омразен ден) обяснителното писмо най-после пристигна.

Мила Френсиз (се казваше в писмото), получили сте, значи, моята телеграма и от тази сутрин сърцето ми ликува от отговора ви.

Мисля, даже съм сигурен, че сте отгадали, че съвсем не ви предлагам щастие, а изпитание. Питам се само дали сте разбрали напълно колко тежко ще бъде изпитанието.

Откъде да започна. Френсиз? Не, не е мъчно да реша; само се преструвам, че се колебая. Трябва да започна с едно признание — мъчително и унизително.

Френсиз, през дългите месеци, прекарани в пустинята, не ви бях верен. Да, със Сибил… Ще бъде смекчаващо вината обстоятелство, ако добавя — кълна ви се, истина е — че сърцето ми изобщо не взе участие. Вие не познавате Сибил — почти не я познавате. Аз я познавам от детинство. Странно момиче, странна жена. Неморална? Аморална? Как да ви кажа: съвсем не е това. Тя сама със собствения си разум преценява нещата. Лъжа би било да се каже, че е отхвърлила всички условности — те никога не са съществували за нея. На шестнадесет години тя си взе тридесетгодишен любовник, над когото господствуваше, когото преобрази и след това отхвърли, понеже откри ограничените му възможности. Бракът й със стария Кътбърт предизвика скандал, но скандалът не можа да я засегне, той заглъхна от само себе си. Възможно е тя и да не го е почувствувала, всеки случай по държането й не се разбра.

Именно тази жена, Френсиз, спокойно влезе в моята палатка през една хубава звездна нощ, нощ, подобна на другите, по-скоро прохладна, отколкото топла. Тя ми каза с известна доза ирония: „Дъг, мили мой, не мислете за нищо“, след това смъкна халата си на пода и съвсем естествено ме обгърна със спокойната плът на своето възхитително тяло. Сложи пръст на устните ми, прошепна: „Когато човек е жаден, виното просто трябва да се пие, Дъг…“ и като се усмихваше, се притисна до мен. Френсиз, какво трябваше да направя аз? Освен това истината е, че се поддадох на чувствеността. И аз бях поожаднял. По-малко ли ще ви заболи, или ще се възмутите още повече, ако ви кажа, че отправих безмълвна молитва към вас, че тайно ви поисках прошка? Каквото и да мислите, но това е истината.

Истина е също, че това не бе единственото ми падение. Никога не вземах аз инициативата, но и никога не отказвах, когато тя идваше тъй просто, тъй естествено изящна. Поне до нашето пристигане тук.

Не искам сега да пиша дълго, да се мъча да се оправдавам или да моля за прошка — подобно нещо направо ме ужасява. Освен това то би било и излишно, тъй като, въпреки че никак не ми беше лесно да ви призная всичко това, любов моя, все още не съм ви признал по-сериозното.

Френсиз, взех ужасно решение. Не зная къде ще ме заведе то. В действителност нищо, абсолютно нищо не ме принуди да го взема. Но все някой трябваше да направи това, което ще направя аз. Знаете, че не съм склонен към саможертви. Напротив, мразя ги. Но как да не направиш нещо, когато то трябва да се направи и когато ти си единственият, който може да го направи?

Но искам вие да сте при мен, Френсиз, скъпа моя. Искам и вие да участвувате в това решение. Искам да го одобрите. Искам да го вземем заедно като неизбежен изход след спокоен размисъл. Ако това, което направя, ви се стори по-късно театрален, хлапашки или романтичен жест, ще бъда съкрушен.

Така силно желая да сте при мен, Френсиз, но само ако продължавате да ме обичате и след признанието, което ви направих. Затова си признах всичко. Нищо не ме принуждаваше, нали? Не се проявих като много праволинеен, силен и героичен, но мнозина ли са мъжете, които биха могли да хвърлят камък по мен? Вие нищо нямаше да знаете и както казваше баща ми: „Това, което не знаем, не съществува за нас“. Не се защищавам, Френсиз, напротив. Даже ще призная още нещо: можех от предпазливост нищо да не ви кажа, без да ме е срам. Може би това не е много хубаво, но винаги съм мислил, че има случаи, когато да си искрен, е отвратително — причиняваш само болка. Да, щях да замълча. В края на краищата вие никога не сте ме разпитвали за личния ми живот, както и аз не съм ви питал за вашия.

Трябваше обаче да знаете слабостите ми, преди да ви предложа добродетелите си. Поисках да се омъжите за мен и вие приехте — но запомнете добре, Френсиз, това съвсем не ви обвързва_. Много скоро аз ще бъда център на грамаден скандал и наместо да се опитаме да го потушим, ние, няколко души, между които и аз, ще направим всичко възможно да го подхранваме. Няма съмнение, че ще ме съдят. Може дори и да ме обесят. Такова е бъдещето на човека, който иска да се ожени за вас, докато с още свободен._

Ето какво се случи, Френсиз:

Тук Френсиз забеляза, че не разбира какво чете. Сърцето й биеше до пръсване, а над думите виждаше неприличната картина как Сибил обгръща Дъг с плътта си. Тя прегледа отново прочетеното дотук, като се мъчеше, набърчила чело, да открие в думите същественото, което убягваше като живак между пръстите й. Счете, че е успяла. Помисли: „С тази Сибил“. Зачете отново: „В събота абсолютно се убедихме…“ Помисли: „И не се срамува даже…“ Обърна страницата и продължи: „Ако бяхме послушали отец Дилиган…“

… Но кой предполагаше, че всички_ оплождания ще излязат сполучливи? Правилно прочетохте, Френсиз, всички. Понеже бяхме почти сигурни, че кръстоските с човек няма да дадат резултат, като съзнателни зоолози ние едновременно опитахме кръстосвания с най-близките маймунски видове: с шимпанзе, горила и орангутан. Всички кръстосвания излязоха сполучливи._

От гледна точка на поставената цел опитът ни е пълен провал — той нищо не изяснява, нищо не доказва. Проблемът си остава, само че се усложнява от още един мъчителен проблем, който отец Дилиган беше предвидил и от който се страхуваше — какви ще бъдат малките тропита, родили се от кръстосването с човек. Пак ли междинни същества, по-неизяснени от когато и да било, малки човекомаймуни, по повод, на които ще започнат същите безкрайни спорове…

Какво общо имам с всичко това, ще попитате вие.

Имам. Френсиз, имам; аз ще бъда бащата на тези нещастни тропи.

Отгадавам чувствата ви: още нещо, което съм скрил от вас. Защо съм направил глупостта да се подложа на този опит като доброволец? И защо нищо не съм ви казал? Защото смътно съзнавах, че това е глупост. И че вие ще ме упрекнете. Тогава защо го направих? Ще се опитам да ви обясня.

Но не намразвайте Сибил, мила моя. Не я намразвайте, макар че с постъпката си ви причинихме такова страдание. Мисля, че тя не съзнава злото, което е сторила, а може би именно затова го е сторила. Но сторила ли го е изобщо? Тя действува, други страдат: студът, който ни кара да мръзнем, огънят, който ни изгаря, вършат ли зло? В това отношение тя не проявява никакво съзнание, а идеята за злото предполага наличието на съзнание.

Сибил е до чудовищна степен „жена на науката“. За нея нищо няма особено значение, нищо в живота й, освен проучването и метода. За да се пристъпи към опит за кръстосване с човек, трябваше да бъде преодоляно важно практическо затруднение: да се намери донор, който да запази тайната. Сибил счете, че най-просто и сигурно би било… Право да ви кажа, не беше необходимо много да ме убеждава, за да се съглася. И естествено, когато настъпи определеният ден, подложих се на необходимите биологически проби и взех потребните юридически мерки. Шест изолирани и контролирани от пет седмици женски бяха веднага оплодени от доктор Уилямс по последните методи на гинекологията.

Много по-късно се сетих с леко безпокойство, че щеше да бъде по-добре, ако не бях аз единственият донор. Самоличността на бащата щеше да бъде неопределена. Истината, Френсиз, е, че дълбоко в себе си не вярвах, смятах, че няма да се получи нищо, че женските ще останат стерилни.

Въпреки всичко при други обстоятелства тази история щеше само да ме забавлява. Но случилото се по-късно не ми позволява да бъда безгрижен, а още по-малко да се измъкна.

Винаги е мъчно да се разбере кой с издал някаква тайна. Факт е обаче, че фермерското дружество научи за експеримента, а след това и за резултатите от него. Докато траеше опитът, то се спотайваше. Сега се реши на отчаяна постъпка.

Музеят получи по съдебен ред иск да върне на дружеството тридесет тропи, „както и цялото им настоящо или бъдещо поколение, имущество, незаконно иззето от фауната на област, дадена напълно и без ограничения на фермерското дружество“. Ясно е, че искаха да предизвикат процес, но нали и ние желаехме това? Да, но той щеше да започне лошо за нас или по-точно, за тропите. При сегашните закони процесът трябваше да се гледа в граждански съд, на търговска основа. А на такава основа фермерското дружество несъмнено щеше да спечели. Нямали сме никакво право да довеждаме животните от Такура, нито пък да ги подаряваме на музея. Трябваше следователно да пренесем делото на наш терен, да твърдим, че тропите не могат да бъдат предмет на претенции от страна на дружеството, тъй като не представляват фауна, а население. В такъв случай обаче музеят щеше да се окаже виновен в отвличане и насилствено задържане, а можете да бъдете сигурна, че работите щяха да бъдат така наредени, че да ни намесят всички. В такава атмосфера на скандал и фарс обективната истина не би могла да възтържествува. Много лесно ще възразят на музея, че не е възможно сериозно да поддържа тезата си, че смята тропите за хора, тъй като ги държи в железни клетки, след като мястото на хора е по-скоро пред тъкачните станове, отколкото зад решетките… Да, всичко щеше да завърши като комедия и съдбата на тропите може би щеше да се разреши завинаги.

Ето защо юридическият съвет на музея предложи да се избегне процесът, да се признае правото на собственост на дружеството върху тропите, като го помоли обаче, в интереса на науката, да му ги „заеме“ за известно време или даже да му ги продаде. Това би признало ipso facto, че тропите са животни и би дало в ръцете на дружеството такъв голям коз, че то не би се отказало от този компромис. Това обаче, изглежда, е за нас единствената възможност да печелим време.

Това не е все пак най-лошото, Френсиз. Изпращам ви приложена статията, която се появи наскоро в Мелбърн в едно от най-големите австралийски списания. Ще я прочетете след малко. Подписана е от Юлиус Дрекслер, антрополог с име, но с репутация на продажен човек, за когото се знае, че яде от ръцете на едни мелбърнски търговски пират, стария Дж. К. Пендълтън. Най-голям негов съперник е Ванкрюзен, а Ванкрюзен е човекът, който дърпа конците на фермерското дружество…

Дали Пендълтън иска да развали работата на своя съперник, като постави хитро под съмнение посредством неочаквана, сръчно написана статия животинската природа на тропите? На пръв поглед като че ли това ни помага. По-нататък ще видите, че, напротив, статията дяволски саботира нашите усилия, защото всичко ни кара да мислим, че истинските намерения на Пендълтън по всяка вероятност са да направи сам той още по-невероятен и отвратителен бизнес. Тъй или иначе, истината е, че статията на Дрекслер би могла да открие път за безброй нечестни машинации.

Това е статия, достойна за Макиавели. Бедният Грийм е извън себе си от яд. Той казва: „Не можеш даже да му възразиш! Този мръсник знае, че от палеонтологична гледна точка има право!“ По същество какво казва Дрекслер? Че откриването на парантропус гриймиензис (това, мила, са тропите) не само че потвърждава нашите познания върху произхода на човека, но и разбива схващанията, които имахме върху самия човек или по-точно (слушайте хубаво!) върху различните видове, които ние погрешно обхващаме с тази единствена дума. Ако, изтъква той, причислим парантропуса към вида хомо, значи да се съгласим, че този вид може да обхваща и четири ръчни индивиди (без да се смятат редица други маймунски белези); ако пък (както, изглежда, казва той, искат да направят някои) отхвърлим принадлежността му към вида хомо, то с какво право наричаме „човек“ хайделбергския, чиито останки имат челюсти на шимпанзе, и неандерталския, който се различава от тропите само в някои подробности на скелета? И така полека-лека защо да наричаме човек вкаменелостта на Грималди, която се различава съвсем малко от неандерталеца, човека от Кроманьон, след него африканския пигмей, цейлонския веда или тасманиеца, чиято черепна кутия е по-неразвита от черепа на човека от Кроманьон и чиито задни кътници имат още едно, пето връхче като големите маймуни? Появата на тропите, заключава той, доказва несъстоятелността на опростенческата идея за единството на човешкия род. Няма човешки род, има само огромно семейство хуманоиди, включващо всички цветове, на върха, на което е белият — истинският човек, а долу — тропито и шимпанзето. Необходимо е да изоставим старите си сантиментални представи и най-после научно да установим йерархията на междинните групи, „погрешно наричани човешки“.

Погрешно наричани човешки! Ето го, Френсиз, съвсем готов да възкръсне призракът на расизма с неговите адски последствия. И какъв расизъм, Френсиз! Расизъм, в името, на който цели племена ще могат утре да бъдат лишени от принадлежността си към човечеството и от произтичащите от това права, да бъдат продавани като стада от някой си Пендълтън! Къде ще прекарат границата, Френсиз? Където поискат по-силните._ Представете си какво ще стане с туземците в колониите, с черните в Щатите, където се прилага сегрегация! И въобще с което и да било етническо малцинство!_

Фактически началото е сложено. Всички вестници в Южноафриканския съюз отпечатаха статията на Дрекслер с големи заглавия. Вестник „Дюрбан Експрес“ вече пита: „Хора ли са негрите?“

Така че трябва да ви е станало ясно, мила, че не се касае вече толкова до съдбата на бедните тропи, нито даже до моите малки тропи. Вероятно много скоро това ще бъдат нищожни въпроси. Не става дума вече само да се реши дали тропите са хора, или не — това е само епизод. Въпросът е да се постъпи така, че човечеството да бъде принудено да се самодефинира веднъж завинаги. Да се дефинира по категоричен и неопровержим начин. Така че правата и задълженията към неговите членове да престанат да бъдат основани неясно върху някакви спорни традиции, преходни чувства, религиозни вярвания или сектантски задължения, които всеки момент могат да бъдат атакувани или оспорени. Те трябва да бъдат основани здраво върху ясна представа за това, което в действителност специфично разграничава хората от останалите създания.

Ако това различие е, че притежават душа, ще трябва да се каже по кои признаци се познава нейното наличие или отсъствие.

Ако се състои в това, че живеят в общество, ще трябва да се каже кои белези по същество различават първобитните от животинските общества.

Ако пък е нещо друго, трябва да се уточни какво е то.

А аз, Френсиз, съм в състояние да изискам — впрочем това не е точната дума — в състояние съм да задължа огромния и тържествен апарат на магистратурата на Обединеното кралство да отговори. И няма да се задоволя, ако тя само присъди на тропите качеството на хора или откаже да стори това — тя ще трябва да установи и публикува причините за своето решение.

Схващате ли значението на този юридически прецедент? И че аз съм единственият, който е в състояние да го създаде, затова нямам право да се откажа? Даже ако трябва да рискувам щастието си, а може би и живота си в този процес?

Нищо голямо не се постига без риск, Френсиз. С въртене на палци няма да мога да разклатя вековните основи на британското правосъдие. Необходимо е действието, което ще трябва да извърша, да бъде на висотата на задачата.

Не мога да поверя намерението си на съдбата на къс хартия или на случайността на пощите. Но вие вече разбирате, че то е мъчително и тежко за изпълнение.

Сега знаете всичко, Френсиз. Искате ли да се омъжите за мен?

Обичам ви!