Ървин Уелш
Лорейн отива в Ливингстън (11) (Рейв и розов роман)

11. БЕЗ ЗАГЛАВИЕ — РАБОТНО КОПИЕ

Страница 47

Чак към края на март Лорейн и Мис Мей потеглиха, за да осъществят дългото си пътуване до Лондон. Младото момиче, родено край шотландските граници не бе стигало през живота си по-далеч от Единбург и попиваше с поглед всяка гледка по пътя. В началото на пътуването Лорейн бе силно развълнувана. Това се дължеше най-вече на малкото съкровище в размер от шестдесет лири, с което баща й, пословичният със скромния си живот пастор, я бе изненадал точно преди да потеглят.

Пътуваха с една стара карета, дърпана от две яки животни. Кочияш бе Тем Крайг, един мъж от Селкирк, който много пъти преди това бе минавал по този маршрут. За човек, свикнал със скоростта на пощенските впрягове, подобно пътуване беше твърде отегчително. Скърцащата карета, теглена само от два коня, понякога се движеше непоносимо бавно. Така че, макар за Лорейн това да бе върховно приключение, спътничката й, Мис Мей изпитваше неописуема досада. Единственото предимство бе пълното спокойствие.

Все пак, пътят предлагаше чудесни места за освежаване и отмора, а и стаите за спане в пощенските станции бяха на прилично ниво, Лорейн се зарадва особено на тридневната почивка, която направиха в Йорк. Тя продължи толкова дълго по съвета на Тем Крайг, който бе забелязал прекомерна умора у един от конете. Напълно очарована от града, Лорейн се примоли да останат поне още един ден, но намръщеният кочияш докладва, че конете са вече напълно възстановени и както винаги, последната дума имаше Мис Мей.

— Поела съм ангажимента да ви заведа у Лейди Хънтингдън, моето момиче. Тъй като времето за път не бе взето предвид, най-лекомислено от моя страна би било да позволявам дълги почивки при всяко срещнато интересно място! От мотаене няма никаква полза.

С това всичко приключи и те потеглиха.

По пътя до Грантъм не се случи нищо особено. През по-голямата част от деня валеше силен дъжд. Преминаха покрай пустошта на Конърби. Цял Линкълншир бе прогизнал от влага. Изведнъж, сякаш от нищото, изникна един пощенски впряг с четирима пътници. Те префучаха покрай тях толкова шеметно, че кротките животни, теглещи каретата, се стреснаха и отбиха от пътя. Каретата се наклони и Мис Мей удари главата си.

— Какво…

— Мис Мей — протегна Лорейн ръка, — добре ли сте?

— Да, да, да, моето момиче… помислих, че ще се преобърнем… какво се случи, за Бога?

Лорейн се показа през прозореца и видя Тем Крайг да размахва юмрук и да ругае на груб шотландски, нещо, което досега не бе й се случвало да чуе.

— Ах, негодници такива! Шъ ви претрепя, безполезни английски твари!

— Мистър Крайг! — избумтя гласът на Мис Мей.

— Шъ ма простите, господарке, но направо съм бесен от безотговорността на господата в пощенската карета. Офицери, при това. Може да са офицери, но залагам главата си, че не са никакви джентълмени.

— Може би са бързали със спешна пощенска пратка — каза Мис Мей. — Ние също би трябвало да побързаме.

— Съжалявам, мадам, но единият от конете окуця. Трябва да го сменим в Грантъм и бих казал, че това ще отнеме време.

— Чудесно — въздъхна Мис Мей. — О, Лорейн, направо не мога да издържам вече на това пътуване!

Поради контузията на единия кон, каретата пристигна в Грантъм доста по-късно от очакваното. В „Блу Ин“ нямаше свободни места и им се наложи да се примирят с по-неизискан подслон. Когато спряха, Тем, кочияшът, започна да ругае. Той видя четиримата офицери, които ги бяха задминали с пощенския впряг и бяха причинили злополуката. Те преминаха край старата карета, явно на път за кръчмата.

Един от тях, тъмен, красив мъж с арогантна извивка на устните, изгледа Лорейн, повдигайки вежда. Младата дама сведе поглед и се изчерви. Мис Мей забеляза погледа на офицера и сама се поздрави, наблюдавайки реакцията на Лорейн.

Почивката в Грантъм продължи цели два дни. Остатъкът от пътя до Лондон премина спокойно и те пристигнаха благополучно в просторния градски дом на Лорд Денби и Лейди Хънтингдън — Редкъмби Хаус на улица „Кенсингтън“.

Лорейн беше завладяна от Лондон Мащабите на града надминаваха всичко, което можеше да си представи. Лейди Хънтингдън, невероятно привлекателна жена, наглед доста по-млада от тридесет и шестте си години (Флора, майката на Лорейн, беше на същата възраст), се оказа невероятно гостоприемна домакиня. Лорейн разчиташе много и на Мис Мей. Лейди Хънтингдън се обръщаше към нея с малкото й име — Аманда. Учителката не сваляше зоркия си поглед от Лорейн и внимателно следеше приобщаването и към обществото. Лорд Денби беше блестящ, красив мъж. Двамата със съпругата му бяха изпълнени с жизненост и веселие.

Вечерите в Редкъмби Хаус бяха изключително събитие, дори в случаите, когато нямаше много гости.

— Не е ли прекрасно? — каза Лорейн на Мис Мей, която както винаги бе до рамото на шотландската хубавица.

— Твърде скромно, бих казала. Чакай само да видиш Ню Торндайк Хол, моето момиче — усмихна се тя. Това бе провинциалното имение на семейството в Уилтшър и Лорейн изгаряше от нетърпение да го посети.

На една от камерните вечери в Редкъмби Хаус, вниманието на Лорейн бе привлечено от флиртуващия поглед на млад, красив мъж. Той й изглеждаше странно познат и тя си помисли, че вероятно го е виждала на някоя от другите вечери. Този мъж, блестящ с непостоянната екстравагантност на модните прищевки, вторачи присмехулния си поглед в своя домакин и приятел Лорд Денби и с театрален, настоятелен той попита:

— Каква стана тя, Денби, стари измамнико! Обеща ми страхотно прекарване и лов с кучета в Уилтшър за уикенда, а вместо това, осмелявам се да попитам, какво забавление си мислиш, че ми предлагаш тази вечер?

Младокът се усмихна на Лорейн и тя моментално си припомни къде го беше виждала. Той бе един от офицерите, които възпрепятстваха пътуването им до Лондон. Точно този, който й бе намигнал.

— Готвачката ни — каза Денби доста притеснено, — е считана за примадона в своята област…

— Виж — прекъсна го младият мъж самоуверено и хвърли нов флиртуващ поглед към Лорейн. Тя усети как се изчервява както при предишната им среща. — Не се надявай, че ще можеш да ме залъжеш с някаква готвачка! Пристигнах тук с очакването за небивали оргии и забавления! — прогърмя той басово.

Лорд Харкорт, който бе седнал наблизо, за малко да изплюе виното си. Той поклати раздразнено глава.

— Мили Маркъс! Толкова сте скандален! — усмихна се мило Лейди Хънтингдън.

— Скъпа моя Лейди — отсече Лорд Харкорт, — искам да ви кажа, че едва ли сте по-добра от този нагъл младок, щом така насърчавате инфантилните му, аморални брътвежи.

— За жалост, това са последиците от влиянието на Лорд Байрон и привържениците му върху обществото — каза Денби с леко подигравателна усмивка.

— Точно така. Проклетият поет вдигна такава пушилка около себе си! — възкликна Харкорт.

— Просто исках да кажа — включи се младият мъж, — че ми е необходима най-активна почивка, тъй като в края на месеца ще се наложи да се срещам пак с любимия си Наполеон на бойното поле.

— Не се и надявай на подобна отмора под моя покрив, Маркъс! — изръмжа Денби.

— Маркъс, охладете малко своят огнен темперамент, защото думите ви са доста скандални! Позабавлявайте ни с военни истории — примоли се мило Лейди Хънтингдън на своя вироглав млад гостенин.

— Както пожелаете, скъпа моя Лейди — усмихна се младият мъж, усмирен и приласкан от мекия глас и приятната, класическа хубост на своята домакиня. През останалата част от вечерта той не наруши даденото обещание и очарова всички присъстващи с хумора и остроумните си разкази за своята военна служба.

 

 

— Кой беше този мъж? — развълнувано попита Лорейн своята домакиня Лейди Хънтингдън, след като гостите си отидоха.

— Маркъс Кокс. Много мил кавалер, един от най-търсените ергени в Лондон, но неописуем женкар. Скъпо дете, много хора в този град не са това, което изглеждат и трябва да си особено внимателна с тях. Макар че моите приятелки, скъпата ти майка и Аманда, вероятно вече са те предупредили. За жалост, много младежи биха дали мило и драго, само и само да похитят честа на някоя девойка. Когато на мъжете, дори на хора с произхода на Маркъс Кокс, им предстои да заминат на фронта, известно безразсъдство се промъква в тона и поведението им. Тъжната истина е, че немалко от тях не се завръщат — едно обстоятелство, което те сякаш отказват да забележат.

— Толкова добре познавате светския живот… — каза Лорейн.

— Да, и следователно е мой дълг да ти предам малко от собствения си опит и мъдрост, които съм имала щастието да придобия, моя скъпа Лорейн. Но да се захващаме за работа. За жалост, налага се да се заемем с най-неотложната и тежка задача — да решим какво ще облечем за бала утре вечер.

 

 

На следващата вечер, под вещото ръководство на Лейди Хънтингдън, Лорейн вече беше напълно подготвена за бала. Още преди да се погледне в огледалото, младата шотландка беше сигурна в успеха на това начинание. Тя забеляза в очите на домакинята си такова очевидно одобрение, че огледалото изглеждаше напълно излишно Лорейн изглеждаше неподражаемо и веднага привличаше вниманието с червената си рокля от индийска коприна.

— Изглеждаш прекрасно, мила моя! Просто божествено! — с топло възхищение каза Лейди Хънтингдън.

Лорейн се доближи до огледалото и се загледа в собственото си отражение.

— Не може да бъде! Та това не съм аз! Не съм, със сигурност!

— Да, но е точно така, скъпа. Колко много приличаш на скъпата си майка…

Нетърпеливи да завържат познанство с нея, един подир друг снажни офицери не преставаха да канят Лорейн. Валсът сякаш бе най-прекрасния танц на света и тя направо се разтапяше в звуците и движението.

След като танцува с един особено снажен офицер, Лейди Хънтингдън и Лорд Денби я издърпаха встрани.

— Скъпата ми Лорейн, толкова се гордеем с теб! Така ми се иска прекрасната ти майка да можеше да те види — каза в ухото й с одобрение господарката на дома.

Мислите на Лорейн се отправиха с любов към дома на пастора, там някъде до шотландската граница. Замисли се и за жертвите, които бяха направили за нея родителите и благодарение на тях мечтите й се бяха превърнали в реалност.

— Да, прекрасна моя, вашето представяне в обществото надмина всичките ми очаквания! Няма офицер от моето поделение, който да не е очарован от вас! — отбеляза бодро Лорд Денби.

— За жалост, постоянно съм в сянката на прекрасната ви съпруга, милорд — усмихна се Лорейн на Денби. Всички присъстващи много добре разбираха, че думите на младата дебютантка просто казват истината, а не са продиктувани от лицемерно ласкателство или показна благодарност към домакинята.

— Ха! Твърде много ме ласкаеш! Всички гледат теб, скъпа моя. Ти също се оглеждай, изчаквай и загърби всяка припряност. Идеалният мъж ще се появи и ти сама ще го усетиш — каза Лейди Хънтингтън и се усмихна на съпруга си, които притисна нежно ръката й.

Това развълнува Лорейн. Тя почувства, че иска да посвети един танц на най-красивия мъж в залата.

— Бихте ли танцували с мен, милорд — помоли тя Денби.

— Как е възможно да си го помислиш! — избухна Денби във фалшив гняв.

— Никога няма да успееш да го примамиш на валс, дете мое. Негово превъзходителство е жесток противник на навлизането на подобна музика в тази страна.

— Тук трябва да се съглася с принципите на Лорд Денби — рязко изрази мнение присъединилият се към тях Лорд Харкорт. — Внасянето на подобна декадентска музика и танци е коварно скроен вражески план срещу отечеството.

Лорейн бе ужасена, че мъдър мъж като Лорд Харкорт може да приема по подобен начин тази прекрасна музика.

— Защо мислите така, милорд? — попита тя.

Харкорт направи стъпка назад, заби брадичка в гърдите си и бурно реагира, несвикнал да бъде предизвикван така от някоя млада дама:

— Как защо! Подобна непристойна близост на господата до дамите е най-скандалното и недостойно нещо. Това може да бъде единствено стратегия на враговете ни, която цели да отслаби волята на британския офицер чрез подкопаване на моралните му устои и водеща до падението му в бездната на плътските удоволствия! Тази гнусотия се разпространява неконтролируемо подобно на вирус сред доброто общество. Направо ме е страх да си помисля за пагубните последствия, които очакват бойците, отдали се на подобни развлечения!

— Достатъчно, Харкорт — усмихна се Лейди Хънтингтън и отмести встрани добродушния лорд, за да слезе по мраморното стълбище. Съпругът й я наблюдаваше с безгранично одобрение под очарованите погледи на гостите.

Лорейн забеляза израза по лицето на Лорд Денби и развълнувано се обърна към него:

— Милорд, моля се на Бога някой ден и аз да имам подобно излъчване като на неподражаемата ви, ослепителна съпруга, Лейди Хънтингдън. Само каква стойка, каква грация притежава тази ваша лъчезарна и благородна спътница, каква само…

Думите на Лорейн секнаха, когато Лейди Хънтингдън настъпи полите си, спъна се в тях и се прекатури надолу по мраморното стълбище. Шокирани, гостите наблюдаваха всичко това в пълно мълчание. Никой от тях не бе достатъчно близо, за да я прихване, а самата тя не можеше да се спре и сякаш цяла вечност продължи да се търкаля все по-надолу и надолу, набирайки плашещо ускорение. Най-сетне стигна до края на стълбището и се строполи като неподвижна купчина.

Лорд Денби се озова пръв при съпругата си. Той повдигна златистата й разрошена глава към себе си. Сълзи напираха в очите му, а кръвта се стичаше на мраморния под между пръстите му. Денби вдигна поглед към небето, някъде отвъд отрупания с орнаменти таван на залата. Той осъзна, че най-нелеп и непредвидим случай бе отнел всичко, което обичаше на този свят.

— Няма Бог — каза, снижавайки глас той и после още по-притихнал добави. — Няма.