Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (34)

Тридесет и втора глава
Разследването

Не ме затрогваш с ниския поклон —

бих искал да усетя любовта ти.

Вдигни се, братовчеде… Знам, че твоето сърце

не се прекланя както коленете…

Шекспир — „Ричард II“

При първия камбанен звън, свикващ на съвет знатните бургундски благородници и малцината френски придворни, които се намираха тук, херцог Шарл, придружен от отряд телохранители, въоръжени с пики и бойни секири, влезе в Ерберовата кула на Перонския замък. Очакващ това посещение, крал Луи стана и направи две крачки към херцога, след това се спря с достойно изражение, каквото — въпреки простото си облекло и обичайно скромно държане — умееше да си наложи винаги, когато смяташе, че е необходимо. При сегашните сериозни обстоятелства самообладанието му оказа очевидно въздействие върху неговия противник; влязъл в стаята с бърза и дръзка походка, Шарл прие изведнъж държане, по-подходящо за васал, който се явява пред своя върховен господар. Херцогът бе решил, както изглежда, да се отнася към Луи, поне външно, с почтителността, дължима на високия му ранг; но явно беше, че сдържа с усилие гневното си нетърпение и едва успява да заглуши огорчението и жаждата за мъст, която кипеше в сърцето му. Затова, макар да спазваше в държането и думите си външна учтивост и почтителност, непрестанно се изчервяваше и пребледняваше… Говореше отривисто, дрезгаво, пресекливо… Нозете му трепереха от сдържано нетърпение… Той се мръщеше и хапеше до кръв устни… Всеки негов поглед и движение показваше, че най-избухливият принц е обзет от почти неудържим гняв.

Кралят наблюдаваше тази борба на страстите със спокоен и непомрачен взор; защото, макар и да предвкусваше от погледите на херцога ужаса на смъртта, от която се боеше и като смъртен, и като грешник, той беше все пак решен, като храбър и изкусен кормчия, да не се поддава на собствения си страх и да не изоставя руля, докато има някаква надежда да спаси кораба с умело маневриране. Затова, когато херцогът заговори дрезгаво и пресекливо за неудобното помещение, Луи отвърна с усмивка, че не може да се оплаква, защото Ерберовата кула се е оказала за него много по-добро жилище, отколкото за един от прадедите му.

— Нима ви разказаха това предание? — запита Шарл. — Да… тук е бил убит той… но само защото отказал да сложи монашеска качулка и да свърши живота си в манастир.

— Голям глупак наистина — каза Луи с престорено безгрижие, — щом се е оставил да умре като мъченик, без да използва случая да стане светец.

— Дойдох да помоля Ваше величество — продължи херцогът — да присъства на дворцов съвет, гдето ще се разискват важни въпроси, засягащи еднакво интересите на Франция и на Бургундия. След малко ще видите участващите… ако, разбира се, благоволите…

— Не, любезни братовчеде — каза кралят, — не прекалявайте с учтивостта си дотам да молите за нещо, което можете да ми заповядате… Да вървим в съвета, щом така желае ваша светлост. Ние сме почти без свита — добави той, поглеждайки малцината свои придворни, които се приготвиха да го придружат — но вие, братовчеде, ще блестите и за двама ни.

Водени от първия бургундски херолд, рицаря Тоазон д’Ор, височайшите особи напуснаха кулата на граф Ербер и влязоха в двора на замъка, гдето — както Луи веднага забеляза — бяха строени в пълна бойна готовност великолепно облечените телохранители и войници на херцога. След това владетелите влязоха в залата на съвета, която се намираше в много по-нова постройка от тази, гдето беше настанен Луи. Макар и доста занемарена, личеше, че е била набързо приготвена за тържественото заседание на съвета. Два престола бяха поставени под един и същи балдахин; кралският беше с две стъпки по-високо от другия, определен за херцога. Двадесетина души от най-знатните благородници заеха места според ранга си от двете страни на владетелите. Така че когато всички насядаха, този, когото събранието щеше да съди, заемаше най-високото място и изглеждаше да председателства съвета.

За да се отърве може би от тази несъобразност и от неудобствата, които тя можеше да повлече, херцог Шарл се поклони леко пред краля и откри безцеремонно заседанието със следните думи:

— Драги мои васали и съветници, известно ви е какви смутове е имало в нашите владения както при управлението на баща ми, така и в мое време поради бунтовете на васалите срещу техните сюзерени и на поданиците против принцовете им. Напоследък имаме най-ужасно доказателство докъде е стигнало това зло в наши дни, като си припомним възмутителното бягство на графиня Изабел дьо Кроа и леля й мадам Амлин, потърсили убежище в чужда държава, гдето са отхвърлили подчинението си към нас, излагайки по този начин на конфискуване своите владения; друг още по-ужасен и печален пример е светотатственото убийство на нашия любим брат и съюзник лиежкия епископ, както и новото въстание на бунтарския град, който бе прекалено милостиво наказан за последния си метеж. Имаме сведения, че тези събития са последица не само на женско непостоянство и глупост, предизвикани са не само от самомнителни, непокорни граждани, но и от интригите на една чужда държава, от намесата на един могъщ съсед, от когото — ако предположим, че добрите дела могат да очакват в отплата пак добро — Бургундия би трябвало да очаква само най-искрено и предано приятелство. Ако всичко това се окаже вярно — продължи херцогът, като стисна зъби и тупна с крак, — какви съображения могат да ни задържат — тъй като средствата са в наши ръце — да вземем мерки, за да пресушим главния извор, отгдето злините от години вече се изливат над нас?

Херцогът бе започнал речта си доста спокойно, но към края повиши глас, а последните думи изрече с тон, от който всичките му съветници потрепериха и лицето на краля пребледня за миг. Но Луи се овладя веднага и се обърна на свой ред към съвета така свободно и спокойно, че херцогът, въпреки желанието си да го прекъсне или спре, не можа да намери повод за това.

— Френски и бургундски благородници — започна кралят. — Рицари на Светия дух и на Златното руно! Щом един крал е принуден да се защищава като обвиняем, той не би могъл да желае по-достойни съдии от цвета на дворянството, от славата и гордостта на рицарството. Нашият любезен бургундски братовчед не изясни спора, защото от учтивост не пожела да го предаде с по-точни изрази. Тъй като нямам основание да спазвам подобна деликатност, пък и сегашното ми положение позволява да не я спазвам, моля за разрешение да говоря по-точно. Към нас, господа… към нас, негов върховен господар, роднина и съюзник… злополучни обстоятелства, помрачили здравия разум и доброто сърце на нашия братовчед, го накараха да отправи враждебни обвинения — че подбуждаме васалите му към непокорство, подстрекаваме лиежките граждани към бунт и сме насърчили родоотстъпника, Гийом дьо ла Марк, да извърши жестоко, кощунствено убийство. Френски и бургундски благородници, мога с пълно основание да заявя, че обстоятелствата, при които се намирам, са сами по себе си пълно опровержение за подобно обвинение; кой може да допусне, че ако ми е останала капка здрав разум, аз бих се предал безусловно във властта на Бургундския херцог тъкмо тогава, когато подготвям срещу него измяна, която не може да остане неразкрита, а щом бъде разкрита, ще ме постави — както и стана в настоящия момент — в пълната власт на справедливо разгневения владетел? Безумието на човек, който сяда спокойно да си почине на мина, след като е подпалил фитила и очаква неизбежен взрив, би било истинска мъдрост в сравнение с моята постъпка. Не се съмнявам, че някои от негодниците, извършили отвратителните злодеяния в Шонвалд, са могли да споменат и моето име… Но мога ли да отговарям за това, щом не съм им дал никакво право да го използват?… Ако две глупави жени, възмутени поради някаква романтична история, са потърсили убежище в моя двор, може ли да се твърди, че са го сторили по мое нареждане?… След като разгледате по-обстойно случая, ще се убедите, че щом честта и рицарските правила ми забраняваха да ги върна като пленнички в бургундския двор — а смятам, господа, че никой от вашите ордени не позволява такова нещо! — аз съм постъпил най-съобразно с интересите на всички, като ги изпратих под закрилата на благочестивия наш отец, сега вече Божи угодник на небето… (тук, дълбоко развълнуван, Луи закри с кърпичка очите си). Под закрилата на човек от собствения ми род и още по-тясно свързан с бургундските херцози. Човек, който по своя висок църковен сан и многобройни добродетели, беше най-достоен да бъде за известно време закрилник на нещастните странстващи благороднички, както и помирител между тях и законния им сюзерен. Мога да заявя, че единствените съображения, които според прибързаната преценка на моя брат, Бургундския херцог, са могли да възбудят недостойни подозрения срещу мене, трябва да се обяснят с най-откровени и честни подбуди. Заявявам още, че никакво горе-долу убедително доказателство не може да бъде изнесено в подкрепа на оскърбителните обвинения, накарали моя брат да промени дружеското си държане към човек, дошъл при него с пълно доверие и приятелско чувство… да превърне приемната зала в съд, а гостоприемния си дом в затвор.

— Господарю, господарю — намеси се Шарл, щом кралят замълча. — Фактът, че вие сте тук в едно време, така злополучно съвпаднало с изпълнението на вашите планове, аз мога да си обясня само с предположението, че хора, на които занаятът е да мамят другите, могат понякога по изключение да измамят и себе си. И сапьорът бива убит понякога от взрива на собствената си мина… Колкото до решението, то ще зависи от тържественото разследване… Доведете графиня Изабел дьо Кроа!

Когато младата графиня влезе под ръка с графиня Дьо Кревкьор; натоварена да я придружава от съпруга си и от игуменката на урсулинките, Шарл се провикна с обичайната рязкост в гласа и държането си:

— Така значи, мила принцесо!… Нямахте сили да приказвате, когато трябваше да отговаряте на моите справедливи и разумни заповеди, а можахте да избягате по-бързо от подгонена сърна… Кажете сега какво мислите за своята постъпка, която можеше да доведе до война между двама велики владетели и между две могъщи държави, заради вашето детинско личице?

Грубостта на Шарл пред толкова много хора промени напълно първоначалното решение на Изабел да се хвърли в нозете му с молба да вземе имотите й и да й позволи да се оттегли в манастир. Тя стоеше сега неподвижна, като човек настигнат от буря, който слуша отвред тътена на гръмотевици и очаква всеки миг да бъде сразен от мълния. Със смелост, достойна за името на рода й и за красотата, която бе запазила дори в зрялата си възраст, графиня Дьо Кревкьор намери за необходимо да се намеси:

— Ваше височество — каза тя, — моята мила братовчедка е тук под мое покровителство. Аз зная по-добре от ваша светлост как трябва да се отнасяме към жените и вие ще трябва незабавно да напуснете това събрание, ако не говорите с тон и език по-подходящ за нашия ранг и пол.

Херцогът се разсмя с глас.

— Кревкьор — каза той, — твоята кротост е превърнала графинята в твърде повелителна дама; но това не е моя работа. Дай стол на онова девойче, на което не се сърдим, а напротив, сме му отредили най-висока милост и чест… Седнете, мадам, и ни кажете свободно и спокойно какъв зъл дух ви накара да избягате от родината си и да станете странстваща авантюристка.

С очевидна мъка и много замълчавания Изабел призна, че — решена за нищо на света да не приема избраника, предложен й от Бургундския херцог — се надявала да намери закрила при френския двор.

— И то от френския крал — добави Шарл, — в което без съмнение сте били напълно уверена?

— Аз бях наистина уверена, че ще я получа — каза графиня Изабел. — Иначе нямаше да направя такава решителна стъпка.

При тия думи Шарл погледна Луи с неизразимо язвителна усмивка, която кралят издържа твърдо; само устните му побледняха още повече.

— Но сведенията за намеренията на крал Луи към нас — продължи след кратко мълчание графинята — аз бях получила само от моята нещастна леля мадам Амлин, а тя си бе съставила мнение въз основа на твърдения и внушения от лица, които по-късно се оказаха най-жалки измамници и лъжци.

След това тя разказа накратко как бе узнала за предателството на Мартон и Хайредин Мограбин, като добави:

— Не се съмнявам сега, че по-старият Мограбин, наричан Замет, който пръв ни посъветва да избягаме, е бил способен на всякакви измени и предателства, дори да се представи без никакво основание за пратеник на Луи.

Графинята помълча за миг, после продължи да разказва накратко всичките си патила, откакто бе напуснала Бургундия с леля си до щурмуването на Шонвалд и пленяването й от граф Дьо Кревкьор. Никой не продума, когато тя завърши своя разказ, прекъсван от чести замълчавания. Бургундският херцог бе втренчил в земята, гневния си тъмен поглед като човек, който търси предлог да даде простор на яростта си, но не намира нищо, за да я оправдае поне в собствените си очи.

— Къртицата — каза най-после той, като вдигна поглед — изравя съвсем уверено под нозете ни своите подземни пътеки, но ние не можем да проследим движенията й, макар и да ни са известни. Аз бих желал все пак да чуя защо крал Луи е приел тези дами в двореца си, щом те не са отишли там по негова покана.

— Аз не съм ги приел, любезни братовчеде — отвърна кралят. — Дадох им наистина подслон, но съвсем неофициално, просто от съчувствие, и използвах първата възможност да ги поставя под закрилата на покойния благороден епископ, вашия съюзник, който (Бог да го прости!) би съумял по-добре от мене или от кой да е светски владетел да съгласува покровителството, дължимо на бегълци, с дълга на един принц към съюзника, от чиито владения тези хора са избягали. Осмелявам се да запитам младата дама дали оказаният им прием е бил сърдечен или, напротив, е бил такъв, че ги е накарал да съжаляват, загдето са избрали за убежище именно моя двор.

— Приемът беше толкова нелюбезен — отговори графинята, — че затова именно се усъмних възможно ли е било Ваше величество действително да ни е поканил във владенията си, както ни уверяваха хора, които се представяха за ваши пратеници; ако предположим, че те са постъпили, както им е било наредено, държането на Ваше величество към нас мъчно може да се съгласува с това, което трябва да се очаква от един крал, рицар и благородник.

Докато говореше, графинята отправи към краля поглед, пълен с горчив укор, но гърдите на Луи бяха бронирани срещу подобни оръжия. Той размаха бавно ръце и огледа победоносно всички, като че искаше да им обърне внимание върху показанията на графинята, доказващи невинността му.

Бургундският херцог отвърна намръщено на тоя поглед, сякаш искаше да каже, че макар и принуден засега да мълчи, съвсем не е доволен. После се обърна рязко към графинята:

— Струва ми се, мадам, че в разказа за своите странствания вие забравихте да споменете някаква любовна историйка… Охо-о! Изчервихте се вече!… За разни горски рицари, нарушили за кратко вашия покой. Както и да е, тази случка стигна до слуха ни и ние можем да си извадим известни заключения от нея… Кажете, крал Луи, не ще ли бъде по-добре, преди тази Троянска или Кроянска Елена да поведе за носа още някой крал… не ще ли бъде по-добре да й изберем един подходящ съпруг?

При все че знаеше какво неприемливо предложение може да последва, Луи се съгласи спокойно и безмълвно с искането на Шарл, но пред надвисналата опасност графинята си възвърна веднага смелостта. Тя пусна ръката на графиня Дьо Кревкьор, пристъпи плахо, но достойно, коленичи пред престола на херцога и започна:

— Благородни господарю и повелителю мой, признавам, че съм виновна, като напуснах владенията ви без вашето височайше разрешение, и смирено ще приема всяко наказание, което благоволите да ми наложите. Оставям земите и замъците си на ваше законно разположение и ви моля само, в името на вашата добрина и заради паметта на баща ми, да определите за последната представителка на рода Дьо Кроа такава издръжка, която ще й позволи да остане до края на живота си в манастир.

— Какво ще кажете, господарю, за молбата на младата дама? — запита херцогът, като се обърна към Луи.

— Едно благочестиво и смирено желание — отговори кралят, — внушено без съмнение от Божията благодат, на която никой не бива да се противопоставя.

— „Смирените ще бъдат възвеличени“ — засмя се Шарл. — Станете, графиня Изабел… Ние се грижим за вас повече, отколкото вие сте се погрижили сама. Не възнамеряваме да конфискуваме имота ви, нито да унизим блясъка на името ви, а напротив — смятаме да ги увеличим.

— Уви, господарю — отговори графинята, все още на колене, — от тази милост аз се страхувам повече, отколкото от гнева на ваша светлост, щом тя ще ме принуди…

— Ах, свети Георги Бургундски! — извика херцог Шарл. — На всяка стъпка ли ще оспорват волята и заповедите ми? Ставай, мила, и се оттегли засега… Като дойде ред да се занимаем с тебе, ще уредим работите така, че — дявол да го вземе! — или ще ни послушаш, или…

Въпреки грубата заповед графиня Изабел продължи да стои на колене и би предизвикала навярно херцога да каже нещо още по-грубо, ако графиня Дьо Кревкьор, която познаваше по-добре нрава на Шарл, не бе се намесила, за да вдигне младата си приятелка и да я изведе от залата.

Дойде ред на Куентин Дъруърд, който застана пред краля и херцога достойно и свободно, без плаха сдържаност или натрапчива дързост като младеж от добър род и с добро възпитание, отдаващ почит комуто се пада, без да се замайва или смущава от блясъка на по-знатните люде. Вуйчо му бе дал пари да се облече отново с униформата и въоръжението на стрелец от шотландската гвардия, а лицето, изражението и държането на младежа подхождаха напълно на блестящото облекло. Младостта му предразположи също съветниците в негова полза; защото всички знаеха, че хитрият Луи не би избрал толкова млад човек за довереник на своите политически интриги; и сега, както в много други случаи, кралят извлече значителна изгода от това, че си бе избрал пратеник съвършено неподходящ по възраст и ранг. По заповед на херцога, потвърдена и от Луи, Куентин започна доклада за пътуването си с дамите Дьо Кроа до Лиеж, като спомена още отначало за нареждането на краля да ги отведе в безопасност до замъка на епископа.

— Изпълни ли тази моя заповед? — запита кралят.

— Изпълних я, господарю — отвърна шотландецът.

— Пропусна едно обстоятелство — каза херцогът. — Бил си нападнат в гората от двама странстващи рицари.

— Не ми подобава да припомням тази случка, нито да се хваля с нея — отвърна младежът, като се изчерви от стеснение.

— А на мене не ми подобава да я забравя — намеси се Орлеанският херцог. — Този младеж изпълни мъжествено поръчението, с което беше натоварен, и то така, че дълго ще го помня… Ела в стаята ми, стрелецо, когато свършим съвета, и ще видиш, че не съм забравил храбростта, която — както виждам с удоволствие — е равна на скромността ти.

— Ела и у мене — обади се Дюноа. — Приготвил съм ти шлем, защото смятам, че дължа да ти го възстановя.

Куентин се поклони ниско и на двамата, след това разпитът продължи. По заповед на херцог Шарл младият шотландец представи писмените наставления, които бе получил за пътуването.

— Следваше ли ги буквално, войниче? — запита херцогът.

— Не, с позволение на ваша светлост — отвърна Куентин. — Както ще благоволите да забележите, те ме задължаваха да пресека Мьоза при Намюр; а пък аз минах по левия бряг, гдето има по-висок и по-безопасен път за Лиеж.

— Защо направи тази промяна? — запита херцогът.

— Защото се усъмних във водача си — отвърна Куентин.

— Слушай сега внимателно въпросите, които ще ти задавам — каза херцогът. — Отговаряй вярно и не се страхувай от никого. Но ако се объркаш или се отклониш от истината, ще заповядам да те оковат в желязна верига и да те окачат на камбанарията насред пазарния площад, гдето ще има дълго да се молиш дано смъртта час по-скоро да те отърве!

Настъпи гробна тишина. Най-сетне, като даде — както предполагаше — достатъчно време на младежа да обсъди положението, в което се намира, херцогът поиска да узнае от Дъруърд кой е бил водачът, от кого е бил определен и защо е пробудил съмнения у него. На първия въпрос Куентин отговори, че водачът му бил циганинът Хайредин Мограбин; на втория — че бил препоръчан от Тристан Отшелника; а при третия въпрос спомена случката в манастира на францисканците край Намюр: как циганинът бил изгонен от светата обител, как, като се усъмнил в държанието му, Куентин го проследил на срещата с един от ландскнехтите на Гийом дьо ла Марк и как ги чул да уговарят план за отвличане на дамите, поверени на неговата закрила.

— Слушай сега — каза херцогът — и помни отново, че животът ти зависи от това, дали ще кажеш истината: споменаха ли ония негодници, че именно по нареждане на краля — имам предвид тук седящия крал Луи Френски — ще нападнат дружината и ще отвлекат дамите?

— Дори да биха казали такова нещо — отвърна Куентин, — не бих повярвал на тия негодници, след като бях получил съвсем обратни нареждания от устата на самия крал.

Луи следеше най-внимателно разговора и при тия думи пое дълбоко дъх като човек, от чието сърце се е смъкнал изведнъж тежък товар. Недоумяващ и сърдит, херцогът продължи нападението, като запита още по-настойчиво Куентин дали не е разбрал от тайния разговор между циганина и ландскнехта, че замислената от тях измяна се е одобрявала от крал Луи.

— Повтарям, че не чух нищо, което би ми дало право да мисля така — отвърна младежът, макар и убеден в душата си за участието на краля в предателството на Хайредин. Но той смяташе, че дългът не му позволява да изказва личните си подозрения по тоя въпрос. — А дори да бях чул подобно твърдение от такива хора, отново заявявам, че не бих отдал никакво значение на думите им, щом имах съвсем противоположни нареждания от краля.

— Верен служител си — каза насмешливо херцогът. — Но аз ще си позволя да забележа, че като си изпълнил нарежданията на краля, ти си осуетил надеждите му и би заплатил доста скъпо за това, ако последвалите събития не бяха превърнали тъпата ти вярност в една истинска услуга.

— Не ви разбирам, господарю — отвърна Куентин Дъруърд. — Зная само едно; крал Луи ме натовари да закрилям двете дами и аз изпълних според силите си неговото поръчение както при пътуването до Шонвалд, така и при последвалите събития. Смятах, че поръчението на краля е почтено, и почтено го изпълних; ако не беше почтено, то не би подхождало за шотландец с моето име.

— Fier comme un Ecossais^[1] — каза Шарл, макар и разочарован от отговора на Куентин, той не беше все пак дотолкова несправедлив, та да го укори за дързостта му. — А сега, стрелецо, какви нареждания изпълняваше, когато — както ни осведомиха някои нещастни бежанци от Шонвалд — си се перчил из лиежките улици начело на бунтовниците, убили по-късно така жестоко своя светски господар и духовен отец? И каква реч си държал след това убийство, за да могат злодеите, извършили жестокото злодеяние, да те сметнат за пратеник на Луи?

— Господарю — заяви Куентин, — аз мога да доведа достатъчно свидетели, които ще установят, че никога не съм се представял в Лиеж за пратеник на френския крал, а бях провъзгласен за такъв от упоритите викове на множеството, което отказваше да повярва моите опровержения. Всичко това аз разказах на служителите в двора на епископа, когато успях да избягам от града, и ги посъветвах да вземат мерки за отбраната на замъка; ако ме бяха послушали, щяха да предотвратят бедите и ужасите от следната нощ. Вярно е, че пред неизбежната опасност аз се възползвах от влиянието, което мнимото ми звание оказваше, за да спася графиня Изабел и собствения си живот, както и да обуздая, доколкото ми беше възможно, жаждата за кръв, която се бе проявила вече с такава ярост. Повтарям и съм готов да заплатя с живота си, че не съм бил натоварен от френския крал с никакво поръчение до лиежките граждани, а още по-малко с поръчение да ги подбуждам към бунт; когато се възползвах от приписаното ми звание, все едно че сграбчих щит, за да защитя в момент на опасност себе си и другите, без да се запитам имам ли право да използвам герба, който го украсява.

— И в тоя случай — намеси се Кревкьор, неспособен вече да мълчи — моят млад спътник и пленник е постъпил еднакво смело и разумно; а постъпката му не може да се вмени във вина на крал Луи.

Между присъстващите се чу одобрителен шепот, който отекна радостно в ушите на Луи и ядоса херцог Шарл. Той огледа гневно залата; единодушно изразените чувства на най-знатните му васали и най-мъдри съветници не биха му попречили навярно да даде простор на своя буен и деспотичен нрав, ако де Комин, предвидил опасността, не бе побързал да я предотврати, като съобщи, че е пристигнал херолд от Лиеж.

— Херолд от тъкачи и железари? — извика херцогът. — Пуснете го веднага! Кълна се в света Богородица, от тоя херолд ще науча нещо повече за намеренията и надеждите на неговия господар, отколкото младият френско-шотландски воин изглежда наклонен да ми каже!