Веркор
Хора или животни (2)

Глава втора
Която според обичая ще добави малко любов към престъплението. Представяме ви Френсиз Доран в нейното селце сред сърцето на Лондон. Представяме ви Дъглас Темплмор в атмосферата на „Проспект ъв Хуитби“. Те не се срещат, обаче на нито едно от тези две места, а сред цъфналите нарциси.

Всичко започна в една хубава априлска утрин (по отношение на климата Лондон наистина е оклеветен град), когато Френсиз Доран се разхождаше из Риджънтс парк, по поляните, обсипани с цъфнали нарциси. Тя вървеше в леката и прозрачна мъгла, която се издигаше над влажните ливади под слънчевите лъчи. Към този парк тя изпитваше дълбока, особена обич. Твърде странна и забележителна обич за човек, който живее в сърцето на друг парк: този, който съвсем на север се издига над огромния град и се нарича Хампстед Хийт — най-големият лондонски парк, а също така и най-дивият. Ако идвате откъм юг, пътят върви отначало по протежение на гола тревна площ, където периодически се устройва голям панаир. Пресичате малки улички, на една, от които прекара своя кратък живот Джон Кийтс. Пътят започва да се катери и целият парк остава вдясно. Фактически той по-малко прилича на парк, отколкото на грамадно поле, набраздено от долове и покрито с гори, в които пасат овце. Ако посред склона завиете вдясно по криволичещата пътека, която скромно се спуща между дърветата, ще откриете чак долу, сгушено и скрито в зеленината, едно съвсем мъничко селце, чието непредвидено съществуване тук сред океана от камъни е най-вълнуващото нещо в света. То носи многообещаващото име Вейл ъв Хелт, което значи Долина на здравето. Въпреки че това наименование не отговаря кой знае колко на действителността, тъй като там, изглежда, лесно падат мъгли; когато аз открих селцето, времето беше чудесно. Бях с една приятелка от Лондон, която също идваше за пръв път тук. И двамата бяхме силно развълнувани. Пред нас се откри истинско село с малки улички, централен площад и даже с кръчма на брега на езерото, над което плуваха изпарения. Вървяхме по една от уличките, толкова тясна, че едва ли би могло да се мине с колело по нея, и добре забелязахме малка къщичка в дъното, с миниатюрна, сякаш кукленска градинка. Първият етаж на къщичката беше построен от дърво и обрасъл с глицинии и диви лози, а от партера през голяма врата се излизаше в мъничката градинка. През този вход попадналият в това невероятно селце минувач можеше да надзърне в задушевната атмосфера на едно приятно жилище, мебелирано своеобразно, но скромно. Не се виждаше никой, затова ние се спряхме, без да подозираме, че тази малка къщичка, скътана в селцето, загубено в сърцето на един парк в центъра на Лондон, ще стане един ден прочута.

Тъй като в нея живееше Френсиз. Нямам представа от родителите си ли беше наследила къщата девойката, или просто щастието й се беше усмихнало. Живееше сама и почти не я напущаше, приятно й беше да пише тук своите разкази и новели, които списанията публикуваха без възторг, а след това издателствата пускаха с още по-голямо колебание в сборници. Все пак тя имаше няколко верни почитатели, чиято искреност и жар едва ли компенсираше малкия им брой.

Затова често страдаше от съмнение в себе си и от липса на пари. Каквото и да казваме, тези две неща не могат да си въздействуват едно на друго така, че да си помогнат. Случваше се литературните й занимания да страдат от това и нещата не се оправяха. В други случаи, обратно, трудностите повдигаха смелостта й, изостряха ума й. И тогава нейните далечни, неизвестни и твърде малобройни почитатели чувствуваха в произведенията й искрена пламенност и пожелаваха да се запознаят с авторката.

Дъглас също се препитаваше с перото си. Негова специалност обаче бяха главно очерците. Той умееше да намира странни хора и живо да описва особения им живот. Например в Депоншайр беше открил група стари запасни майори, заклети ергени. Те бяха тридесетина души и живееха в старинен и полуразрушен замък, в който витаеха много духове. Разказът за техния ексцентричен живот беше предизвикал бурен, но изпълнен с благоразположение смях сред до известна степен снобски настроените читатели на списание „Хоризонт“.

Не бих могъл да опиша със същата увереност къщата, в която той живееше, както описах къщата на Френсиз. Не че не съм я виждал, нея или най-малко петстотин от подобните ней, но точно това ми пресича всякакво желание да говоря за нея. Едно от тъжните неща в Лондон са дългите поредици еднообразни къщи, потънали в сажди и скръб. Дъглас твърди, че избрал да живее в зловещата улица Карибиан стрийт в Ийст Енд, в края на доковете, защото царящата там атмосфера го привличала. В действителност той започна писателската си кариера в голяма мизерия. И, разбира се, възможно е след това да се е привързал към този квартал на нищета, примесена с веселие, нежност, престъпления, с търпение и с отчаяние, близо до реката, която открива пътища към цялата планета. Във всеки случай той си беше създал строго установени навици. Всяка вечер в седем часа слизаше да изпие един пунш в кварталната кръчма, необикновено заведение, наречено „Проспект ъв Хуитби“. По това време посетителите там се тъпчат като сардели. Освен една пейка в дъното и една маса близо до вратата други места за сядане няма. Всички стоят прави, обвити в тютюнев дим, с чаши в ръце, наблъскани като в метрото при най-голямата навалица, и всеки пие и пуши, и говори, и пее, а в същото време двама хавайци дрънкат на своите мяукащи китари, свързани с високоговорител, който бръмчи из тясното помещение. Зад бара, сред безбройни бутилки и препарирани риби, виси най-неописуемата колекция от странни предмети. Да не говорим за корабите в бутилки, за компасите, секстантите, камбаните, бордовите фенери и другите корабни инструменти. Тук има всичко, което въображението на простите хора може да измисли за свое собствено забавление: книжни цветя, мидени черупки, пера, кости, стъкло, кадифе, коприна, влакна, целофан; вази във форма на крак с мазол на всеки пръст, на голяма червена или продълговата зелена глава; кукла за пръскане на парфюм; фенер — тиква, тиква — спестовна касичка, спестовна касичка — телешка глава с магданоз от порцелан в ноздрите; стари обуща от лико; голи жени от марципан с целомъдрени полички от разтегателна хартия… Дъглас сам не можеше да открие тайнствената сила, която го привличаше всяка вечер на това място, където песните и димът се смесваха с жизнерадостната любов на хората към предметите, които произвеждат. Той беше просто омагьосан от мумифицираната глава на индианец, смалена като юмруче на новородено, но със сплетени на сноп коси. Много пъти му се искаше да помоли собственика да му я продаде, но никога не се реши поради естествената си стеснителност, която не бе успял да преодолее въпреки професията си. Несъмнено така бе по-добре: сигурно щеше да претърпи неуспех. Той пиеше и гледаше главата, а зад бара, в светлината и блясъка на предметите от колекцията, трескаво работеха по ризи с навити ръкави собственикът и персоналът му: две момчета при бара, две момичета, които обслужваха в дъното на тъмен коридор посетителите, насядали един до друг на тесния балкон от старо, потъмняло от времето, омазнено дърво, с издълбани многобройни имена. Балконът беше надвесен над Темза и под него в тинята доизгниваха остатъците от два кораба. Точно на този балкон, изглежда, идвал Хенри VIII, за да присъствува на смъртните наказания чрез обесване, изпълнявани на отсрещния бряг. Нощем мрачна газена лампа в края на тъмна и зловеща уличка едва осветява последните стъпала на дървена, проядена от червеите стълба, о която се блъскат мастиленотъмните мътни води. И невъзможно е човек да не помисли, че оттук са били влачени труповете на много убити хора, за да бъдат хвърлени в реката.

И все пак Дъглас срещна Френсиз в Риджънтс парк сред нарцисите, в мъгливите изпарения под априлското слънце. В тази среща обаче няма нищо чудно: Дъглас и младото момиче еднакво обичаха този благоуханен парк. Вероятно пътищата им се бяха кръстосвали неведнъж, без те да си обърнат внимание. Защо тогава тази сутрин нещата се развиха другояче?

Без съмнение поради мъглата и слънцето.

Силуетът на Френсиз, наведена над нарцисите, беше малко призрачен, но положително очарователен. Тя беше гологлава и русите й коси блестяха по особен начин в прозрачната мъгла. Дъглас не можеше добре да долови чертите на лицето, затова му се поиска да го разгледа. Той се спря. Девойката вдигна глава и видя истинско слънчево затъмнение: лице, косо осветено, съвсем тъмно в сянката, обградено от пламъци в меден цвят, които вятърът раздухваше. Тя не можа да сдържи една усмивка. Дъглас реши, че усмивката е предназначена за него и тъй като девойката беше красива, въпреки че устата й беше малко голяма, той почувствува дълбока признателност към нея заради тази усмивка и сърцето му се изпълни с топлота. Освен това усмивката му вдъхна смелост. Той каза:

— Какви чудни цветя!

Но Френсиз много добре разбра, че това означава: „Какво хубаво лице!“ и макар и да знаеше, че е красива, беше му много благодарна. Усмихна се още веднъж, но този път любезно и приятелски. Тя запита:

— Обичате ли ги?

Дъглас се приближи до нея, седна с кръстосани крака на поляната и я погледна.

— Извънредно много — отговори той, но тя възкликна:

— Ще настинете!

Той скочи на крака и каза:

— Много сте мила.

След това свали мушамата си и я постла на земята. После демонстративно седна на единия край, така че почти без колебание тя седна съвсем естествено на другия. Той се усмихна до уши и заяви:

— Наистина щастлива случайност!

Тя вдигна вежди.

— Че се срещнахме — продължи той. — Случват се такива възхитителни дни: слънце, цветя, усмивка на момиче.

— Знаете ли, аз съм на двадесет и девет години — каза тя (а беше на тридесет).

— Изглеждате два пъти по-млада.

Тя се засмя непринудено и се почувствува щастлива. Край тях мина лодка, в нея седеше дебела жена, младо момче теглеше тежките весла.

— Никаква работа нямам до обед — опипа почвата Дъглас. — А вие?

— Никаква работа нямам до следващата година.

— Наистина ли? Нима сте толкова свободна!

— Като кон в прериите. Работя, когато ми се иска.

— И няма да поискате да работите до следващата година?

— Нямам представа. Може би след малко ще започна. А може би и никога.

— С какво се занимавате? Рисувате ли?

— Не. Пиша.

— Сериозно! — възкликна той.

— Защо не?

— Защото и аз пиша.

Ето така започна. Разговорът, който последва, не заслужава да бъде отбелязан: това, което двама писатели могат да кажат за професията си, представлява интерес само за писатели.

След около час започна да им става студено. Те станаха от земята, като продължаваха да бъбрят. Френсиз много добре си спомняше очерка за майорите, излязъл в „Хоризонт“. Дъглас се ядосваше, че не е чел нищо от нея, но когато в отговор на молбата му тя започна да изрежда разказите си и заговори за този, в който двама вечно мусещи се съпрузи, сами в колибата си сред снеговете, прекарват дългите зимни вечери в двата края на къщата, той възкликна, искрено развълнуван:

— Как, от вас ли е?

Това съвсем стопли сърцето й. Но след малко забелязаха, че обед отдавна е минал. Като махна с ръка, Дъглас прати срещата си по дяволите и двамата се настаниха в един китайски ресторант в Сохо, където разсеяно си поръчаха яйца с майонеза и сандвичи с кресон.

Малко по-късно те се качиха в автобуса за Хампстед Хийт, за да отидат до Долината на здравето. Дъглас бе изненадан и донякъде засегнат — той знаеше за съществуването на това странно село, но никога не беше ходил там. Как е могъл досега да пренебрегне такова място? Френсиз се смееше с наивна суетност. Поразходиха се из уличките, преди да отидат у нея. Запалиха огън в малката камина с рамка от черешово дърво и докато той седеше на земята пред огнището, с лула в устата, облечен в панталон от мек фланелен плат, обвил с ръце колене, тя приготви чая, без да престане да бъбри.

Надвечер той се накани да си тръгва. Тя го задържа и за вечеря, отвори консерва английски грах и кутия ананас. Тъй или иначе към десет часа го пусна да си иде. В горния етаж на автобуса, докато покрай него пробягваха редките светлини на Флит стрийт, той мислеше: „Е какво, влюбих се“. Не му беше за пръв път. Но в сегашната му любов имаше нов оттенък, нещо топло и спокойно. Краят на един стих от Верлен — поет, когото той страшно харесваше — се въртеше в главата му: „… без страх от клопка…“ Той даже не се и запитваше дали има някаква вероятност да му бъде отговорено с взаимност.