Веркор
Хора или животни (11)

Глава единадесета
Тържество на тропите в лондонската зоологическа градина. Делото „Темплмор“. Гилдията на приятелите на животните. Сдружението на майките християнки от Киндерминстър. Може ли да не се кръщават децата на тропи? Мълчание във Ватикана. Смущение на английската църква. „Ще ми окачат ли въже на главата?“. Знак на признателност.

Когато през септември делото стигна до наказателния съд, Дъглас беше вече спечелил първия тур — общественото мнение. Не единодушно, разбира се. Но вестниците бяха пълни с делото, което подхранваше разговорите, както в Тутинг и в Челси, тъй и в Оксфорд, и в Нюкасъл. Беше започнало да се говори даже в Париж, а и Ню Йорк даваше ухо. Никой вече не можеше нито да го прекрати, нито да го пренебрегне.

Всичко се дължеше на портретите на Дери, останалите тропи и техните малки, които „Дейли Пикчър“ публикува. Известна е любовта, която лондончани хранят към всички животни (Брюмас, малкото бяло мече, родено в зоологическата градина, привлече за няколко седмици повече от милион посетители. „Видяхте ли Брюмас?“). Всеки искаше да си състави мнение за тропите. Ванкрюзен обаче се оказа предвидлив, а имаше и много връзки: веднага след пристигането на тропите в Лондон министерството на здравеопазването ги постави под карантина и забрани на зоологическата градина да ги показва на публиката. Но и британските производители на вълнени платове не бяха по-малко влиятелни. Когато „Дейли Пикчър“ публикува снимките, протестните писма, както бе предвидено, започнаха да валят с десетки хиляди и правителството, интерпелирано в Камарата на общините със заядлива насмешка от елин стар лейбърист, вдигна забраната. Започна такъв приток от посетители, че както за Брюмас, трябваше в неделя да увеличат много броя на автобусите. Скоро успехът на тропите надхвърли успеха на бялото мече.

Спорът стана публичен: хора ли са или маймуни? Дъг престъпник ли е или благодетел? Случваше се заради него да се скарват като хамали кротки стари приятелки, да се развалят годежи.

Малко преди откриване на съдебното прение „Ивнинг Трибюн“ обобщи с няколко думи страстните спорове:

ДЪГ ТЕМПЛМОР — НАГРАДЕН ЛИ ЩЕ БЪДЕ ИЛИ ОБЕСЕН?

Така бе озаглавен репортажът за сбиването, с което завърши в Кингсуей Хол събранието на Гилдията на приятелите на животните (сдружение, образувано след разцепление в Дружеството за закрила на животните, от лявото крило, което обвиняваше дружеството в мекушавост и безгрижие).

В репортажа се казваше, че след приключване на текущите въпроси председателката станала и заговорила с развълнуван глас:

— След няколко седмици започва процесът на един герой. Ние не можем да въздействуваме на съда. Нямаме даже право, както знаете, да съобщим публично мнението си, без да попаднем под ударите на закона за обида на съда. Но кой може да ни попречи отсега да присъдим почетно отличие на Дъглас Темплмор? То ще има голяма тежест на везните на правосъдието. Кой е съгласен?

Една дребна жена стана и каза, че не й е ясно каква заслуга има този човек? Нали е убил детето си?

— Той — каза председателката — е принесъл в жертва това малко същество, за да спаси братята му, обречени от безсъвестното Такурско дружество на страшно робство, на ужасен живот!… Кой от нас не би убил своята котка, своето вярно куче, за да не попаднат те в лоши ръце? А можем ли да не вземем под внимание каква съдба очакваше тези мили животни — съдба, която, както знаем, уви, продължава да ги заплашва — ако Дъглас Темплмор с героичната си постъпка не беше се пожертвувал за тях?

Тогава взе думата един господин. Той беше висок и слаб и имаше гъсти червеникави мустаци. Той каза:

— Госпожа председателката ни говори за тропите, като казва „тези животни“. Първо, да ги считаме, значи да подкрепим тези, които само това чакат, за да се отнесат към тях като към работен добитък. Второ, ако са животни, защо ще се намесва нашето дружество? Никой няма намерение да ги малтретира. Освен ако госпожа председателката счита, че да се накарат животни да вършат това, което вършат хора, означава всъщност малтретиране. Трето и последно, и аз видях тези тропи. Видях ги как изваждат камъни, сглобяват конструкции и след това заедно се забавляват. И имам честта да съобщи на госпожа председателката, че това са хора като нея и мен. А формата на пръстите на краката им не може да ме накара да кажа обратното. Затова заявявам, че Темплмор е убил сина си, толкова. Даже да го е добил от кобила или коза, негов син е, дявол да го вземе! И искам да кажа, че ако сега позволим човек да удавя децата си като кученца, Англия е загубена. Ето защо гласувам да го обесят!

Той завърши и понечи да седне. Нема̀ време. Половин дузина дами с иначе миролюбив вид внезапно го обградиха, готови за нападение: хора — тези малки, грациозни, деликатни и мили животни! Хора — тези чудно хубави животни! Да посмее само да повтори това!

Тогава други присъствуващи се помъчиха да напомнят на свой ред, че тези разгневени дами ще причинят нещастие на тропите под предлог, че ги обичат, тъй като не желаят да разберат, че…

Те не можаха да завършат. Гневните дами получиха подкрепление. За миг залата се раздели на две, като всяка половина държеше тропите да бъдат причислени към различен вид — човеци или животни. Слисаната председателка биеше напразно отчаяно малкото звънче. Трябваше да извикат полицията да опразни залата.

В „Таймс“ отпечатаха и едно отворено писмо, подписано от „сдружението на майките християнки от Киндерминстър“, което раздвижи силно духовете. В него се казваше:

Господине, молим за гостоприемство на вашите страници, за да апелираме публично към негово светейшество папата и към негова милост кентърбърийския архиепископ…

След това се поставяше въпросът, който толкова отдавна измъчваше отец Дилиган: бива ли и трябва ли да се лишават от тайнството на кръщението петте малки тропи от зоологическата градина? Мисълта, че тези същества не са кръстени, „смущавала тяхната съвест на майки и християнки“ и „изпълвала с безпокойство техните нощи“. Те молеха тези високостоящи църковни власти да съобщят върховното си мнение и да кажат най-после дали трябва, или не трябва да се приемат тези малки същества в лоното на Христа.

Ватиканът не даде никакъв отговор. Архиепископът съобщи с писмо, в което личеше смущение, че „този въпрос повдига действително сериозен проблем, който трябва да занимава и тревожи цялата християнска съвест, но че според неговите сведения същността на тропите и без това ще представлява важен фактор в процеса, който сега е в ход, и тъй като този въпрос с поставен в съда, очевидно неправилно ще бъде да се изразява мнение по него“.

 

 

И така, ясно е, че съдебното дело щеше да се открие при доста нажежена атмосфера. Но Дъглас, който отначало се радваше, че британският народ тъй страстно се безпокои за съдбата на тропите, сега започна да се страхува тази страст да не отмести истинския проблем.

Той получаваше ежедневно във Вейл ъв Хелт много писма. Френсиз му ги носеше в затвора в Уормуд Скръбс. Повечето го насърчаваха, някои го обиждаха, но, общо взето, го дразнеха:

— Тези идиоти са на прав път, но по погрешни причини — възмущаваше се той.

— Какви погрешни причини? — попита веднъж Сибил при едно посещение в затвора, където понякога придружаваше Френсиз. — Струва ми се точно обратното…

— Объркват всичко! — припряно отговори Дъглас. — Като че ли съм убил това малко създание само за да доставя удоволствие на приятелите на животните! Други пък виждат в мен някаква глупава жертва. Знаете ли какво ми писа един от тези идиоти? „Вие сте истински нов Драйфус!“. Нима трябва да ме обесят, за да разберат наистина за какво става дума?

Впрочем накрая и Сибил започна да му действува на нервите.

— Какво съм му направила на Дъг? — попита тя Френсиз. — Дума не мога да кажа, без да го разгневя.

— Трябва да му простите — отговори Френсиз. — Не забравяйте, че е заложил главата си.

— Не забравям — възрази Сибил. — Не се сърдете и вие! — умолително каза тя, като видя, че Френсиз пребледнява. — По-добре ми обяснете каква глупост казах.

— Не се сърдя, а се страхувам — призна Френсиз. — Страх ме е за него. А в края на краищата и той се страхува, ядосва, понеже и вие понякога говорите като хората, за които той казва, че ще му метнат въжето на врата.

— Не разбирам как! — учуди се Сибил.

— Като омаловажавате процеса. Повечето от хората, а и вие също, убедена съм в това, дори и да не признавате, очакват решение за някакво неопределено status quo. Разбира се, те искат тропите да бъдат оставени на мира и Дъглас да бъде оправдан. Но за останалото не държат много.

— И какво е останалото? Да се реши въпросът дали тропите са хора, или не?

— Да. В действителност това безпокои хората. А и вас също, не казвайте, че не е тъй.

— Никак не ме безпокои. Просто продължавам да мисля, че не е научно.

— Резултатът е същият. Ако Дъг почувствува, че съдът мисли като тях или като вас и се опитва да се измъкне, без да стигне до същината на въпроса, той така убедително ще се признае за виновен и ще рискува главата си, че съдиите ще трябва да отидат докрай — даже и главата му да падне при този край.

— Глупав риск!

— Но той ще го поеме, Сибил. И аз не мога да го упрекна, въпреки че като си мисля понякога за това, сърцето ми просто застива. И аз като него не обичам нерешителните комарджии, които храбро залагат цяло богатство върху една карта, а след това търсят скришом бързо-бързо да изтеглят залога си… Нима смятате, че ще понесе мисълта, че с убил напразно това малко създание? Че ще си отиде сега с ръце в джобовете, като благодари на съда за снизхождението? Това би било прекалено голям неуспех.

— Някой си Дон Кихот също не искаше да изтегли залога си. Тропите са много мили, съгласна съм, но уверявам ви, те в никакъв случай не струват колкото живота на човек като Дъг.

Френсиз вдигна рамене и тихо каза:

— Това е отдавна минал етап.

— Кое?

— Съдбата на тропите. Странно е, че не разбирате.

— Но какво очаква той от процеса?

— Вярно е, че още не може да се каже. Може и да не се получи кой знае какъв резултат. Нищо не се знае предварително.

— Тогава това е лудост!

— Може би. Но може би ще се получи непредвидена верижна реакции. А откъде ще знаем, ако не опитаме. Спомняте ли си капитана от „Тайфун“?

— Да… не… защо?

— Защото Дъглас прилича на него… „Да избегна ли циклона?“ — пита се капитанът. Нали така ще е по-добре за парахода и за самия него. Но той се сеща за собствениците: „Те ще ми кажат: «Скъпо ни струва това пътуване, доста въглища сте изгорили!» Аз ще обясня: «Отклоних се с две хиляди мили, за да избегна лошото време». — «По дяволите — ще кажат те — времето трябва да е било наистина страшно лошо!» Ще им отговоря: «Това, разбира се, не знам, защото го избегнах»“. Ето защо той върви право срещу урагана…

— И Дъг ще постъпи като него… положително — въздъхна Сибил — никога няма да разбера такива хора… Но каква полза от всичко това?

— Не знам… Нещо като ново „благовещение“ може би… Слушайте, Сибил, знам, че вие самата не вярвате нито в бога, нито в дявола… но въпреки това… „душата“ нищо ли не означава за вас?

— Означава, разбира се — отговори Сибил — това, което е и за всички хора. При условие само първо да ми се обясни какво представлява тя или по-скоро по какво се разпознава.

— Точно това казва и Дъглас.

— Разбира се — каза Сибил с усмивка — аз му го подшушнах.

— Именно, Сибил, кой е признакът? Можете ли да отговорите?

— Ако можех да отговоря, щеше да е известно.

— Е, добре, не е ли странно, че на този въпрос не може да се отговори? — живо попита Френсиз. — Ето! Всички са съгласни, че една негърка с халка на устните, макар и по интелигентност да е сто пъти по-близка до шимпанзето, отколкото до Айнщайн, все пак има с Айнщайн нещо общо, нещо незаменимо, от което шимпанзето е лишено. С други думи, душа. Но кой е белегът, както казвате вие, Сибил, по който познаваме кой има душа? Не е ли невероятно, че след толкова дълги спорове все още няма отговор? Не са ли се споразумели по този безспорен белег?

— В действителност може би е така…

— Вие, Сибил, се гордеете, че сте „неморална“. Ако е тъй, не сте ли такава именно защото този белег е неопределен. Ако той беше ясен, нямаше ли да се съобразявате с него в постъпките си?

Сибил като че ли се замисли, преди да отговори.

— Може би… — повтори тя. — Засягате чувствителна струна, Френсиз, която аз обикновено доста добре скривам… — После продължи със странно променлив тон. — „Неморална“… да, такава съм, но не се „гордея“ с това, уверявам ви… Знам какво мислят за живота ми, бъдете уверена… Но вие сигурно не знаете, че понякога страдам. Разбира се, не поради това, което мислят за мен! А защото животът ми зависи напълно от мене, само от мене — единствено от моите решения… Понякога ме обзема истинска паника… Учудвам ли ви, Френсиз? По-малко уязвима ли ви изглеждах? Смятахте ме по-бронирана? Никой не е брониран — това винаги са преструвки. На небето няма никого, Френсиз, това е вярно, но въпреки че го знаем, не можем да свикнем с тая мисъл. Не можем да свикнем нашите действия да нямат никакъв смисъл… че както добрите, така и лошите постъпки могат случайно да причинят добрини или злини… Господ винаги, винаги остава безмълвен… За основа на доброто и злото ние разполагаме само с подвижните пясъци на намеренията… Нищо не ни ръководи… — Тя въздъхна. — Това невинаги е приятно.

— Но ако — тихо каза Френсиз — ако Дъг сполучи да ги накара да отговорят… да открият, да разкрият най-после този белег, белега, който трябва да притежават тропите, за да ги приемем сред нас — сред човешкото братство, което изисква членовете му да имат душа… Няма ли едновременно да обосновем всички наши действия, всички наши човешки действия, ако разполагаме с този белег? Щяхме да имаме за основа не подвижните пясъци на намеренията, както казвате вие, не неуловимите призраци на доброто и злото, а непоклатимите гранитни основи на нашата същност… Това няма ли да бъде даже за вас, Сибил, успокоение, мир, ръководство?

— Нашата същност… — прошепна Сибил.

— Без оглед дали тя ни харесва — тихо добави като че ли с тъга Френсиз.

— Нашата същност… — повтори Сибил.

— Независимо от доброто и злото — продължи Френсиз.

— Нашата същност… ще можем ли наистина да я узнаем? — попита Сибил с глас на ученичка, в който имаше и наивност, и патетична свежест. — Считате ли, че ще можем? — смутено попита тя Френсиз.

— Ако могат за тропите, ще могат и за нас, Сибил — отговори Френсиз. — И затова не бива да мислим за Дъг като за Дон Кихот. Трябва да му имаме доверие докрай — почти прошепна тя с глас, в който имаше и вяра, и мъка. — Даже и да умрем, преди да узреят плодовете на неговата себеотрицателна постъпка… Впрочем — добави тя по-енергично — това няма да е за пръв път. Не за първи път дъбовете на Додона^[1] ще говорят в началото само на глухите. Един ден лекият шепот ще се превърне в песен на надеждата.