Глава четвърта
Потегляне за Сугарай. Френсиз и Дъглас признават любовта си, но поотделно. Удобството да си мълчиш. По-лесно е да се усмихваш. Запознанство на кораба с германски геолог, ирландски бенедиктински монах и британски антрополог. Хубавата Сибил разказва на Дъг за борбата на ортогенезата срещу селекцията. От вкаменените черупки до извивките на мозъка. Хофманщал при лунно осветление.
Краят на седмицата експедицията прекара в Ливърпул, за да събере последните необходими съоръжения. Дъг изобщо не беше срещал Френсиз. Беше много развълнуван. Пред себе си призна, че я обича. Сега, след като има възможност хладнокръвно да направи разбор на събитията, беше сигурен, че тя също го обича. Цялата тази история беше идиотщина, абсурдно недоразумение. Но какво да прави сега? Не е честно да изостави Гриймови, които заради него се отказаха от Спийд. Дъглас посети журналиста, като таеше последна надежда, че той може би ще пожелае да замине. Но Сибил се оказа права: Спийд изпадна във възторг, че са му намерили заместник.
Що се отнася до Френсиз, тя даже не посмя да му телефонира. На него не му оставаше нищо друго, освен да отиде при нея, да падне в краката й и да намери в себе си достатъчно смелост и решителност да й разправи открито всичко. Една вечер той почти се беше решил, но след като дълго скита из уличките на Вейл ъв Хелт, стори му се, че тя му се мярна и веднага избяга.
От своя страна Френсиз изживяваше ужасни дни. Тя непрекъснато препрочиташе писмото на Дъглас, в което той й съобщаваше за заминаването си. Писмото чудно приличаше на предишните, беше пропито с това спокойствие, хумор и честност, които вече повече от година вдъхваха у Френсиз дълбоко чувство на доверие… Но последните редове я разстройваха:
В заключение, пишеше той, ето че в края на краищата заминавам въпреки волята си. Но всичко, което вие считате за хубаво, е хубаво. Една ваша дума, и аз заминавам. Една ваша дума, и щях да остана. Да ви се подчинявам тъй, ми се струва жестоко, но обичам да ви се подчинявам. Има болезнени удоволствия, нали, Френсиз? Всичко, което идва от вас, ще бъде винаги радост за мен, даже и болката. Моля ви, не злоупотребявайте с това, скъпа приятелко. Сбогом! Мислете понякога за мене. Ваш
И после, в деня на отпътуването, когато при третото изреваване на сирената Дъглас се качи на моста със свито сърце, за да види поне как се отдалечава английският бряг, сред хората на кея той изведнъж откри неподвижен силует, който просто му пресече дъха. Извика: „Френсиз!“ и се затече към подвижния мост, но беше късно — вдигаха го вече. Върна се към задната част на кораба. Френсиз застана на ръба на кея. Дъглас съзря хубавото й малко пребледняло лице, обърнато към него. Не намериха какво да си кажат — без съмнение, защото трябваше да викат, за да се чуят. Френсиз му се усмихна, той също и за първи път въпреки дългото мълчание те не бяха обзети от паника и усмивките им не се превърнаха в гримаси. Напротив, с всяка измината секунда усмивките им ставаха по-прости и по-естествени. Когато корабът започна бавно да се отдалечава от кея, Френсиз леко вдигна ръка до устните см. Дъг направи същото. И те си изпращаха въздушни целувки, без да престанат да се усмихват, докато параходът изчезна зад вълнолома.
Дъглас смяташе да използува дългото пътуване, за да навлезе малко в палеонтологията. Но се излъга. Спътниците му сякаш имаха една-единствена грижа — никога да не говорят по работата си.
Бяха трима мъже и Сибил. Няколко седмици бяха необходими на Дъг, за да се запознае със специалността на всеки един от тях. С голямо учудване разбра, че вечният пушач на лула, голям пияч и гастроном, който с удоволствие употребяваше не много цензурни думи, е бенедиктински монах — ирландец. Дъг чуваше, че му викат Поп[1], но смяташе, че го наричат така поради възрастта му.
— Няма що, това винаги оказва своето въздействие — забеляза Сибил една вечер (минаваха край остров Сокотари), когато край тях се мярна и изчезна в коридора къдравата побеляла глава на ирландеца. Двамата се бяха облегнали на перилата.
— Кое? — попита Дъглас.
— Расото — отговори Сибил, която беше разпалена атеистка.
— Какво расо?
— Как какво, църковните одежди.
Изненадата на Дъг трябва да е била много комична, ако се съди по смеха, който предизвика.
— Как така! Нима не знаехте? Той не само че е папист, но е и бенедиктински монах. А най-лошото е, че е и яростен ортогенист.
— Какъв?
— Ортогенист. Привърженик на ортогенезата. Вярва, че еволюцията има някаква цел или поне, че се ръководи от нещо.
Върху лицето на Дъглас се изписа наивно изумление. Сибил обясни с известно раздразнение:
— Той смята, че измененията не настъпват случайно вследствие естествен подбор, а че се предизвикват, направляват, че се подчиняват на някаква воля за усъвършенствуване… О, по дяволите! — възкликна тя, като забеляза, че той продължава да не схваща, и обобщи: — Смята, че има план и архитект, че дядо господ предварително знае какво иска!
— Това съвсем не е престъпление — каза Дъглас с усмивка.
— Не, но е нелепост.
— А вие каква сте?
— Моля?
— Щом не сте ортогенистка, каква сте тогава?
— Никаква. Не съм предубедена. Мисля, че ортогенезата е мистика и че, както смята Дарвин, естественият подбор играе важна роля. Все пак считам, че той не е единственият фактор, че еволюцията е резултат на комплексни фактори, вътрешни и външни — на всякакъв вид взаимодействия. Смятам, че еволюцията никога няма да може да се обясни само с действието на един-единствен фактор. Смятам, че тези, които се мъчат да я обяснят така, са магарета.
— Обяснете ми! Външни фактори са климатът, храната, другите животни, така ли?
— Да.
— А подборът означава, че остават и се разпространяват формите, най-добре приспособени към тези фактори, а изчезват най-зле приспособените, нали?
— Приблизително така е.
— А кои са вътрешните фактори?
— Тенденциите към промяна, които произхождат от някаква воля на вида, воля за постепенно самоусъвършенствуване.
— За постепенно приближаване… към някакъв идеален прототип, това ли искате да кажете?
— Да речем, че е така.
— И вие вярвате едновременно и в двата вида фактори?
— Да, и в други, в редица други причини, много по-необясними.
— Например?
— Не мога да ви ги обясня, тъй като не подлежат на обяснение.
— Божествени ли са?
— Не, съвсем не. Само са вън от обсега на човешкия разсъдък, нищо повече.
— И вие вярвате, че съществуват, без да ги разбирате?
— Не мога да си представя какво представляват те, тъй като не ги познавам. Само мисля, че съществуват — това е.
— Но това е напълно безсмислено.
— Как така?
— Почти същото е, както да вярваш в Дядо Коледа.
Тя се засмя и го изгледа с някакво ново чувство на уважение:
— Това, което казахте, съвсем не е глупаво.
— Струва ми се, че предпочитам да се придържам към това, което умът ми може да разбере — например към естествения подбор или към… към… хормогенезата.
— Ортогенезата. Да, би било разумно, но има други неща, които естественият подбор и ортогенезата, даже и обединени, не могат да обяснят.
— Например?
— Например внезапното изчезване на определени видове, намиращи се в пълен разцвет. Или просто човешкият мозък.
— Защо човешкият мозък?
— Много дълго трябва да обяснявам. Но в общи черти, защото в случая с мозъка човек се сблъсква с много противоречия. Защо, ако нашата мисловна способност има за цел само биологическия разцвет на човешкия род, мозъкът ни същевременно се занимава, и то напълно произволно, със съвсем друго нещо? А в разбирането на това „друго нещо“ ние най-често претърпяваме неуспех.
— Може би сме в самото начало.
— Значи, аз съм права: едва когато стигнем до края, ще разберем всички причини.
— Искате ли да ви кажа нещо?
— Какво?
— По същество вие сте по-голям ортогенист от Поп.
— Това, мили мой, е сантиментално заключение.
— Защо сантиментално?
— Самият Поп е ортогенист поради строго научни причини — поне той е убеден в това. Той е ортогенист не защото вярва в някаква божествена воля, а, обратно, вярва в божествената воля, защото е ортогенист. И ако е ортогенист, то е само поради някои явления, между които например начинът, по който са навити някоя типове вкаменени черупки. Той е намерил някои видове варианти, при които навиването отива дотам, че организмът умира, затворен, в най-ранна възраст. При това тези варианти са продължили да съществуват въпреки този свой недостатък. Ето защо Поп идва до заключението, че съществува вътрешен фактор, вътрешна „воля“ за навиване, противна на някакъв процес на приспособяване. Кътбърт, като убеден дарвинист, възразява обаче, че този вътрешен фактор по начало е бил само процес на приспособяване, който впоследствие не е могъл да бъде спрян генетически. По този въпрос те спорят безспир от три години насам.
— И вашият съпруг ли се занимава с черупки?
— Скъпи мой, ако искате да разберете поне отчасти произхода на човека, преди всичко трябва да се върнете към произхода на всичко.
— Сигурна ли сте? — попита след известно колебание Дъглас.
— Що за въпрос! Това е съвсем очевидно!
— Не съвсем — възрази той.
— Как така?
— Струва ми се, че нещата се объркват. Признавам, мога да схвана, че между вашите черупки и слона например, ИЛИ даже големите маймуни, има постепенен преход и че проблемът по същество не се променя. Но между маймуната и човека… или по-точно, между маймуната и личността, а даже, ако предпочитате, между животното човек и личността виждам цяла пропаст. И то пропаст, каквато всичките ви приказки за навиване не могат да запълнят.
— Без съмнение имате пред вид душата, нали? Аха, миличък, да не би да сте вярващ?
— Не изпитвам дори и капка религиозно чувство, мила моя, и вие добре го знаете. Аз съм не по-малко атеист от вас.
— За какво говорите тогава?
— Ще ви кажа, щом искате… Говоря за това, че все пак е било необходимо да се измисли някаква дума като душа. Даже и да не вярва, човек трябва да признае, че щом е било необходимо да се измисли тази дума, да се измисли за човека, и то, за да бъде той различен от животните… значи, че в човека, в начина му на действие… Вие, естествено, разбирате какво искам да кажа?
— Не. Уточнете се.
— Искам да кажа… че в двигателя на човешките действия има нещо… нещо особено, нещо… специфично, нещо напълно неповторимо, което не се среща в никое друго същество. Ако вземем дори само това, че от поколение на поколение нашето поведение се променя. Непрекъснато се променя. Животните никога не променят своето държание, даже и за хиляда години. А в отношението към живота и оттам между моя начин на живот и начина на дядо ми разликата е толкова голяма, колкото между костенурка и казуар.
— Е, и?
— Е, нищо. Смятате ли, че този факт може да се обясни с еволюцията на някаква челюст?
— Разбира се, ако не е друго, поне с извивките на мозъка.
Дъг поклати с раздразнение глава:
— Не. Съвсем не е така. Това нищо не обяснява. Извивките не са еволюирали от дядо ми насам. Дявол да го вземе, колко мъчно е да изразиш мисълта си по разбираем начин!
В този момент голяма тъмна сянка скри небето от тях и ги накара да вдигнат глава. Беше професор Крепс. Той беше толкова грамаден, че когато минаваше край прозореца на някоя стая, в цялото помещение ставаше тъмно. Носеше винаги тесни панталони, винаги измачкани и без ръб, плътно прилепнали до бедрата му, което още повече подчертаваше приликата му с дебелокожите. Очите му, зад подпухнали клепачи, имаха насмешлив израз като слонските даже и когато се разгневеше. Имаше мустаци като на морж и по тях обикновено се забелязваха следи от ядене. Най-изненадващ беше високият му и писклив глас на момченце.
— Е, деца — каза той — няма ли да си лягате?
Говореше английски правилно, но употребяваше от време на време германски изрази, въпреки че живееше в Лондон още от времето, когато нацизмът го беше прогонил от Германия.
— Много искате! — отговори Сибил. — В такава хубава нощ!… А вие?
— Добре знаете, че аз никога не спя.
Това беше почти вярно. Той рядко си лягаше преди два или три часа през нощта и тогава почваше да чете. Прекъсваше четенето от време на време, за да си дремне, без да загасява светлината, и така караше до зори, когато заспиваше дълбоко за един час. След това ставаше бодър и в добро настроение.
Параходът навлизаше по фосфоресциращата вода под прекрасното, обсипано със звезди небе от Аденския залив в Индийския океан. Нощта бе така спокойна и светла, лекият бриз бе толкова приятно прохладен, че никой от тримата не напусна мостика до зори. Крепс издекламира на немски всички произведения на Хофманщал, като им ги превеждаше на английски, малко тежък, но нелишен от поезия. А когато той издекламира стихотворението: „Да пееш на воля“, което започва и завършва така:
Die liebste sprach: „Ich halt dich nicht.
Du hast mir nichts geschworn.
Die Menschen soll man halten nicht.
Zieh deine Strasse hin, mein Freund…
Und wenn mein Mund dir suesser ist
So komm nur wieder zu mir!“[2]
Дъглас почувствува как сърцето му тръпне от просто щастие, примесено с горчивина, сякаш беше юноша.
