Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (37)

Тридесет и пета глава
Награда за доблест

Чест е за красавицата

да я спечели най-добрият меч.

Палатинският граф

Когато Куентин пристигна в Перон, там заседаваше съвет, чийто изход го засягаше много по-дълбоко, отколкото би могъл да допусне; съветът се състоеше наистина от такива знатни лица, с които той не можеше да има нищо общо; но въпреки това решението им щеше да окаже неочаквано влияние върху неговата съдба.

След случката с пратеника на Дьо ла Марк крал Луи не пропусна ни една възможност да затвърди възстановеното добро разположение на херцога и се съвещаваше сега с него или по-точно изслушваше желанието му за броя и вида на войските, с които ще участва в общия им поход срещу Лиеж. Той разбираше ясно, че Шарл предпочита един малък отряд от знатни французи, които биха приличали по-скоро на заложници, отколкото на съюзници; но си припомни съвета на Кревкьор и се съгласяваше с готовност на всяко предложение от страна на Шарл, сякаш то съвпадаше напълно със собствените му намерения.

Кралят не пропусна все пак случая да се възнагради за своята отстъпчивост, като прехвърли отмъстителността си върху Ла Балю, чиито съвети го бяха подмамили да се довери така безусловно на Бургундския херцог. Тристан, натоварен да отнесе заповедите за придвижване на френския отряд, получи и поръчението да отведе кардинала в замъка Лош и да го затвори в една от железните клетки, които — както се разправяше — били негово собствено изобретение.

— Нека опита сам изкуството си — каза кралят. — Той е служител на светата църква… и не можем да пролеем кръвта му. Но, Пасха Господня! През следващите десет години той ще има епархия с такива недостъпни граници, които ще го възмездят за малкото й пространство!… И погрижи се войските да дойдат веднага.

Възможно е Луи да се е надявал, че с тази отстъпчивост ще отклони по-неприятното условие, което херцогът поставяше за помирението им. Но ако наистина е мислел така, той се е заблуждавал жестоко за нрава на своя братовчед. Защото надали е имало на този свят по-упорит човек от Шарл Бургундски, особено когато биха му поискали да отмени решение, което е взел поради ненавист, мъст или предполагаема обида.

Щом изпратиха нарочните гончии, за да свикат избраните помощни войски, херцогът покани Луи да даде публично съгласието си за брака между Орлеанския херцог и Изабел дьо Кроа. Кралят се съгласи с дълбока въздишка и на това искане, като направи само леката уговорка, че ще трябва да се съобразят с желанието и на самия Орлеански херцог.

— Не пропуснахме да сторим това — отвърна Шарл Бургундски. — Кревкьор вече поговори с херцога и колкото и да изглежда странно, Негово височество бил толкова равнодушен към честта да получи ръката на една кралска дъщеря, че сметнал предложението да се ожени за графиня Дьо Кроа като най-голямо бащинско благоволение от ваша страна.

— Той е един невъзпитан неблагодарник — каза Луи. — Но всичко ще стане така, както желаете вие, драги братовчеде; стига да го постигнете със съгласието и на двете страни.

— Не се тревожете за това! — заяви херцогът.

Само няколко минути след този разговор Орлеанският херцог и графиня Дьо Кроа, придружавана, както и по-рано, от графиня Дьо Кревкьор и игуменката на урсулинките, се явиха пред двамата владетели, за да чуят от устата на Шарл Бургундски (без никакво възражение от страна на Луи, който присъстваше мълчалив и сърдит на това свое унижение), че двамата владетели са решили да затвърдят чрез женитбата им вечния съюз, които трябва да съществува занапред между Франция и Бургундия.

Орлеанският херцог успя с голяма мъка да потисне радостта, която изпита при това предложение, защото би било неудобно да я прояви в присъствието на краля; и само обичайното страхопочитание към Луи му помогна да сдържи възхищението си и да отговори просто, че „дългът му повелява да предостави избора на своя владетел“.

— Любезни Орлеански братовчеде — каза важно и намусено Луи, — щом трябва да говоря по такъв неприятен въпрос, излишно е да ви припомням, че преценката ми за вашите достойнства ме накара да ви избера за съпруг на собствената си дъщеря. Но щом моят бургундски братовчед смята, че като уреди другояче бъдещето ви ще има най-сигурен залог за приятелството между своята и моята държава, аз държа толкова много и на едната, и на другата, та не мога да не им пожертвам собствените си надежди и желания.

Орлеанският херцог коленичи и целуна — за пръв път искрено и с благодарност — ръката, която кралят му подаде, като отвърна глава. Всъщност и той, както всички присъстващи, видя в неохотно даденото съгласие на този съвършен лицемер, който дори не се опита да скрие неудоволствието си, само един държавнически жест на крал, приел да се откаже от своя любим план и да жертва бащинските си чувства само по политическа необходимост и в интерес на своята държава. И Шарл дори се почувства затрогнат, а сърцето на Орлеанския херцог се сви от угризение за неволната радост от развалянето на годежа с принцеса Жана. Ако знаеше колко жестокото проклинаше кралят и как мислеше да му отмъсти, сигурно не би се чувствал толкова виновен.

След това Шарл се обърна към младата графиня, на която съобщи грубо и рязко решението да я омъжи като факт, който не допуска отлагане или колебание; и добави, че това е прекалено благосклонна награда за неотдавнашното й непокорство.

— Ваше височество — каза Изабел, като събра цялата си смелост, — аз съблюдавам заповедите на ваша светлост и им се подчинявам… Но…

— Стига, стига — прекъсна я херцогът. — Останалото ще уредим ние… Ваше величество — продължи той към краля — участва тази сутрин в лов на глиган; какво ще кажете, ако излезем следобед на лов за вълци?

Младата графиня видя, че трябва веднага да вземе решение.

— Ваше височество не ме разбра — започна тя плахо, но все пак достатъчно високо и твърдо, за да привлече вниманието на херцога, който иначе непременно би отказал да я изслуша, като знаеше какво има да чуе — Моето покорство се отнася само до онези земи и владения, които прадедите на ваша светлост са дали на моите и които аз връщам на бургундския дом, ако моят сюзерен смята, че непокорството ми в случая отнема правото ми да ги притежавам.

— Ах, свети Георги! — извика херцогът и тупна гневно с крак. — Знае ли тази глупачка пред кого се намира… и на кого говори?

— Господарю — отвърна Изабел, без да се смути, — аз се намирам пред моя сюзерен и при това, убедена съм, пред моя справедлив сюзерен. Ако ме лишите от моите имения, ще си вземете обратно всичко, което вашите прадеди щедро са ни подарили, и ще скъсате единствените връзки между нас. Не вие сте създали нещастното ми изстрадало тяло, а още по-малко душата, която му дава живот… Тях аз съм решена да подаря на бога в манастира на урсулинките, под ръководството на светата майка игуменка.

Мъчно можем да опишем смайването и яростта на херцога, освен ако я сравним с изненадата на сокол, пред който гълъб би размахал заплашително криле.

— А ще ви приеме ли светата майка без издръжка? — запита презрително той.

— Ако тя ощети с това своя манастир — каза мадам Изабел, — аз съм убедена, че между благородните приятели на нашия род ще се намерят хора, готови да помогнат на осиротялата му представителка.

— Всичко това е лъжа! — извика херцогът. — Жалък предлог да се прикрие някаква тайна и недостойна любов… Тя ще бъде ваша, Орлеан, дори ако се наложи да я завлека лично до олтара.

Графиня Дьо Кревкьор, винаги смела, уверена в заслугите на съпруга си и в благосклонността на херцога към него, не можа да се сдържи.

— Господарю — каза тя, — вашият гняв ви увлича да говорите така, както не ви подобава… Никой не може да разполага с ръката на една благородница против волята й.

— Както не подобава на християнски принц — добави игуменката — да се противопостави на една благочестива душа, разбита от мъките и преследванията на този грешен свят, да стане Христова невеста.

— Освен това — обади се Дюноа — и моят Орлеански братовчед не може да приеме, като честен човек, едно предложение, срещу което дамата така явно се противопоставя.

— Ако ми се даде време — започна лекомисленият Орлеански херцог, явно омагьосан от красотата на Изабел — да се представя пред графинята в по-благоприятна светлина…

— Господарю — прекъсна го Изабел, чиято твърдост се засилваше сега от насърчението на всички присъстващи, — това е безполезно… Аз съм твърдо решила да отклоня този брак, макар че той е за мене чест, каквато не заслужавам.

— А пък аз не мога да чакам, докато ви хрумне някой нов каприз… — каза Бургундският херцог. — Ваше величество, тази дама ще разбере веднага, че няма друг изход, освен да се подчини.

— Но не и в моя полза, ваша светлост — отговори принцът, разбрал, че ако се възползва от упорството на херцога, само ще се унизи пред всички. — За един френски принц е достатъчен дори един публичен отказ. Той не може да настоява повече.

Херцогът стрелна яростно с поглед най-напред Орлеанския херцог, след това краля; и като съзря в изражението на Луи тайно тържество — въпреки усилието му да го прикрие, — още повече се ядоса.

— Пиши — обърна се той към секретаря си — заповедта за конфискация и затвор срещу тази непокорна и нахална жена! Ще отиде в Цухтхауз, в изправителния дом, при ония, които й съперничат по безсрамие!

Всички в залата зашумяха.

— Ваша светлост — започна граф Дьо Кревкьор, изразявайки общото чувство — трябва по-добре да обмисли този въпрос. Ние, вашите верни васали, не можем да допуснем подобно опозоряване на бургундското благородничество и рицарство. Ако графинята е виновна, нека бъде наказана… но така, както подобава на нейния ранг, както и на нас, свързани кръвно или по сватовство с нейния род.

Херцогът замълча за миг и загледа съветника си право в лицето, както бик, принуден от говедаря да се отклони от пътя, който си е избрал, размисля дали да се подчини или да се нахвърли на водача си и да го преметне във въздуха. Обаче благоразумието надделя над яростта му… Той видя, че Кревкьор изразява общото мнение… Уплаши се да не би Луи да се възползва от недоволството сред васалите му, а навярно — тъй като беше по-скоро груб и буен, отколкото зъл — и се засрами от собственото си позорно предложение.

— Имаш право, Кревкьор — каза той. — Изказването ми беше прибързано. Ще й отредим участ според рицарските правила. Бягството й в Лиеж даде повод за убийството на епископа. Който отмъсти най-храбро за това злодеяние и ни донесе главата на Арденския глиган, ще има право да поиска от нас ръката й; ако тя я откаже и на него, ще можем поне да го наградим с владенията й, като предоставим на неговото великодушие да й отпусне каквото желае за издръжка в манастира.

— Не! — възрази графинята. — Припомнете си, че аз съм дъщеря на граф Рейнолд… стария, храбър и верен служител на вашия баща. Нима ще ме дадете в награда на най-добрия главорез?

— Вашата прабаба — отвърна херцогът — е била завоювана на турнир… а за вас ще се бият в истинска битка. И от уважение към паметта на граф Рейнолд победителят трябва да бъде благородник от безукорен род, с неопетнено име. Но дори да е най-бедният воин, изтеглил някога меч, ще има право да поиска ръката ви. Кълна се в свети Георги, в херцогската си корона и в ордена, който нося!… Е-е, господа — добави той, като се обърна към присъстващите благородници, — това е, струва ми се, в съгласие с рицарските закони?

Възраженията на Изабел потънаха в общото радостно одобрение, сред което се чу гласът на стария лорд Крофорд, който съжаляваше, че годините не му позволяват да се състезава за такава прекрасна награда. Херцогът бе възнаграден с всеобщи ръкопляскания и гневът му постепенно стихна като придошла река, която се прибира в естественото си русло.

— А ние, на които съдбата е дала вече съпруги — каза Кревкьор, — само отстрана ли ще наблюдаваме славното състезание? Това не съответства на моята чест, защото и аз съм дал обет да си разчистя сметките с оня зъбат звяр Дьо ла Марк.

— Тогава смело напред, Кревкьор! — извика херцогът. — Спечели я и щом не можеш да я вземеш сам, подари я на когото искаш… На племенника си граф Стефен например.

— Grand merci^[1], господарю — каза Кревкьор. — Ще се постарая да се отлича в битката; и ако съдбата ми се усмихне, Стефен ще има да се състезава по красноречие с майката игуменка.

— Надявам се, че френските рицари не се изключват от това почтено състезание? — попита Дюноа.

— Пазил ме Бог от такова нещо, храбри Дюноа — отговори херцогът. — Ако не за друго, то поне за да видя как ще се проявите. Но — добави той — при все че нямам нищо против мадам Изабел да се омъжи за французин, граф Дьо Кроа трябва да стане бургундски поданик.

— Стига, стига! — каза Дюноа. — Лявата страна на моя герб няма да се украси с короната на Дьо Кроа… Аз съм и ще си умра французин. Но при все че не ще получа земите й, пак ще се сражавам за прекрасната дама.

Балафре не смееше да се обади в такова събрание, само си промърмори полугласно:

— Е-е, Сондърс Супълджо, докажи, че си бил прав!… Ти предричаше, че родът ни ще преуспее чрез женитба, а никога не си имал по-добър случай да удържиш думата си.

— Само за мене никой не помисли, макар да съм сигурен, че ще ви отнема наградата — намеси се Льо Глорийо.

— Имаш право, мъдри приятелю — каза Луи. — Щом става дума за жена, най-големият глупак има най-много изгледи за успех.

Докато владетелите и благородниците се шегуваха така за съдбата и, игуменката и графиня Дьо Кревкьор се стараеха напразно да утешат Изабел, която бе напуснала с тях заседателната зала. Игуменката я уверяваше, че светата Дева не ще допусне да се осуети изпълнението на искрен обет, даден на света Урсула; а графиня Дьо Кревкьор й нашепваше по-земната утеха, че никой истински рицар, победил в предложеното начинание, не ще се възползва против волята й от обещанието на херцога; освен това щастливият победител може да бъде и човек, който ще заслужава нейното благоволение и ще я примири с решението на херцога. И любовта, като отчаянието, се лови за сламка; колкото слаба и смътна да беше надеждата, подсказана с този намек, графиня Изабел вече не плачеше така горчиво, след като поразмисли по него.^[2]