Ървин Уелш
Лорейн отива в Ливингстън (12) (Рейв и розов роман)

12. Влошаването на Ребека

Ребека си помисли, че получава нов удар. Сърцето й пареше от болка, докато разлистваше страниците на списанието. В него бяха снимани две млади жени в различни пози. Едната от тях, което напълно отговаряше на заглавието „Здрав феминистки юмрук за любов“, беше напъхала свития си юмрук във вагината на другата.

Мислите й се пренесоха към миналия петък, денят, в който нейният свят се беше срутил. Случилото се бе по-лошо и от удара — беше по-непредвидимо, по-втрещяващо и по-гадно. Обезобразяването и безпомощността, причинени от болестта, изглеждаха невинни в сравнение с унижението, което преживя в този момент. Миналият петък, след изписването си от болница, отиде на пазар. Тя излезе от „Хародс“ с нов, екстравагантен тоалет, една мярка по-малък от номера, който носеше преди. На път за вкъщи мерна от прозореца на таксито Пърки сред тарапаната по Кенсингтън Стрийт. Тя накара таксито да намали и да кара след него, решавайки, че би било забавно да проследи своя възлюблен Пъркс.

Въодушевлението й започна да помръква, след като го видя да изчезва в някакъв малък апартамент. Сърцето на Ребека се сви при мисълта за друга жена. Върна се вкъщи като буреносен облак и започна да се бори с неудържимото желание да се натъпче с храна, докато не й се пръсне стомахът. После този импулс премина и дори насила да й сложеха нещо в устата, тя нямаше да го изяде. Всичко, което искаше, бе да знае.

След този случай тя проследи Пърки още много пъти, но той винаги влизаше през онази врата сам. Ребека прекара дълги часове в наблюдение дали някой влиза или излиза. Мястото изглеждаше необитаемо. Най-сетне се реши и позвъни на вратата. Никой не отговори. Повтори това много пъти, но очевидно вътре нямаше никой. Тя се довери на Лорейн, която по нейна молба бе наминала на чай. Всъщност, Лорейн беше тази, която я посъветва да прерови джобовете му за ключ. Така Ребека намери ключа и направи копие. Когато влезе в квартирата сама откри, че става дума за малко ателие. Вътре имаше библиотека с порнография — списания и видеокасети, но най-ужасното беше една видеокамера на триножник над легло, което заедно с телевизора и рафтовете със списанията и касетите изчерпваше интериора.

Сега седеше там сама и разглеждаше „Здрав феминистки юмрук за любов“. Не можеше да се престраши да пусне някоя видео касета, особено от аматьорските. На всяка от тях имаше залепен надпис с името на различна жена. Това бяха имена на курви, горчиво си помисли тя — Кенди, Джейн, Синди и така нататък. Тя прокара отново ръка по лицето си. Не я болеше, но беше цялото мокро. Тя изтърва на пода броя от „Здрав феминистки юмрук за любов“.

Нещо й подсказа да започне да прави дихателни упражнения. Започна с тежки, дълбоки и мъчителни вдишвания, накъсани от ридания, но постепенно успя да хване някакъв ритъм. После каза високо и студено:

— Свиня!

Странно, ледено спокойствие я завладя и тя продължи щателния си оглед на квартирата. Тогава откри и най-зловещата находка. Беше голяма папка, пълна с различни финансови документи, касови бележки и фактури. Ребека усети как цялата се разтреперва. Имаше нужда от някого. Единственият човек, за когото се сещаше, беше Лорейн. Тя набра номера и нейната бивша млада сестра, а сега и приятелка, вдигна отсреща.

— Моля те, ела — каза тъжно Ребека. — Моля те.

Лорейн тъкмо беше приключила смяната и се канеше да си ляга. Миналата нощ бе изкарала здрав купон в клуба и сега не беше в добра форма, но като чу гласа на Ребека, наметна каквото й падне и взе такси до Кенсингтън, Никога не бе чувала толкова болка и отчаяние в човешки глас.

Лорейн се срещна с Ребека в бара близо до метрото, точно зад ъгъла, където беше квартирата. Веднага разбра, че се беше случило нещо ужасно.

— Аз бях предадена, грозно предадена — каза тя със студен, треперещ глас. — Плащала съм му, за да… всичко е било лъжа. Лорейн… пълна лъжа — разхлипа се тя.

Лорейн се чувстваше объркана. Никога не бе виждала Ребека в подобно състояние. Това просто не беше тя. Беше далеч от онази ексцентрична, ту привлекателна, ту отблъскваща жена, която познаваше от болницата. Сега бе просто уязвима и напълно реална. Пред нея седеше посестрима в беда, а не някоя шантава леля.

— Какво да правя сега… — завайка се тя.

Лорейн я погледна в очите.

— Въпросът не е какво ще правиш ти сега, а какво ще прави оная перверзна твар. Ти държиш парите. Не можеш вечно да зависиш от някого, Ребека, камо ли от някакъв нещастен извратеняк. Огледай се наоколо. Досега не си го забелязала, защото толкова ужасно дълго време си си завирала главата отзад и си живяла в тази своя приказна страна. Така просто си развързала ръцете му да те експлоатира и дои по подобен начин!

Ребека се сепна от избухването на Лорейн Досети се, че зад това има нещо друго. През собствената си болка усети в гърдите й да се надига съчувствие.

— Лорейн, нещо май не е наред при теб? Какво има? — Ребека не можеше да повярва, че приятелката й говори по подобен начин. Не и Лорейн. Не и сестричката й…

— Такова, че всеки ден в болницата виждам хора, които си нямат нищо. После се връщам в Ливингстън и виждам пак такива хора. А ти, ти имаш всичко. И какво правиш? Оставяш някаква жалка свиня да го пропилее?

— Знам… знам, че в главата ми се въртят само романтични историйки… знам, че както казваш, живея в измислен свят. Сигурно от писане на толкова много глупости съм започнала сама да им вярвам… не знам. Знам само, че през цялото време Пърки беше до мен, беше насреща за всичко.

— Винаги до теб… да те гледа как ставаш все по-дебела и жалка и да те насърчава да си седиш на задника като някой дебел, тъп зеленчук. Да се правиш на глупак, за да угодиш на другите… Знаеш ли какво си приказвахме за теб в отделението? Казвахме си — „Как може да е толкова тъпа!“. Тогава приятелката ми Ивон се намесваше — „Хич не е глупава, щом изкарва толкова пари, а ние се мъчим тук за мизерните си заплати“. Да, точно така се говореше за теб. Това ни караше да разсъждаваме другояче. Мислихме си — „Тя се оправя с всичко, прави се на малоумна, но ги скъсва, копелетата му“. И сега изведнъж ми казваш, че той те е крал години наред и дори не си се усетила.

Ребека почувства как някакъв необуздан гняв се надига у нея.

— Ти… ти… ти просто мразиш мъжете. Трябваше да го забележа по-рано… не мразиш романтичните истории, ти мразиш мъжете, нали? Нали!

— Не мразя мъжете, мразя само типа, който изглежда, че ми е писано непрекъснато да срещам.

— И какъв е този тип, моля ви се?

— Ами, започна се още от училище. В гимназията „Крейгсхил“ ми викаха Лорейн Ги-Лезби. Викаха ми лесбийка, само защото бях вече на тринадесет с добре оформени цици, но не исках да се чукам с всеки, които ми хвърли око или ми се натиска. Просто защото не исках да им се пусна. Изкарах отлични оценки, четох за изпити и ме приеха в Университета. Новият съпруг на майка ми не можеше да спре поне за малко да ми пуска ръце, че да седна да чета за изпитите. Трябваше да се разкарам и реших да дойда тук и да работя като сестра. А и сега всички се повтаря — непрекъснато ми скачат, непрекъснато гледат да ме прекарат в болницата. Просто искам да ме оставят на мира. Сякаш вече изобщо не познавам себе си, дори не знам дали съм обратна или не… Искам да ме оставят на мира, за да реша за себе си.

Сега Лорейн плачеше, а Ребека беше тази, която трябваше да я утешава.

— Няма страшно, мила… всичко е наред. Още си толкова млада… толкова е объркващо. Ще откриеш някой…

— Точно това не искам — подсмърчаше Лорейн. — Не искам да намирам, когото и да било. Поне сега-засега. Искам да открия първо себе си.

— Аз също — каза с нежен глас Ребека — И ми е нужен приятел, които да ме подкрепи.

— Да, и на мен — усмихна се Лорейн. — Сега какво ще правим?

— Ами, просто що се ядосаме, ще отидем да изгледаме касетите на Пърки, а после ще започна да правя това, което винаги съм правила.

— И какво е това? — попита Лорейн.

— Ще пиша.