Веркор
Хора или животни (1)

Глава първа
Която започва според правилата, с откриването на труп, много малък наистина, но странен. Яростта и изумлението на доктор Хигинс. Объркването на инспектор Браун. Убиецът нахално настоява да бъде поставен под следствие. Първа поява на парантропуса.

Ако ви събудят в пет часа сутринта, дори и лекар да сте, едва ли ще възприемете нещата с чувство за хумор. Ето защо не бива да ни учудва, че това, което след добра закуска в леглото без съмнение би развеселило вас и мене, се възприе съвсем различно от доктор Фигинс, който бе повикан именно в ранни зори. Даже видът на Дъглас Темплмор, който изразяваше нещо драматично, и то не без основание, още повече щеше да ни разсмее. Доктор Фигинс обаче, точно обратно, намери в него допълнителна причина да си помрачи настроението. За това допринесе и, меко казано, странният труп, който му показаха. Защото, както виждате, тази история започва с труп. Извинявам се за баналното начало, но вината за това не е моя.

Преди всичко, нека си признаем, трупът беше съвсем малък. Освен това, все едно дали е голям или малък, в своята дълга практика доктор Фигинс бе имал не един случай да вижда трупове. Така че в началото този труп съвсем не го учуди. Той просто се наведе за малко над люлката, след това се изправи и погледна Дъглас с така наречения професионален израз на лицето. Тоест върху него изкусно се смесиха бръчки, изразяващи едновременно сериозност, упрек, разбиране и съчувствие. И след като запази няколко секунди това красноречиво мълчание, той заговори през гъстите си мустаци:

— Боя се, че сте ме повикали късно…

Тези думи го раздразниха, като му напомниха за ранния утринен час. Дъг обаче кимна с глава.

— Точно това — каза той с безизразен глас — исках да констатирате.

— Моля?

— Предполагам, че детето е умряло преди тридесет и пет, четиридесет минути, нали?

Като чу това, доктор Фигинс забрави часа и всичко останало и мустаците му се затресоха от истинско негодувание.

— Боже мой, господине, но защо тогава не ме повикахте по-рано?

— Вие не ме разбрахте — каза Дъг. — Аз му инжектирах силна доза стрихнин хидрохлорид.

Лекарят ужасен се дръпна крачка назад, събори един стол, помъчи се да го хване и не можа да се въздържи да не извика:

— Но това е убийство!

— Няма съмнение — каза Дъг.

— What the devil!^[1] Защо… как можахте…

— Запазвам си правото, ако нямате нищо против, да обясня по-късно.

— Трябва да съобщим в полицията — каза развълнуван докторът.

— Тъкмо щях да ви помоля за това.

Фигинс вдигна телефонната слушалка — ръката му леко трепереше. Той се обади в полицейския участък в Гилдфорд, поиска да говори с някой от инспекторите и овладявайки се, с твърд глас го помоли да дойде в Сънсет Котидж, за да установи едно престъпление, извършено върху новородено.

— Детеубийство?

— Да. Бащата ми призна всичко.

— Боже мой! Да не го оставите да избяга!

— Смятам, че и на ум не му минава подобна мисъл.

Лекарят затвори телефона. Върна се при детето, разтвори клепачите и устата му. Накрая разгледа с известна изненада малките ушички, без долна месеста част, разположени доста високо, но това очевидно не му се видя важно, защото не каза нищо.

Той разтвори лекарската си чанта, извади памук и обърса остатъците от слюнка около устата на детето. След това постави памучето в малка кутийка, затвори чантата и седна. Самият Дъг отдавна вече беше седнал. Двамата не пророниха дума до пристигането на полицията.

Инспекторът беше много изискан, любезен, възрус човек, срамежлив на вид. Той разпита Дъглас учтиво и любезно. След няколко въпроса върху самоличността каза:

— Вие сте бащата, нали?

— Да.

— Жена ви горе ли е?

— Да. Да й кажа да слезе, ако искате?

— О, не! — възрази инспекторът. — Не искам да вдигам родилка от леглото й. След малко сам ще отида при нея.

— Страхувам се, че има някакво недоразумение — призна Дъглас. — Детето не е от жена ми.

От изненада инспекторът премигна с бледите си клепачи. Необходимо му беше известно време, за да схване.

— О!… Аха… well^[2]… хм… а майката тук ли е?

— Не — отговори Дъглас.

— А… къде е тя?

— Вчера я заведоха в зоологическата градина.

— Там ли работи?

— Не. Там е на пансион.

Инспекторът ококори очи:

— Какво казахте?

— Майката, строго погледнато, не е жена. Тя е женска от рода парантропус еректус.

Лекарят и полицаят, зяпнали леко от учудване, се загледаха в Дъг, без да проронят нито дума, разменяйки ся скришом загрижени погледи.

Дъг не можа да се въздържи и се усмихна.

— Ако докторът — каза той — прегледа по-внимателно детето, той сигурно ще открие някои забележителни аномалии.

Лекарят се поколеба само за миг. После с твърда стъпка се приближи до люлката, откри малкия труп и го разпови.

Но възкликна просто: „Проклятие!“ и разгневен грабна чантата и шапката си.

Тогава и инспекторът на свой ред бързо и неспокойно се приближи до люлката.

— Какво има?

— Това не е момче — каза докторът. — Маймуна е.

Дъглас възрази със странен глас:

— Сигурен ли сте?

Фигинс силно се изчерви.

— Как така, сигурен ли съм! Инспекторе — каза той — ние сме жертва на глупава мистификации. Не знам какви са намеренията ви, но аз…

Той не си направи труда дори да завърши, а тръгна право към вратата.

— Моля ви се, докторе, минута само! — намеси се Дъг с нетърпящ възражение тон и му подаде документа, който току-що бе извадил от бюрото си. Беше написан на бланка от Кралския колеж за хирургия. — Ако обичате, прочетете това!

Докторът се поколеба, после взе листа и сложи очилата си:

Долуподписаният С. Д. Уилямс, член на Кралския колеж за хирургия, К.В.Е.^[3], М.Д.^[4], заявявам, че днес в 4 и 30 часа сутринта освободих от дете от мъжки пол в добро здравно състояние женския питекоид от рода парантропус еректус, наричана Дери. Вследствие на изкуствено осеменяване, извършено от мене в Сидни с научноекспериментална цел, тя беше оплодена на 9 декември 19… със семе, произхождащо от Дъглас М. Темплмор.

И без това разширените от учудване очи на доктор Фигинс сега придобиха неимоверни размери зад очилата. Дъглас си помисли: „Още малко и ще изхвръкнат…“ Без да каже дума, лекарят подаде листа на инспектора, изгледа Дъглас така, както би изгледал призрака на Кромуел, и се върна при люлката.

Той прегледа детето, погледна с все още удивените си очи бащата, после отново детето и след това пак Дъг.

— Никога досега не съм чувал да се говори за такова нещо! — глухо възкликна той. — Какво е това „парантропус“?

— Не се знае още.

— Как така?

— Вид антропоид. В музея пристигнаха около тридесет. Сега ги проучват.

Докторът започна:

— Но какво…

Той млъкна и се върна при люлката.

— Въпреки всичко маймуна е, има четири ръце — каза той с известно облекчение.

— Малко прибързано заключение — любезно каза Дъглас.

— Няма четириръки хора.

— Докторе — отговори Дъглас — да предположим, че при железопътна катастрофа… така, закрием краката… ето ви… мъртво дете с отрязани крака… Тогава ще бъдете ли категоричен?

— Ръцете му са много дълги — каза лекарят след малко.

— А лицето?

Лекарят вдигна изпълнени с колебание очи и смутено започна:

— Ушите…

— А предположете — прекъсна го Дъг — че след няколко години се научи да чете, да пише, да решава задачи…

— Можем да предполагаме каквото искаме, тъй като и без това нищо няма да узнаем — побърза да каже Фигинс, вдигайки рамене.

— А може пък и да узнаем: то има братя, докторе, двама, родени от други женски. А други три скоро…

— Е, в такъв случай, сигурно… — заекна докторът и избърса потта от челото си.

— Какво сигурно?

— Ще се види… ще се разбере…

Инспекторът се приближи. Русите му мигли трепкаха като пеперудки.

— Господин Темплмор, какво очаквате от нас?

— Да изпълните задължението си, инспекторе.

— Какво задължение, господине? Това малко същество е маймуна, съвсем ясно е. Защо, дявол да го вземе, искате…

— Това е моя работа, инспекторе.

— А нашата работа съвсем не е да се бъркаме…

— Убих детето си, инспекторе.

— Разбрах, но то… това същество не е… то не представлява…

— Кръстено е, инспекторе, и е записано в регистрите на населението под името Гари Ралф Темплмор.

По лицето на инспектора започна да избива пот. Изведнъж той се сети и попита:

— А на какво име е записана майката?

— На нейното име, инспекторе. „Жена, туземка от Нова Гвинея, на име Дери“.

— Лъжлива декларация! — извика победоносно инспекторът. — Цялата ви регистрация е без всякаква стойност.

— Лъжлива декларация ли?

— Майката не е жена.

— Това трябва да се докаже.

— Как така! Но вие сам…

— Има различни мнения.

— Различни ли! Как така различни? Чии мнения?

— Мненията на главните антрополози върху вида, към който спада парантропусът. Това е междинен вид. Парантропусите приличат и на хора, и на маймуни. Много е възможно въпреки всичко Дери да е жена. Ваша работа е да докажете обратното, ако можете. Дотогава нейното дете е мой син пред бога и пред закона.

Инспекторът изглеждаше така объркан, че Дъг се съжали над него.

— Може би ще бъде разумно — любезно му каза той — да отнесете въпроса до вашите началници?

Светлото лице се проясни:

— Да, господине, ако разрешите.

Инспекторът вдигна телефонната слушалка и поиска Гилдфорд. Той не можа да се въздържи да не поблагодари с усмивка на Дъг. Докторът се приближи и попита:

— Тогава, значи… ако правилно съм чул… вие сте баща на още пет такива малки маймуни?

— Започвате да разбирате, докторе — отговори Дъглас.