Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (13)

Единадесета глава
Залата на Роланд

Купидона сляп рисуват… вижда ли пък Хименей?

Може би през очилата, подарени от бащи,

от приятели и опекуни, просто вижда той

само замъци и злато, тежък накит и имот,

може би в представите му само зестрата блести

с някаква неизчислима стойност…

Заслужава най-дълбоко да помислим по това.

„Мъките в натрапен брак“^[1]

Макар че беше най-властолюбив от всички европейски владетели, Луи XI се стремеше само към действителните изгоди от властта; и макар че много добре знаеше, а понякога и изискваше да му оказват дължимата почит, обикновено беше крайно равнодушен към етикета и външния блясък.

Ако беше с по-здрави морални устои, непринудеността, с която канеше на трапезата си свои поданици — а понякога и сам сядаше на тяхната, — би му спечелила голяма популярност; но дори такъв, какъвто беше, свойското му държане изкупваше много от пороците в очите на ония негови поданици, които не бяха особено изложени на неговите подозрения и мнителност. Le tiers état, тоест френското гражданство, достигнало голямо охолство и значение в царуването на този мъдър владетел, го почиташе, макар че не го обичаше; а само като се уповаваше на неговата опора, Луи можеше да устоява срещу омразата на благородниците, които разбираха, че той унизява достойнството на френската корона и нарушава собствените им привилегии с пренебрежението си към външните форми, посрещано с радост от гражданите и простолюдието.

С търпение, което повечето владетели биха сметнали унизително, и дори с удоволствие, френският монарх дочака телохранителя си да задоволи своя здрав младежки апетит. Но Куентин имаше навярно, достатъчно усет и благоразумие да не поставя кралското търпение на твърде продължително изпитание; всъщност той прояви неведнъж желание да прекъсне яденето, обаче Луи не му позволи.

— По очите ти виждам — каза добродушно той, — че си готов да вървиш напред. Продължавай… Господ и свети Денис да ти са на помощ!… Карай! Мене слушай: ядене и молитва (той се прекръсти) никога няма да навредят на добър християнин. Изпий и чаша вино; но се пази от каната… Тая слабост имат и твоите земляци, и англичаните, които без нея щяха да са най-добрите войници на света. Измий се сега… Не забравяй молитвата за след ядене и тръгни с мене.

Куентин изпълни нареждането, след това през цял лабиринт от нови коридори се озова отново в залата на Роланд.

— Помни добре — каза властно кралят, — ти не си напускал този пост… Това ще казваш на вуйчо си и на другарите си; а с това нещо ще вържеш заповедта за паметта си. (И метна на рамото му една скъпа златна верижка.) Аз не обичам да се докарвам, но тези, които ми са верни, могат винаги да се кичат с най-скъпи накити. Ако такава верижка не свърже езика, моят побратим Отшелника си има една муска, с която непременно ще излекува бъбривеца. Внимавай сега… никой освен Оливие и мене не бива да влезе тази вечер тук; но от тази или от другата врата — а може би и от двете — ще влязат дами. Ако те запитат нещо, ще им отговаряш, но накратко, защото си на пост. Не бива нито да ги питаш, нито да започваш разговор. Само слушай какво ще си приказват. Ушите и ръцете ти принадлежат на мене… аз те купих телом и духом. Затова каквото чуеш, трябва да го помниш, докато ми го съобщиш, след това да го забравиш. Или не: ще се държиш като шотландски новобранец, току-що пристигнал от родните си планини и ненаучил още нашия християнски език… Да, така ще бъде най-добре. Ако те заприказват, няма да отговаряш… И за тебе е по-лесно, и ще им дадеш възможност да разговарят, без да обръщат внимание на присъствието ти. Разбра ме, нали?… Сбогом. Бъди бдителен и знай, че съм ти приятел.

Щом изрече тия думи, кралят изчезна зад тежките гоблени, като остави Куентин да размишлява за видяното и чутото. Младежът се намираше в положение, при което е по-приятно да гледаш напред, отколкото назад; защото мисълта, че го бяха оставили в засада — както стрелец дебне елен, — за да отнеме живота на благородния граф Дьо Кревкьор, съвсем не го възхищаваше. Вярно беше, че мерките на краля изглеждаха само предпазни и отбранителни; но сигурен ли беше, че няма да му заповядат направо да нападне? Това би значило да изпадне в едно пренеприятно положение, защото за него беше ясно, като знаеше нрава на своя господар, че ще бъде гибелно да откаже. А честта му подсказваше, че е позорно да приеме. Той отклони вниманието си от тези мисли с мъдрата утеха, която младежите така често възприемат, когато предчувстват опасност: че има достатъчно време да помисли какво ще прави, когато бедата наистина настъпи, защото доста е на всеки ден злобата му.^[2]

За Куентин беше още по-лесно да се възползва от това успокоително разсъждение, защото последните заповеди на краля му даваха възможност да мисли за нещо по-приятно от собственото си положение. Една от личностите, на които трябваше да посвети вниманието си, щеше да бъде навярно дамата с лютнята; и той наистина си обеща мислено да изпълни поне част от кралското поръчение: да слуша внимателно всяка дума, изречена от устните й, за да узнае дали тя говори така прекрасно, както пее. Но със същата искреност се закле, че не ще предаде на краля нито една нейна дума, която би могла да й навреди.

Сега вече нямаше опасност да задреме на поста си. Всеки полъх на ветреца, който се промъкваше през дървените решетки и разлюляваше старинните гоблени, му подсказваше сякаш приближаването на тази, коя го той очакваше. Накратко казано, Куентин изпитваше тайнствения трепет и нетърпение, които винаги придружават, а твърде често и пораждат любовта.

Най-после една врата наистина скръцна и издрънча (защото в петнадесетия век и дворцовите врати дори не се отваряха така безшумно както нашите); но уви, не откъм онзи край на залата, отгдето бе чул лютнята. Вратата все пак се отвори и една жена, последвана от други две, на които даде знак да останат отвън, влезе в залата. От накуцването, което пролича съвсем ясно, докато тя вървеше през дългата зала, Куентин позна принцеса Жана и веднага й отдаде чест, като наведе оръжието си, когато тя мина край него. Принцесата му поблагодари с леко кимване и той можа да види лицето й по-ясно, отколкото го бе видял сутринта.

Много малко нещо в чертите на нещастната принцеса изкупваше грозотата на фигурата и походката й. Всъщност, макар и некрасиво, лицето й съвсем не беше неприятно; а големите сини очи, приковани винаги към земята, имаха кротко, търпеливо, страдалческо изражение. Лицето й беше прекалено бледно, с жълтеникав оттенък, признак на недобро здраве; при все че имаше равни бели зъби, бледните тънки устни бяха съвсем неприятни. Разкошната руса коса беше прекалено светла, с почти синкави отсенки; а камериерката й, която смяташе сигурно тежките коси на господарката си за особено красиви, не бе оправила много положението, като ги бе навила на букли около бледото лице, на което те придаваха една почти призрачна безжизненост. За да влоши още повече нещата, тя й бе избрала наметка от бледозелена коприна, в която принцесата приличаше наистина на привидение.

Докато Куентин гледаше това странно видение с любопитство и състрадание, каквото то пробуждаше с всяко свое движение, от горния край на залата влязоха още две дами.

Едната беше младата девойка, която Луи бе повикал да му донесе плодове, докато Куентин закусваше в оная незабравима сутрин в Кралската лилия. Обвита сега в тайнственото було на нимфата с лютнята, тази благородна наследница на богато графство (за каквато я смяташе Куентин) му се стори много по-красива, отколкото по времето, когато предполагаше, че е дъщеря на някакъв дребен кръчмар, принудена да прислужва на богат и своенравен стар търговец. Той се чудеше сега каква магия му бе попречила да отгатне веднага нейния ранг. Тя беше облечена пак съвършено скромно, в дълбок траур, без никакви украси. Дългият чер креп беше отметнат назад, така че лицето оставаше открито; но сега, когато знаеше коя е, Куентин намираше нова прелест в нейната осанка, незабелязано досега достойнство в походката, а в правилните черти, нежния тен и блестящи очи — едно съзнателно благородство, което подчертаваше още повече красотата й.

Дори пред страх от смъртно наказание Дъруърд не би се поколебал да поздрави тази красавица и другарката й така, както бе постъпил пред кралската дъщеря. Те приеха поздрава като жени, свикнали с подобна почит, и кимнаха учтиво; но на Куентин се стори — или може би това беше само младежка самоизмама? — че по-младата от двете дами се поизчерви, наведе поглед и сякаш едва видимо се смути, докато отговаряше на отдадената чест. Може би бе познала дръзкия си непознат съсед от Кралската лилия; а дали това смущение изразяваше неудоволствие? Ето кое той нямаше никаква възможност да разбере.

Другарката на младата графиня, също така в дълбок траур, беше на оная възраст, когато жените държат особено да запазят славата си на красавици, макар красотата им да е започнала отдавна да повяхва. Но все още можеше да се отгатне някогашният й чар; а от държането й личеше, че тя помни миналите си победи и не се отказва от намерението за бъдещи завоевания. Беше висока и стройна, малко надменна може би, но на поздрава на Куентин отвърна с любезно-снизходителна усмивка и в следния миг прошепна нещо на ухото на младата си другарка, която се обърна към войника, за да изпълни сякаш желанието на по-възрастната, и отговори, без да вдигне поглед. Куентин предположи, че забележката се е отнасяла до неговата външност и, кой знае защо, се зарадва, загдето тази, която би трябвало да го погледне, намери за излишно да провери лично истинността на казаното. Може би помисли, че между него и младата дама се бе установила вече някаква тайнствена връзка, придаваща значение и на най-незначителната дреболия.

Тази мисъл трая само миг, защото вниманието му се отклони към срещата между принцеса Жана и двете чужденки. Тя ги дочака, без да направи нито стъпка към тях, като съзнаваше навярно, че движението я загрозява; а когато отговори стеснително на приветствията им, по-възрастната дама, която явно не знаеше пред кого се намира, заговори така, сякаш срещата беше чест не за нея, а за принцесата.

— Радвам се, мадам — започна тя със снизходително насърчителна усмивка, — че ни позволиха най-после да се срещнем с такава знатна личност, каквато изглеждате. Трябва да призная, че племенницата ми и аз не можем да се похвалим с особено гостоприемство от страна на крал Луи… Не, племенничке, не ме дърпайте за ръкава… Аз виждам в погледа на тази млада дама съчувствие към нашето положение… Откакто сме тук, мадам, с нас се отнасят малко по-добре, отколкото със затворници; след като ни увещаваха да предоставим интересите и личността си под закрилата на Франция, негово християнско величество ни настани отначало в някаква жалка странноприемница, а сега в тоя стар замък, отгдето ни е позволено да излизаме скритом привечер, като че сме прилепи или бухали и появата ни денем може да се сметне за зла прокоба.

— Много съжалявам — заговори принцесата, като заекваше от стеснение при този неочакван обрат в разговора, — че не можехме да ви посрещнем досега според ранга ви… Но племенницата ви, надявам се, е все пак доволна?

— Много… много повече, отколкото бих могла да изразя това с думи — отговори младата графиня. — Аз търсех само безопасност, а намерих в добавък самота и уединение. Самотата в по-раншното ни жилище и още по-голямото уединение, в което се намираме сега, увеличават в моите очи благоволението, проявявано от краля към нас, нещастните бегълки.

— Млъкнете, глупава племенничке; — възмути се по-възрастната дама. — Да поговорим поне веднъж свободно, щом сме само жени… казвам само, защото хубавото войниче е просто статуя; не мръдва, а навярно и не знае да говори, поне на някой културен език… И така, щом сме сами с тази дама, ще призная, че надали съм съжалявала за нещо в живота си така, както за това идване във Франция. Аз очаквах великолепно посрещане, турнири, конни състезания, тържествени шествия, празненства; а намерих само мрак и самота! Най-доброто общество, което кралят ни представи, беше един скитник циганин, чрез когото трябваше да поддържаме връзка с нашите приятели във Фландрия… Може би кралят възнамерява да ни държи тук до края на живота ни и да заграби нашите владения, след като старинният род Дьо Кроа изчезне. Бургундският херцог не беше толкова жесток. Той предлагаше на племенницата ми да я омъжи, макар че съпругът беше лош.

— Бих предпочела монашеско було пред лош съпруг — каза принцесата, като намери с мъка възможност да прекъсне словоохотливата дама.

— Всеки желае да има поне възможност за избор, мадам — отвърна веднага по-възрастната дама. — Бог ми е свидетел, че се грижа само заради племенницата си; аз съм се отказала отдавна от мисълта да се омъжа. Виждам, че се усмихвате, но, кълна ви се, че е така… Това не оправдава, разбира се, краля, който по държане и външност напомня повече стария гандски банкер Мишо, отколкото наследник на Карл Велики.

— Моля ви се! — прекъсна я почти строго принцесата. — Не забравяйте, че говорите за баща ми.

— За баща ви? — отвърна изненадано бургундката.

— За баща ми — повтори с достойнство принцесата. — Аз съм Жана Френска… Но не се страхувайте, мадам — продължи тя с присъщия й кротък тон, — вие нямахте намерение да ме обидите и аз не ви се сърдя. Разчитайте на влиянието ми да направя всичко, каквото мога, и за вас, и за милата млада дама. За съжаление мога да направя твърде малко; но с готовност ви го предлагам.

Дълбок и почтителен беше реверансът, с който графиня Амлин дьо Кроа — така се наричаше по-възрастната дама — прие така любезно предложената закрила. Тя живееше отдавна в княжески дворове, знаеше отлично етикета и твърдо поддържаше установеното правило на царедворците от всички времена да разговарят помежду си за пороците и глупостта на господаря си или за неправдите и пренебрежението, които са претърпели от него, но никога не си позволяваха подобни изказвания пред самия владетел или пред някой член от семейството му. Затова мадам Дьо Кроа беше ужасно смутена, загдето си бе позволила да говори така непочтително пред дъщерята на Луи и би изказала безброй съжаления и извинения, ако не бе принудена да замълчи и да се успокои, след като принцесата я помоли с любезност — която в устата на една кралска дъщеря прозвуча като заповед — да не добавя нито дума за оправдание или обяснение.

След това принцеса Жана седна с царствено достойнство и настоя гостенките да седнат от двете й страни, което по-младата изпълни с непресторена почтителна свенливост, а по-възрастната с престорено и подчертано смирение. Трите жени продължиха разговора си, но толкова тихо, та стражът не можеше да чуе думите им, а само забеляза, че принцесата оказва сякаш повече внимание на по-младата и по-интересна дама. Макар че говореше много повече, графиня Амлин привличаше по-малко вниманието на принцесата с пороя от приказки и ласкателства, отколкото младата й роднина с кротките си и скромни отговори на задаваните въпроси.

Разговорът между дамите не бе траял и четвърт час, когато вратата откъм долния край се отвори и в залата влезе мъж, наметнат с кавалерийски плащ. Като помнеше заповедта на краля и не искаше да го заловят втори път задрямал на пост, Куентин тръгна веднага към неканения гост, застана между него и дамите и го покани веднага да си отиде.

— По чия заповед? — запита презрително и изненадано непознатият.

— По заповед на краля — отвърна твърдо Куентин. — Затова съм поставен тук.

— Но не и за Луи Орлеански — каза херцогът, като свали плаща си.

Младежът се поколеба за миг; можеше ли да се наложи на първия принц от кралския дом, който скоро щеше да се сроди — както разправяха всички — със самото кралско семейство?

— Ваше височество стои толкова високо — отвърна той, — че не мога да се противопоставя на волята му. И се надявам Ваше височество да удостовери, че съм изпълнил дълга си, доколкото благоволихте да ми позволите.

— Върви по… Никой няма да те укори, войниче — отвърна Орлеанският херцог и отиде да изкаже почитанията си на принцесата със стеснението, присъщо на учтивостта му към нея.

— Обядвах с Дюноа — каза той — и щом разбрах, че в галерията на Роланд има гости, си позволих свободата да се присъединя към тях.

Руменината, която изби по бледите бузи на нещастната Жана и я разхубави за миг, доказваше, че присъствието на принца не й е безразлично. Тя побърза да представи: принца на двете дами Дьо Кроа, които му се поклониха с почитта, дължима на високия му ранг; а принцесата му посочи стол и го покани да се присъедини към разговора им.

Херцогът отказа да седне пред дами; но взе възглавница от един стол, сложи я в нозете на красивата млада графиня Дьо Кроа и седна така, че без да бъде неучтив към принцесата, отдаваше по-голям дял от вниманието си на прелестната й съседка.

Тази постъпка като че не оскърби годеницата, а по-скоро й хареса. Тя насърчаваше херцога в любезността му към хубавата чужденка, сякаш смяташе, че това положение е ласкателно за самата нея. Но макар и свикнал да търпи строгото иго на чичо си, когато биваше пред него, Орлеанският херцог имаше предостатъчно кралска кръв, която го подтикваше да следва своите наклонности винаги щом тази пречка не съществуваше, а тъй като високата титла му даваше право да пренебрегва обикновените церемонии и да минава незабавно към фамилиарност, похвалите му за красотата на графиня Изабел станаха толкова дръзки и волни — може би защото бе пил повечко от друг път у Дюноа, който не беше враг на Бакхуса, — че накрая заприлича просто на влюбен, забравил окончателно присъствието на принцесата.

Тонът на комплиментите, които той не скъпеше, радваше само едва личност от малкото общество; защото мадам Амлин вече предвкусваше честта да се сроди с първия принц от кралска кръв чрез брака му с младата й племенница, за която по рождение, красота и владения такъв честолюбив стремеж не беше недостижим, ако при преценяване на изгледите за успех не се вземат в съображение намеренията на Луи XI. Графиня Изабел слушаше неспокойно и стеснително любезностите на херцога, като отправяше от време на време умолителен поглед към принцесата, сякаш я молеше да й дойде на помощ. Но оскърбените чувства и стеснителността на Жана Френска не й позволяваха да направи усилие за повеждане на общ разговор; така че, като се изключат няколко учтиви възклицания от мадам Амлин, разговорът остана да се поддържа почти изключително от херцога с възторжено красноречие, вдъхновено от красотата на графиня Изабел дьо Кроа.

Не бива да забравяме, че имаше и още едно лице — пренебрегнатият страж, който видя как прекрасните му мечти се стопяват като восък на слънце, докато херцогът продължаваше с топлия си тенор своята пламенна реч. Най-после графиня Изабел дьо Кроа направи решително усилие да прекъсне тези ласкателства, особено неприятни поради мъката, която държането на херцога явно причиняваше на принцесата.

И като се обърна към нея, тя каза смирено, но твърдо, че първата милост, за която би помолила, е „Нейно височество да убеди Орлеанския херцог, че макар и да не се равняват по ум и държане на френските дами, бургундките не са толкова глупави, за да се радват на неуместни комплименти“.

— Огорчен съм, мадам — каза херцогът, като изпревари отговора на принцесата, — че желаете да отречете едновременно и красотата на бургундските дами, и искреността на френските рицари. Ако прибързваме и прекаляваме в изразяването на нашето възхищение, то е, защото ние любим, както се сражаваме, без да позволим на студеното размишление да се промъкне в гърдите ни, и капитулираме пред красотата също така бързо, както сразяваме храбростта.

— Красотата на нашите сънароднички — каза младата графиня е повече укор, отколкото си бе позволила досега към височайшия си поклонник — е така неподготвена да се стреми към победи, както храбростта на бургундците — да ги допусне.

— Уважавам вашето родолюбие, графиньо — отговори херцогът; — и не ще оспоря последната част от вашето изказване, докато някой бургундски рицар не ми предложи да го подкрепи с копие в ръка. Но за несправедливостта ви към очарователните дами във вашата родина ще се обърна направо към вас… Погледнете — посочи той едно голямо огледало, подарък (и то много рядък и скъп в ония дни подарък) от Венецианската република — и ми кажете, докато гледате, кое сърце би могло да устои пред чара, който виждате там?

Неспособна да издържа по-дълго пренебрежението на своя избраник, принцесата се облегна на стола си с въздишка, която веднага сепна херцога в романтичния му унес и накара мадам Амлин да запита дали Нейно височество не се е почувствала зле.

— Изведнъж ме заболя глава — каза принцесата, като се опитваше да се усмихне; — но нищо, ще ми мине.

Бледността й опровергаваше тези думи и мадам Амлин настоя да потърсят някого за помощ, защото принцесата можеше да припадне.

Като прехапа устни и изруга на ум глупавия навик да не си сдържа езика, херцогът изтича за камериерките на принцесата, които бяха в съседната стая; и след като дойдоха с обичайните лекарства, не му оставаше друго, освен като кавалер и благородник да им помогне да възстановят силите й. Гласът му, почти нежен от състрадание и угризения, се оказа най-доброто лекарство; а тъкмо когато припадъкът й вече отминаваше, в залата влезе кралят.