Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (25)

Двадесети трета глава
Бягство

                Заповядай да се втурна,

и ще срещна аз непобедими сили,

и непременно ще ги победя.

……………

                                Тръгни!

И пак с възторг ще те последвам,

дори ако не зная накъде

Шекспир — „Юлий Цезар“

Въпреки смесицата от радост, страх, съмнения, тревоги и вълнуваща страст преумората от миналия ден осигури на младия шотландец дълбок, спокоен сън, който продължи до късно сутринта, когато достойният домакин влезе загрижено в стаята му.

Той седна до леглото на госта и започна някаква дълга, сложна реч за семейните задължения на женения човек и особено за властта и надмощието, които всеки мъж трябва да поддържа при разногласия със съпругата си. Куентин го слушаше с известна тревога. Той знаеше, че съпрузите, като повечето воюващи страни, са понякога готови да отслужат молебен не в чест на победа, а за да прикрият поражението си. Затова побърза да разбере по-отблизо за какво става дума, като изказа надежда, че идването им не е създало излишни безпокойства за добрата господарка на дома.

— Ни най-малко — отвърна кметът. — Майка Мабел никога не се обърква… И винаги се радва на гости… винаги има чиста стая и хубаво ядене за тях… от бога благословена постеля и трапеза… Няма по-гостоприемна жена от нея… Жалко само, че е малко особнячка.

— С една дума, оставането ни тук й е неприятно, нали? — запита шотландецът, като скочи от леглото и започна пъргаво да се облича. — Ако бях уверен, че мадам Изабел е в състояние вече да пътува след ужасите от миналата нощ, нямаше нито за миг да увеличаваме тревогите ви с по-дълъг престой.

— Да — отговори Павийон. — Точно това каза и младата дама на майка Мабел; съжалявам, че не я видяхте как се изчерви при тия думи… Някоя млекарка, вървяла пет мили на кънки срещу вятъра от селото до пазара, би могла да мине за лилия пред нея… Не е чудно горката майка Мабел и да ревнува малко.

— Нима мадам Изабел излезе вече от стаята си? — запита младежът, като продължаваше още по-бързо да се облича.

— Да — отвърна Павийон. — Чака с нетърпение да отидете при нея, за да решите накъде ще тръгнете… щом сте решили да заминете… Но надявам се да останете за закуска?

— Защо не ми казахте по-рано всичко това? — попита нетърпеливо Дъруърд.

— По-полека, по-полека — успокои го кметът. — Струва ми се, че ви го казвам по-рано, отколкото трябва, щом толкова се разбързахте и разтревожихте. А имам да ви кажа и още нещо, ако имате търпение да ме изслушате.

— Говорете, господине, само че по-скоро и по-бързо… Слушам ви с внимание.

— Добре — продължи кметът. — Имам да кажа само една дума. Моята Трудхен, която страда, че трябва да се раздели от хубавата дама, сякаш й е сестра, настоява да се преоблечете в други дрехи; защото из града се пръснал слух, че графините Дьо Кроа пътуват из нашата страна като поклоннички, придружени от шотландски стрелец от гвардията на френския крал; разправяли още, че една от двете била доведена миналата нощ в Шонвалд от някакъв циганин, след като ние сме си отишли; същият циганин, както разправят, съобщил на Гийом дьо ла Марк, че вие не сте били натоварен с никакво поръчение до него или до честните лиежки граждани, а сте отвлекли младата графиня и я придружавате като неин любовник. Тия новини пристигнаха тази сутрин от Шонвалд и бяха съобщени на мене и на съветниците ми; не знаем какъв съвет да ви дадем, защото, макар че Гийом дьо ла Марк постъпи прекалено грубо към епископа и към самите нас, все пак мнозина смятат, че бил с добро сърце — когато е трезвен — и е единственият вожд, който може да ни предводителства против Бургундския херцог… Всъщност при сегашното положение и аз лично мисля, че трябва да се държим добре с него, защото сме се обвързали вече дотолкова, та е невъзможно да се върнем назад.

— Съветът на дъщеря ви е добър — каза Куентин Дъруърд, като се въздържа от укори или увещания, виждайки, че не ще успее да промени решението на достойния управник, взето в съгласие с предубежденията на съветниците и настроението на жена му. — Съветът на дъщеря ви е добър… трябва да заминем предрешени, и то незабавно. Можем да разчитаме на вас, уверен съм, че няма да ни издадете и ще ни помогнете да избягаме?

— От все сърце… от все сърце — заяви почтеният гражданин, който не беше възхитен от собственото си поведение и търсеше начин да го поправи. — Аз не мога да забравя, че ми спасихте живота снощи, като разкопчахте проклетата стоманена ризница и ми помогнахте да се измъкна от другата, още по-лоша беда; защото оня глиган и тайфата му приличаха повече на дяволи, отколкото на хора. Затова ще ви бъда верен като ножа към дръжката, както казват нашите ножари, най-добрите по целия свят. А сега, щом се приготвихте вече, елате оттук… и ще видите как съм се погрижила за вас.

Кметът го отведе от стаята му в своята търговска канцелария, дръпна резето на вратата, огледа зорко и грижливо навред и чак тогава отключи едно сводесто скривалище зад гоблена на стената, гдето имаше няколко железни касички. Отвори една, пълна с гулдени, и предложи на Куентин да си вземе, колкото смята, че ще му трябват за пътни разноски на графинята и на самия него.

Тъй като парите, с които бе тръгнал от Плеси, бяха на свършване, Куентин не се поколеба да приеме двеста гулдена; а по този начин сне голям товар от душата на Павийон, за когото тази безвъзвратно дадена сума изкупваше негостоприемството, което обстоятелствата го принуждаваха да прояви.

След като заключи грижливо стаята, в която пазеше съкровищата си, богатият фламандец заведе госта в приемната, гдето намериха графинята, пребледняла от гледките през миналата нощ, но съвършено спокойна в новите си дрехи на фламандска девойка. При нея беше само Трудхен, заета усърдно да довършва тоалета на графинята и да й дава указания как трябва да се държи. Мадам Изабел подаде ръка, която Куентин почтително целуна, след това му каза:

— Сеньор Куентин, трябва да напуснем нашите тукашни приятели, за да не навлека и на тях дял от бедите, които ме преследват след смъртта на баща ми. Вие ще трябва също да смените костюма си и да дойдете с мене, ако не ви е дотегнало да придружавате едно толкова нещастно същество.

— На мене!… Да ми дотегне да ви придружавам!… Аз ще ви следвам и накрай света! Само че вие… ще имате ли сили за изпитанието, което ни предстои?… Ще можете ли след ужасите на миналата нощ…

— Не ми ги припомняйте — прекъсна го графинята; — помня само някакъв объркан, страшен сън… Успя ли да избяга добрият епископ?

— Успя, струва ми се — излъга Куентин и направи знак на Павийон да мълчи, защото забеляза, че добрият фламандец е готов да се разприказва.

— Дали ще можем да отидем при него?… И дали е събрал достатъчна охрана? — запита графинята.

— Той се надява само на небето — отвърна шотландецът. — Но където и да отидете, аз ще бъда с вас, за да ви водя и защищавам.

— Ще обмислим — каза Изабел; и добави след кратко мълчание: — Бих предпочела да отида в манастир, но ме е страх, че не ще намеря там достатъчна закрила срещу тези, които ме преследват.

— Хм! Не бих ви препоръчал никой манастир в околностите на Лиеж; защото, макар да е храбър вожд, верен съюзник и доброжелател на нашия град, Арденския глиган има суров нрав и обикновено не зачита никакви манастири, метоси и така нататък. Разправят, че в свитата му имало поне двадесет калугерки… искам да кажа бивши калугерки.

— Пригответе се по-скоро за път, сеньор Дъруърд — прекъсна го Изабел, — щом трябва да предам съдбата си във ваши ръце.

След като кметът и Куентин напуснаха стаята, Изабел започна да задава на Гертруда такива ясни и уместни въпроси за пътищата и за други неща, че девойката не се стърпя и извика:

— Наистина ви се чудя, мадам!… Чувала съм за твърдостта на мъжете, но вашата твърдост ми се струва съвсем необикновена.

— Нуждата… — отвърна графинята — нуждата, мила, е майка на смелостта, както и на откритията. Доскоро можех да припадна само като видя капка кръв от най-малко порязване… но оттогава видях да се леят вълни от човешка кръв край мене и все пак запазвах съзнание и самообладание… Не мислете, че е било лесно — добави тя все така твърдо, макар че ръката, която сложи върху рамото на Гертруда, явно трепереше. — Моят вътрешен мир прилича на крепост, обсадена от хиляди врагове, които само непоколебимата ми решителност задържа да не се хвърлят в пристъп отвред. Ако положението ми не беше толкова опасно… ако не съзнавах, че единствената ми възможност да се спася от съдба, по-страшна от самата смърт, е да запазвам здравия си разум и самообладание… още в този миг, Гертруда, бих се хвърлила в обятията ти и бих облекчила наболялата си душа с такъв порой от сълзи и оплаквания, какъвто надали е бликвал от друго разбито сърце!

— Недейте, мадам! — промълви съчувствено фламандката. — Имайте смелост, помолете се, предайте се в ръцете на бога; и ако Господ изпраща спасител на всеки човек, готов да загине, за вас сигурно е отредил тоя смел младеж. Има още един — добави тя, като се изчерви, — който ми е близък. Не казвайте на баща ми; но аз поръчах на моя приятел Ханс Гловер да ви чака пред източните врати на града и да не се явява пред очите ми без вест, че ви е извел благополучно през границата.

Една нежна целувка беше единствената награда, с която младата графиня можеше да изкаже своята благодарност на откровената и добра девойка, която отвърна нежно на целувката, после добави усмихнато:

— Ако две девойки и избраниците им не могат да свършат успешно едно предрешаваме и бягство, светът трябва вече да не е такъв, какъвто ми разправят, че е бил някога.

От намеците в това изказване по бледите бузи на графинята изби пак руменина, която не намаля при внезапната поява на Куентин. Той влезе пременен от глава до пети като заможен фламандски селянин, в празничния костюм на Петер, който засвидетелства своите добри чувства към младия шотландец, като му даде с готовност своите дрехи и се закле, че дори да го дерат и разтеглят като волска кожа, пак няма да издаде какво е станало с младата двойка. Майка Мабел се бе погрижила да намери два грамадни коня, защото тя наистина желаеше графинята и защитникът й да избягат благополучно, за да спаси собствения си дом от наказание, загдето ги е приютила. Тя ги изпрати много любезно и им обясни, че ще стигнат до източната порта, като вървят все подир Петер, който щеше да се движи на известно разстояние пред тях, за да не личи, че ги познава.

Щом гостите си заминаха, майка Мабел използва случая да прочете дълго поучение на Трудхен за това, колко опасно е четенето на романи; тъкмо затова превзетите знатни дами, вместо да станат честни и почтени домакини, тръгват да скитат като странстващи рицари из страната, придружавани от някой безработен оръженосец, покварен паж или развратен чуждоземен стрелец, излагайки здравето, богатството и доброто си име.

Гертруда я изслуша мълчаливо; но като имаме предвид характера й, може да се усъмним дали е извлякла от тези думи ползата, която майката желаеше да й втълпи.

През това време пътниците бяха стигнали до източната градска порта, като си проправяха път между множеството, така заето за щастие от политическите събития и слухове на деня, че не обръщаше никакво внимание на една съвсем незабележителна двойка. Стражата ги пускаше, щом погледнеше пропуска им, даден от Павийон и подписан от Руслер. Щом се сбогуваха с Петер Гайслер с взаимни пожелания за щастие и сполука, към тях се присъедини едър младеж на прекрасен сив кон и им съобщи, че е Ханс Гловер, избраникът на Трудхен Павийон. Беше хубав фламандец без особени умствени способности, но весел и добродушен, макар че — както графинята неволно прецени — едва ли заслужаваше да бъде избраник на великодушната Трудхен. Изглеждаше обаче готов да изпълни нарежданията й, защото веднага запита почтително графинята на фламандски по кой път желае да тръгнат.

— Води ни — каза тя — към най-близкия град отвъд брабантската граница.

— Определихте ли крайната цел на пътуването си? — запита Куентин, като се приближи с коня си до Изабел и заговори на френски, за да не ги разбере водачът им.

— Разбира се — отвърна младата графиня; — при сегашното положение не мога да пътувам дълго, дори ако там, гдето отивам, ме чака затвор.

— Затвор ли? — повтори Куентин.

— Да, приятелю, затвор; но ще се погрижа да не споделите тая участ.

— Не говорете… не мислете за мене — каза Куентин. — Щом ви видя в безопасност, личната ми съдба няма никакво значение.

— Не говорете толкова високо — каза мадам Изабел. — Ще учудите водача… Виждате, че той вече се отдалечи доста пред нас.

Защото, постъпвайки така, както би желал да постъпват към него, добродушният фламандец бе тръгнал доста напред, за да не ги стеснява, щом Куентин се бе изравнил с графинята.

— Да — продължи тя, като забеляза, че никой не ги наблюдава, — на вас, приятелю, покровителю мой… не се стеснявам да ви нарека така, както Бог е отредил… на вас съм длъжна, да кажа, че реших да се върна в родния си край и да се предам на Бургундския херцог. Съветът да отхвърля покровителството му и да потърся закрила от хитрия и лукав Луи Френски може да е бил добронамерен, но се оказа погрешен.

— И решихте да се омъжите за Кампо Басо, недостойния любимец на Шарл? — запита Куентин с глас, в който мъката се бореше с желанието му да говори равнодушно, както престъпник пита с престорена твърдост дали смъртната присъда е пристигнала.

— Не, Дъруърд, не — отвърна мадам Изабел, като се изправи на седлото. — Въпреки своята власт Бургундският херцог няма да принизи до подобно отвратително условие една потомка на рода Дьо Кроа. Той може да заграби земите и феодите ми, може да ме заточи в манастир; но това е най-лошото, което би сторил; а пък аз съм готова да изтърпя много по-тежки условия, но да не дам ръката си на Кампо Басо.

— По-тежки условия ли? — извика Куентин. — А какво може да бъде по-тежко от ограбване и затвор?… Размислете, моля ви се, докато над нас е свободното небе, а край вас човек, готов да изложи живота си, за да ви отведе в Англия, в Германия, дори в Шотландия; във всяка от тия страни вие ще намерите великодушни покровители… Не решавайте така прибързано да се откажете от свободата си, най-скъпото благо за човека!… както го е възпял един поет от моята родина:

Ах, тъй е сладка свободата —

изпълва с радост тя душата,

на всяко нещо вкус придава

и благоденствие дарява…

А мъка, болест, беднотия

ни носи всяка тирания.^[1]

Мадам Изабел слушаше с тъжна усмивка възхвалата на свободата, изказана от водача й; и отговори след кратко мълчание:

— Свободата е само за мъжете… Жената трябва да търси всякога покровител, щом природата я е създала неспособна да се защищава сама. А где ще намеря покровител аз?… В лицето на сластолюбивия Едуард Английски ли?… При пияния Венцеслав Германски ли?… В Шотландия ли?… О, Дъруърд, да ви бях сестра и да можехте да ми обещаете подслон в някоя от ония планински клисури, които обичате да описвате, гдето от състрадание или срещу малкото скъпоценности, които още имам, бихте ми осигурили един спокоен живот и бих забравила орисията си… Ако можехте да ми обещаете закрилата на някоя почтена дама от вашия край… или на някой барон с честно сърце и меч… би заслужавало наистина да се изложим на опасностите, свързани с пътуването до една далечна страна!

Това признание бе изречено с плаха нежност, която прониза сърцето на Куентин и го изпълни с радост. Той помълча, преди да отговори, за да прецени набързо каква възможност съществува да намери убежище в Шотландия; но видя само тъжната истина, че би било недостойно и жестоко да поведе графинята по един път, гдето не беше уверен дали ще може да й осигури безопасност.

— Мадам — каза най-после той, — бих осквернил честта си и рицарската си клетва, ако допусна да градите бъдещето си върху предположението, че имам възможност да ви осигуря в Шотландия друга закрила, освен тази на моята бедна ръка. Аз почти не зная вече дали в родината ми е останал още някой жив от нашия род. Инъркуеритският рицар нападна посред нощ нашия замък и изкла всички мъже от нашето семейство. Враговете ни в Шотландия са многобройни и силни, аз съм сам и слаб; дори да би пожелал да ми помогне, кралят не би се осмелил да предизвика един феодал с петстотин конника, за да поправи злото, нанесено на някакъв беден младеж.

— Уви! — промълви графинята. — Няма, както изглежда, кътче в света без потисничество, щом то вилнее дори в ония диви планини, гдето няма за какво да се борят, както в нашата богата и охолна Нидерландия!

— Това е самата тъжна истина и аз не смея да я отрека — каза шотландецът. — Само от нужда за мъст и кръв нашите враждебни родове се нахвърлят като зверове едни на други. Оугливиевци и други като тях вършат в Шотландия същите злини, каквито Дьо ла Марк и разбойниците му вършат тук.

— Никаква Шотландия тогава — отвърна Изабел с искрено или престорено равнодушие. — Никаква Шотландия… Всъщност аз я споменах само на шега, за да видя дали наистина ще се решите да ми препоръчате за убежище най-неспокойното кралство в Европа. Това беше само изпитание на искреността ви и с радост виждам, че мога да разчитам на нея, дори когато имате основание да сте дълбоко пристрастен. И така, ще се предам и ще потърся закрила от първия честен барон на херцог Шарл, до чиито владения достигнем.

— А защо да не се приберете в своите имения, в собствения си укрепен замък, както възнамерявахте, докато бяхте в Тур? — запита Куентин. — Защо да не съберете около себе си васалите на вашия баща и да започнете преговори с Шарл Бургундски, вместо да се предадете? Сигурно ще се намерят достатъчно смели мъже да се борят за вашето дело; познавам поне един, готов да даде пример, като пожертва живота си.

— Уви! — отговори графинята. — Този план, внушен от хитрия Луи и като всяко негово предложение замислен повече в негова, отколкото в моя полза — е неосъществим, след като бе разкрит на Бургундския херцог от двойния шпионин Замет Мограбин. Моят роднина бе хвърлен в тъмница, в именията ми бяха поставени гарнизони. Всеки мой опит в тази насока само ще изложи моите подвластни на отмъщението на херцог Шарл; защо да предизвиквам нови кръвопролития по такъв незначителен повод след всички досегашни? Не, аз ще се подчиня на сюзерена си като покорна васалка във всичко, което не ще засегне правото ми на свободен избор. Особено след като моята роднина мадам Амлин, която отначало ме посъветва, а след това и настоя да избягам, вече извърши сама тази мъдра и почтена стъпка!

— Вашата роднина! — повтори Куентин, припомняйки си известни неща, неизвестни на младата графиня и изчезнали от паметта му при светкавично последвалите ужасни събития и вълнения.

— Да… леля ми… графиня Амлин дьо Кроа… Знаете ли нещо за нея? — запита графиня Изабел; — предполагам, че тя е вече под закрилата на бургундското знаме… Защо мълчите? Какво знаете?

Последният въпрос, изказан настойчиво и тревожно, принуди Куентин да съобщи нещичко от това, което знаеше за съдбата на графинята. Той намекна, че бил повикан да помогне за бягството й от Лиеж, като бил убеден, че и мадам Изабел бяга с нея… Спомена какво бе видял в гората… описа най-после завръщането си в замъка и положението, което бе намерил там. Но не спомена нито дума за намеренията, с които мадам Амлин бе напуснала Шонвалд, нито за слуховете, че е попаднала в ръцете на Дьо ла Марк. От деликатност не можеше да спомене за намеренията на лелята, а от уважение към чувствата на младата графиня, в един момент, когато тя имаше най-голяма нужда да запази силата и издръжливостта си, не си позволи да спомене името на Глигана; защото вестта бе стигнала допушите му само като слух.

Въпреки премълчаването на тези важни подробности разказът направи дълбоко впечатление на графиня Изабел, която каза след някое време хладно и недоволно:

— И вие изоставихте моята роднина в една дива гора, в ръцете на подлия циганин и невярната камериерка?… Горката леля, която толкова хвалеше верността ви!

— Ако не бях постъпил така, мадам — отвърна Куентин, основателно оскърбен от този упрек, — каква участ щеше да сполети лицето, което съм натоварен най-предано да охранявам? Ако не бях оставил за графиня Амлин дьо Кроа да се грижат тези, които тя сама си е избрала за съветници и пазители, графиня Изабел щеше вече да е съпруга на Арденския глиган Гийом дьо ла Марк.

— Имате право — отвърна графиня Изабел с обичайната си кротост; — вие ме защищавате с непоколебима преданост, а пък аз ви отплатих с грозна, обидна неблагодарност. Но толкова ми е жал за горката леля! Колко подла е била тая Мартон, която се радваше на такова незаслужено доверие… Тя именно запозна леля ми с ония негодници Замет и Хайредин Мограбин, които разправяха, че могат да предсказват бъдещето по звездите и с това започнаха да й влияят; а самата Мартон подкрепяше предсказанията им и насърчаваше леля ми в… как да кажа?… в самоизмами за бракове и поклонници, съвсем невероятни и неподходящи за нейната възраст. Не се съмнявам, че Луи Френски ни е оплел още отначало в тия мрежи, за да ни принуди да потърсим убежище в неговия двор или по-точно да се озовем в негова власт; а след тази безразсъдна постъпка от наша страна вие сам, Куентин Дъруърд, сте свидетел колко нецарствено, не рицарски, недостойно и неблагодарно се отнесе към нас… Горката леля… Как мислите, какво ли е станало с нея?

От желание да й вдъхне надежди, каквито надали изпитваше сам, Дъруърд отвърна, че алчността е най-силната страст на циганите; че когато ги оставил, Мартон се държала много добре към мадам Амлин; и най-после, че тези негодници нямат интерес да се държат зле с мадам Амлин или да я убият; и обратно — ако се държат добре с нея и я пуснат срещу откуп, могат само да спечелят.

За да отклони мислите на графиня Изабел от тази тъжна тема, Куентин й разказа подробно измяната на Мограбин, която бе открил при нощуването край Намюр, и намекна, че тя е може би част от споразумението между краля и Гийом дьо ла Марк. Изабел изтръпна от възмущение, но скоро се овладя и каза:

— Срамувам се за грешното си предположение, че небето ще допусне да се изпълни такъв жесток, подъл и безчестен план, докато Всеблагият Господ все още поглежда милостиво към човешките страдания. Подобно злодеяние трябва не само да вдъхва страх и отвращение; истинско безбожие би било да се допусне, че подобна измяна и низост може някога да възтържествува. Сега вече ми е съвсем ясно защо лицемерната Мартон често се опитваше да поддържа и най-малкия кълн на завист или недоволство между леля ми и мене, като ласкаеше винаги тази, с която разговаря, и не пропускаше да каже нещо лошо за другата. Но и през ум не ми минаваше, че ще стигне дотам да убеди моята леля да ме изостави в ужасите на Шонвалд и да се погрижи само за собственото си бягство.

— Нима графиня Амлин не бе споменала пред вас намерението си да избяга? — запита Куентин.

— Не — отвърна Изабел; — намекна, само, че Мартон щяла да ми съобщи нещо. Всъщност главата на горката ми леля беше така замаяна от тайнствените приказки на оня негодник Хайредин, с когото бе водила същия ден дълъг таен разговор, и тя ми намекна такива странни неща, че… че… накратко казано, като виждах състоянието й, не намерих за нужно да настоя за по-подробно обяснение. Но все пак жестоко е било да ме изостави.

— Аз оправдавам мадам Амлин — заяви Куентин; — защото не вярвам да е имала това намерение. Суматохата в оная тъмна нощ беше такава, та и мадам Амлин, убеден съм, сигурно е смятала, че вие именно сте с нея; както и аз, заблуден от дрехите и държането на Мартон, предполагах, че придружавам двете графини Дьо Кроа… главно тази — добави тихо, но решително той, — без която богатствата на целия свят не биха ме изкусили да напусна Шонвалд.

Изабел наведе глава и се престори, че не забеляза как Куентин наблегна върху последните думи. Но го погледна отново, щом той заговори за хитруванията на Луи. За тях не бе мъчно да установят, че двамата братя и съучастничката им Мартон са били подкупени от лукавия владетел, при все че с вероломството, присъщо на расата им, по-големият брат, Замет, се бе опитал да играе двойна игра и бе получил заслужено наказание. Все в тоя дух на взаимно доверие, забравяйки своето положение и опасностите по пътя, те продължиха да яздят още няколко часа, като се поспряха само за да нахранят и напоят конете си в едно усамотено селце, гдето ги заведе Ханс Гловер, който във всяко друго отношение, особено в това, че ги оставяше повечето време да разговарят свободно сами, се прояви като разумен и възпитан човек.

Изкуствените прегради, които отделяха двамата влюбени (можем вече да ги наречем така), изглеждаха изчезнали или поне отстранени от обстоятелствата; защото ако графинята можеше да се похвали с по-висока титла и по рождение беше несравнено по-богата от младежа, който можеше да разчита само на сабята си, не бива все пак да забравяме, че засега и тя беше също така бедна, а сигурността, честта и животът й зависеха единствено от неговото самообладание, храброст и преданост. Те не бяха изрекли, разбира се, нито дума за любов; младата дама би простила може би от признателност и доверие едно любовно признание, но езикът на Куентин беше свързан от вродена стеснителност и рицарско чувство; затова му се струваше, че е недостойно да злоупотреби със сегашното й положение и да каже нещо, което би изглеждало като използване на благоприятния случай. Но макар че не споменаха нито дума за любов, мислите и на двамата бяха неизменно насочени към нея; чувствата им на взаимна почит се подразбираха, без да се нуждаят от изказване. При свободата и неувереността, които ги съпътстваха, такива отношения са най-щастливото време в живота на човека, но твърде често водят и към разочарование, изневяра и всички страдания на напразните надежди и несподелената любов.

Към два часа следобед пътниците бяха разтревожени от съобщението на водача, който — пребледнял от ужас — им каза, че една група шварцрайтери^[2] на Ла Марк са по петите им. Тези войници, или по-скоро разбойници, бяха от най-долните слоеве на германското простолюдие и приличаха напълно на ландскнехтите с тази разлика, че действаха като лека конница. За да подчертаят името си черни конници и да вдъхнат още по-голям страх на враговете си, те яздеха обикновено на черни коне и намацваха с черно оръжието и дрехите си, а често пъти дори ръцете и лицето си. По нрав и свирепост тези черни конници съперничеха на пехотинските си събратя ландскнехтите.

Като погледна назад и видя по дългия равен път, отгдето бяха минали, един приближаващ облак прах и двама-трима бясно препускащи конници пред него, Куентин се обърна към спътницата си:

— Скъпа Изабел, нямам друго оръжие освен сабята и понеже не мога да се боря за вас, ще трябва да бягам заедно с вас. Ако успеем да се доберем до оная гора, преди да ни настигнат, лесно ще намерим възможност да им се изплъзнем.

— Така да бъде, мой единствени приятелю — каза Изабел и пришпори коня си, за да препусне в галоп; — а ти, добри момко — добави тя, като се обърна към Гловер, — вземи друга посока, за да не споделиш нашето нещастие и опасности.

Честният фламандец поклати глава и отговори на великодушното й увещание с:

— Nein, nein, das geht nichts!^[3]

И остана с тях. Тримата се насочиха да търсят подслон в гората, препускайки доколкото позволяваха силите на изтощените им коне и преследвани в същото време от шварцрайтерите, които ускориха гонитбата, щом разбраха, че другите бягат. Но въпреки умората на конете, бегълците препускаха по-бързо, защото бяха невъоръжени и изпревариха преследвачите; намираха се вече на около четвърт миля от целта, когато забелязаха група войници с рицарско знаме, които идваха откъм гората, за да им пресекат пътя.

— Бронята им блести — каза Изабел. — Навярно са бургундци. Каквито и да са, ще трябва да се предадем на тях, за да не попаднем в ръцете на дивите безбожници, които ни преследват.

И само след миг се провикна, забелязала по-добре знамето:

— Познах пронизаното сърце на пряпореца! Това е знамето на бургундския благородник граф Дьо Кревкьор… Ще му се предам.

Куентин Дъруърд въздъхна; но каква друга възможност им оставаше? А колко щастлив би бил допреди миг, ако можеше да е сигурен, че Изабел ще успее да избяга, дори при по-тежки условия! Не след много се срещнаха с групата на Кревкьор и графинята поиска да поговори с водача, който бе строил хората си, щом бе забелязал черните конници; докато той я гледаше в недоумение, Изабел заговори:

— Благородни графе… Изабел дьо Кроа, дъщерята на вашия стар боен другар граф Рейнолд дьо Кроа, се предава и моли да вземете и нея, и хората й под храбрата си закрила.

— Ще я получиш, прекрасна братовчедке, дори срещу цяла войска… Освен срещу моя сюзерен Бургундския херцог. Но няма време да разговаряме по това. Ония разбойници се спряха, навярно да се съвещават… Свети Георги Бургундски! Имат безочието да тръгнат срещу знамето на Кревкьор!… Да не мислят, че няма да се справим с тях?… Дамиен, копието ми… Знамето напред… копията направо Кревкьор е с вас!

С този боен вик той препусна срещу шварцрайтерите, последван от своите войници.