Веркор
Хора или животни (16)

Глава шестнадесета
Как най-твърдият кристал се превръща в медуза. Основателно безпокойство на Дъг Темплмор. Бунт и подчинение на съдията Дрейпър. Едно уместно наблюдение на професор Рампоул Разрешава точно в определеното време деликатен проблем. Свещената традиция, заобиколена за втори път. Задоволството на английската текстилна индустрия.

Когато Дъг научи с какво враждебно мълчание са били приети изказванията на съдията и че лордът на частния печат отново го е повикал в клуба си, обхвана го дълбоко безпокойство.

— Ще саботират делото — каза той на Френсиз с нервна загриженост.

— Кои?

— Политиците — отговори Дъглас. — Познавам ги. Те успяват да превърнат в медуза дори и най-твърдия кристал.

 

 

В същия момент сър Артър седеше в малка стая на Гарик клъб, мебелирана с кресла от тъмен дъб, покрити с червена кожа, и пиеше голяма чаша старо уиски. С него беше лордът на частния печат.

— Вие ги тревожите — каза министърът.

— Разбрах го — каза съдията. — Но не мога да разбера с какво ги тревожа.

— Казват, че проповядвате бунт.

— Как?

— Не им харесва мисълта, че човек се различава от животното по това, че се противопостави на природата. Как го казвате? Денатуриране?

— Никой не ми възрази.

— Може, но това не им харесва.

— Не става дума дали им харесва, или не.

— Може би в момента не са намерили аргументи. Струва ми се, че би могло да ви се каже… Ние в действителност не сме се откъснали от природата. И никога нима да се откъснем. Завинаги сме част от нея. Всяка клетка на нашето тяло вика срещу тази мисъл.

— Нека да вика. Не са ме разбрали добре.

— Знам… но все пак…

— Ние сме се откъснали от природата, както човек се откъсва от тълпата: той не престава да бъде част от другите хора, но може да разглежда тълпата отвън, да се опита да вижда ясно, да се освободи от нейния плен.

— Несъмнено, несъмнено… но не звучи добре, разбирате ли. Освен това може да ви се възрази, че разглеждате природата като чужда, даже като враждебна на нас. А какво ще правим, какво ще бъдем без нея?

— Защо враждебна? Тази дума има смисъл само за нас, а не за природата.

— Може би, но и това звучи лошо. Трябва дълго да се обяснява… Тези идеи никога няма да убедят целия парламент… Чудно е даже, че фактите заставиха нашите депутати да стигнат дотук въпреки ужаса, който изпитват от дефинициите. Не правете задачата им невъзможна. Защото въпросът е друг. Може би имате право, не знам, не съм компетентен. Но пред парламента няма да сте прав, в това съм сигурен.

Съдията отпи голяма глътка уиски.

— Но ако му предложим — продължи министърът — с приемливи обяснения… дефиниция… която да не шокира никого и да е удобна за всички…

— Но коя?

Министърът погледна съдията и каза:

— Религиозният дух.

Съдията онемя.

— Срещнах се с доайена — продължи министърът словоохотливо. — Целият комитет е съгласен. Даже и онзи младеж, малко фашист, как се казваше? Естествено тези понятия трябва да се разбират в широкия им смисъл. Религиозен дух е равно на метафизична мисъл, равно на изследователски дух, безпокойство и прочие. Всичко влиза вътре: не само вярата, а и науката, изкуството, историята, както и магьосничеството, магията, каквото поискате. Може да се каже, че това е вашето мнение, но изразено по друг начин.

— Но — възмути се съдията — най-меко казано, това е дяволски двусмислен израз! Той нищо не значи извън контекста. Може да послужи даже да се изрази точно обратното!

Министърът се усмихна:

— Хм… именно това е много удобно…

— Тогава за какво ще ви послужи такава дефиниция? Нали вие, господни министре, поставихте въпроса за Нюрнбергското право. Вие пожелахте да се постави солидна основа, върху които да се изгради неопровержимото човешко право. Религиозен дух! Как можете да очаквате Русия например да признае такова понятие, даже ако е придружено, с каквито искате обяснения! Все едно на нас да ни поискат да признаем за универсална дефиницията на Енгелс, която не е по-малко вярна! Ще я признаем ли?

— Скъпи мой — каза министърът — чувствата ви карат да говорите като римски юрист. Теоретически може би сте хиляди пъти прав. Но практически много добре знаете, че в политиката дори и да си прав, това нищо не значи.

Ние трябва спешно да разрешим един проблем. Не универсален проблем, а просто проблема за тропите и нашата текстилна индустрия.

Религиозен дух, както ви казах, е израз, който почти единодушно ще се приеме от британския парламент. Не бил пълен, вярно е. Но погрешен ли е? Не. Нека кажем, че това е практическият способ веднага да можем да решим дали тропите са извършили, или не така нареченото от вас откъсване, дали са придобили независимост от природата и прочие и прочие — всичко, което следва. Може ли?

— Да… Именно… Но не се ли страхувате, че тропите не проявяват никакъв признак на религиозен дух? Те даже не носят муски…

— Смятам, че няма защо да се безпокоим в това отношение… Впрочем всяко нещо по реда си. Срещнах и професор Рампоул. Изглежда, че той има доста интересни наблюдения по този въпрос. Така че проблемът може бърже да се разреши. Но ако предложим на парламента друга дефиниция, даже по-пълна и по-недвусмислена, която да предизвика безкрайни разисквания, предложения за изменения, отхвърляния, отлагания sine die, никога няма да приключим въпроса. Ще бъде безполезно за всички: и за тропите, и за обвиняемия, и за британското правосъдие, и за човешкото право. Да ви напомня ли нашата поговорка? „Не се превзема мост, преди да си стигнал до него“. Да не насилваме нещата, моля ви. Нека първо се задоволим, с каквото можем да постигнем. Останалото — когато му дойде времето. Цялата история на Англия доказва това.

 

 

Предсказанията на лорд — пазителя на частния печат се потвърдиха. По доклад на „Комитета Съмър“, парламентът след различни дребни изменения гласува членовете на следния закон:

Чл. I. Човек се различава от животните по своя религиозен дух.

Чл. II. Главните признаци за религиозен дух са в низходящ ред: вярата в господ, науката, изкуството и всички техни прояви; различните религии и философии и всички техни прояви; фетишизмът, тотемите и табутата, магията, магьосничеството и всички техни прояви; ритуалният канибализъм и неговите прояви.

Чл. III. Всяко живо същество, което проявява даже и един от признаците, споменати в чл. II, се приема в човешкото общество и неприкосновеността на личността му се гарантира върху цялата територия на Британската общност на народите чрез различните клаузи, фигуриращи в последната декларация за правата на човека.

Веднага след гласуването на закона един депутат, известен с връзките си в текстилната индустрия, попита каква ще бъде съдбата на тропите.

Напомниха му, че този въпрос по мнение на самото правителство не бива да се разглежда в парламента, тъй като това би означавало незаконна намеса в процес, на който е даден ход.

Депутатът обаче енергично протестира срещу това гледище. Той попита дали в случай че в Шотландия, като Ирландия — нещо невероятно — се отцепи, образува временно правителство и поиска независимост, парламентът ще откаже да се занимае с шотландския въпрос, докато не завърши процесът срещу господин Макмиш, даден под съд в Единбург за обида на короната — макар и да е сигурно, че решенията, взети във връзка с шотландската независимост, ще окажат голямо влияние след това върху участта на господин Макмиш?

Той каза, че убийството на едно тропи е едно нещо, а правният статут на народа на тропите — друго, което не може да зависи от първото, както съдбата на Обединеното кралство не може да зависи от процеса срещу някакъв шотландец. И дори, напротив, дълг е на парламента да уреди този въпрос, спешен първо от хуманна гледна точка, а след това от икономическа и национална.

Депутат от опозицията му отговори, че сравнението е изкуствено и несъстоятелно. Че не може да става никакво сравнение между спешността на статута на едно полуживотинско общество, като обществото на тропите, и на разискванията върху единството на кралството. Освен това, попита той, с какво един статут за тропите, гласувай в Лондон, ще бъде задължителен за Австралия или Нова Гвинея?

Първият депутат обаче изтъкна, че Великобритания в много случаи е съумявала да прояви авторитета си не само спрямо доминионите, но и спрямо чужди държави, когато скандално е бил потъпкван някакъв хуманен принцип.

Що се отнася до спешността, заяви той, може ли човек със сърце да обяви за „неспешно“ спасяването на цял народ от позорното робство, с което открито го заплашват?

След оживени разисквания по общо съгласие бе препоръчано на „Комитета Съмър“ да продължи работата си, с цел да проучи случая с тропите. Предварително бе прието обаче, че статут на тропите в никакъв случай няма да бъде от компетенцията на лондонския парламент. Той ще се ограничи само с „препоръка“, която ще бъде представена едновременно в ООН, Австралия и Нова Гвинея.

 

 

Комитетът, към който бе кооптиран сър Питър Рампоул в качеството на експерт по елементарна психология, изслуша поред Крепс, Поп, Уили, съпрузите Грийм и разни други антрополози, които бяха имали възможност да проучат поведението на тропите след тяхното пристигане в Лондон.

Отначало изглеждаше, че у тропите сякаш не може да се открие никакъв признак на религиозен дух. Без да става и дума за изкуство или наука, те не използуваха никакви фетиши, амулети, татуировки и танци, нито пък извършваха каквито и да било ритуали. Те погребваха мъртвите си, но това вършат и редица други животни, повечето от които заравят даже и екскрементите си, следвайки атавистичния инстинкт да избягват опасностите от гниенето или за да прикриват слелите си. Никакъв погребален ритуал не бе наблюдаван при тропите.

Те не проявяваха ни най-малък признак на стремеж към канибализъм. Не се ядяха помежду си и никога не бяха правили опит да отвлекат или привлекат човек с подобно намерение. Даже и спрямо папуасите, към които незабавно проявиха антипатия, не показаха такива желания.

След тези разочароващи констатации помолиха сър Питър Рампоул да проучи подробно, заедно със сър Артър, различните показания, с цел, ако е възможно, да открият някой по-насърчителен признак. Без да бъде абсолютно недвусмислен, сър Кенет предупреди психолога, че откриването на подобен признак е извънредно желателно, без това обаче да означава, че искат от него дори най-малкото изкривяване на истината.

На следващото заседание сър Питър съобщи, че един твърде многозначителен факт бие на очи в показанията, които сър Артър и той внимателно са проучили.

— Това е канибализмът — каза той. — Човекоядството, даже в много редките случаи, когато има за главна цел да задоволи глада или лакомството, си остава винаги по същество ритуален обичай.

Наистина жалко е, че у тропите не бе открито никакво влечение към човекоядство.

За щастие папуасите не са проявили към тях същата деликатност. Те са яли тропи тайно няколко пъти.

Трябва да обърнем внимание на този факт: яли са ги тайно.

Щом са ги яли тайно, значи, папуасите са искали или да скрият от белите това, или да не допуснат присъствието на бели при извършването на ритуалите и церемониите, с които те придружават своите угощения.

Те нямаше да се крият, ако са смятали, че се угощават с обикновен дивеч. Следователно трябва да се допусне, че са се отдали на канибализъм и са яли не животни, а хора.

Сър Питър Рампоул помълча няколко секунди и продължи:

— Това е само един белег. Разбира се, ние не можем да се осланяме на инстинкта на папуасите повече, отколкото на точните наблюдения, провеждани в течение на шест месеца от изтъкнати научни работници.

Но нашият разум още по-малко ни дава право да пренебрегваме този факт. Трябва да имаме пред вид индикациите, дадени ни от инстинкта на тези хора, които са много по-близо от нас до първобитните прояви на човешката мисъл и които поради това по-добре от нас могат да видят у други същества едва появилите се наченки на човешкото.

Ето защо моето мнение е, че сме изпуснали, без да можем да го разпознаем, някакъв първичен белег за религиозен дух, който не е убягнал от папуасите.

Ние със сър Артър имаме смътна представа за този белег. Но за потвърждение ще трябва да поискаме да се уточнят някои страни от показанията, които чухме.

Той добави, че смята да получи тези уточнения от своя уважаем колега геолога Крепс. Крепс, каза той, е наблюдавал тропите, от една страна, с точността на учен, а, от друга страна, без предубежденията, присъщи на зоолога или антрополога. Никое свидетелско показание, увери ги той, не може да бъде по-обективно.

Ето защо на следващото заседание изслушаха още веднъж Крепс.

Сър Питър го попита дали папуасите са се нахвърляли по един и същи начин върху тропите от скалите, както върху тропите от резервата.

Крепс отговори, че не: папуасите се насочили само към тропите от скалите. Той призна, че това е странен факт, тъй като питомните тропи са им били под ръка. Никакъв надзор от страна на белите, уточни той, не би могъл да ги затрудни, поне първия път.

Сър Питър попита след това дали при първите посещения в скалите е било намерено много пушено месо в пещерите.

Крепс каза, че са намерили много малко.

— Ние мислим — каза сър Питър — че опушват месото, за да го запазят.

— И ние мислехме така отначало. По след това не можахме да установим, че го запазват. Те ходят на лов при нужда и веднага изяждат убития дивеч.

— Сигурни ли сте, че опушват месото, без да го пекат?

— Абсолютно! — отговори Крепс. — Не можахме да накараме нашите тропи да изядат нито едно парче печено месо. Отвращават се. Истинско угощение за тях е само съвсем суровото месо.

— Защо тогава го опушват, щом не е нито за вкус, нито за да го запазят?

— Право да ви кажа, съвсем не знам. Но всъщност вярно е, че беше съвсем странно. Тропите от скалите никога не изяждаха и хапка месо, без да го окачат предварително поне за един ден над огъня. Те постъпваха по същия начин даже и с шунката, която им давахме, сякаш искаха да бъдат сигурни, че е опушена както трябва. Тропите от резервата обаче лакомо изгълтваха всяко сурово месо, което им давахме, без да се безпокоят за нещо.

— И никакви ли заключения не направихте?

— Боже мой — отговори Крепс — често се случва пленени животни бързо да загубят някои навици, даже и инстинктивни, които са имали, когато са живели на свобода.

— При това — каза сър Питър — ето няколко факта, които са странни по само себе си, но стават още по-странни, когато се съпоставят.

Първо, тропите предпочитат съвсем суровото месо. Второ, въпреки това обаче тропите от скалите внимателно го прекарват през огън, но не за да го запазят. Трето, питомните тропи веднага изоставят този обичай. Четвърто, папуасите ядат първите, а пренебрегват вторите.

Нали вие — попита той Крепс — казахте за питомните тропи: „Прибрахме всички робски души“?

— Вярно — отговори със смях Крепс.

— Нека сега — каза сър Питър — се поставим на мястото на папуасите. Те имат пред себе си странни същества, полумаймуни, получовеци. Една част от тях са горди, милеят за своята независимост. Те изпълняват ритуал, в който папуасите виждат нещо повече от инстинкт или предпочитание, виждат първобитно обожаване на огъня, дан на неговата магическа мощ да пречиства и променя.

Другата част, лекомислени и безгрижни индивиди, се отказват от свободата срещу малко сурово месо. Изоставени сами на себе си, те незабавно се отказват от обичай, който са изпълнявали като подражание, а не по инстинкт — още по-малко по разум. И нашите папуаси не се излъгват: първите те считат за хора, другите — за маймуни.

И ние смятаме, че са прави. От този народ, на границата между човека и животното, не всички са преминали еднакво разделната линия. Но достатъчно е, по наше мнение, само неколцина да са я преминали, за да бъде заедно с тях приет целият вид в лоното на човечеството.

— Впрочем — поверително каза по-късно сър Артър Дрейпър на сър Кенет — колко ли от нас щяха да имат правото да се наричат човеци, ако трябваше сами, без ничия помощ, да преминат тази граница?

 

 

„Комитетът Съмър“ докладва, че тъй като тропите проявяват чрез ритуал на обожаване на огъня признаци на религиозен дух, те трябва да бъдат приети в човешкото общество.

В доклада се добавяше, че поради крайната първобитност на този народ трябва да се вземат мерки да бъде той защитен както от себе си, така и от външни действия. Комитетът съветваше да се изработи специален статут, който да се предложи от Великобритания на Австралия и Нова Гвинея под контрола на Обединените народи.

Всички предложения бяха приети с голямо мнозинство и вечерта след гласуването въздишка на дълбоко облекчение разтърси голямото семейство на английската текстилна индустрия.