Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (28)

Двадесет и шеста глава
Срещата

Княжеска среща астрологът ще отбележи,

зловещо знамение, предвестник на беди,

като среща на Марс и Сатурн.

Старинна пиеса

Мъчно можем да решим предимство ли е или наказание задължението за владетелите — от уважение към своя ранг и достойнство — да ограничават чувствата и изказванията си в рамките на строг етикет, което не допуска никакви бурни или дори просто явни изяви на страсти и би могло да мине с право за най-голямо лицемерие, ако не беше всеизвестно, че тази престорена любезност е най-обикновен церемониал. Също така всеизвестно е, че щом наруши тези правила на церемониала, за да изкаже направо гнева си, владетелят се излага пред всички; както се случило с двамата именити противници Франсоа I и император Карл^[1], които се обвинили взаимно в лъжа и пожелали да разрешат спора си с двубой.

Шарл Бургундски, най-избухлив, най-нетърпелив, направо казано най-безразсъден принц в своето време, се чувстваше все пак окован от омагьосания кръг, който му предписваше най-дълбока почит към Луи, негов сюзерен и господар, благоволил да го удостои — него, васала на френската корона — със своето височайше посещение. Наметнат с херцогската си мантия, придружен от най-висшите си сановници, рицари и дворяни, той яздеше пред своята великолепна свита, тръгнала да посрещне Луи XI. Придворните му блестяха в злато и сребро; богатството на английския кралски двор беше изтекло в междуособиците между Йоркския и Ланкастърския род, а разкошът на Франция се ограничаваше от спестовността на владетеля; така че бургундският двор се отличаваше засега с най-голямо великолепие сред европейските дворове. Шествието на Луи беше, напротив, малобройно и сравнително бедно на вид; самият крал, със своя изтъркан плащ и висок калпак с иконички, подсилваше още повече този контраст. Когато херцогът, с парадна мантия и корона, скочи от своя боен жребец и застанал на едно коляно, предложи да задържи стремето, докато Луи слизаше от дребното си конче, зрелището беше направо смешно.

Приветствията между двамата владетели бяха, разбира се, толкова престорено любезни и ласкателни, колкото и неискрени. Но за херцога беше много по-трудно да спазва необходимото външно приличие в гласа, изразите и държанието си; докато за краля всички видове преструвки и измами бяха така естествени, че дори тези, които най-добре го познаваха, мъчно биха могли да различат кога се преструва и кога е искрен.

Най-точното сравнение (ако не беше недостойно за такива важни особи) би било да си представим краля като човек отлично запознат с навиците и особеностите на кучешкия нрав и решен по някакви лични съображения да се сприятели с огромен сърдит пес, който го гледа подозрително и е готов да се нахвърли върху му при най-малък знак на недоверие или неприязън. Песът ръмжи безгласно, ежи се и се зъби, но все още се стеснява да се нахвърли срещу натрапника, който изглежда така благ и доверчив, та го принуждава да понася едни съвсем неуспокоителни любезности, а в същото време да дебне най-малкия повод, за да сграбчи този приятел за гушата.

Кралят долавяше без съмнение — по променения глас, принуденото държане и резките движения на херцога, — че играта, с която се е заел, е твърде мъчна и може би се разкайваше, загдето я бе започнал. Но разкаянието беше закъсняло и сега на него не му оставаше вече нищо друго, освен да използва неподражаемата си ловкост, в която надали имаше съперник.

Държанието на Луи към херцога напомняше сърдечните излияния при искрено помирение с уважаван, и верен приятел, от когото е бил отчужден от временни, вече отминали и напълно забравени причини. Кралят се укоряваше, че не е предприел по-рано тази решителна стъпка, за да убеди своя мил и добър сродник с така проявеното доверие, че гневните недоразумения между тях са нищо пред спомена за добрия прием, който намерил тук, когато избягал от Франция, прогонен от баща си. Той припомни Бургундския херцог Филип Добрият, както обикновено наричаха бащата на Шарл, разказа безброй примери за бащинските му грижи.

— Струва ми се, братовчеде — продължи той, — че баща ви почти не правеше разлика между вас и мене. Спомням си как веднъж, когато се бях изгубил при лов, го чух да ви мъмри, загдето сте ме оставили в гората, сякаш не сте се погрижили за безопасността на по-голям брат.

Бургундският херцог имаше резки и сурови черти; и когато направи усилие да се усмихне от учтивост към изказаната от краля истина, лицето му придоби направо дяволско изражение.

„Кралю на лицемерите — каза в душата си той, — ако честта ми позволяваше да ти припомня как ти се отплати за всички благодеяния на нашия дом!…“

— Освен това, скъпи братовчеде — продължи кралят, — ако роднинството и признателността не са достатъчни да ни свържат, ние имаме и духовни връзки: нали съм кръстник на прелестната ви дъщеря Мари, която, обичам като собствените си дъщери; а когато божиите угодници (да бъде благословено името им!) ми дариха едно цветенце, което увехна за три месеца, вашият височайши баща го държа над светата купел и уреди кръщавката много по-разкошно и великолепно, отколкото бихме си позволили в Париж. Никога няма да забравя дълбокото, незаличимо впечатление, което великодушието на херцог Филип и вашето собствено, скъпи ми братовчеде, остави в моето разбито сърце на нещастен изгнаник!

— Ваше величество — започна херцогът, като правеше явно усилие да заговори — призна още на времето това свое незначително задължение с изрази, които са прекалено щедра отплата за проявеното от Бургундия гостоприемство, дължимо на господаря, направил честта да я посети.

— Припомням си думите, които имате предвид, любезни братовчеде — усмихна се кралят. — Казах, струва ми се, че в отплата за полученото благодеяние аз, бедният изгнаник, не мога да предложа нищо друго освен собствената си личност, съпругата и детето си… И мисля, че удържах обещанието си.

— Нямам намерение да оспорвам това, което Ваше величество благоволява да твърди — отвърна херцогът; — само че…

— Само че питате — прекъсна го кралят — как съм съгласувал делата с думите си… Ето как: тялото на малкия ми син Йоахим почива в бургундска земя… Сам аз се поставям тази сутрин безрезервно във ваша власт… А колкото до съпругата ми… струва ми се, братовчеде, като имам предвид колко време измина оттогава, че вие едва ли ще настоявате да държа на думата си и по отношение на нея. Тя е родена на ден Благовещение (той се прекръсти и промълви едно Ora pro nobis^[2]) преди петдесет години приблизително; но ако настоявате обещанието ми да бъде изпълнено буквално, съпругата ми е в Реймс и ще изпълни нарежданията ви.

Колкото и да беше разгневен от безочливия опит на краля да започне разговора в този дружелюбно свойски тон, Бургундският херцог не можа да се сдържи и се изсмя при странния отговор на своя сюзерен-чудак; но смехът беше рязък като обичайния му говор. След като се смя по-продължително и по-гръмко, отколкото тогава, както и сега, се смяташе за прието при подобни обстоятелства, той отвърна в същия тон, като отклони грубо честта да види кралицата, но изяви готовност да приеме най-голямата дъщеря на краля, прочута със своята красота.

— Щастлив съм, любезни братовчеде — отвърна кралят с една от честите си двусмислени усмивки, — че не спряхте милостивото си внимание върху по-малката ми дъщеря Жана. Защото иначе би трябвало да кръстосвате копия с братовчед ми Орлеанския херцог; а в случай на нещастие бих загубил и от едната, и от другата страна един добър приятел и любещ братовчед.

— О, не, височайши господарю — побърза да заяви херцог Шарл, — аз няма да попреча на Орлеанския херцог в пътя, който си е избрал par amours^[3]. Бих кръстосал копие с Орлеанския херцог само за едно право и красиво дело.

Луи съвсем нямаше намерение да се оскърби от този груб намек за недъга на принцеса Жана. Напротив, беше му почти приятно да открие, че херцогът е настроен да се забавлява с подобни груби шеги, на които кралят беше майстор и които (по тогавашното разбиране) го избавяха от сантиментално лицемерие. Затова той побърза да задържи разговора на това равнище; а Шарл, който чувстваше, че не може да се преструва на любещ и примирен приятел пред един монарх, с чиято злонамереност толкова често се бе сблъсквал и в чиято днешна искреност така силно се съмняваше, възприе лесно ролята на гостоприемен домакин към един весел гост; по този начин еднакво липсващите у тях добри чувства бяха заменени от външно любезни другарски отношения — присъщи на херцога поради откровеността и грубостта на характера му и особено приятни на Луи, който — свикнал да играе всякакви роли — намираше възможност да се прояви в най-подходящата: да изказва с язвително остроумие твърде груби мисли.

За щастие и двамата владетели успяваха да запазят на банкета в кметството на Перон същия тон, който беше нещо като неутрална почва и — както Луи веднага схвана — най-сигурно поддържаше у Бургундския херцог спокойствието, необходимо за безопасността на френския крал.

Но все пак се разтревожи, като видя, че херцогът се придружава от неколцина знатни френски благородници, избягали от кралската строгост и несправедливост и получили при Шарл отговорни и доверени длъжности; а тъкмо за да се избави от последиците на тяхното злопаметство и мъст, той бе поискал (както вече споменахме) да бъде настанен в крепостта Перон, вместо да отседне в самия град.^[4] Херцог Шарл се съгласи с готовност, с една от ония мрачни усмивки, за които не можеше да се каже добро ли или зло вещаят на този, към когото са отправени.

Но когато кралят запита колкото можеше по-равнодушно, за да не събуди никакви подозрения, дали вместо да пазят вратата, поверена от херцога на техните грижи, шотландските му телохранители не биха могли да охраняват Перонския замък, докато трае престоят му там, Шарл отвърна с обичайния си груб и рязък тон, още по-обезпокоителен поради навика му, докато говори да подръпва мустаците си или да си играе с меча, като го измъква и прибира в ножницата^[5]:

— Не, господарю! Кълна се в свети Мартин, вие сте в лагера и града на своя васал — както ме наричат от уважение към Ваше величество; — моят замък и град, както и войниците ми са ваши; все едно е следователно дали вашите шотландски гвардейци ще охраняват градските врати или достъпа до замъка… Кълна се в свети Георги! Перон е девствена крепост… и не ще загуби славата си по моя вина. Девиците трябва грижливо да се охраняват, височайши братовчеде, ако желаем да запазят своето добро име.

— Сигурно, любезни братовчеде; напълно съм съгласен с вас — заяви кралят. — Още повече защото съм по-заинтересуван за доброто име на това градче… Както знаете, любезни братовчеде, Перон е от ония градчета по Сома, които бяха заложени на покойния ви баща срещу паричен дълг и могат да бъдат взети обратно след изплащането му. И, да си кажа правото, идвайки като честен длъжник, готов да уреди всичките си задължения, аз водя няколко мулета, натоварени със сребро за откупа… достатъчно да поддържа цели три години, любезни братовчеде, дори вашия царски разкош.

— Аз няма да приема нито едно су от тия пари — отвърна херцогът, като подръпваше и засукваше мустаци; — срокът за откупването е минал, височайши братовчеде, а не е имало и сериозен повод за използване на това право, защото отстъпването на тези градове е единствената награда, която баща ми е получил от Франция, когато в един щастлив за вашето семейство ден той се съгласи да забрави убийството на дядо ми и да изостави своя съюз с Англия, за да се съюзи с баща ви. Свети Георги! Ако баща ми не бе постъпил така, Ваше величество не само нямаше да има градове по Сома, но едва ли би запазил и градовете си по Лоара. Не… аз няма да ви върна нито един камък от тях, дори ако бихте предложили да ми го заплатите с толкова злато, колкото тежи тоя камък. Благодарение на бога, на мъдростта и храбростта на прадедите ми, доходите на Бургундия — макар че тя е само херцогство — стигат да издържам моя двор, дори когато ми гостува крал, без да продавам бащинията си.

— Както и да е, любезни братовчеде — отговори все така меко и спокойно кралят, несмутен от резкия тон и гневните жестове на херцога, — виждам, че така много обичате Франция, та не искате да се разделите от нито една нейна област. Ще имаме нужда, както изглежда, от арбитър, когато започнем да разискваме тези въпроси… Какво ще кажете за Сен Пол?

— Нито Сен Пол, нито Сен Пиер^[6], нито кой да е друг светец от календара — отвърна Бургундският херцог — ще ме убеди да се откажа от владението на Перон.

— Криво ме разбрахте — усмихна се кралят, — аз имах предвид Луи Люксембургски, нашия верен конетабъл граф Дьо Сен Пол! Кълна се в света Богородица Анбрьонска! На нашето съвещание липсва само неговата глава… най-умната във Франция и най-годната да възстанови пълно съгласие между нас.

— Кълна се в свети Георги Бургундски! — възрази херцогът. — Изненадвам се, като чувам Ваше величество да говори така за тоя лицемер и изменник към Франция и Бургундия… постарал се да раздуха още повече нашите чести разногласия, и то само за да си осигури ролята на посредник. Кълна се в емблемата на моя орден, че неговите блата не ще могат да му служат още дълго за заслон.

— Не се горещете толкова, братовчеде — продължи усмихнато и почти шепнешком кралят; — когато изказах пожелание да видя главата на конетабъла, като средство за уреждане на нашите дребни разногласия, нямах предвид и тялото му; то може съвсем спокойно да си остане в Сен Кантен.

— Аха-а! Разбирам мисълта ви, височайши братовчеде — отвърна Шарл със същия рязък смях, посрещал и други шеги на краля; и добави, като тупна с крак: — в този смисъл приемам, че главата на конетабъла би могла да бъде от полза в Перон.

Тези намеци за сериозните въпроси, които предстоеше да се разискват, не следваха непосредствено едни подир други; кралят ги вмъкваше ловко между веселите и забавни приказки на банкета в кметството и при последвалия разговор в дома на херцога, с една дума, винаги, когато имаше случай леко и естествено да ги подхвърли.

Всъщност колкото безразсъдно и да се бе изложил на тази опасна среща с несигурен изход, като имаме предвид избухливия нрав на херцога и различните поводи за непримиримата им взаимна вражда, трябва да признаем, че никой рулеви край непознат бряг не се е държал така твърдо и благоразумно като Луи. Той проучваше сякаш най-внимателно и точно дълбочините и плитчините в съзнанието и нрава на своя противник, без да проявява недоверие или страх, когато откриваше повече подводни скали и опасни плитчини, отколкото места за безопасно хвърляне на котва.

Така свърши най-после денят, който сигурно е бил уморителен за Луи поради постоянното напрежение, бдителност, предпазливост и внимание, изисквани от обстановката; а не по-малко тежък и за херцога, принуден да потиска непрестанно буйните чувства, които обикновено проявяваше на воля.

Щом се прибра в покоите си, като пожела церемониално лека нощ на краля, херцогът даде простор на дълго сдържания си гняв и, както разправи по-късно неговият шут Льо Глорийо, порой от проклятия и обидни прозвища се изля тази нощ „върху глави, за които не беше предназначен“… Защото приближените на херцога трябваше да понесат всички оскърбления, които той не можеше да преглътне, а благоприличието не позволяваше да обсипе с тях — дори в негово отсъствие — своя височайши гост. Шегите на шута успяха да укротят донякъде ядосания херцог; той се разсмя шумно, хвърли една жълтица на Льо Глорийо, след това позволи спокойно да го съблекат, изпи голяма чаша вино с подправки, легна и дълбоко заспа.

La couchée^[7] на Луи заслужава повече внимание от това на Шарл; защото бурното изразяване на една отчаяна и безразсъдна страст е по-скоро животинска, отколкото разумна проява и затова не може да ни занимава така, както скритите размисли на един здрав и силен ум.

До жилището, което си бе избрал сам в замъка Перон, Луи бе придружен от камериерите и квартириерите на Бургундския херцог, а на самото място бе посрещнат от силна охрана стрелци и тежковъоръжени войници.

Когато слезе от коня си, за да мине по подвижния мост над един необикновено широк и дълбок ров, той погледна стражите и забеляза на Комин, който ги придружаваше заедно с още неколцина бургундски благородници:

— И тези имат кръста на свети Андрей… но не какъвто носят моите шотландски стрелци.

— Ще видите, че и те са еднакво готови да умрат за вас, господарю — отвърна бургундецът, доловил в гласа на краля чувство, което Луи би предпочел сигурно да скрие. — Кръстът на свети Андрей е емблема на рицарския орден Златното руно, към който принадлежи моят господар Бургундският херцог.

— Много добре го зная — каза кралят, като посочи кръста, който сам носеше в чест на своя домакин. — Той е едно от скъпите звена на братството, свързващо любимия ми братовчед и мене. Ние сме братя по рицарство и по дух; братовчеди по рождение и приятели по взаимна привързаност и добро съседство… Само до първия двор, благородни сеньори и господа! Не ще позволя да ме придружавате по-нататък… И така бяхте прелюбезни към мене.

— Натоварени сме от херцога — заяви Д’Емберкур — да заведем Ваше величество до покоите ви… Надяваме се, че Ваше величество ще ни разреши да изпълним заповедта на нашия господар.

— Аз пък се надявам — каза кралят, — че макар да сте негови верни поданици, ще позволите по такъв дребен въпрос моята заповед да отмени неговата. Чувствам се малко недобре, господа, малко уморен. И голямата радост уморява като тежък труд. Но се надявам утре да мога повече да се порадвам на вашето общество… особено на вашето, сеньор Филип де Комин… Чувах, че вие сте летописец на днешното време… и ако искаме да оставим име в историята, трябва да бъдем любезни към вас; защото хората разправят, че имате остро перо, когато пожелаете… Лека нощ, сеньори и господа! Лека нощ на всички и всекиму поотделно.

Бургундските дворяни се оттеглиха възхитени от благосклонното държане на Луи и кралят остана само с един-двама от личната си охрана пред сводестия вход на Перонския замък, като загледа огромната кула в един от ъглите, която беше едновременно укрепление и затвор. Високата, тъмна, масивна сграда беше осветена от същата сияйна луна, която осветяваше пътя на Куентин Дъруърд от Шарльороа за Перон. Голямата кула напомняше донегде лондонската Уайт Тауър, но имаше още по-старинна архитектура, защото — както твърдяха — била строена във времето на Карл Велики. Стените бяха невероятно дебели, прозорчетата съвсем малки, с железни прегради и тази неприветлива каменна грамада хвърляше тъмна, злокобна сянка върху целия двор.

— Няма да нощувам там, нали? — запита кралят, потръпвайки от зловещо предчувствие.

— Не — отвърна побелелият сенешал, който го придружаваше със свалена шапка. — Недай Боже!… За Ваше величество е приготвено жилище в съседното по-ниско здание, гдето крал Жан спа две нощи поред преди битката при Поатие.

— Хм!… И това предзнаменование не е добро — промълви кралят. — Но каква е тази кула, приятелю? И защо каза: „Недай Боже“ да нощувам там?

— Всъщност, милостиви господарю — отвърна сенешалът, — аз не зная нищо за тази кула… Стражите разправят, че нощем виждали там светлинки и чували странни звуци; и никак не е чудно, защото тя е била използвана едно време за тъмница и кой знае какви неща са ставали там.

Луи не продължи да разпитва, защото имаше повече от всекиго основания да уважава тайните на затворите. Пред входа на жилището, което му беше отредено, мрачно и старинно като кулата, макар и не толкова отдавнашно — стоеше на стража малък отряд шотландски гвардейци, които херцогът, макар че бе отхвърлил искането на краля, бе заповядал да оставят там, за да бъдат по-близо до своя господар. Отрядът се командваше от самия лорд Крофорд.

— Крофорд… мой честни и верни Крофорд — обърна се към него кралят, — къде беше днес?… Нима бургундските сеньори са били така негостоприемни да пренебрегнат един от най-храбрите благородници на кралския двор?… Не те видях на банкета.

— Аз отклоних поканата, господарю — отвърна Крофорд. — Мина ми вече времето. Някога можех да се надпивам с кой да е бургундец и при това с бургундско; но сега почвам да залитам още от някакви си четири половници; а трябваше, струва ми се, в интерес на Ваше величество да дам и пример на моите юнаци.

— Ти си винаги благоразумен — каза кралят; — но задачата ти сигурно е много лека, щом имаш да командваш толкова малко хора?… Освен това при празненства не се налага такова строго себеотрицание, както във военно време.

— Именно защото имам малко хора — възрази Крофорд, — трябва да държа тия негодници в готовност; а дали цялата история ще завърши с пир или битка, това Господ и Ваше величество знаят по-добре от стария Джон Крофорд.

— Предполагам, че не виждаш някаква опасност? — прошепна кралят.

— Не, господарю — отговори Крофорд; — но бих предпочел да я виждам; защото, както старият граф Тайнмен имаше навик да казва, предвидена опасност е предотвратена опасност… Ако обичате, Ваше величество, паролата за тази нощ?

— Нека бъде Бургундия, в чест на нашия домакин и на вашето любимо вино, Крофорд.

— Няма да се заяждам нито с херцога, нито с бургундското — заяви Крофорд, — стига, разбира се, и те да кротуват. Лека нощ, Ваше величество.

— Лека нощ, верни ми шотландецо — отвърна кралят и продължи към покоите си.

Пред вратата на спалнята му беше на стража Льо Балафре.

— Ела с мене — каза кралят на минаване покрай него.

Като машина, пусната в ход от опитен майстор, стрелецът влезе подир него в стаята и застана неподвижен, безмълвен, в очакване на кралските заповеди.

— Имаш ли някаква вест от оня странстващ рицар, племенника ти? — запита кралят; — той просто пропадна без вест, след като — по примера на всеки млад рицар, тръгнал да търси приключения — ни изпрати двама пленници, като първо доказателство за своите подвизи.

— Чух нещо подобно, господарю — отвърна Балафре; — и моля Ваше величество да ми повярва, че ако племенник ми е постъпил зле, то не е в никакъв случай по мой съвет или пример; аз не съм имал никога дързостта да повалям от коня някого от височайшите роднини на Ваше величество, защото зная много добре собственото си положение и…

— Не приказвай много по тоя въпрос — прекъсна го кралят; в случая племенникът ти е изпълнил дълга си.

— Ако е така — продължи Балафре, — той е обърнал внимание на поуките ми. „Куентин, казах му аз, каквото и да ти се случи, помни, че си стрелец от шотландската гвардия и изпълнявай дълга си при всички обстоятелства.“

— Предполагах, че трябва да е имал такъв отличен наставник — каза Луи; — но за мене е важно да отговориш на първия ми въпрос: имаш ли някаква вест от племенника си?… Отстранете се, господа — добави той, като се обърна към своите придворни, — защото този разговор интересува само мене.

— Да, Ваше величество — отвърна Балафре; — тази вечер видях вестоносеца Шарло, когото племенник ми изпратил от Лиеж или от някакъв замък на епископа близо до Лиеж, гдето Куентин настанил в безопасност двете дами Дьо Кроа.

— Слава на света Богородица! — промълви кралят. — Сигурен ли си?… Сигурен ли си в тия добри новини?

— Напълно сигурен — заяви Балафре. — Момъкът носеше, струва ми се, писма за Ваше величество от дамите Дьо Кроа.

— Донеси ги по-скоро — заповяда кралят. — Дай аркебуза си на някого от тия негодници… на Оливие… на когото и да е… Слава на света Богородица Анбрьонска! Ще посребря парапета пред нейния олтар!

При този изблик на благодарност и благочестие Луи свали както винаги шапката си, избра между иконите, които я украсяваха, любимия образ на света Богородица, сложи я на масата, коленичи и набожно повтори дадения обет.

Вестоносецът, първият пратеник на Дъруърд от Шонвалд, донесе писмата. Те бяха адресирани до краля от графините Дьо Кроа, които му изказваха съвсем студена благодарност за оказания прием, а малко по-сърдечно му благодаряха, че им е позволил да заминат и ги е изпратил със сигурна охрана от своите владения; вместо да се разсърди, Луи се смя от сърце на тези благодарности. След това запита с нескрито любопитство дали не са преживели тревоги или нападение по пътя. Шарло, достатъчно глупав и избран именно за това си качество, описа доста объркано схватката, при която бе паднал убит гасконецът, но не спомена нищо друго. Луи започна отново да го разпитва най-подробно за пътя, по който бяха стигнали до Лиеж; и твърде много се изненада, когато разбра, че като наближили Намюр, поели по-пряк път за Лиеж по десния бряг на Мьоза, вместо да продължат по левия, както било указано в маршрута им. Кралят заповяда да дадат една дребна награда на Шарло и го освободи, като се престори, че тревогата, която бе проявил, се дължи на загриженост за безопасността на дамите Дьо Кроа.

И все пак, макар да подсказваха, че един от собствените му любими планове е претърпял неуспех, новините зарадваха сякаш краля повече, отколкото би го зарадвал един пълен успех. Той въздъхна като човек, от чиито плещи е било снето тежко бреме, измърмори с благочестиво изражение благодарствените си молитви, после вдигна поглед и се зае да обмисли нови, по-сигурни честолюбиви планове.

С това намерение заповяда да повикат астролога му Марциус Галеоти, който се яви, както винаги превзет и важен, но малко неуверен, сякаш се съмняваше дали ще бъде добре приет от краля. Приемът беше обаче благосклонен, дори по-сърдечен от всеки друг път. Луи го нарече свой приятел, свой баща в науката… огледало, чрез което един крал надниква в далечното бъдеще, и накрая сложи на пръста му един много скъп пръстен. Без да знае какви обстоятелства го бяха издигнали така внезапно в съзнанието на Луи, Галеоти владееше толкова добре занаята си, та не допусна да забележат изненадата му. Той прие смирено похвалите на краля, заяви, че те се отнасят само до благородната наука, с която се занимаваше, заслужаваща наистина голямо възхищение, щом може да върши чудеса чрез такъв невзрачен посредник като самия него; след това двамата приятели се разделиха особено доволни един от друг.

Щом излезе астрологът, Луи се отпусна уморено на един стол и отпрати всички освен Оливие, който се зае с любезно усърдие и безшумни движения да приготви краля за спане.

През това време кралят беше, противно на обичая си, толкова мълчалив и равнодушен, че придворният бе смаян от тази промяна в държанието му. И най-покварените души имат често по някоя добра черта — разбойниците проявяват вярност към своя главатар, а понякога и кралски любимец дори чувства искрено участие към владетеля, който го закриля и комуто дължи издигането и величието си. Оливие Дяволът, Злият (или както там още го наричаха заради лошите му наклонности) надали беше все пак такъв сатана, та да не изпитва поне малко признателност към своя господар при сегашните обстоятелства, засягащи съдбата и явно изтощили силите му. След като прислужва доста време мълчаливо на краля, придворният си позволи най-сетне да каже със свободата, която благоволението на господаря му допускаше в такива случаи:

— Бог да ме убие, господарю, ако не приличате на човек загубил битка; а днес бях цял ден с вас и — мога да се закълна — никога не съм ви виждал да се държите по-храбро на бойно поле.

— Бойно поле ли? — вдигна глава Луи и продължи с обичайния си язвителен тон: — Пасха Господня, драги Оливие, кажи по-скоро арена за борба с бикове; защото като изключим мурсинските бикове, нарочно подготвени за борби, по-сляп, по-упорит, по-див и по-неукротим звяр от нашия бургундски братовчед не се е виждал по света. Както и да е… справих се храбро с него. Сега, Оливие, трябва да се радваш заедно с мене, че фландърските ми планове не се осъществиха, нито що се отнася до двете скитащи графини Дьо Кроа, нито до Лиеж… Разбираш ли?

— Честно слово, не разбирам, господарю — отговори Оливие. — Не мога да поздравя Ваше величество с пропадането на любимите планове, ако не ми кажете защо сте променили желанията и гледището си.

— Не — отговори кралят, — общо взето, няма никаква промяна нито в желанията, нито в гледището ми. Но, Пасха Господня, приятелю, днес разбрах херцог Шарл по-добре, отколкото го познавах досега. Докато беше още граф Дьо Шарльороа, по времето на стария херцог Филип и на изгнания френски дофин, ние пиехме, ловувахме, скитахме заедно… и не малко приключения изкарахме. В ония дни аз имах явно превъзходство над него… превъзходството на по-силен дух над по-слабия. Но той се е променил оттогава… Станал е упорит, дързък, самонадеян, свадлив догматик, който явно се стреми да тласка въпросите към крайна развръзка, като мисли, че тя е в негови ръце. Аз бях принуден да се изплъзвам от всяка опасна тема като от нажежено желязо. Когато намекнах за възможността избягалите графини Дьо Кроа да са попаднали по пътя за Лиеж (като признах откровено, че навярно са тръгнали нататък) в ръцете на някой пограничен разбойник, Пасха Господня! Човек би помислил, че съм извършил светотатство. Излишно е да повтарям какво наприказва, достатъчно е да спомена, че главата ми сигурно щеше да бъде в опасност, ако би пристигнала вест, че твоят приятел Гийом Брадатият е успял, според общия ви план, да уреди живота си с изгодна женитба.

— С позволение на Ваше величество Гийом не е мои приятел — отвърна Оливие. — Нито приятелят, нито планът е мой.

— Вярно, Оливие — съгласи се кралят. — Твоят план не беше да ожениш, а да обръснеш тоя младоженец. Както и да е. Ти нямаше предвид по-добър съпруг за графинята, когато намекна скромно за себе си. И все пак, Оливие, щастлив ще бъде онзи, който не се ожени за нея; защото бесило, разсичане, разчекване на колело бяха най-меките изрази на нежния ми братовчед за нещастника, който би се оженил за неговата васална графинята, без височайшето му разрешение!

— А така би потушил сигурно и всеки бунт в добрия град Лиеж? — запита кралският любимец.

— Точно така или дори много по-зле — отговори кралят. — Както твоят разум може лесно да ти подскаже. Но щом реших да дойда тук, изпратих вестоносци в Лиеж, за да не позволят засега никаква мисъл за бунт; а моите дейни и бързи приятели Руслер и Павийон получиха нареждания да се спотайват като мишки, докато трае тази щастлива среща между мене и братовчед ми.

— Ако се съди следователно по думите на Ваше величество — каза сухо Оливие, — най-многото, което можем да очакваме от срещата, е тя да не влоши положението ви?… Точно както в приказката за жерава, който пъхнал глава в устата на лисицата и след това благодарил на щастливия случай, че лиса не му прегризала врата. А при това само преди миг Ваше величество изглеждаше дълбоко благодарен на мъдрия философ, който ви въвлече в тази многообещаваща игра.

— При никаква игра — отвърна рязко кралят — не бива да се отчайваме, докато не я загубим, а нямам основание да предполагам, че така ще стане в моя случай. Напротив, ако нищо не раздуха яростта на оня отмъстителен луд, аз съм уверен в победата си; и не малко съм задължен към умението на този, който ме посъветва да избера за охрана на двете дами Дьо Кроа един младеж, чийто хороскоп дотолкова съответства на моя, че той ме спаси от опасност, като е нарушил заповедта ми, за да избегне засадата на Дьо ла Марк.

— Ваше величество — възрази Оливие — може да намери мнозина готови да ви служат при тия условия — да действат на своя воля, вместо да изпълняват нарежданията ви.

— Не, Оливие — прекъсна го нетърпеливо Луи. — Езическият поет говори за vota dus exaudita malignis — което значи: желания, изпълнявани от разгневени божества; такъв щеше да бъде при сегашните обстоятелства успехът на Дьо ла Марк, ако би се осъществил, докато аз съм във властта на Бургундския херцог… Това нещо предвидих и аз сам… преди да бъде подсилено от предсказанието на Галеоти; искам да кажа, не предвидих, че намерението на Дьо ла Марк ще се осуети, а само това, че поръчението, възложено на младия шотландец, ще завърши щастливо за мене… Точно както стана, макар и не според очаквания от мене начин; защото, при все че предричат крайния резултат, звездите не посочват с какви средства ще бъде той постигнат; а те могат да бъдат понякога точно обратни на желанията ни… Но защо ли разправям тези тайни на тебе, Оливие, затънал в тях повече от самия дявол, чието име носиш; защото той е вярващ и трепери, а ти не вярваш нито в бога, нито в науката, и ще си останеш такъв, докато се изпълни съдбата ти; която, според хороскопа и лицето ти, много ми се вярва да завърши с бесило.

— Ако завърша наистина така — отвърна примирено Оливие, — то ще бъде само защото съм прекалено предан служител, който не се колебае да изпълни заповедите на височайшия си господар.

Луи се изсмя с обичайния си язвителен смях.

— Чудесно ме улучи с копието си, Оливие; и с право, кълна се в светата Дева, защото те предизвиках да го сториш. Но кажи ми сега, моля ти се, самата жалка истина: забелязваш ли в мерките на тия хора към нас нещо, което подсказва лоши намерения?

— Господарю — отговори Оливие, — Ваше величество и онзи учен философ търсят предсказания в звездите и небесните светила… Аз съм земно влечуго и наблюдавам само нещата, достъпни за моето звание. Но струва ми се, че хората тук не се отнасят към Ваше величество с онова усърдие и внимание, което се проявява към желан височайши гост. Херцогът се извини тази вечер, че бил уморен и придружи Ваше величество само до улицата, като остави на своите придворни задачата да ви доведат до отреденото ви жилище. Стаите тук са подредени набързо и небрежно, гоблените са закачени накриво… на един от тях, както виждате, фигурите са с главите надолу, дърветата растат с корените нагоре.

— Ех, случайно недоглеждане от бързане — каза кралят. — Кога си ме видял да обръщам внимание на такива дреболии?

— Те не заслужават внимание сами по себе си — призна Оливие; — но подсказват какво уважение към Ваше величество придворните на херцога са забелязали у своя господар. Вярвайте ми, ако бяха съзрели у него искрено желание да ви приеме с по-голямо внимание, хората му биха се постарали да свършат в няколко минути това, което иначе биха вършили с дни… Нещо повече — добави той, като посочи легена и каната на умивалника — имало ли е случай тоалетните принадлежности на Ваше величество да не са от сребро?

— Да — усмихна се пресилено кралят, — последната ти забележка за тоалетните принадлежности е толкова присъща на твоето звание, та никой не може да ти възрази… Вярно е, че когато бях само беглец и изгнаник, по заповед на същия този Шарл ми поднасяха яденето на златни блюда; тогава той намираше, че среброто е недостойно за дофина, а сега го смята прекалено разкошно за френския крал. Както и да е, Оливие, да спим… Изпълнихме решението си; не ни остава нищо друго, освен да продължим мъжествено играта, която сме започнали. Зная, че бургундският ми братовчед, като всички диви бикове, затваря очи, преди да се втурне напред. Трябва да издебна тъкмо този миг, като оня тореадор, когото видяхме в Бургос; тогава устремът му ще го тикне в моите ръце.