Ървин Уелш
Лорейн отива в Ливингстън (20) (Рейв и розов роман)

20. БЕЗ ЗАГЛАВИЕ — РАБОТНО КОПИЕ

Страница 156

Лорейн проследи Лорд Денби по целия път през града, чак до оная бърлога за опиум, която той напоследък често навестяваше. Облечена в стари дрехи, със забрадка на главата, така че лордът да не види лицето й, тя изглеждаше като просто слугинче. Маскировката й се оказа ефикасна. В някои отношения дори твърде ефикасна. Непрекъснато я подкачаха всякакви отрепки и босяци, които след поредния запой се прибираха по домовете си.

Тя запази самообладание и просто ги подминаваше. Двама, облечени с нещо като военни дрехи обаче не преставаха да й досаждат с подмятанията си, докато изведнъж не й препречиха пътя.

— Обзалагам се, че хубавелката доста си я бива в някои игрички — каза с мазен тон единият.

— Мисля, че се сещам за какви игрички става дума — похотливо се усмихна вторият.

Лорейн се вкамени. Тези пияни войници явно я бяха объркали с проста слугиня. Тъкмо щеше да отвори уста, когато усети трето присъствие зад гърба си.

— Предупреждавам ви да не безпокоите тази дама — чу се отзад.

Лорейн се обърна и видя красив млад мъж, който се измъкна от тъмнината.

— Къв си ти бе? — отвърна едното от момчетата. — Върви си по пътя и не се меси.

Непознатият продължаваше да стои съвсем спокойно. Лорейн разпозна предизвикателната извивка на устните, макар лицето да беше още скрито в сянка. Когато реши да се обърне към младите войници, той заговори властно:

— Наблюдавах вашата разюздана веселба, господа, и трябва да ви уведомя, че пиянските ви брътвежи не са достойни и за най-разпасаните редници, събрани от миньорските селища на Ланкашър!

Другият войник, разпознавайки по тона, че насреща му говори офицер беше по-предпазлив:

— А кой, разрешете да попитам, сте вие, сър?

— Полковник Маркъс Кокс от Хаус Каранбър, трети съсекски полк. Бих искал да науча кои сте пък вие двамата, вие, които петните мундира на Короната, обиждайки една лейди с положение в обществото, която милосърдно се грижи за Лорда на Денби?

— Как разбрахте, сър? — възкликна Лорейн изненадана.

Маскировката й можеше да заблуди Денби, отдаден на отчаяните си мисли как по-скоро да се върне при една тъпоумна овца след оргиите си в Лондон, но не можеше да подведе Маркъс Кокс, чието здраве и бдителност се бяха възвърнали напълно.

— Простете, скъпа Мис Лорейн — каза галантният млад полковник и се обърна отново към двете разгонени отрепки. — Какво ще кажете в свое оправдание?

— Ами, хиляди извинения, мадам… помислихме ви за обикновена прислужница…

— Чудя се — каза Маркъс, — като офицер, отговарящ за дисциплината в собствения си полк, как ли ще реагира моят добър приятел Сенди, полковник Александор, когато научи как младшите му офицери са се отдали на нечувана разюзданост?

— Сър… нека ви обясня… скоро ще ни изпратят на фронта срещу ордите на Наполеон. Ние… просто не знаехме, че… това е дама от обществото. Сър, родителите ми не са богати и моята длъжност в армията е от огромно значение за прехраната им… умолявам ви… — започна открито да се моли по-арогантният от двамата младоци, а по лицето му се изписаха страх и болка.

Лорейн се замисли за собствения си произход. Припомни си жертвите, които нейните родители бяха направили, за да бъде тя част от светското общество.

— Вината е в мен, Маркъс. Аз съм виновна, че се предреших по подобен начин, за да проследя незабелязана нашия скъп Денби… — извика Лорейн.

Маркъс хвърли бегъл поглед към Лорейн и пак се обърна към двамата мъже. С ръка на кръста и презрително извити устни, той ги огледа от главата до петите.

— По природа аз не съм човек, лишен от състрадание — обясни Кокс на двамата млади офицери. — Нито пък съм застрахован от изкушенията на плътта, особено пред стреса на предстояща битка. Колко добре ми е познато всичко това. Но когато офицери от британската армия обидят по такъв недопустим начин една уважавана от мен лейди, аз съм длъжен да поискам удовлетворение. Всички други аргументи бледнеят — изсъска заплашително той, а гласът му премина почти в шепот. После изведнъж изкрещя: — И така, ще имам ли честа?

— Но, ваше благородие — започна по-кроткият от двамата, загубил ума и дума, буквално треперейки целия, сякаш насреща му бяха дулата на наполеоновата гвардия, — не можем да приемем дуел с висш офицер! Да не говорим за благородник с вашето положение! Това би било ужасно! Какво извращение само би било, да застанем срещу някой, с когото би трябвало да сме рамо до рамо в името на Англия! Моля ви, ваше благородие, признаваме се виновни за разюзданото си поведение и сме съгласни, че дължим огромно извинение за отношението си към тази дама, но умолявам ви на колене, не търсете подобно възмездие от нас!

— И двамата ли смятате така? — попита Кокс.

— Да, сър — отвърна другият.

— Да ви вземат мътните, аз ще получа своето удовлетворение! — проехтя гласът на Кокс в тъмнината. — Готови ли сте да ми го дадете?

— Сър… умолявам ви… как бихме могли?

Двамата се свиха вцепенени под могъщия гняв на своя началник.

Маркъс усети влага по разпенените си устни и бясно туптене в гърдите.

— Пред себе си виждам мъже, лишени от достойнство, непригодни да бъдат част от доброто общество, недостойни за военния си чин нагли мекотели, готови да продадат душата си, само и само да спасят треперещата си от страх, нищожна плът!

— Умолявам ви, сър… в името на свещена Англия! Ще получите желаното удовлетворение, но какво да е то?

— Много добре — каза Кокс след минута размисъл. — Тъй като отказвате да защитите честта си, се налага да прибегна до порядките на своя полк. Чувствам се задължен да наложа традиционните наказания за младши офицери, пристъпили правилата на военната дисциплина. Свалете панталоните си! И двамата! Заповядвам ви!

Маркъс се обърна към Лорейн:

— Моля ви, Лорейн, влезте в каретата, това не е зрелище за дами!

Лорейн се подчини, но не се сдържа да повдигне завесата. Видя как младшите офицери останаха голи от кръста надолу и после, заставайки гърбом, се превиха над крайпътното ограждение. Тя не можеше да гледа повече, но чу крясъците първо на единия и после на другия, последвани от вика на Маркъс:

— Ще получа своето удовлетворение-е-е-е!

Скоро след това той се настани до нея в каретата, леко задъхан.

— Съжалявам Лорейн, че се наложи да станете свидетел на строгостта на военната дисциплина по подобен начин. Беше ми болно да наложа такова наказание, но участта на старшия офицер невинаги е лека.

— Но Маркъс, нима това е обичаен начин за налагане на дисциплина в армията?

Маркъс повдигна вежда, обръщайки се към Лорейн.

— Има достатъчно различни начини, които биха могли да бъдат приложени, но счетох, че в случая тези ще бъдат най-ефикасни. Когато си натоварен с тежката отговорност да налагаш наказания на братята си по оръжие, особено важно е да не забравяш, че никога не трябва да пренебрегваш решаващата си роля за сплотяването на бойците, за създаването на колективен дух и подклаждането на любовта, да, на любовта към полка и другарите ти. Всичко това е абсолютно наложително за поддържането на строгия морал.

Това прозвуча доста неубедително за Лорейн, но развълнувана от красноречието и откровеността на Маркъс, тя каза:

— За жалост, подобно на всяка жена, съм много далеч от порядките в армията…

— Така и трябва да бъде — кимна Маркъс. — Но кажете, как е нашият общ приятел, Лорд Денби?

— О, Милорд е в такова окаяно състояние, Маркъс! Сърцето ми се къса! Ненаситната му жажда за вино и опиум, непристойната му връзка с тази овца… всичко така ужасно ме измъчва! След няколко дни той се връща в Уилтшър и отново ще посвети цялото си време на това изчадие адово!

— Трябва да заминем с него. Трябва да положим усилия и да сторим нещо, което да го върне на себе си. Шокът от внезапно сполетялото го нещастие е отслабил разсъдъка му и може би само нов шок би го извадил от това състояние. Трябва да го обмислим внимателно.

— Маркъс — започна Лорейн след удивително кратка пауза за подобен размисъл, — смятам, че се сещам за нещо…