Веркор
Хора или животни (15)

Глава петнадесета
Загрижеността на лорд — пазителя на частния печат. Тревогата на английските текстилци. „Tropi or not tropi“. Предложението на съдията Дрейпър да се сезира парламентът. Как се заобикаля една свещена традиция. Образуването на комитет за проучване. Противоречията в комитета. Разногласията стават по-сериозни. Ползата от непримиримите становища. Мъчителното признание на Френсиз. Солидарност на човечеството. Съществена разлика между човека и животното. Удобство на мълчанието.

Сър Артър Дрейпър очакваше да го повикат. Не знаеше точно кой — може би секретарят по вътрешните работи? Или главният прокурор? Повика го лорд — пазителят на частния печат — министър по неопределени въпроси — който покани стария съдия да се срещнат в клуба му.

Пресичайки Грийм Парк, сър Артър мислеше: „Ще говорим за всичко друго, освен за правосъдието. От една страна, така ми е по-удобно… Няма да е необходимо да обяснявам… малко необикновения начин, по който подведох дебатите и обърках съдебните заседатели… Сигурно ще поискат нещо от мен. Нещо неофициално… Така че ще имам козове. Ще успееш ли да ги използуваш, драги? Не си свикнал с дипломацията…“ Лордът на частния печат не го накара да чака. Поздрави го с едно весело „hello“ и го поведе, като фамилиарно го тупна по гърба. Двамата мъже седнаха в един затулен кът и след няколко любезни думи министърът подаде на съдията връзка вестници:

— Прегледахте ли чуждия печат?

Сър Артър поклати отрицателно глава и се засмя, като прочете в „Чикаго Дейли Пост“ следното голямо заглавие: „Tropi or not tropi“. Със саркастичен тон статията предаваше накратко дебатите и остро критикуваше британския формализъм, липсата на гъвкавост, която при всеки малко по-изключителен съдебен случай правеше английското правосъдие неспособно да функционира. Във Франция „Паризиен“ под заглавието „Tropi soit qui mal y pense“^[1], с по-лек и по-малко подигравателен тон развиваше подобна теза. Все пак, обръщайки се към читателите, вестникът задаваше въпроса: „Ако вие бяхте съдебни заседатели, как щяхте да постъпите?“ Пражкият „Руде Право“ с ирония пишеше „Буря в дванадесет черепа“ и поставяше редица глупави въпроси като: кого бихте спасили при корабокрушение, ако можехте да спасите само един човек: майка си, жена си или дъщеря си? Такива били дилемите на съвестта, с които буржоазията занимавала своите нещастни съдебни заседатели…

Сякаш никой не беше забелязал хитрия ход на стария съдия.

Сър Артър постави вестниците на масата и зачака.

— Наистина ли беше невъзможно — попита министърът — да се получи сериозна присъда?

Съдията отговори, че според английското правосъдие никой не може да принуди съдебните заседатели да издадат решение въпреки волята си.

— Но вие действително ли положихте всички усилия? — запита министърът. — Упражнихте ли цялото си влияние?

— В какъв смисъл? — тихо попита сър Артър.

— В смисъл да се получи решение.

— Решение в какъв смисъл? — пак попита съдията.

Министърът се раздвижи в креслото си:

— Не е моя работа…

— Нито пък моя — каза сър Артър. — Ако съдията престане да бъде обективен, няма смисъл да има съдебни заседатели. Освен това ще бъде обида спрямо честта и интелигентността на британския гражданин. Нека френското правосъдие да третира своите граждани като нездравомислещи: предполагам, че не одобрявате патерналисткия закон, прокаран от тяхното правителство по време на германската окупация, според който разискванията на съдебните заседатели се ръководят от председателя на съда?

— Разбира се, че не, и дума да не става! — живо каза лордът. — Но тъй или иначе… Все пак това е много неприятна история — продължи той, като си играеше с един пепелник, разглеждайки го с особено внимание. — Поне нашите вестници четохте, нали?

— Повърхностно. Впрочем съдията не бива да обръща внимание на общественото мнение.

— Общественото мнение е трескаво… възбудено… не би трябвало… Какво смятате, че ще стане следващия път? С новите съдебни заседатели…

— Какво искате да стане? — каза сър Артър. — Вероятно същата история.

— Невъзможно! — възкликна министърът.

Сър Артър полека вдигна ръце и отново ги отпусна.

Настъпи дълга тишина и министърът сякаш реши да мине на друга тема.

— Вчера — каза той — ме посети моят колега от министерството на търговията.

Сър Артър прие израз на учтиво внимание.

— Каза ми… естествено това трябва да си остане между нас… отбеляза… казвам ви го само за сведение… ясно е, че вашият дълг… че не можете да имате пред вид… но все пак, добре е да знаете… повтарям, за ваше сведение… че известни среди много се безпокоят.

Министърът съсредоточено си играеше с пепелника:

— Невъзможно е да не се вземе предвид… че благополучието на един огромен клон от нашата индустрия е заплашено… Вие знаете — каза той и най-после погледна сър Артър — за австралийските проекти относно тропите.

Сър Артър утвърдително кимна с глава. Министърът продължи:

— По щастливо съвпадение… интересите на нашата голяма текстилна индустрия се покриват с тезата на министерството на правосъдието. Напълно хуманна теза, нали? Напълно. И даже вашата обективност да не ви позволява напълно да се присъедините… извънредно желателно е, нали разбирате, от каквато и гледна точка да се разгледа въпросът, тропите да бъдат решително обявени за човешки същества.

Сър Артър дълго забави отговора си.

— Това би могло да стане — каза той накрая и отново млъкна за известно време.

— Това би могло да стане — отново каза той — но при едно условие…

Той замлъкна отново и министърът с енергичен жест, който едва скриваше нетърпението му, го подкани да продължи.

— При едно предварително условие, а именно че това качество на тропите няма да може след това да бъде подложено на съмнение.

— Обяснете се — каза министърът.

— Даже и някои съдебни заседатели да обявят обвиняемия за виновен — започна сър Артър — което понастоящем е малко вероятно, какво би доказало това? Че от правна гледна точка го считат за виновен в убийството на сина си. Но синът ще си остане същество със съмнителна природа. Във всеки случай въпросът за тропите въобще ще остане неизяснен. Струва ми се, че от това никой няма да има полза.

В погледа на министъра пролича, че очаква продължението.

— Обвиняемият ще бъде обесен или осъден на каторжна работа — каза съдията — но след това какво ще попречи на Такурското дружество да използува тропите като работен добитък в тъкачните фабрики? Освен ако се образува нов процес, който ще бъде още по-неясен от този. И впрочем кой ще го започне?

— Какво предлагате тогава?

Сър Артър се престори, че размисля, преди да отговори:

— Смятам, че за да се получи присъда, и то присъда, която да може да даде резултат, би трябвало тя да се издаде въз основа на неоспоримо и формално съображение.

— Разбирам — каза министърът. — И кое е то?

— Съдебните заседатели напразно го търсеха.

— Тоест?

— Законна дефиниция, ясна и точна, за човешката личност.

Министърът широко отвори очи. Той се поколеба и попита:

— Но… Нима не съществува такава дефиниция?

— Точно със същото смайване — отговори сър Артър с дискретна усмивка — ми постави въпроса и председателят на съдебните заседатели.

— Невероятно! — каза министърът. — Как е възможно!

— Англичаните не са силни в този род „дефиниции“… те даже се ужасяват от тях.

— Знам… исках да кажа: как е възможно например французите… или германците, да, германците… обяснявате ли си как може методичните германски учени да са писали трудове върху неща, които не са дефинирали предварително?

Сър Артър се усмихна.

— Тъй или иначе, това ни поставя в доста неудобно положение в настоящия момент — каза министърът. — Какво може да се направи? Как може да се получи…

— Мисля — отговори сър Артър — че ще трябва да се сезира парламентът.

Очите на министъра светнаха. Най-после тази история навлизаше в позната област. Но той се намръщи:

— Вие сам казахте, че нашите добри депутати ще се ужасят. Дефиниция! Ясна и точна! Дефиниция на човека! Никога няма да успеем…

— Не се знае. Видяхте как реагираха съдебните заседатели по време на процеса. Спомнете си как реагирахте вие преди малко. Цялата тази история е така странна, че даже ние англичаните ще преодолеем инстинктивното си отвращение към дефинициите и ще се почувствуваме длъжни…

— Подигравате се, господин съдия — каза министърът с кисела усмивка.

— Не бих си позволил…

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Необходимостта да се дефинира един път завинаги човекът е станала толкова належаща, че според мен даже британският парламент ще се заеме с тази задача.

Министърът помисли малко и каза:

— Може би сте прав… В края на краищата възможно е… някоя интерпелация… по-добре от член на нашата партия… да ни упрекне, че сме позволили да стане за посмешище…

Той хапеше устната си и се усмихваше. Сякаш беше забравил сър Артър. Като че ли си спомни за неговото присъствие чак когато той предложи:

— Не би трябвало, господин министре, дебатите в парламента да са много тясно свързани с процеса. Знаете, че докато делото е sub judice, не бива да се допуска публична дискусия, която по-късно да може да повлияе на присъдата — в един или в друг смисъл.

— По дяволите… тогава… това разваля всичко!

— Може би не е тъй, стига да се вземат необходимите предпазни мерки.

— Ще ни дадете ли съвет?

— Господин министре, не мога да претендирам, че имам по-големи юридически познания от главния прокурор или че…

— Разбира се, разбира се, но няма достатъчно време! Значи, разбрахме се, ще ръководите действията ни.

Той стана. Съдията го последва. Вървяха мълчаливо по дебелия килим. След минута министърът поде:

— Кажете… защитникът не е ли депутат в парламента?

— Господин Джеймсън? Да — отговори съдията.

— Няма ли опасност той да предприеме нещо — изрази опасенията си министърът — не знам какво, за да попречи…

— Не смятам — каза с усмивка съдията. — Напротив, ако правилно го подхванем, ще застане на наша страна.

Министърът рязко спря. Той широко отвори очи и сбърчи чело.

— Но… — започна той неловко — да сме наясно. Ако, както се надяваме, тропите бъдат окончателно признати за човешки същества… неговият клиент не рискува ли да бъде обесен?

— Между нас да остане, господин министре, между нас да остане… според мен… какъвто и да бъде резултатът, обвиняемият не рискува много.

Той се усмихна пак и добави:

— Освен ако адвокатът му е голям глупак.

 

 

Работата не се придвижваше от само себе си.

В началото всичко вървеше добре: правителството бе интерпелирано в парламента от млад депутат, който с хубав оксфордски акцент обсипа магистратурата на Обединеното кралство с остроумия, епиграми и цитати, взети от Шекспир и библията.

Министърът на вътрешните работи отсъствуваше. Вместо него с достойнство, изпъстрено с хумор, отговори лордът на частния печат. Той смело защити персонала от правосъдието на нейно величество, подчерта, че никой съд не би могъл да се справи по-добре в подобен случай и изтъкна глупостта на пресата, която даже не е забелязала един набиващ се в очи факт, а именно че в световното право не съществува точна дефиниция на човека.

Младият интерполатор попита какви са при това положение намеренията на правителството, за да се избягнат в бъдеще такива резултати в подобни случаи.

В своя отговор министърът заяви, че правителството съвсем не е поставено натясно от въпроса, а зряло го е обмислило. То стигнало до заключението, че парламентът е длъжен да запълни изненадващата празнота на закона. Правителството предлага да се образува комисия, която с помощта на юристи и учени да формулира правна дефиниция на човека. Във връзка с това лордът се вдъхнови и произнесе блестяща реч. Той каза, че след като е научила света на демокрация, Великобритания с това дело ще положи основния камък на грандиозен паметник.

— Действително — каза той — представете си последствията от такава една дефиниция и от такъв един статут, ако той надмине значението си за британското право и стане част от международното право! Защото, ако се дефинира каква е същността на човека, едновременно с това ще се определят и задълженията към човека. И всяко нещо, което заплашва тази същност, ще може да се счита за заплаха към човечеството. Всички права и задължения на хората, на обществените групи, на дружествата и на нациите едни към други по всички географски ширини и дължини, всички области, всички религии за пръв път ще имат за основа самата природа на човека, безусловните елементи, които го различават от животното, а няма да се основават върху утилитарни, тоест нетрайни конвенции или върху философски, тоест атакуеми конвенции, или върху произволни, тоест променливи традиции, или най-сетне няма да се основават върху неразумни и слепи страсти.

И наистина не виждаме ли често как действия, които за едни са престъпление, а за съседите или противниците им не са? Както нацистите, които считаха някои престъпления за дълг и даже въпрос на чест. И не беше ли съвсем безполезно да се създава ново право в Нюрнберг, щом като то по начало ле бе еднакво признато от всички? Днес приятелите на осъдените, в името на германските традиции, го свалят от върховното му положение на човешко право и го окачествяват като право на силния, без да можем да ги смажем с доказателствата на тяхната отвратителна грешка. Ето защо ние виждаме как Нюрнбергското право, въпреки надеждите, които бяха заложени в него, постепенно залязва в сянката и в тази сянка се подготвят нови престъпления.

Затова ние, верният парламент на нейно величество, ние сме избраниците на провидението, стига да се чувствуваме достойни за тази задача, да дадем на разединеното човечество първата правна основна дефиниция за това, което различава човека от животното. Това трябва да е дефиниция, която не бива да обяви за правилни или погрешни съществуващите политически, философски и религиозни концепции, които трябва и не могат да не бъдат различни разклонения на един-единствен корен даже когато си противоречат и считат, че взаимно се изключват. С други думи, дефиницията ще бъде ключът, който ще превърне какофонията в симфония.

Той повиши глас:

— Отсега нататък този ключ е в ръцете, ни. Той може да ни плаши и може да ни шокира, тъй като нарушава нашите обичаи и засяга предпазливостта ни. Но величието на задачата осъжда страхливостта и както казва Шекспир: „Ако правехме всичко, както го изисква обичаят, прахът на древността щеше да лежи неизбърсан и грамадата от грешки щеше да е твърде висока, за да може истината да надникне…“

Речта се хареса. Министърът се обърна към председателя и го помоли да постави на гласуване правителственото предложение. Преди това обаче председателят попита според правилата дали няма желаещи да изкажат възражения.

Господин В. К. Джеймсън стана и заяви:

— Инициативата прави чест на правителството и ако бях обикновен гражданин, щях да се почувствувам задължен да го поздравя. Обаче аз съм едновременно депутат и адвокат. И при това адвокат в доста особено положение в този случай, понеже, както е известно, аз съм поел защитата на Дъглас Темплмор. Така че в мен се поражда съмнение, каквото би трябвало да се породи по мое мнение и в целия парламент. Всъщност, ако ние гласуваме дефиниция за човека, безспорно е, че тази дефиниция значително ще повлияе върху решението на съдебните заседатели и следователно върху съдбата на обвиняемия. Това не е ли в противоречие с правосъдието и не е ли по-правилно да се изчака краят на процеса?

Секретарят на вътрешното министерство отговори, че той не е на такова мнение.

— Фактически — каза той — не става дума да решаваме каквото и да било относно природата на тропите. Иска се само и единствено дефиниция на човека. Ако тази дефиниция след това повлияе на развитието на процеса, това ще бъде само косвено, тъй както трасето на една граница през време на изготвяне на мирен договор може след това косвено да повлияе на хода на процес по повод стени, които разделят два имота. Не би могло и дума да става да се забави мирният договор до завършването на процеса.

Правното дефиниране на човешката личност е също така национален и универсален проблем, чиято спешност се изтъква, вярно е, от особеностите на процеса в ход на разглеждане, но който проблем съвсем явно преминава границите на процеса във всяко отношение.

Той попита председателя дали при това положение господин Джеймсън поддържа своето възражение. Джеймсън отговори, че като счита, че по този въпрос е на едно мнение с клиента си, с удоволствие признава в качеството си на адвокат и депутат доказателствената стойност на аргументите на министъра. Въпреки това обаче предложи комисията да не бъде официална, за да се избягнат по-късно всякакви укори към парламента. Струвало му се, каза той, че една официозна и частна анкета по този въпрос, проведена от някое изтъкнато сдружение, каквото е Кралското дружество, би могла да послужи след това на парламента като основа за законодателство.

Това положение отначало като че ли се прие благоприятно, но след това предизвика извънредно живи разисквания. Един стар депутат заяви, че тъй като човекът е тяло и дух, най-добре ще бъде дефиниран от светските и духовни водачи. Друг пък че тъй като се касае до дефиниция, правна по същество, глупаво би било да не се отнесат до адвокатурата. Трети каза, че това е работа на краля, чийто частен съвет не е назначен, за да си играе на шикалки. Четвърти поиска задачата да се постави на колегия от антрополози, пети на колегия от психолози, а шести попита дали радиото не би могло да направи референдум. В края на краищата председателят предложи дружество, в което си сътрудничат липа от всички споменати дисциплини: Кралския колеж за морални и духовни науки. Той се обърна към депутата сър Кенет Съмър и го попита дали не би могъл да внуши на това прочуто дружество, на което той е известен член, да посочи някои от своите сътрудници за тази анкета. От своето място сър Кенет Съмър бавно кимна два-три пъти с глава в знак на съгласие.

Лордът на частния печат обаче заяви, че не смята за желателно парламентът да се държи напълно настрани от анкетата. Той предложи в проучвателната група да влязат няколко членове на парламента, които неофициално да се посочат от отделните партии. Господин Б. К. Джеймсън, към когото като че ли беше отправено главно предложението, се усмихна и направи знак с ръце, че се присъединява към направеното предложение.

Така, след известно време, сър Кенет Съмър можа да съобщи в парламента за образуването на „Комитет за проучване на особеностите на човешкия вид с оглед на правното дефиниране на човека“. За удобство тази група за проучване по-късно обозначаваха обикновено като „Комитета Съмър“, на името на нейния председател. Поканиха сър Артър Дрейпър да помага, от една страна, поради авторитета си на юрист, от друга, за да придаде с участието си законност на инициативата. Решиха да се събират всеки вторник и петък в прочутата библиотека, която, преди да стане библиотека на Кралския колеж по морални и духовни науки, беше малката читалня на Сесил Роудс^[2].

Тогава започнаха трудностите.

 

 

Оказа се, че всеки член на комисията си има по въпроса предварително съставено мнение, към което се придържа упорито. Доайенът, поканен да говори пръв, заяви, че по негово мнение най-добрата възможна дефиниция е дадена от Уесли. Уесли, напомни той, доказа, че разумът, обикновено считан за присъщ на човека, не може да бъде взет за изходна точка. От една страна, голяма част от животните имат прояви на интелигентност, а, от друга, такива перверзни идеи като фетишизма и вярата в магии, чужди на животните, не говорят в полза на човешката мъдрост. Истинската разлика, казваше Челси, е, че ние сме създадени да познаем бога, а животните — не.

Една дребна жена — квакерка, с посивели коси, с наивни очи зад големи очила, поиска думата и с тънък, трептящ глас каза, че не вижда как може да се знае какво става в сърцето на някое куче или шимпанзе и как може да сме сигурни, че те по свой начин не познават бога.

— Но моля ви се! — протестира доайенът. — Това е невъзможно. Ясно, че е невъзможно!

Дребната жена забеляза, че твърдението не е доказателство, а друг един член, срамежлив на вид, каза с благ глас, че освен това не е разумно да се отрича, че диваците фетишисти притежават разум: те лошо го използуват, това е всичко, както лошо използува икономическите си познания банкер, който фалира.

— Струва ми се — добави той — че трябва да приемем за изходно положение: човекът е животно, надарено с разум.

— И откъде според вас започва разумът? — иронично попита елегантен джентълмен с идеално колосани маншети и подвижна яка.

— Точно това трябва да дефинираме — отговори срамежливият господин.

Тогава доайенът съобщи, че ако за човека бъде дадена дефиниция, в която да липсва идеята за бог, собствените му религиозни убеждения няма да му позволят да продължи да участвува в работата на комисията.

Сър Кенет Съмър, който председателствуваше, му напомни, че правителството е поискало дефиницията да удовлетворява всички убеждения. Следователно доайенът няма защо да се страхува, че идеята за бог няма да бъде включена. Обаче не бива да се мисли, че може да се формулира чисто теологична дефиниция, тъй като много агностици, не само от континента, а и от британските острови, няма да я признаят.

Едни едър мъж с големи побелели мустаци, бивш полковник от армията в Индия, известен с шумните си любовни приключения сред знатното общество, заяви, че ще направи екстравагантно наглед изказване, но след дълъг живот сред хора и животни е стигнал до заключението, че едно-единствено нещо е изцяло присъщо само на човека: половите извращения. Той каза, че смята човека за единственото животно в света, което е изградило блестящи общества на основата на хомосексуализма.

Но един джентълмен — фермер от Хемпшир — го попита какво по негово мнение е основното в тези блестящи общества. Ако същественото е, че са човешки, то трябва да се обясни защо именно човек изгражда цивилизации, а ако същественото е педерастията, то уважаемият господин полковник Странг трябва да знае, че хомосексуални семейства, мъжки и женски, са нещо обикновено у патиците.

— Той добави, че според него комисията нищо няма да постигне, ако разглежда въпроса „откъснато“ от зоологическа, психологическа, геологическа или каквато и да е друга гледна точка. Човекът е „свързан“ комплекс, каза той. Той не съществува извън своите отношения с всички други неща и с всички хора. Продукт е на заобикалящата го действителност, като от своя страна въздействува на тази действителност и точно това непрекъснато взаимодействие е историята, извън която всичко е измислица.

Господинът с маншетите прокара пръст по колосаната си яка и каза, че уважаемият колега, изглежда, си е развалил храносмилането, като е чел Маркс в своя замък в Хемпшир и ако смята да направи марксисти не само членовете на комисията, а и целия британски парламент, ще му е необходимо малко повече време. Дребната квакерка възрази със своя благ трептящ глас, че не е необходимо човек да бъде марксист, за да мисли като колегата, но дори и да е вярно това, което той разправя, то по същество нищо не обяснява. Трябва да се обясни защо в животинските общества не се получава такова взаимодействие. Ако човекът има история, а животните нямат, значи, съществува нещо присъщо само на човека, което именно трябва да се дефинира.

Сър Кенет я попита дали иска да изрази някакво становище. Дребната жена отговори, че, разбира се, иска. Човекът, каза тя, е единственото животно, способно на безкористни постъпки. С други думи, добротата и милосърдието са присъщи на човека и само на него.

С леко саркастичен тон доайенът поиска да знае на какви доказателства почива твърдението й, че животните не са способни на безкористни действия. Нали самата тя преди малко претендирала, че животните може би вярват в бога? Фермерът го подкрепи, като разказа, че собственото му куче умряло по време на пожар, хвърляйки се в пламъците, да спаси детето. Освен това, каза той, даже и да се докаже, че тези чувства са присъщи само на човека, все пак ще трябва, според това, което каза дамата преди малко, да се открие източникът на тази разлика с животните.

Джентълменът с маншетите взе думата и каза, че що се отнася до него, все му е едно дали ще бъде дадена дефиниция за човека, или не. От петстотин хиляди години, заяви той, хората живеят, без да са дефинирани или, по-точно казано, имали са за себе си най-различни становища, полезни в съответното време на цивилизациите, които са се изграждали. Защо да не продължи така? От значение е само едно, допълни той: следите, които цивилизациите са оставили след себе си, или с други думи — изкуството. Това е присъщо на човека от Кроманьона до наши дни.

— Но на вас — попита квакерката — все едно ли ви е хиляди тропи, ако са хора, да бъдат превърнати в роби, или пък, ако са маймуни, да бъде обесен невинен гражданин?

Джентълменът отговоря, че в действителност от абстрактна гледна точка напълно му с безразлично. Животът гъмжи от несправедливости и трябва да сме доволни, ако можем да ги сведем до минимум. За тази цел съществуват законите, традициите, обичаите, формалностите. Главното е те да се прилагат. Дали са подобри или по-лоши, това се дължи на несъвършенството на понятието за справедливост, а това несъвършенство ние не сме в състояние да поправим.

Джентълменът фермер каза, че естествено това е спорно мнение, въпреки че се приближава до неговото. Но той попита колегата си дали може да даде дефиниция на изкуството, тъй като, ако изкуството трябва да дефинира човека, то първо трябва да се дефинира самото изкуство.

Джентълменът с маншетите отговори, че изкуството е уникална и очевидна проява, която безпогрешно се разпознава и следователно не е необходимо да бъде дефинирана.

Фермерът възрази, че в такъв случай и човекът няма нужда да бъде дефиниран, тъй като и той е нещо съвсем очевидно и безпогрешно се разпознава.

Джентълменът с маншетите каза, че точно това заявил и той преди малко.

Сър Кенет Съмър отбеляза, че комисията се е събрала не за да установи, че човекът няма нужда да бъде дефиниран, а за да се опита да го дефинира.

Той отбеляза, че това първо заседание може би не е отбелязало голям напредък, но е позволило поне да се съпоставят интересни гледища.

След това закри заседанието.

 

 

От следващото заседание хората излязоха не толкова спокойни. Джентълменът с маншетите с мъка скриваше в ъгъла на тънките си устни, под фините си мустаци, кисела и принудена усмивка. Доайенът беше блед и бузите му конвулсивно потрепваха. Дребната квакерка сякаш имаше сълзи зад дебелите си очила. По челото на джентълмена фермер бяха избили капки пот, а полковник Странг дъвчеше своите дебели побелели мустаци. Сбогуваха се с подчертана любезност и председателят сър Кенет Съмър остана сам със сър Артър, на когото довери своето безпокойство:

— Струва ми се, че сме по-назад от миналия път.

Сър Артър призна, че е със същото впечатление.

Сър Кенет каза, че започва да се пита дали при толкова непримиримите становища на членовете на комисията ще може да се стигне до…

Сър Артър заяви, че не смята мненията за толкова непримирими, колкото изглеждат.

Сър Кенет каза с глас, в който прозираше голямо облекчение, че е щастлив да чуе такова мнение, колкото и оптимистично да е то. Той добави, че все пак не му е съвсем ясно…

— Всъщност — каза сър Артър — това е добър признак.

— Че… не ми е съвсем ясно ли?

— Не, не! Че мненията изглеждат непримирими.

— Вие считате това за добър признак?

— Разбира се. Ако всички тук мислеха по един и същ начин, комисията щеше да измайстори някаква дефиниция на бърза ръка. Смятате ли, че такава дефиниция би била много достоверна?

— Защо не? Времето няма никакво значение в случая.

— Така е, но дефиниция за човека, формулирана от дузина британски граждани, които бърже са се споразумели, не би могла, струва ми се, да бъде нищо друго, освен дефиниция за човека англосаксонец. А не това е задачата.

— Знаете ли, имате право.

— А самите различия в гледищата на вашите почитаеми колеги ще ги принудят постепенно, може би след бурни спорове, да очистят схващанията си от всичко, което ги разделя, и да запазят в края на краищата тайното ядро, общо за всички.

— Съвсем вярно.

— Ще ви трябва търпение, това е всичко.

— Да… да… но страх ме е, че точно това ми липсва.

Действително това липсваше на сър Кенет.

В резултат постепенно се получи своего рода прехвърляне на ръководството. Сър Кенет все по-често молеше сър Артър да ръководи разискванията. След известно време със съгласието на всички започна да председателствува само съдията.

 

 

През това време лейди Дрейпър се запозна с Френсиз. Старата дама беше казала на племенницата си:

— Много криеш протежето си.

Тя знаеше, че тази дума ще я разсърди. И действително племенницата й се възмути:

— Френсиз няма нужда от покровители!

— Защо я криеш тогава?

— Не я крия, но смятах, че… Уместно ли ще бъде?…

— Какво дали ще бъде уместно?

— Да я доведа тук. Чичо Артър е съдил мъжа й, може би пак той ще го съди… Чудя се дали е уместно…

— Но аз нямам нищо общо с цялата работа.

— Как така, лельо?

— Аз ли ще съдя нейния загубен мъж?

— Не, но все пак…

— Доведи я утре на чай.

Преди да приеме поканата, Френсиз посети Дъг в затвора, за да се посъветва с него. Какво ли може да иска от нея тази стара жена?

— Трябва да отидеш — каза Дъг. — Дрейпър вече няма да ме съди. Ако съществуваше подобна възможност, той нямаше да приеме да влезе в „Комитета Съмър“. Трябва да отидеш! — повтори той, внезапно възбуден. — Скъпо бих платил да знам какво мисли Дрейпър, какво става в комитета, какво ще излезе от цялата работа!

Френсиз погледа мълчаливо мъжа си през решетката на залата за свиждане. След това прошепна:

— Ужасно е, мили мой, но не смея да ти кажа какво мисля.

— Френсиз!… Защо, боже мой?

— Защото… защото… Намирам се в такова противоречие със самата себе си! Ужасявам се от мислите си! Да, ужасявам се. Болно ми е. И все пак не мога да избягам от тях.

— Никога не съм те виждал в такова състояние, Френсиз. Какво става? Какво криеш от мен?

С детински жар тя разклати хубавата си руса коса. Гледаше го с влажни очи, блестящи от вълнение.

— Сигурно така си изглеждала, когато си лъжела баща си — пошегува се мило Дъг.

Френсиз се засмя, но в същото време една малка сълза се стече по напудрения й нос.

— Срамувам се от себе си — призна тя.

Дъг не настоя. Той я погледна и й се усмихна така нежно и доверчиво, че тя не можа да спре втората сълза. Третата не се отрони, тя подсмръкна като момиченце. После отново се засмя.

— Смееш ми се, но ако знаеше…

— Добре тогава — каза Дъг — защо да не зная?

Тя се поколеба, но после отговори:

— Ти ме смяташ за по-силна, отколкото съм в действителност.

— Но ти наистина си силна!

— Да… но не колкото ти си мислиш.

— Хайде, кажи — подкани я Дъг — разправяй!

Френсиз го гледаше през решетките. Гледаше го.

Гледаше доброто му, малко бледо лице под разрешените руси коси.

— Не мога! — въздъхна тя сърцераздирателно. — Съвсем, съвсем не му е времето.

— Много по-нещастна ще бъдеш, ако не ми го кажеш.

— Да.

— Аз ще ти кажа какво е — каза Дъг.

Тя мълчаливо отвори очи и устни като златна рибка.

— Ти не си вече на моя страна — каза той съвсем сериозно.

Тя извика:

— Не!

Държеше решетката с две ръце, сякаш искаше да я разклати, и викаше:

— Да не си посмял да мислиш така! Никога! О! Дъг, обещай ми… Никога!

— Обещавам ти с цялото си сърце — каза с облекчение Дъг. — Никога!

— Знаеш, че винаги ще те обичам и ще ти се възхищавам, каквото и да се случи, и повече дори, ако искат да те… ако някога… решат… Ще ти направя копринена стълба — усмихна се тя. — Ще ти я изпратя тайно в пакет с провизии. Ще избягам с теб. Ще те скрия в пещера. Може би ще стана и убийца, за да те защитя… Знаеш това, нали?

— Знам, но…

Тя не каза нищо. Той повтори благо, по твърдо:

— Но?

— Но вярно е, че няма да бъде вече същото — прошепна тя толкова тихо, че той едва я чу.

— Кое няма да бъде същото?

— Ще те обичам пак толкова, но не вече по същия начин… така чисто.

— И ти ли те ме смяташ за… убиец?

Без да каже дума, тя кимна с глава.

Дъг помълча известно време, може би, за да схване добре.

— Странно — каза той най-после.

Гледаше я с любопитство, сякаш това, което тя каза, беше само чудновато. После добави:

— А аз не се смятам за убиец.

Лицето на Френсиз светна в очакване и надежда.

— Така ли? Наистина? Даже и ако тропите са хора?

— Даже и ако са хора — отговори Дъг. — Не мога добре да ти обясня, така изведнъж, но, тъй или иначе, сигурен съм, че съм убил животинче. Може би защото… как да ти кажа… както… както ако през време на войната бих убил някой германец от Източна Прусия и сега ми кажат: „Да, но днес той е поляк, значи, сте убили наш съюзник“. Ще знам, че това не е вярно.

Френсиз помисли известно време и въздъхна:

— Не е същото.

Тя леко поклати глава, загледана в земята.

— Германецът ти първо е бил такъв, после онакъв. А твоето малко тропи нищо не беше. И нищо не е още. Каквото решат, че е било, такова е било.

После изведнъж избухна:

— Не мога да понасям това! Да не мога да попреча… ако обявят… ако излезе, че тропите са хора… да не мога да попреча това да окаже влияние върху мене. Идиотско е, възмутително е, глупаво и долно е, тъй като… тъй като ти няма да се промениш. Ще си останеш все същият и въпреки това ще има голяма разлика какво ще решат хората: или си убил маймуна, или човек… и аз няма да мога да мисля различно от тях!

— Това е доста хубаво всъщност — със странна нотка в гласа каза Дъглас.

— Хубаво ли?

— Да… макар че е още твърде объркано, за да мога ясно да ти обясня какво си помислих. Но първо то показва… показва, че всъщност убийство няма. Искам да кажа, че няма убийство само по себе си. Защото то не зависи от това какво съм направил, а от това какво хората — и ти, а и аз може би — ще решат в края на краищата. Хората, Френсиз, само хората. Човечеството. И ние сме така дълбоко солидарни с човечеството, че не можем да не мислим, както мисли то… Ние не сме свободни да мислим другояче; каквото реши човечеството, това съм аз, това си ти, това сме всички ние. И го решаваме сами, за самите себе си — без да се интересуваме от света. Вероятно това смятам, че е хубаво. Останалото наистина е подробност. Сигурно ще страдам, ако усетя, че ме обичаш, както казваш ти, не така чисто… Но в края на краищата трябваше да знам, че такова ще бъде последствието от постъпката ми.

— Дъг, любов моя… — започна Френсиз, но пазачът се приближи и каза:

— Времето свърши, трябва да си отивате.

И тя беше принудена да запази за следния ден всичко, което още искаше да му каже.

 

 

Мъчно е да се разбере до каква степен се развиха и изясниха мислите на сър Артър Дрейпър под влияние на особения вид осмотична връзка, която се създаде между него и Дъглас посредством двете жени. Съзнаваше ли той тази връзка, или не? Положително е, че всяка седмица Френсиз получаваше сведения, както беше поискал мъжът и, за събитията в комитета. Тя ги съобщаваше на Дъглас. След това коментираше пред лейди Дрейпър забележките на затворника. Старата дама ги обмисляше насаме и на закуска казваше на сър Артър:

— Отивате ли днес в комитета?

— Непременно.

— Дълго ли още ще търпите тези охлюви?

— Нямам право да ги карам да бързат, мила.

— Дъглас казал онзи ден на жена си, че всичко му станало ясно по време на процеса след показанията на капитан Троп или може би на професор Рампоул, забравих.

— Да не би да е било след показанията на двамата?

— Може би. Френсиз ми разправяше, но нищо не разбрах.

— А те и двамата казаха като вас: хората носят муски, а животните не.

— Разбира се. И какво?

— Предполагам, че Темплмор си е направил изводите.

— А вие?

— И аз.

— Еднакви ли са?

— Вероятно.

— И какви са те?

Сър Артър се поколеба. Докъде ще може жена му да следи разсъжденията му? А може би ще ги изпревари, помисли той, тъй като тя първа се беше сетила… Той обясни:

— Изказаха се две гледища, които взаимно се допълват:

„Няма животински вид, който да проявява даже и в най-първична форма признаци на метафизична мисъл.

Няма човешка раса, която да не проявява, било то и в първична форма, признаци на метафизична мисъл“.

Не е ли това решаващ белег?

— Но — извика лейди Дрейпър — това е все едно да кажеш: „Не съществува животински вид, който да отива на бръснар. Не съществува човешка раса, която да не отива, под една или друга форма, на бръснар. Значи, човек се отличава от животното по това, че отива на бръснар“.

— Това съвсем не е толкова глупаво, колкото изглежда — каза сър Артър. — Ако вникнем малко по-дълбоко във вашата бръснарска история, ще видим, че човек се грижи за своята външност, а животното не. С други думи, ще открием идеите за обичай и красота — съвсем метафизични идеи. Всичко се свежда, разбирате ли, до факта, че човек си задава въпроси, а животното не си задава въпроси…

— Откъде знаем? — попита лейди Дрейпър.

— Тогава нека кажем: изглежда, че човек си задава въпроси, а животното не… Или още по-точно: наличието на признаци за метафизична мисъл доказва, че човек си задава въпроси; отсъствието им доказва, че животното не си задава въпроси.

— Но защо? — пак попита лейди Дрейпър.

— Защото метафизичната мисъл… о, скъпа, но това е убийствено отегчителен разговор.

— Сами сме — каза лейди Дрейпър с усмивка.

— Въпреки това е страшно отегчително.

— Добре, ще помоля Френсиз да ми обясни. А какво мислят вашите охлюви?

— Не са стигнали още дотам.

— Защо не им докарате Рампоул и капитан Троп?

— Честна дума — провикна се сър Артър — това е гениална идея!

 

 

Когато Рампоул и Троп свършиха изказванията си и се оттеглиха, доайенът възкликна:

— Видяхте ли, че имах право? Те говориха като Уесли!

— От къде на къде? — попита джентълменът с маншетите.

— Човек се различава от животното по това, че се моли.

— Нищо подобно не чух!

— Защото, както казва пословицата, най-глух е този, който… — започна доайенът.

— Чух даже точно обратното. Рампоул каза: „Мозъкът на човека схваща същността зад външния вид. Животното не схваща даже външния вид, то само усеща“.

— Но Троп го опроверга! — извика доайенът. — Спомнете си за макака на Верлен: той различавал триъгълник от ромб, ромб от квадрат, купчина с десет боба от купчина с единадесет боба!

— Може би ще мога да ви помиря — любезно се намеси сър Артър.

Сър Кенет се съгласи.

— Като сравняваше интелигентността на човека и животното — започна сър Артър — професор Рампоул всъщност ни говори по-малко за количество, отколкото за качество. Той даже уточни, че в природата става винаги така: малка количествена разлика може да предизвика внезапна мутация, пълна качествена промяна. Например при нагряване на вода можем много да увеличим калориите й, без да променим състоянието й. А след това, в даден момент, само един градус е достатъчен, за да мине тя от течно в газообразно състояние. Не е ли станало така и с интелигентността на нашите прадеди? Малко добавъчно количество в мозъчните връзки — даже и незначително количество — и се е получил скокът, който определя пълна качествена промяна. Така…

— Това е пагубно гледище — каза джентълменът с маншетите.

— Моля?

— Четох подобно нещо в… не си спомням вече къде. Но в края на краищата това е чист болшевишки материализъм, един от трите закона на тяхната диалектика.

— Професор Рампоул — намеси се сър Кенет — е племенник на епископа на Крю. Жена му е дъщеря на ректора Клейтън. Майката на ректора е приятелка на моята майка, а самият сър Питър е добър християнин.

Джентълменът дръпна маншетите си и с интерес започна да разглежда гредите по тавана.

— Професор Рампоул — продължи сър Артър — уточни тази качествена промяна: разликата в интелигентността между неандерталския човек и голямата маймуна количествено не е кой знае каква, но е огромна, що се отнася до отношението към природата: животното търпи природата, човекът й задава въпроси.

— Добре тогава… — обадиха се заедно доайенът и човекът с маншетите, но сър Артър не им позволи да го прекъснат.

— А за да се задават въпроси, трябва да има двама: един, който да пита, и друг, когото да питат. Бидейки част от природата, животното не може да й поставя въпроси. Ето, струва ми се, опорната точка, която търсим. Животното е едно с природата. Човекът и природата са две неща. За да се премине от пасивното несъзнание към питащото съзнание, необходимо е било това скъсване, това пълно отделяне. Не е ли това границата? Животно преди скъсването с природата, човек след това. Противоестествени животни — това сме ние.

Минаха няколко секунди и след това се чу гласът на полковник Странг:

— Не е глупаво. Обяснява и хомосексуализма.

— Обяснява — каза сър Артър — защо животното няма нужда от притчи и талисмани: то не знае, че не знае. А човешкият ум, откъснат, изолиран от природата, веднага изпада в тъмнина, в ужас. Човек се вижда сам, изоставен, смъртен, незнаещ нищо, единствено животно на земята, „което знае само едно — че нищо не знае“ — не знае даже какво представлява. Как да не измисли веднага митове: богове и духове в отговор на своето незнание, фетиши и муски в отговор на своето безсилие? Нали точно отсъствието на погрешни измислици у животните ни доказва и липсата на предизвикани от ужас въпроси?

Всички го гледаха безмълвни.

— Тогава, ако човекът — съзнателният човек и неговата история — е създаден благодарение на това откъсване, на тази независимост, на тази борба, на това денатуриране, ако за да приемем едно животно между хората, то трябва да е направило този мъчителен скок, по какво, по кой признак ще познаем, че е направило скока?

Не му отговориха.