Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (10)

Осма глава
Пратеникът

Ослепи като мълния очите на Франция,

защото преди тебе ще пристигна там

и гърма на моите оръдия ще чуят…

Върви и протръби гнева ни!

„Крал Джон“

Дори да се поддаваше лесно на леност, шумът в казармата след първия камбанен звън за утринната непременно би прогонил Куентин от леглото му; но дисциплината в бащиния замък и в манастира Абърбротик го бе научила да става призори; и той се облече весело сред звука на тръбите и звъна на оръжията, доказващи смяната на стражите; едни се връщаха в помещенията след нощното дежурство, други излизаха да поемат утринното… а трети, между които беше вуйчо му, се въоръжаваха за лична охрана на Луи XI. С радост, съвсем естествена за случая и възрастта му, Куентин Дъруърд навлече много бързо великолепната униформа и въоръжение на новото си звание; и вуйчото, който следеше с особена грижливост и внимание малкият да бъде безукорен във всяко отношение, не скри задоволството си от промяната във външността на племенника.

— Ако бъдеш толкова верен и храбър, колкото си красив, ще си един от най-хубавите и добри оръженосци в нашата гвардия, а това ще бъде чест за рода на майка ти. Ела сега да отидем в приемната зала и внимавай да не се отделяш от мене.

Докато говореше, той взе една грамадна, тежка алебарда с великолепни инкрустации, заповяда на племенника си да вземе също такова, само че по-леко оръжие и го поведе към вътрешния двор на двореца, гдето другарите им за охраната на вътрешните помещения бяха вече строени с оръжие в ръка — оръженосците във втора редица зад началниците си. Тук чакаха и гончии с великолепни коне и красиви кучета, в които Куентин така се загледа, та вуйчо му трябваше неведнъж да му напомни, че тия животни не са доведени за негово удоволствие, а за краля; защото ловът бил една от малкото слабости, които си позволявал, дори когато това пречело на държавните му задължения, и толкова строго закрилял дивеча в кралските гори, щото хората казвали, че по-безнаказано можеш да убиеш човек, отколкото елен.

По даден знак стражата тръгна под командата на Балафре, който в случая изпълняваше длъжност на командир; и след още много заповеди и сигнали, доказващи необикновеното усърдие на стрелците, те заеха местата си в приемната зала, гдето всеки миг очакваха краля.

Макар че Куентин не беше свикнал с такова великолепие, гледката разочарова очакванията му за блясъка на един кралски двор. Тук имаше наистина богато облечени придворни от кралската свита, разкошно въоръжени телохранители и лакеи от всякакъв вид и степен. Но той не видя нито един от старите съветници на кралството, нито един висш кралски офицер, не чу нито едно от имената, които звучаха в ония дни като призив към рицарски подвизи; не видя нито един от доблестните генерали и мъдрите държавници, които съставяха силата на Франция, нито младите, пламенни, стремящи се към слава благородници, които бяха нейната гордост. Мнителността, саможивството, вероломната политика на краля бяха отстранили тези блестящи придворни от двореца, гдето ги канеха само при тържествени официални случаи, когато те отиваха неохотно и се връщаха с радост, както животните от баснята отивали и се връщали от леговището на лъва.

Малцината, които изпълняваха вероятно ролята на съветници, бяха все невзрачни мъже. Вярно е, че някои изглеждаха умни хора, но държането им показваше, че възпитанието и навиците им не са ги подготвили за средата, в която са били повикани. На Дъруърд се стори все пак, че един-двама имаха доста благородно лице. И тъй като служебните задължения не бяха особено тежки, той узна от вуйчо си техните имена.

Лорд Крофорд, който беше между присъстващите, в разкошното си служебно облекло, със сребърен жезъл в ръка, е познат вече и на Куентин, и на читателя. От другите знатни особи най-забележителен беше граф Дьо Дюноа, син на прочутия Дюноа, известен с прозвището Орлеанското копеле^[1], който бе воювал под знамето на Жана д’Арк, и имаше такъв блестящ дял в освобождаването на Франция от английско иго. Синът му поддържаше достойно името, което бе наследил от славния си баща; и въпреки родството си с кралското семейство, въпреки наследената популярност, на която се радваше сред благородниците и народа, Дюноа се държеше при всички случаи така откровено, прямо и честно, та не будеше подозрения у никого, нито дори у мнителния Луи, който обичаше да го вижда край себе си и го канеше понякога в кралския съвет. Макар че минаваше за съвършен във всички рицарски проявления и обладаваше до голяма степен качествата на истински рицар, графът съвсем не беше образец на романтичен красавец. Беше нисък, пълен, с нозе извити навън — нещо много удобно при езда, но съвсем некрасиво за пешеходец. Беше широкоплещест, черноок, мургав, с необикновено дълги и пъргави ръце. Имаше неправилни, дори направо грозни черти, но въпреки всичко от личността на граф Дюноа лъхаше съзнателно достойнство и благородство, по които още от пръв поглед личеше знатният благородник и безстрашният войник. Изражението му беше смело и прямо, походката — мъжествена и свободна, а резките черти се облагородяваха от орловия поглед на смръщеното лице. Той беше в разкошен, но не ярък ловен костюм и обикновено изпълняваше длъжността главен ловец, макар че надали я е заемал официално.

Под ръка с Дюноа, пристъпвайки така бавно и тъжно, като че се крепеше на своя роднина, влезе Орлеанският херцог Луи, първият принц от кралска кръв (станал по-късно крал под името Луи XII), комуто стражата и присъстващите се поклониха като на член от кралския дом. Ревниво следен от мнителния Луи, принцът — който щеше да наследи престола, ако синът на краля умре — не можеше да отсъства от кралския двор, гдето нямаше никаква длъжност и никой не го зачиташе. Унинието от това унизително положение се засилваше още повече от съзнанието, че кралят е замислил да извърши и към него една от най-жестоките и несправедливи постъпки, на каквито е способен един тиран — именно да го ожени насила за принцеса Жана Френска, своята по-млада дъщеря, за която принцът беше сгоден още като дете. Но сегашната недъгавост на принцесата превръщаше този брак в отвратителна жестокост.

Външността на този принц не се отличаваше с никакви лични предимства; но той беше кротък, благ и добър, качества, прозиращи дори през булото на дълбокото униние, помрачило истинското му изражение. Куентин забеляза, че херцогът отбягва внимателно да не погледне кралските гвардейци, а когато отговори на поздрава им, гледаше в земята, сякаш се страхуваше да не би мнителният крал да изтълкува тази учтивост като стремеж да установи някакво приятелство с тях.

Съвсем различно беше държането на надменния духовник кардинал Жан дьо ла Балю^[2], любим министър на Луи по това време, напомнящ по издигане и характер Уолси^[3], доколкото подобно сравнение е възможно при разликата между хитрия и политичен Луи и буйния и безразсъден Хенри VIII Английски. Луи бе издигнал своя министър от най-низшите слоеве до длъжността или поне до доходите на пръв кралски духовник, обсипал го бе с благоволение и му бе издействал кардиналска мантия; и макар че беше достатъчно предпазлив да не остави на честолюбивия Ла Балю неограничената власт и доверие, оказвани от Хенри VIII на Уолси, все пак се влияеше от него повече, отколкото от всеки друг признат съветник. Затова кардиналът не бе избягнал грешката, присъща на всички, които са се издигнали неочаквано. Той беше дълбоко убеден, че способностите му позволяват да се намесва във всички въпроси, дори в най-чуждите за званието и подготовката му. Висок, тромав, той проявяваше особена слабост и възхищение към нежния пол, а тези домогвания не отговаряха нито на външността, нито на званието му. Някой ласкател или ласкателка му бе внушил в злополучен миг, че огромните дебели нозе, които бе наследил от баща си (лиможки колар или, според други източници, вердюнски мелничар), са много красиви. И той се бе дотолкова самозабравил, та винаги отмяташе на една страна кардиналската си мантия, за да даде възможност да видят тия огромни нозе. Докато минаваше през официалната зала в пурпурната си мантия и разкошна барета, той се спря неведнъж да погледне оръжието и облеклото на дежурните кавалери, като им задаваше важно различни въпроси и си позволяваше да мъмри някои от тях за нарушения на дисциплината с изрази, на които опитните войници не смееха да отговарят, макар да личеше съвсем ясно, че ги слушаха с досада и дори с презрение.

— Знае ли кралят — обърна се Дюноа към кардинала, — че бургундският пратеник иска да бъде приет незабавно?

— Знае — отвърна кардиналът. — А ето, струва ми се, че идва и всезнаещият Оливие Лопатаря, който ще ни съобщи кралската воля.

Докато той говореше, един забележителен мъж, който споделяше по това време с надменния кардинал благоволението на краля, влезе откъм вътрешните покои, но съвсем не важно и високомерно като висшия духовник. Напротив, Оливие беше дребен, бледен, слаб човек, в черна копринена късовейка и панталон, без палто, плащ или расо; а това облекло съвсем не беше от естество да изтъкне тази невзрачна фигура. Той държеше в ръка сребърен тас, а една метната през рамото кърпа сочеше лакейската му длъжност. Имаше будно и хитро лице, при все че се стараеше да прикрива това изражение, като гледаше все в земята, докато се плъзна през залата крадешком, безшумно като котка. Но при все че може лесно да засенчи достойнството, скромността не скрива кралското благоволение; затова всички опити на кралския доносчик, прочутият кралски бръснар и камериер Оливие Лопатара, наричан още Оливие Проклетия или Оливие Дявола — съвсем заслужени прякори заради безсъвестната хитрост, с която подпомагаше вероломните политически замисли на своя господар, — да скрие това благоволение останаха напразни. Той поговори няколко мига сериозно с граф Дюноа, който напусна веднага стаята; след това тръгна обратно към кралските покои, отгдето бе дошъл, като се плъзна между присъстващите, които му даваха път; на тази учтивост той отговаряше със смирен поклон и само веднъж-дваж събуди завистта на всички царедворци към тия, на които прошепна по някоя дума на ухото; после измърмори нещо за служебните си задължения и не дочака да му отговорят, нито удостои с поглед усърдните старания на ония, които искаха да привлекат вниманието му. Людовик Лесли беше този път от щастливците, удостоени с по една дума от Оливие, който му съобщи, че въпросът за Куентин е щастливо уреден.

Приятната вест бе скоро потвърдена. Старият познат на Куентин, Тристан Отшелника, влезе в залата и се насочи право към мястото, гдето бе застанал Льо Балафре. Зловещото лице и злобното изражение на знатния сановник изпъкваха още по-поразително, подчертани от разкошната му униформа, а гласът му, който се стараеше да бъде примирителен, напомняше ръмженето на мечка. Но смисълът на думите му беше по-приятен от гласа, който ги изрече. Началникът на полицията изказа съжаление за вчерашното недоразумение, което се случило само защото господин племенникът на Льо Балафре не бил в униформата на своя корпус и не казал, че принадлежи към него. На това именно се дължала грешката, за която началникът на полицията бе дошъл да иска извинение.

Людовик Лесли му отговори според правилата и щом Тристан се отдалечи, предупреди племенника си, че отсега нататък ще имат смъртен враг в лицето на този царедворец, от когото всички треперят.

— Само че ние сме извън неговия обсег… — каза той. — Войник, който си изпълнява дълга, няма защо да се бои от началника на полицията.

Куентин трябваше да сподели мнението на вуйчо си, защото Тристан се отдалечи с гневно предизвикателен поглед, какъвто мечка отправя на ловец, чието копие я е ранило. Всъщност дори когато не беше така дълбоко засегнат, този човек гледаше с такава злоба, че хората трепереха от него и отбягваха да го срещат; а младият шотландец потръпна с още по-дълбока ненавист, защото му се струваше, че и сега усеща на рамото си ръката на двамата палачи.

Между това — след като обиколи безшумно стаята, както вече описахме, обсипван от най-висшите офицери с почтително внимание, което смирено отбягваше да забележи — Оливие влезе отново във вътрешните покои; а след малко вратите им широко се отвориха и крал Луи влезе в приемната зала.

И Куентин, като всички други, обърна поглед към него; и така се стресна, че едва не изтърва оръжието си; защото френският крал беше онзи търговец на коприна майстор Пиер, с когото се бе разхождал миналата сутрин. В ума му бяха минали оттогава различни догадки за тази тайнствена личност; но действителността се оказа по-невероятна от най-невероятното предположение.

Един строг поглед от вуйчото, възмутен от това нарушение на служебния етикет, го опомни много скоро; но тук последва нова изненада: кралят, който го бе забелязал веднага, тръгна право към него, без да обръща внимание на другите:

— И така, младежо — започна той, — ти си успял, както ми казаха, да предизвикаш разправии още с пристигането си в Турен; но аз ти прощавам, защото вината е преди всичко на глупавия стар търговец, който помисли, че трябва да сгрее рано-рано шотландската ти кръв с бургундско вино. Ако го намеря, ще го накажа за пример на тия, които развращават моите гвардейци… Балафре — добави той, като се обърна към Лесли, — твоят племенник е чудесно момче, макар че е малко буйно. Ние обичаме такива смелчаци, а за този възнамеряваме да сторим повече, отколкото за всеки друг. Кажи да запишат рождената му година, ден, час и минута и да дадат бележката на Оливие Лопатара.

Балафре се поклони до земята, след това се изпъна отново във войнишка стойка, сякаш искаше с това бързо движение да докаже готовността си да се жертва в защита на краля. А Куентин, който се бе посъвзел от първата си изненада, разглеждаше по-внимателно краля и се учудваше колко много днешните му обноски и изражение се различаваха от вчерашните.

В облеклото му нямаше особена промяна, защото, презиращ винаги външната показност, Луи беше и сега в доста износен тъмносин ловен костюм, не много по-добър от простите граждански дрехи от миналия ден, само че украсен с огромна абаносова броеница, подарена от турския султан с уверение, че е принадлежала на един коптски отшелник от Ливанската планина, прочут със своята святост. А вместо кепето с една-единствена иконичка, имаше сега шапка, чиято околожка беше украсена с цяла дузина малки оловни образи на различни светии. Но в очите, гдето бе видял вчера само алчност за печалба, сега, когато бе разбрал, че принадлежат на способен и могъщ владетел, Куентин откри пронизващ поглед; а бръчките по челото, които бе отдал на дългогодишни търговски сметки, му се сториха като бразди, оставени от проникновени размисли за съдбата на народите.

Наскоро след появата на краля в залата влязоха и френските принцеси с придворните си дами. С по-голямата, омъжена по-късно за Пиер дьо Бурбон и известна в историята на Франция под името мадам Дьо Божо, нашата повест няма да се занимава. Принцесата беше висока, почти красива, умееше да разговаря, беше умна като баща си, който имаше голямо доверие в нея и я обичаше, доколкото изобщо беше способен да обича.

По-младата, несретницата Жана, годеница на Орлеанския херцог, пристъпваше плахо до сестра си със съзнанието, че няма нито едно от ония външни качества, които жените копнеят да притежават или поне да им приписват. Тя беше бледа, слаба, болнава и изкривена на една страна, а с неравномерната си походка изглеждаше направо куца. Прекрасни зъби, тъжен, кротък, примирен поглед и тежки руси коси бяха единствените качества, които ласкателите биха дръзнали да изброят срещу грозотата на лицето и на цялата й фигура. За да допълним портрета, трябва да добавим, че от небрежното облекло и стеснителното държане на принцесата личеше колко ясно и болезнено тя съзнава некрасивата си външност, като не се опитва дори да поправи изкуствено това, от което природата я бе лишила, или изобщо да потърси начин да се хареса. Кралят (който не я обичаше) побърза да отиде веднага при нея:

— Какво е това, наша всепрезираща дъще? — попита той. — За лов ли си се облякла тази сутрин или за манастир? Казвай… отговаряй!

— Закъдето заповяда Ваше величество — отвърна почти шепнешком принцесата.

— Да, ти искаш сигурно да ме убедиш, че желаеш да напуснеш двора, да се отречеш от света и суетата му… Ех, девойко, да не мислиш, че ние, първородният син на светата църква, бихме отказали да дадем дъщеря си на бога?… Света Богородица и свети Мартин да ни опазят от отказ на такава жертва, ако тя би била достойна за олтара или ако ти имаше подобно призвание!

При тези думи кралят се прекръсти набожно. В този миг на Куентин се стори, че той прилича твърде много на хитър васал, принизяващ ценността на нещо, което желае да запази за себе си, за да се оправдае по този начин, че не го поднася на своя вожд или началник. „Нима дръзва да лицемери така пред бога — помисли Дъруърд — и да се подиграва с него и със светците така, както може да постъпва безнаказано с хората, които не смеят да надникнат отблизо в душата му?“

Но Луи заговори отново, след като бе помълчал набожно:

— Не, любезна щерко. Аз и още един човек знаем по-добре истинските ти желания… Нали, драги Орлеански братовчеде? Приближете се, принце, и отведете до коня й нашата благочестива весталка.

Орлеанският херцог трепна при тая заповед на краля и побърза да я изпълни; но така прибързано и смутено, че Луи извика:

— Не, братовчеде, подръпнете юздите на своята любезност и погледнете пред себе си… Колко безразсъдно понякога бърза влюбеният!… Та вие взехте ръката на Ана вместо на сестра й… Аз ли трябва да ви дам ръката на Жана?

Нещастният принц вдигна поглед и потрепери като дете, принудено да се докосне до нещо, от което изпитва несъзнателен ужас… после направи усилие и взе ръката, която принцесата не му подаде, но и не отдръпна. Застанали така един до друг, втренчили поглед в земята, студените влажни пръсти на девойчето, скрити в разтрепераната ръка на херцога, мъчно можеше да се каже кой от двамата беше по-нещастен — херцогът ли, обвързан с неразривни връзки към едно противно същество, или нещастната девойка, чувстваща съвсем ясно, че е ненавиждана от човек, за чиято любов би дала с радост своя живот.

— А сега, дами и господа, на конете!… Ние ще придружаваме дъщеря си Дьо Божо — каза кралят; — и нека Бог и свети Юбер да благословят утринната ни разходка!

— Съжалявам, че съм принуден да я прекъсна, господарю — обади се граф Дьо Дюноа. — Бургундският пратеник е пред вратите на замъка и настоява да бъде приет.

— Настоява ли, Дюноа? — отвърна кралят. — Не му ли отговорихте, както ви съобщихме чрез Оливие, че нямаме време днес… а утре е празникът свети Мартин и ние, с Божия воля, няма да го нарушим със земни дела и помишления… Вдругиден пък сме определили да отидем в Амбоаз… но непременно ще му определим аудиенция, щом се завърнем и приключим неотложните си задължения.

— Казах му всичко това — отвърна Дюноа; — но все пак, господарю…

— Пасха Господня! Какво ти заседна в гърлото, човече? — попита кралят. — Тези бургундски приказки изглеждат мъчни за преглъщане.

— Ако моята длъжност, заповедите на Ваше величество и привилегиите на пратеника не ме принуждаваха да се въздържам — каза Дюноа, — бих го накарал сам да ги преглътне; защото, кълна се в светата Дева Орлеанска, по-лесно бих го накарал да ги преглътне, отколкото да ги предам на Ваше величество.

— Ей богу, Дюноа — каза кралят, — чудно е наистина, че ти, един от най-нетърпеливите хора на тоя свят, така малко съчувстващ, на същата слабост у нашия буен братовчед Шарл Бургундски. Но аз, човече, искам да зная за шумните му пратеничества толкова, колкото кулите на замъка ми се интересуват от рева на североизточния вятър, който духа откъм Фландрия, отдето е довял и кресливия пратеник.

— Трябва да добавя, господарю — отвърна Дюноа, — че граф Дьо Кревкьор чака долу с тръбачите и свитата си и заявява, че щом Ваше величество отказва аудиенцията, на която по заповед на своя господар трябва да разгледа с вас неотложни въпроси, той ще стои пред вратите досред нощ и ще спре Ваше величество във всяко време на деня или нощта, когато ще ви бъде угодно да излезете от замъка по работа, на разходка или на църква; и никакви съображения освен употребата на сила не ще го принудят да се откаже от своето решение.

— Той е глупак — каза съвсем спокойно кралят. — Да не би тоя твърдоглав фламандец да мисли, че някой безумен човек ще стои двадесет и четири часа затворен за покаяние в замъка си, когато има да се занимава с работите на цяло кралство? Тези нетърпеливи глупци смятат, че всички хора приличат на тях и мечтаят само за седло и стремена. Заповядай да приберат и да нахранят кучетата, благородни Дюноа… Днес ще свикам съвет, вместо да отидем на лов.

— Господарю — отговори Дюноа, — няма да се отървете по този начин от Кревкьор, защото той има инструкции, ако не получи исканата аудиенция, да закове ръкавицата си в оградата на замъка като знак, че господарят му отхвърля верността си към Франция и й обявява война.

— О! — каза Луи, без да промени глас; само се намръщи така, че пронизващите тъмни очи почти се скриха под рунтавите вежди. — Така ли?… Нима нашият стародавен васал е толкова самоуверен… и милият ни братовчед толкова нелюбезен?… В такъв случай, Дюноа, ще трябва да развеем кралското знаме и да извикаме: Дени Монжоа!^[4]

— Дай Боже и на добър час! — извика войнственият Дюноа; а гвардейците, неспособни да сдържат същия порив, се размърдаха по местата си и в залата се понесе тих, но ясен звън на оръжия. Кралят ги изгледа с гордост; в този миг той мислеше като храбрия си баща и почти заприлича на него.

Но моментното въодушевление отстъпи скоро пред множеството политически съображения, поради които едно явно скъсване с Бургундия беше особено опасно именно сега. На английския престол бе встъпил храбрият победител Едуард IV, участвал лично в тридесет битки. А той беше брат на Бургундската херцогиня и можеше с основание да се предположи, че очаква само едно скъсване между своя зет и Луи, за да прехвърли във Франция през винаги отвореното пристанище Кале войската, победила в английските граждански войни, като заличи спомена за вътрешните разногласия с най-любимото развлечение на англичаните — едно нашествие във Франция. Към това съображение се добавяше и съмнението за настроенията на Бретанския херцог, както и други сериозни поводи за размишления. Затова, когато започна отново след дълго мълчание, макар че говореше със същия тон, Луи не беше вече в същото настроение.

— Но пазил ни Бог — каза той, — ние, най-християнският владетел, да дадем без крайна необходимост повод за проливане на християнска кръв, ако можем да избегнем подобна беда, без да се опозорим. Ние поставяме живота на поданиците си по-високо от обидата, нанесена на вашето достойнство от един дързък пратеник, надхвърлил може би поръчението, с което е бил натоварен… Въведете бургундския пратеник!

— Блажени миротворците — обади се кардинал Дьо ла Балю.

— Вярно е; а ваше преосвещенство сигурно знае, че смирените ще се прославят — добави кралят.

Кардиналът рече амин, което малцина повториха; защото и бледите бузи на Орлеанския херцог дори се изчервиха от срам, а Балафре дотолкова не можа да скрие чувствата си, че изпусна алебардата, която се удари о пода… и за тази проява на нервност трябваше да изслуша горчив урок от кардинала и поука как трябва да държи оръжието си, когато се намира пред краля. Самият крал изглеждаше необичайно смутен от настъпилото мълчание.

— Замисли се, Дюноа — каза той — … Не одобряваш, че отстъпваме пред този упорит пратеник.

— Аз не се намесвам — отговори Дюноа — във въпроси извън моя обсег. Мислех само да поискам едно благоволение от Ваше величество.

— Благоволение ли, Дюноа?… Какво е то?… Ти нарядко искаш нещо и можеш да разчиташ на съгласието ни.

— Бих желал тогава, Ваше величество да ме изпрати в Еврьо да оправям духовенството — каза с войнишка откровеност Дюноа.

— Това би било наистина извън твоя обсег — отговори усмихнато кралят.

— Аз мога да командвам духовниците не по-зле — възрази графът, — отколкото преосвещеният епископ на Еврьо, или всечестният кардинал — ако предпочетете човек с подобно звание — би обучавал гвардейците на Ваше величество.

Кралят се усмихна отново още по-тайнствено, като прошепна на Дюноа:

— Може би ще дойде време да оправяме заедно духовенството… но епископът е засега едно добро самомнително животно. Ах, Дюноа! Рим, Рим ни го наложи заедно с други тежести… Но търпение, братовчеде! И размесвай картите, докато спечелим играта!^[5]

Звукът на тръбите в двора възвести пристигането на бургундския благородник. Всички в приемната зала побързаха да се подредят според чина си около краля и дъщерите му.

Граф Дьо Кревкьор, именит и храбър воин, влезе без шлем, но — противно на етикета за пратениците на приятелски държави — в скъпа миланска броня от стомана, със златни инкрустации в приказен арабски стил. На шията му върху блестящата ризница висеше бургундският орден Златното руно, едно от най-големите рицарски отличия в тогавашния християнски свят. Красив паж носеше след него шлема му, а херолдът пристъпваше напред с пълномощията, които поднесе с реверанс на краля; през това време пратеникът се бе спрял насред залата, за да даде сякаш на всички присъстващи възможност да се възхитят на високомерния му поглед, величествената стойка, спокойното и самоуверено държане. Останалите лица от свитата му чакаха в преддверието или в двора.

— Приближете се, господин граф Дьо Кревкьор — каза Луи, като хвърли за миг поглед към пълномощията му; — ние не се нуждаем от препоръчителните писма на нашия братовчед, за да приемем един толкова прославен воин или за да повярваме в заслуженото му доверие към вас. Надяваме се, че прекрасната ви съпруга, в чиито жили тече кръвта на прадедите ми, се намира в добро здраве. Ако водехте и нея, господин графе, бихме допуснали, че сте облекли бронята си, за да защищавате красотата й от влюбчивите френски рицари. Но при сегашните обстоятелства не можем да отгатнем причината за пълното ви бойно въоръжение.

— Господарю — отвърна посланикът, — граф Дьо Кревкьор съжалява за своето нещастие и моли да му простите, че не може в настоящия случай да ви отговори със смирената почтителност, дължима на височайшата милост, с която Ваше величество го удостоява. Но при все че говори Филип Кревкьор дьо Кордес, той предава думите на своя милостив господар и владетел Бургундския херцог.

— И какво ще ни каже Кревкьор с думите на Бургундския херцог? — запита Луи с високомерно достойнство. — Не забравяйте все пак, че в тази зала Филип дьо Кревкьор говори с господаря на своя господар.

Кревкьор се поклони, после заговори гръмко:

— Кралю на Франция, великият Бургундски херцог ви изпраща отново писмено изброяване на всички неправди и притеснения, извършени по неговите граници от офицерите и войниците на Ваше величество; и първият му въпрос е: възнамерява ли Ваше величество да го възмезди за тези щети?

Поглеждайки пренебрежително към списъка, който херолдът му поднесе с реверанс, кралят каза:

— Този въпрос е бил разгледан вече в нашия съвет. От изброените в оплакването щети едни са в отплата за понесените от мои поданици, за други няма никакви доказателства, за трети е било отмъстено от гарнизоните на херцога; и ако е останало нещо, което не попада под някоя от тези категории, нямаме нищо против, като християнски владетел, да заплатим щетите, действително претърпени от нашия съсед, макар да са били извършени не само без наше знание, но против изричната ни заповед.

— Аз ще предам отговора на Ваше величество — каза посланикът — на моя светлейши господар; позволете все пак да ви кажа, че тъй като това обещание в нищо не се отличава от уклончивите отговори, давани досега на справедливите му оплаквания, не се надявам, че то ще допринесе за възстановяването на мир и приятелство между Франция и Бургундия.

— Да бъде, както е угодно богу — отвърна кралят. — Не от страх пред оръжието на твоя господар; а само за запазване на мира отговорих така примирително на неговите оскърбителни упреци. Продължавай поръчението си.

— Следващото искане на моя господар — каза посланикът — е Ваше величество да прекрати тайните си връзки с неговите градове Ганд, Лиеж и Малин. Той иска от Ваше величество да отзовете своите тайни пратеници, чрез които подбуждате към недоволство мирните фландърски граждани; и да прогоните от вашите владения или по-точно да предадете за достойно наказание от страна на законния им господар ония избягали изменници, които са намерили гостоприемно убежище в Париж, Орлеан, Тур и други френски градове.

— Кажи на Бургундския херцог — отвърна кралят, — че не зная нищо за тайните интриги, в които ме обвинява; моите френски поданици поддържат връзки с добрите фландърски градове и печелят заедно с тях от свободната търговия, чието прекъсване би било толкова във вреда на херцога, колкото и на мене: все по същата причина много фламандци живеят наистина в моето кралство и се радват на закрилата на моите закони; но никой, доколкото ни е известно, не е дошъл да върши предателство или да подготвя бунтове против херцога. Продължете посланието си… Чухте отговора ми.

— Както и по-рано, господарю, трябва да кажа, че съжалявам — отвърна граф Дьо Кревкьор; — защото това не е прямият и ясен отговор, който моят господар херцогът би приел като възмездие за дългата поредица тайни интриги, отричани от Ваше величество. Но продължавам посланието. Бургундският херцог изисква по-нататък от френския крал да върне незабавно във владенията му под сигурна охрана двете дами — Изабел, графиня Дьо Кроа, и нейната роднина и настойница графиня Амлин от същото семейство; защото споменатата графиня Изабел, която според законите на страната и феодалната зависимост на своите имения се намира под настойничеството на Бургундския херцог, е избягала от неговите владения и от задължението, което той, като грижлив настойник, е бил готов да изпълни към нея, и се крие в двора на френския крал, а това нейно непокорство към херцога, законния й господар и настойник, е противно на Божиите и човешки закони, признати във всички цивилизовани европейски държави… Спирам отново, за да чуя отговора на Ваше величество.

— Добре сте сторили, граф Дьо Кревкьор, да поискате аудиенция рано — каза презрително Луи; — защото ако смятате да ми търсите сметка за бягството на всеки васал, когото буйният нрав на господаря ви е прогонил от неговите владения, изброяването им може да продължи до залез-слънце. Кой може да твърди, че тия дами са в моята държава? Кой би си позволил да каже, ако са тук, че съм ги насърчил да избягат, като съм им обещал покровителство? Кой би доказал, че ако са във Франция, ми е известно къде се намират?

— Господарю — заяви Кревкьор, — ако Ваше величество позволи, аз имам свидетел за всичко това… човек, видял двете дами в странноприемницата Кралска лилия недалеко от замъка… Видял и Ваше величество заедно с тях, макар и в унизителното облекло на гражданин от Тур… Човек получил от тях, във ваше присъствие, пратки и писма до приятелите им във Фландрия… Всичко това той е предал и разказал на Бургундския херцог.

— Представете го — отвърна кралят; — доведете пред мене този, който дръзва да поддържа подобни явни измислици.

— Вие тържествувате, господарю, защото много добре знаете, че този свидетел вече не е жив. Приживе се наричаше Замет Мограбин, и беше скитащ циганин. Както научих, вчера той е бил обесен от военната полиция на Ваше величество, очевидно за да не може да потвърди това, което каза пред Бургундския херцог, пред съвета и пред мене, Филип Кревкьор дьо Кордес.

— Кълна се в света Богородица Анбрьонска!^[6] — извика кралят. — Обвиненията са толкова глупави и аз дотолкова нямам понятие за тях, че — давам кралската си честна дума — те могат по-скоро да ме разсмеят, отколкото да ме разгневят. Моята военна полиция наказва всекидневно по дълг всякакви крадци и скитници; а нима моята корона може да бъде опетнена с това, което тези крадци и скитници разправят на нашия избухлив бургундски братовчед и на мъдрите му съветници? Кажете, моля ви, на моя любезен братовчед, щом обича такива другари, да ги държи в собствените си владения; защото тук непременно ще увиснат набързо на въжето.

— Моят господар не се нуждае от такива поданици, Ваше величество — отвърна графът много по-непочтително, отколкото си бе позволявал досега; — защото благородният херцог няма навика да се осведомява от гадатели, цигани и тям подобни за бъдещето и съдбата на своите съседи и съюзници.

— Ние проявихме по-голямо търпение, отколкото ни подобава — прекъсна го кралят; — но тъй като ваша единствена цел е, както изглежда, да ни оскърбявате, и ние ще изпратим свой представител при Бургундския херцог… Убедени сме, че в държанието си към нас ти превишаваш пълномощията си, каквито и да са били те.

— Напротив — отвърна Кревкьор. — Не съм ги изпълнил още… Чуйте, Луи Валоа, крал на Франция… Чуйте, благородници и господа, присъстващи тук… Чуйте, всички добри и честни хора… А ти, кавалере на Златното руно — обърна се той към херолда, — ще повтаряш след мене… Аз, Филип Кревкьор дьо Кордес, имперски граф и рицар на благородния княжески орден Златното руно, от името на могъщия господар и принц Шарл, по Божия милост херцог бургундски и лотарингски, брабантски и лимбургски, люксембургски и гелдерлендски; граф фландърски и артоазки, имперски граф на Ено, Холандия, Зееланд, Намюр и Зютфен; маркиз на Свещената римска империя; владетел на Фрийзланд, Салин и Малин, ти заявявам пред всички, на тебе, крал Луи Френски, че щом отказваш да поправиш различните щети, неправди и нарушения, извършени от тебе или с твоя помощ, внушение и подбуда против споменатия херцог и верните му поданици, той, чрез моите уста, се отказва от всякаква зависимост и вярност към твоята корона и сан… обявява те за вероломен лъжец и ти отправя призив за борба като владетел и мъж. Ето и залога ми в доказателство на това, което казах.

С тези думи той измъкна от дясната си ръка металната ръкавица и я хвърли на пода в приемната зала.

До тази последна проява на дързост в залата владееше пълно мълчание. Но щом звънът на падналата ръкавица бе последван от гръмкия възглас на бургундския херолд: „Да живее Бургундия!“, настъпи обща суматоха. Докато Дюноа, Орлеанският херцог, старият лорд Крофорд и още един-двама, чийто ранг им даваше право да се намесят, си оспорваха кой ще вдигне ръкавицата, останалите в залата викаха:

— Убийте го! Съсечете го! Дошъл да оскърбява краля на Франция в собствения му дворец!

Но гръмотевичният глас на Луи надделя над всички други, заглуши ги и усмири врявата:

— Тишина, васали! Не докосвайте с ръка нито пратеника, нито залога!… А вие, господин графе, безсмъртен ли се смятате, та сте приели такъв опасен жребий? Или вашият херцог е от по-друг метал, щом е решил да предяви по такъв необичаен начин своя повод за свада?

— Той е наистина от друг и по-благороден метал, отколкото останалите европейски владетели — отвърна безстрашният граф Дьо Кревкьор; — защото по времето, когато ни един от тях не се осмели да ви даде подслон — на вас именно, Луи Френски, изгонен от Франция още като дофин и преследван от жестоката отмъстителност на своя баща, с цялата мощ на неговото кралство, — вие бяхте приет и закрилян като брат от благородния ми господар, с чието великодушие така грубо злоупотребихте. Сбогом, господарю, изпълних поръчението си.

С тези думи граф Дьо Кревкьор напусна залата, без да се поклони.

— Настигнете го… Настигнете го… Вдигнете ръкавицата и го настигнете! — извика кралят. — Нямам предвид вас, Дюноа! Нито вас, милорд Крофорд, защото може да се окажете малко остарял за такава разправия. Нито вас, Орлеански братовчеде, още съвсем млад за нея… Монсеньор кардинал… монсеньор епископ Оксерски, ваш свещен дълг е да помирявате владетелите… Вдигнете ръкавицата, смъмрете граф Дьо Кревкьор за извършения грях — да оскърбява един велик крал в собствения му дворец, за да го принуди да докара ужасите на войната върху две съседни страни.

При тази пряка заповед кардинал Ла Балю пристъпи и вдигна ръкавицата така предпазливо, както би докоснал усойница — така страшно ненавиждаше, както изглежда, този символ на войната, — и побърза да напусне кралския салон, за да настигне оскърбителя.

Луи замълча и огледа придворните си; повечето от тях — хора от низш произход (като изключим вече споменатите благородници), издигнати до службите в кралския двор не по смелост и подвизи, се споглеждаха пребледнели, очевидно изплашени от току-що приключилата сцена. Луи ги изгледа презрително, после каза гръмко:

— Колкото и да е самомнителен и високомерен граф Дьо Кревкьор, трябва да признаем, че Бургундският херцог има в негово лице най-смелия служител, натоварен някога да поднесе владетелско поръчение. Искал бих да зная къде ще намеря аз такъв верен пратеник, който би отнесъл отговора ми.

— Несправедлив сте към френските благородници, господарю — отвърна Дюноа; — не един от тях би занесъл на Бургундския херцог същото предизвикателство на върха на своя меч.

— Несправедлив сте, господарю — обади се старият Крофорд, — и към шотландските благородници на служба при вас. И аз, и всеки мой другар от съответния чин не бихме се поколебали да си премерим силите с надменния граф Дьо Кревкьор. Моята собствена ръка е все още достатъчно силна за тая цел, стига Ваше величество да разреши.

— Но вие, господарю — продължи Дюноа, — не ни използвате в задачи, чрез които бихме прославили себе си, Ваше величество и Франция.

— Кажи по-скоро — възрази кралят, — че не давам позволение за никакъв безразсъден порив, който в името на някакъв рицарски педантизъм ще погуби вас, престола и самата Франция. Всички вие, Дюноа, много добре знаете колко ценен е за нас всеки час мир тъкмо сега, когато трябва да лекуваме раните на разорената страна; а при това всеки от вас би се втурнал да воюва заради приказките на някакъв скитащ циганин или странстваща благородница, която не стои може би много по-високо… Но кардиналът се връща, надяваме се, с много по-миролюбиви вести… Какво стана, монсеньор, успяхте ли да вразумите и успокоите графа?

— Господарю — отвърна Балю, — задачата ми беше мъчна. Изтъкнах пред надменния граф, че се учудвам как дръзна да изрече към Ваше величество самонадеяния укор, с който аудиенцията приключи, и изказах предположение, че това не е поръчение на неговия господар, а проява на собственото му нахалство, за което може да изтърпи наказание, каквото Ваше величество намери за уместно да му наложи.

— Правилно — отвърна кралят, — и какво ви отговори той?

— Графът — продължи кардиналът — стъпваше в този миг на стремето, готов да се метне на коня; след като изслуша изказването ми, той се обърна към мене, без да промени позата си, и каза:

— Дори да бях на петдесет левги оттук, ако бих узнал, че френският крал е обвинил в нещо моя владетел, веднага бих се метнал на коня и бих дошъл, за да облекча съзнанието си, като му повторя всичко, което току-що му казах.

— Виждате, господа — обърна се кралят към придворните си, без да прояви какъвто и да е гняв, — че в лицето на граф Филип дьо Кревкьор братовчед ни херцогът има най-достойния служител, яздил някога отдясно на владетел… Но убеди ли го все пак да почака?

— За да почака двадесет и четири часа, докато получи обратно своята ръкавица — каза кардиналът, — той отседна в странноприемницата Кралска лилия.

— Погрижи се да бъде добре настанен за наша сметка — каза кралят; — такъв служител е скъпоценен камък за всяка кралска корона… Двадесет и четири часа ли? — добави той на себе си, втренчил поглед напред, за да прозре сякаш бъдещето; — двадесет и четири часа!… Съвсем кратък срок. И все пак използвани умело и изкусно, двадесет и четири часа струват колкото цяла година в ръцете на нехайни или негодни пратеници… Както и да е… Към гората!… Към гората, храбри дворяни!… Орлеан, любезни братовчеде, откажи се от тази скромност, макар да ти подхожда; не обръщай внимание на стеснителността на Жана. Колкото Лоара би отказала да приеме Шер, толкова и Жана би отказала твоето ухажване или ти би се отказал от нея — добави той, докато нещастният принц тръгваше бавно подир своята годеница. — А сега вземайте копията, господа; защото моят гончия Алегри е открил един глиган, който ще отвори работа и на кучетата, и на ловците… Подай ми копието си, Дюноа, и вземи моето: прекалено тежко е за мене; а оплакал ли си се ти някога от такова нещо?… На конете!… На конете, господа!

И дружината потегли.