Жан Буре
Дега (21)

Тези безполезни пътешествия

Единственият истински разкош са човешките отношения.

Сент-Екзюпери

„Пиша ти от скука, а в същност нямам изобщо какво да ти кажа. Обръщам се на «ти» за по-голяма близост и за да скъся разстоянието, което ни разделя… Къде чак ме запратиха! Пия вода най-добросъвестно според съветите на Еварист Мишел. Нямам никакви забавления, защото съм съвсем сам, пък и никак не съм общителен. И върша всичко това, вместо да се затворя някъде, без да приказвам и без да смуча първокачествена гума арабика, както ти ме съветваше толкова разумно…“

Дега е в Котре, в хотел „Англия“, датата е 6 септември 1888 година, той скучае и пише писмо на Людовик Алеви, а утре ще пише на Бартоломе. Лекува болното си гърло без особено усърдие.

„Как може човек да лекува нещо толкова деликатно като дихателните си пътища, както казват лекарите, в един край, където времето се мени всеки миг? Вчера почти не можех да говоря, бях настинал от мъглата и дъжда и си мислех, че ще остана в леглото болен, запокитен по тези места. Препоръчаха ми и правя цезарови бани на краката, пия билки и вземам лечебните хапчета на д-р Франк.“

Самотата го кара да отиде след обед на куклен театър, където децата водят представлението с такава жестокост и логичност, че объркват дори палячото, но представлението му харесва много повече, отколкото „Метр дьо Форж“ или „Амулетът“ от Одран, които представят пътуващи театрални трупи. Избягва всички познати лица по пътя си, дори и много красивата госпожа дьо Майи, която среща пред банята и я намира „странно отслабнала и променена“.

Колко отегчителен му се вижда животът! И колко много се различават пътуванията му за лечение (защото в Котре той е на лечение) от пътуванията му преди; именно в „Бележниците“ му можем най-добре да видим разликата. Да прелистим записките му от 1858 г., т.е. точно отпреди тридесет години.

„… Десет часът вечерта. Заминавам за Орвието, луната е останала на половина. Различавам пейзажа и планините. Чудна местност. Монтефиасконе. Планини. Вече се развиделява, мъгла се стеле над равнината, спускаме се към долината на Орвието. Катедралата изплува над мъглата. Изкачвам се по стъпалата, едно истинско орлово гнездо — на бели орли. Прекрасна катедрала, силно съм развълнуван. Фасадата е богато украсена, но с лош вкус, мозайките са твърде ярки — ужасно декадентство. Виждам скулптурите, влизам вътре и тичам към творбите на Лука Синьорели. И в най-хубавите архитектурни паметници се смесват толкова много вкусове. Веднага ми направи впечатление прочутата красота на серафимите. Не знам какво да кажа, изпаднах в някакъв унес, сякаш не мога да дойда на себе си… Сюжети от Данте, находчиви, вълнуващи. Арабеските са изпълнени сякаш с ярост; какъв контраст между движението и неспокойния дух на Лука Синьорели и покоя на Беато Анджелико, който също е тук, особено този Христос, по-красив от всякъде другаде. О, сигурно това е първообразът на Микеланджело. Обикалям вътрешността на църквата, после се връщам в хотела, умрял за сън, спя до обяд, обядвам, после пиша на вуйчо Ашил.

Отивам до кладенеца «Сан Патрицио». Чуден изглед от портата на крепостта към долината с Тибър в дъното. Влизам в катедралата и се заемам да рисувам един серафим. Някой свири «Травиата» на органа с пълна сила — каква подигравка! Разхождам се по градските укрепления, навсякъде виждам улички с къщи от Средновековието. Слънцето е зад връх Чимио. Нямам никакво желание да рисувам от натура. Във възторг съм от Лука Синьорели. Трябва да мисля преди всичко за фигурите или поне да ги рисувам, като мисля само за фона.

Към седем часа се разхождам до цитаделата. Изправен край кладенеца, гледам долината — прекрасно зрелище, ще си го спомням цял живот. Слънцето преваля. Тибър е пресъхнал. Откъм пътя за Флоренция се издигат красиви планински вериги. Може ли да има по-красив миг от този през деня? Мисля за Франция, която не е толкова красива, ала любовта ми към дома и към работата в някой тих кът са по-силни от желанието да се любувам непрекъснато на тази красива природа. Всичко се променя… пада нощта. Как и най-малкият шум отеква в тази тишина! Нощта посвещавам на бълхите, сутринта спя.

31 юли. Събота. Времето не е много сигурно и аз тръгвам пеша в седем часа; в десет и половина съм в «Санта Мария деи Анджели». Пълно е с богомолци, огромна църква. По време на голямата литургия свиреше орган, съзвучието на човешките гласове беше прекрасно. Не съм религиозен, поне според общоприетите норми, но изпитах миг на вълнение, музиката беше толкова хубава и тя навярно ме трогна повече от поклонниците, които набожно се удряха в гърдите. Фреската на Овербек е хубава, но защо е била необходима такава изтънченост!

Изкачването на Асизи ме омаломощава, същинска стълба. Крепеше ме само мисълта, че ще видя църквата, защото да вървиш пеша дванадесет мили без никаква сянка е изморително дори за по-силни от мен. Най-после намирам странноприемницата «Козанели», отбелязана в моя пътеводител, отпочивам си малко там, но съм съвсем съсипан. Лицето ми е обгоряло от слънцето, започна да ме боли глава, дано не излезе нищо лошо. Първата църква «Св. Франциск» — никога не съм виждал по-истинска църква — има стъклописи. Животът на свети Франциск е бил изпълнен с възвишени пориви; щом се върна в Париж, ще трябва да отида в библиотеката. Нямам време да се спирам тук, пък и ме е страх, да не би да вдигна температура от слънчевото изгаряне.

Втората църква — напомня ми донякъде картината на Гране. Заставам там, откъдето той я е гледал, само че прозорецът в средата ме заслепява, защото слънцето се отразява в него. Затова средата на църквата изглежда черна.

Изпитвам чак угризения, като гледам толкова красиви неща. Вече си заминавам. Тук всичко лъха на поезия, всичко е красиво, подробностите, целият ансамбъл; предпочитам да не върша нищо, отколкото да нахвърлям повърхностни цветни скици, без нищо да съм разгледал подробно: по-добре ще бъде да разчитам на паметта си. Има някаква удивителна изразна сила и драматизъм у Джото, това е истински гений. Тук видях най-необикновеното зрелище. По силата на странен религиозен обичай селяните започнаха да тичат, пеейки и крещейки имената на своите светци-покровители, като минаваха пред решетката на олтара. И това продължи с удвоена ярост — същински дервиши. Ето го обяснението за кръстоносните походи!

Понеделник сутринта, пет и половина часът. Давам да отнесат багажа ми на пощенската кола. Нима ще си тръгвам вече? И все пак решавам да остана. Такава нерешителност ме е обзела, а ще трябва да взема решение. Наемам три магарета, за да отида до Арецо през Кортона — ще тръгнем в осем часа. Преди това отивам пеша до манастира «Сан Северо». Фрески от Рафаел, има и творби на Фра Бартоломео. Мисля непрекъснато за Асизи, който ме привлича като магнит. И все пак трябва да си заминавам. В сакристията има Пизанелови творби, изработени с чуден финес, Перуджино си е все същият. Пред хотела виждам Клер и Дьолоне, хвърлям се на вратовете им. Влизам в оживен спор с коларите, няма по-алчни хора на света… Заминаваме в сряда сутринта направо за Арецо, а утре отивам сам в Асизи. Готов съм да скачам от радост.

Ще видя брат Паскал. Асизи ме привлича така силно, че съм готов да избягам, тамошната църква единствена ме е затрогвала до дън душа, в нея са рисували художници, които обожавам, равнината и планината там излъчват любов и щастие… Може би там бих се чувствал щастлив някой ден. С какво нетърпение очаквам този ден!

Изкачвам се по пътя «деи Анджели» с кипарисите и красивите му тераси. Не се прехласвам по тъй прочутата италианска живописност, затрогва ме не местното, а вечното! Господин англичанинът и неговата съпруга, които с удоволствие ще видя отново — каква душевна ведрина се излъчва от тях! Ще мога ли и аз да си намеря някоя добра, скромна и спокойна женица, която да проявява разбиране към налудничавите ми хрумвания и с която ще мога да преживея живота си скромно и в труд — каква красива мечта! Ето че отново ще се върна в неспокойния Париж. Какво ли ме очаква там? Но аз винаги ще бъда честен човек. Надявам се, че спомените ще допълнят малкото, което съм записал и което дори не представлява и кратко резюме на мислите, които са ме вълнували. Отказах се да правя каквито и да било скици…“

Да препрочетем и писмата от Нови Орлеан:

„Всичко тук ме привлича — бе писал на времето Дега — гледам всичко и всичко ще ви опиша съвсем точно, когато се върна. Най-много ми харесват тези негърки с най-различни нюанси на кожата, които носят в ръце бели бебета, ама съвсем белички, на фона на белите къщи с дървени колони с канелюри и на портокаловите градини, както и облечените в муселин дами на верандите на малките им къщички, и параходите с по два комина, сякаш фабрични комини, и продавачите на плодове в препълнените магазинчета, и като контраст към всичко това — кипящите от работа кантори с наведените над книжата трудолюбиви чиновници и тази огромна животинска черна сила, и т.н. Ами тези красиви чистокръвни жени, и красивите квартеронки, и толкова добре сложените негърки! Трупам скица след скица и ще ми трябват десет живота, за да мога да ги използувам.“

Както личи, възприемчивостта на Дега към околния свят странно се е притъпила и новите впечатления вече не донасят нищо на художника, който веднъж завинаги е намерил начин да изразява своето изкуство сред тишината на ателието си. И все пак през следващата година, 1889, след като е бил на лечение, той моли художника Болдини, роден във Ферара, но установил се в Париж като моден портретист, да го придружи до Испания.

„От По, където ще бъда на 2-и и ще остана на 3-и, 4-и и 5-и, ще ви изпратя указания, след като поговоря преди това с моите приятели Черфилс, които са много сведущи за испанските пътешествия. Лафон, чието мнение е много ценно, ще отсъствува от нашето съвещание. Той замина за Турен вчера, в сряда, за да осъществи някакви свои планове, които ние никога няма да узнаем. В планината е много красиво и много топло, сигурно ще се изпечем в равнините на Кастилия, но в музеите винаги е хладно. Пълня си главата с познания за Испания, като чета пътеводителя, «Пътешествието» на Де Амичис и едно упътване по бикоборство, което Лафон ми изпрати тази сутрин. В сряда или четвъртък ще ви изпратя допълнително сведения на булевард Бертие. Ако тръгнете в четвъртък вечер от Париж, а аз в петък сутринта от По, можем да се срещнем в Байон в 10:48 часа и оттам да заминем за Испания, без да се спирам в родното място на Бона.“

След като така старателно уточнява маршрута, той заминава, но в Мадрид разбира, че Бартоломе му липсва, и го моли да ги настигне, като го уверява, че триста франка ще му бъдат достатъчни за отиване и връщане, че Болдини бди над разходите им, а освен това храната е чудесна и „нищо, съвсем нищо не би могло да даде и най-малка идея какво представлява Веласкес“.

Бартоломе не ги настига. Дега отива до Танжер, отсяда в хотел „Континентал“ и предприема оттам излети:

„Представяте ли си ме яхнал муле в кавалкада, начело на която върви водач в роба от лилава коприна и ме води по морския пясък, през праха и по полските пътища, навред, после прекосяваме Танжер? Приятно е да срещнеш сред природата хора, които не са достойни да влязат в съприкосновение с нея. Казвам ви това, защото Дьолакроа е минал оттук. Корабът ни остави тук в мрачно време, но в тази сивота имаше повече перли, отколкото покривни каменни плочи.“

Това е всичко! Оставаме малко разочаровани, че Дега няма да се възползува от своето пътешествие и никакво платно няма да се роди от досега му с Изтока, защото Мароко — това е вече Изтокът; но Дега никога не откликва на природата, той се интересува само от човешкото същество въпреки няколкото пейзажа, които ще нарисува.

За него главното в пътешествието е приятелското присъствие и през 1890 г., след лечението си в Котре, където е принуден да ходи заради бронхита си, той успява да склони Бартоломе да замине с него за Бургундия. Пътуването в Бургундия е увлякло до известна степен Дега и ние откриваме следи от преживяното там в писмата му до Алеви, запазени в библиотеката на Института. На 30 септември 1890 г. един кабриолет, запретнат с бял кон, откарва Бартоломе и Дега към приключението!…

Първият етап от тяхното пътуване е Монжерон, където Луиз Алеви е дошла да прекара лятото, а после Мельон и Монтро.

„На път към Валенсия срещнахме в гората коли с пейки (имаше дори една каруца, върху която един старец седеше в дълбок фотьойл стил Луи XV с червена коприна), пълни с облечени в черно хора, които сигурно се връщаха от погребение, защото всички изглеждаха доста щастливи.“

55. Тоалет. Ок. 1885. Ню Йорк, Музей Метрополитън.

56. След баня. 1885. Ню Йорк, Музей за модерно изкуство.

57. Етюд за прислужницата от „Чаша чай“. Лондон, Галерия Лефевър.

58. Чаша чай (Малка закуска след баня). 1883. Лондон, Галерия Лефевър.

59. Миеща се жена. 1892. Лондон, Галерия Лефевър.

60. Тоалет. 1892–1895. Лондон, Националната галерия.

61. Легенът. 1886. Фармингтън, частна сбирка.

62. Жена, излизаща от ваната. Ок. 1899–1902.

63. Балерини в розово и зелено. Ок. 1885–1887. Ню Йорк, Музей Метрополитън.

64. Легенът. 1886. Париж, Лувър.

65. В Тюйлери. Жена с чадър. 1887–1890. Глазгоу, Художествена галерия.

66. Две балерини до пояс, обърнати с гръб една към друга. Ок. 1900–1912. Чикаго, Институт за изобразителни изкуства.

67. Четири балерини. Ок. 1902. Лондон, Галерия Лефевър.

68. Две балерини в трика. Ок. 1905–1912. В неизвестност.

69. Балерини. 1899. Толедо, Охайо, Музей за изобразителни изкуства.

70. Дега в напреднала възраст. Отьой, 1915. Фотография от Бартоломе.

71. Дега с икономката си Зое. Фотография, направена от самия него. Ню Йорк, Музей Метрополитън.

72. Дега през 1910. Фотография, приписвана на Саша Гитри.

73. Сцени от игра-загадка. Фотография, направена от Дега в Менил Юбер. Париж, Национална библиотека.

В Монро, в хотел „Великият монарх“, Дега е възхитен от менюто, което специално отбелязва:

Обед

Овнешки крачка

Пържени кротуши

Наденички с картофено пюре (чудесни)

Недопечен бифтек

Сирене, плодове, бисквити (чудесни)

След като е погълнал всичко това, което впрочем показва, че не стомахът му създава грижи, той заминава и отсяда в хотела на пощата, който препоръчва, след като е вечерял там, и отбелязва и тукашното меню, което явно е от голяма важност за него:

Попара с мляко

Мозък с препържено масло

Задушен заек

Печен овнешки бут с боб (чуден)

Салата

Разнообразен десерт

Леко натурално вино

И писмото завършва:

„Не ме вълнуват никакви мисли, много ям. Всяко ядене — три франка.“

Все пак той изпраща всеки ден кратки писъмца на Алеви: на 2 октомври — от Серизие:

„И кой може да си помисли, че човек ще се върне в града, за да преследва някакъв смешен идеал!…“

На 3-и — от Сен Флорантен, на 4-и — от Танле, на 5-и — от Енйе льо Дюк:

„Винаги точно на минутата. О, не! Открихме при Копен, където се храним, неописуеми краставички. Градински, в оцет. Тук е и Сена, където конят ни си изкъпа краката. Има само една страна на света — нашата, господине!“

На 6-и — от Моле (Кот д’Ор), и на 7-и — от Диене, където двамата са пристигнали при своите приятели Жанио. Там, пише Дега, ще водят светски живот:

„Вечеряхме в официално облекло у господин Льомоан, около 45-годишен мъж, два пъти вдовец, който, както се говори, добре си е побохемствувал като нотариус в Реймс и похарчил 800 хиляди франка, за да купи едно имение ала Енгиен (някога имение на Гранжан: госпожа Жанио е от рода Гранжан).“

След Диене, където двамата другари остават пет дни, пътешествието им продължава: Дарсей, Сен Сен л’Абей, Монбар:

„Тук е родината на Бюфон. Би трябвало да се изкрещи в сградата на Академията истината, че неговата естествена история е надгробна реч за животните.“

От Монбар той кани Манзи (литографът, на когото по-късно ще направи хубав портрет) да го пресрещне по пътя на връщане между Монтро и Мельон на 18 октомври, макар че един стършел е ужилил Бартоломе по дясната ръка и тя го боли, а самият Дега пие бисмут и успокоителни капки заради болки в стомаха. На 17 октомври пристигат в Санс, където една телеграма от Форен им съобщава, че той ще ги посрещне на велосипед с три колелета. Не се срещат с Форен, ала пристига Манзи в затворен файтон, а след това пристига и Форен „в гарибалдиевско одеяние“, който заявява на келнера:

— На парижани не се сервира сирене „бри“ като това!

На 19 октомври 1890 г. бургундското пътешествие приключва в Ловния хотел в Монжерон и Дега може най-после да заяви, че е останал доволен от екскурзията.

Окуражен от този опит, той не се поколебава да замине през септември на 1891 г. за Тулуза, Каркасон, По и Женева, като възнамерява да посети и Карпантра, за да се види с приятеля си Валери, но зрението му от ден на ден все повече се влошава и той трябва да отложи Карпантра за 1893 година. Последните му пътувания са до Сен Валери сюр Сом, Мон Дор, Монтобан (за да изрази почитта си към Енгър) и до Вогезите, където се старае без резултат да лекува белите си дробове от бронхита, който все повече го мъчи. В същност има ли желание той да пътува? Едно негово писмо до Бартоломе от 16 август 1892 година дава отговор на този въпрос:

„Ще потегля към края на седмицата, за да ида кой знае къде. Ще ми се да стигна до Нант, за да видя портрета на госпожа дьо Сенон, или ще се отправя направо към Карпантра въпреки хилядите трудности. Не знам вече какво да сторя. Някои хора са щастливи, че ги ръководят страстите им. Аз страсти нямам…“