Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (15)

Тринадесета глава
Пътуването

Не говорете за крале… презирам жалкото сравнение.

Мъдрец съм аз и на стихии заповядвам.

Или поне така си мислят хората; и върху тази вяра

изграждам безграничната си власт.

„Албумазар“^[1]

Може да се каже, че заниманията и приключенията се стоварваха върху младия шотландец със силата на пролетен порой; защото след малко го повикаха при началника му, гдето за голяма своя изненада той видя отново краля. След няколко думи за оказваната му чест и доверие (от които Куентин се уплаши да не го оставят пак на пост, както при вечерята с граф Дьо Кревкьор, или да му възложат някое още по-неприятно задължение) той не само въздъхна с облекчение, но направо се зарадва, като чу, че са го избрали да придружи дамите Дьо Кроа до малкия двор на техния роднина лиежкия епископ, при възможно най-голяма безопасност, удобства и тайна. Дадоха му писмени указания за местата, гдето ще спират (подбрани бяха все неизвестни села, уединени манастири и отдалечени от градовете странноприемници), както и за общите предпазни мерки, които ще трябва да вземе, особено когато наближат бургундската граница. Дадоха му предостатъчно указания как да говори и да постъпва, за да се представя за лакей на знатни англичанки, дошли да се поклонят на свети Мартин в Тур и да посетят свещения град Кьолн, за да целунат мощите на Тримата източни царе, отишли първи да се поклонят на младенеца във Витлеем^[2]; защото графините Дьо Кроа щяха да пътуват под този благовиден предлог.

Без да съзнава ясно причината за своята радост, Куентин Дъруърд усети как сърцето му подскочи от вълнение при мисълта, че ще бъде така близо до красавицата от кулата, и то при условия, които му даваха право да се надява на доверие, щом сигурността й щеше да зависи от неговото поведение и смелост. Той не се съмняваше, че ще я преведе успешно през опасните пътища на нейното поклонничество. Младежта нарядко мисли за опасности, а тъй като беше безстрашен, самоуверен, израснал на свобода, Куентин мислеше за тях само за да си представи как ще ги победи. Той копнееше да се освободи по-скоро от присъствието на кралската особа, за да даде израз на радостта си от неочакваните вести, която не биваше да прояви пред това общество.

Но Луи не бързаше да го пусне. Този предпазлив владетел искаше да чуе по-друг съветник от Оливие Дявола; за него се говореше, че е придобил изкуството си от по-висши астрални духове, докато съветите на Оливие, ако се съди по плодовете им, с право можеха да се припишат на самия дявол.

И така, последван от нетърпеливия Куентин, Луи тръгна към една усамотена кула на замъка Дю Плеси, гдето беше настанен в удобства и разкош прочутият астролог, поет и философ Галеоти Марти, Марциус или Мартивале, от Нарни, Италия, автор на прочутия трактат De vulgo incognitis^[3], от когото се възхищаваше съвремието му и когото прославя Паулус Йовиус^[4]. Той бе блестял дълго време при двора на прочутия унгарски крал Матиаш Корвин^[5], отгдето Луи бе успял да го подмами, защото завиждаше на унгарския владетел за обществото и съветите на мъдрец, прочут с изкуството си да чете намеренията на съдбата.

Мартивале не беше от ония аскетични, посърнали, бледи представители на мистичните учения от епохата, които следят с премрежен поглед среднощния плам в пещта на алхимика и се изтощават в изнурителни бдения. Той обичаше дворцовите развлечения и преди да напълнее, беше известен с участието си във всички военни и гимнастически упражнения, а умееше да си служи и с всички видове оръжия дотолкова, че Янус Панониус^[6] ни е оставил епиграми на латински за едно състезание по борба между Галеоти и прочут шампион от този спорт в присъствието на унгарския крал и целия му двор, при което астрологът останал безспорен победител.

Жилището на този придворен и войнствен мъдрец беше наредено много по-великолепно от другите помещения, които Куентин бе видял досега в кралския дворец; а прекрасната резба на библиотеката и разкошните гоблени доказваха изискания вкус на учения италианец. Една врата водеше от кабинета му към спалнята, друга към кулата, която му служеше за обсерватория. Голямата дъбова маса беше с разкошна турска покривка, плячка от палатката на един паша, взета след голямата битка при Яйце^[7], гдето астрологът се бе сражавал заедно с храбрия защитник на християнството Матиаш Корвин. По масата се виждаха различни математически и астроложки инструменти, всички от много скъп материал и с красива изработка. Сребърният му астролаб^[8] беше подарък от германския император, а абаносовият посох на Яков^[9] със златни спойки и чудновати инкрустации, беше доказателство за почитта на нине светителстващия папа.

По масата и по стените имаше още много най-разнообразни предмети; между другото два комплекта бойни доспехи с ризница и броня; по огромните им размери личеше, че принадлежат на самия астролог; една испанска кама, една шотландска кавалерийска сабя, един турски ятаган, лъкове, колчани и други оръжия; различни музикални инструменти; едно сребърно разпятие, антична надгробна ваза, няколко малки древноезически бронзови пенати^[10] заедно с други интересни и чудновати вещи, които, според суеверните разбирания на епохата, може би са служили за магии. Библиотеката на тази забележителна личност беше също така разнообразна, както и другите му вещи. Интересни ръкописи от класическата древност стояха редом с огромните трудове на християнски светци и на ония усърдни алхимици, които обещаваха на учениците си да ги запознаят чрез окултната философия с най-съкровените тайни на природата. Някои от тия ръкописи бяха с източни букви, други криеха смисъла или безсмислието си под булото на йероглифни и кабалистични знаци. Кабинетът и разнородната му мебелировка правеха дълбоко впечатление на въображението главно поради неоспоримата тогавашна вяра в истинността на окултните науки; това впечатление се засилваше от държането и външността на самия обитател, седнал в огромно кресло и зает да разглежда любопитно един образец от новото печатарско изкуство, току-що пристигнал от франкфуртската печатница.

Галеоти Мартивале беше висок, едър, внушителен мъж, минал първата си младост. Въпреки навика си да прави гимнастика той не бе успял да преодолее естествената си склонност към напълняване, засилена от седящия живот, както и от слабостта му към хубавото ядене. Едрите му черти бяха прилични и благородни, а не един дервиш би могъл да позавиди на дългата му черна брада. Облечен беше той в халат от скъпо генуезко кадифе с широки ръкави, закопчан със златни клипсове, подплатен със самурова кожа и пристегнат с широк колан от бял пергамент, по който бяха изрисувани в яркочервени багри знаците на зодиака. Той стана и се поклони на краля като човек, свикнал с височайше общество и твърде малко склонен дори в присъствието на един крал да унизи достойнството, на което учените от онази епоха особено много държаха.

— Вие сте зает, отче — започна Луи, — и то, както виждам, с новото изкуство за машинно умножаване на ръкописите. Нима такива обикновени житейски интереси могат да занимават човек, пред когото небето разтваря своите Божествени томове?

— Братко — отвърна Мартивале (защото обитателят на тази килия не можеше да нарече иначе дори френския крал, благоволил да го посети като ученик), — повярвайте ми, че като имам предвид последиците на това изобретение, аз чета така ясно, както в съчетанията на небесните тела, най-страшни и зловещи бъдещи промени. Като размисля колко бавно и ограничено знанията стигаха досега до нас; колко трудно можеха да ги получат и най-усърдните учени; колко сигурно беше, че ще бъдат пренебрегвани от всички, които се грижат за покоя и удобствата си; колко лесно можеха да бъдат разпилени и унищожени от варварски нашествия; мога ли да не гледам с изненада и смайване съдбата на идните поколения! Знанията ще валят върху тях като дъжд, непрестанно и неограничено; ще обогатяват едни почви и ще заливат други; ще променят изцяло живота на обществата; ще установяват и отхвърлят религии; ще въздигат и унищожават царства…

— Стой, Галеоти! — извика Луи. — В наше време ли ще стане всичко това?

— Не, височайши братко — отвърна Мартивале; — това изобретение прилича на току-що посадена фиданка; но при следващото поколение тя ще даде толкова съдбоносен и все пак ценен плод, колкото и дървото в райската градина: именно познанието на доброто и злото.

Луи помълча за миг, преди да отговори:

— Нека бъдещето се грижи за това, което го чака… Ние принадлежим на настоящето и нему ще посветим вниманието си. Доста е на всеки ден злобата му… Кажи ми, продължи ли да работиш върху хороскопа, който ти изпратих и от който получих вече някои данни? Доведох ти самия човек, за да използваш и хиромантията, ако ти е потребно. Въпросът не търпи отлагане.

Едрият мъдрец стана от креслото, приближи се до младия войник и втренчи в него своите пронизващи тъмни очи, сякаш искаше да проникне в душата му и да разчете всичките й тайни… Като се изчерви, смутен от този едновременно почтителен и повелителен поглед, Куентин наведе глава и не я вдигна до момента, когато трябваше да изпълни звучната заповед на астролога:

— Погледни ме, не бой се и ми подай ръката си.

След като разгледа дланта по правилата на своето тайнствено изкуство, Мартивале отведе краля малко настрана.

— Височайши братко — каза той, — лицето на този младеж и линиите на ръката му потвърждават напълно и това, което открих в хороскопа, и преценката на Ваше величество, според собствените ви познания в нашето високо изкуство. По всичко личи, че този младеж ще бъде храбър и щастлив.

— И верен? — запита кралят. — Защото храбростта и щастието не се съчетават непременно с вярност.

— И верен — потвърди астрологът; — в изражението и погледа му има мъжествена твърдост, а линията на живота е дълбоко и ясно очертана върху дланта му, което показва искрена и честна преданост към всички, които се ползват от нея или му се доверят. Но все пак…

— Но все пак? — повтори кралят. — Защо замълчахте, отец Галеоти?

— Кралските уши — продължи мъдрецът — са като небцето на ония прекалено изнежени болни, които не могат да понесат горчивината на лекарствата, необходими за оздравяването им.

— Моите уши и моето небце не са толкова изтънчени — каза Луи; — готов съм да чуя всеки полезен съвет и да изгълтам всяко спасително лекарство. Не се боя от груб съвет, нито от горчив цяр. Не бях разглезван като дете; младостта си прекарах не в безпътство, а в изгнание и страдания. Ушите ми са свикнали на сурови напътствия и не се оскърбяват от тях.

— Тогава, откровено казано, господарю — отговори Галеоти, — ако във вашето предполагаемо поръчение има нещо, което… което, накратко казано, може да стресне една придирчива съвест… не го поверявайте на този младеж… поне докато след няколкогодишна служба при вас стане непридирчив като другите.

— Това ли се колебаеше да ми кажеш, добри Галеоти? Защото мислеше, че думите ти могат да ме оскърбят? — запита кралят. — Ти много добре разбираш, убеден съм в това, че в своята политика един крал не може да се съобразява винаги (както трябва да постъпва неизменно в частния си живот) с отвлечените религиозни и нравствени правила. Защо ние, земните владетели, основаваме черкви и манастири, ходим на поклонения, прекарваме дни на покаяние и молитви, които другите хора могат и да не спазват, ако не за това, че общото добруване и благоденствието на държавата ни налагат мерки, огорчаващи християнската ни съвест? Но Бог е милостив… Заслугите на нашата църква са неизброими, застъпничеството на света Богородица Анбрьонска и на блажените светии е неотменно, вечно и всемогъщо… — Той сложи шапката си на масата, коленичи набожно пред иконичките по околожката й и започна да повтаря усърдно: — Sancte Huberte, sancte Juliane, sancte Martine, sancte Rosalia, sancte quotquots adestis, orate pro me peccatore!^[11] — После се удари по гърдите, изправи се, сложи си шапката и продължи: — Вярвайте, добри отче, че ако в начинанието ни има нещо от рода на това, за което намекнахте, нито ще възложим на този младеж да го изпълни, нито ще му съобщим намеренията си.

— В такъв случай ще постъпите мъдро, височайши братко… — каза астрологът. — Можем да се опасяваме също от прибързаност у вашия млад пратеник: един недостатък, присъщ на всеки сангвиник. Но според правилата на моята наука, тази негова слабост няма да надделее над другите качества, които открих с хороскопа и личните си наблюдения.

— Дали днес в полунощ ще бъде благоприятно да тръгне за опасното пътешествие? — попита кралят. — Ето ти ефемеридите^[12]… Виж положението на Луната към Сатурн и надмощието на Юпитер… Това доказва, струва ми се, без да подценявам твоите по-висши знания, успех за човека, който изпраща експедиция тъкмо в този час.

— За човека, който изпраща експедицията — каза астрологът, като помълча, — това разположение наистина обещава успех; но тъй като е затъмнен от Слънцето, Сатурн вещае опасност и нещастие за пратеника; а от това заключавам, че поръчението може да се окаже опасно и дори гибелно за пътниците. Това неблагоприятно разположение на звездите предсказва, струва ми се, насилие и пленничество.

— Насилие и пленничество за изпратените — уточни кралят, — но успех за желанията на този, който ги изпраща… Така гласи предсказанието, нали, учени отче?

— Точно така — отговори астрологът.

Кралят замълча, без да се издаде доколко пророчеството (изказано навярно от астролога въз основа на собственото му предположение, че поръчението е свързано с някаква опасна цел) съвпада с истинското му намерение; а то, както е известно на читателя, беше да предаде графиня Изабел дьо Кроа в ръцете на Гийом дьо ла Марк, един знатен благородник, принизен от престъпленията си до ранга на разбойнически водач, прочут с размирния си нрав и свирепа храброст.

След това кралят извади от джоба си една хартия и преди да я подаде на Мартивале, каза така, сякаш се оправдаваше:

— Не се учудвай, мъдри Галеоти, че като виждам в твое лице един незаменим оракул, надминаващ всички други, включително великия Нострадамус^[13], често се ползвам от изкуството ти при съмненията и мъчнотиите, заобикалящи всеки владетел, принуден да се бори с еднакво могъщи и непримирими вътрешни бунтовници и външни врагове.

— Когато бях удостоен с вашата покана, господарю — каза философът, — и напуснах двора в Буда за двора в Плеси, аз сторих това с желанието да поставя на разположение на моя височайши господар цялото си изкуство.

— Достатъчно, драги Мартивале… Моля те да обърнеш внимание на следния въпрос. — Той продължи да чете от хартията, която държеше в ръка: — едно лице, загрижено за тежък спор, който може да доведе до съдебна или военна разправа, иска да направи опит за разрешаването му, като се срещне лично със своя противник. И желае да знае кой ден е благоприятен за изпълнението на подобно намерение, а също така имат ли тези преговори изгледи за успех и ще бъде ли склонен противникът да отговори с признателност и любезност на така проявеното доверие или ще злоупотреби с удобния случай, който срещата би му предложила?

— Въпросът е много сериозен — каза Мартивале, когато кралят свърши четенето — и налага да установя точно положението на планетите, а след това внимателно да го обмисля.

— Така да бъде, добри и мъдри отче; така ще имаш случай да узнаеш какво значи да направиш услуга на френския крал. Ние сме решили, ако звездите не запрещават — а нашите скромни познания ни карат да мислим, че те одобряват намерението ни, — да направим опит, като изложим на опасност дори собствената си личност, да прекратим тези противохристиянски войни.

— Дано светците подкрепят благочестивото намерение на Ваше величество — каза астрологът — и закрилят августейшата ви особа.

— Благодаря, мъдри отче… А сега приемете нашия дар за обогатяване на интересната ви библиотека.

Той остави под един том малка кесия със златни монети; защото, пестелив дори в суеверието си, Луи смяташе, че достатъчно е обвързал астролога със заплатата, която му даваше, и се смяташе в правото си да го използва почти безплатно дори за най-важни съвети.

Като добави по този начин (казано на правен език) един допълнителен хонорар към общата сума, Луи остави астролога, за да поговори с Дъруърд:

— Последвай ме, добро ми шотландче — каза той, — избрано от съдбата и владетеля за едно смело приключение. Трябва да си готов да сложиш крак в стремето, щом камбаната на свети Мартин удари полунощ. Минута по-рано или минута по-късно може да измени благоприятното разположение на звездите към твоята задача.

С тия думи кралят напусна помещението, последван от младия си телохранител; щом видя, че те излязоха, астрологът даде воля на чувства, съвършено различни от тия, които бе проявил в присъствието на краля.

— Стиснат плебей! — промълви той, като претегли в ръка кесията; защото беше разточителен и постоянно се нуждаеше от пари. — Жалък алчен негодник!… Жената на кой да е моряк би дала повече, за да узнае, дали мъжът й е минал благополучно Канала. Той да разбира нещо от нашата наука?… Ще разбира, когато дебнещи лисици и виещи вълци станат музиканти. Той да разчита светлите небесни знамения?… Ще ги разчете, когато слепите къртици станат рисове… Post tot promissa^[14] — след толкова обещания, с които ме подмами от двора на щедрия Матиаш, гдето хуни и турци, християни и неверници, московският цар и татарският хан се надпреварваха да ме отрупват с дарове… Да не мисли, че ще остана в тоя стар замък като синигер в клетка, готов да запея, щом той благоволи да ми подсвирне, и то само за зрънца и вода?… Нищо подобно… Aut inveniam via, aut faciam… Ще открия или ще изнамеря някакво средство. Кардинал Ла Балю е хитър и щедър… Този въпрос се отнася до него и негово преосвещенство ще си бъде сам виновен, ако звездите не заговорят така, както той пожелае.

Той взе отново презряната награда и я претегли с ръка.

— Възможно е — каза си — в тази жалка кесия да има някакъв скъпоценен накит или бисер… Чувал съм, че той може да бъде до разсипничество щедър, когато това се налага от хрумването или интереса му.

И изпразни кесията, в която имаше просто десет златни монети. Възмущението на астролога беше безгранично.

— Да не би да мисли, че за такова нищожно възнаграждение ще използвам небесната наука, която изучих в Истрахов при арменския абат, не видял цели четиридесет години слънце… при гърка Дубравий, за когото казват, че възкресявал мъртви… и дори посетих шейха Ибн-Али в пещерата му в Тиваидската пустиня?… Не! Кълна се в бога!… Който презира науката, ще загине от собственото си невежество. Десет жълтици!… Жалка заплата, каквато аз бих се срамувал да дам на Тоанета, за да си купи дантели за корсажа.

Все пак възмутеният мъдрец пусна презрените монети в голямата кесия, окачена на колана му, която Тоанета и други съучастнички на безразсъдното му разточителство успяваха да изпразнят много по-бързо, отколкото философът с цялото свое изкуство намираше възможност да напълни.^[15]