Жан Буре
Дега (17)

Петдесетгодишният

Ако беше умрял на петдесет години, Дега щеше да остави име на превъзходен художник, и толкова; именно след

петдесетата годишнина творчеството му се задълбочава и той става истинският Дега.

Реноар

Годините не внасят в живота на Дега необикновени събития. Човек би казал, че този хитрец върви през живота на пръсти, избягвайки като лавиращ кораб рифовете на болестта, нещастието и, разбира се, на любовта. Ничия друга кореспонденция не е „по суха“ от кореспонденцията на Дега. Любезни, внимателни, понякога весели, неговите писма са отправени все към едни и същи приятели, към същия търговец на картини, от когото иска пари. Дори пътешествията никога не са извор на изненади за него. Няма изгубени багажи, няма счупени колела, няма необичайни срещи. Животът на Дега е равен, равен като безбрежната равнина Бос…

И ако все пак искаме да отбележим някои отправни дати и събития, трябва да споменем участието му в изложби. Впрочем на Седмата изложба на „независимите“ Дега не излага нищо. Любимите му теми по това време са модистките-шапкарки и гладачките.

Поредицата от перачки и гладачки (това действително е поредица) започва през 1869 г. с една Гладачка, нарисувана сама анфас. Пет години по-късно Дега подхваща отново същия сюжет. През 1876–1878 г. рисува Две перачки, носещи пране от колекцията Закс, както и Две гладачки, прозяващи се от умора, които по-късно ще му послужат като етюди за едно платно от 1884 г. — от колекцията Камондо в Лувърския музей.

За да охарактеризира този период, Льомоан пише:

„За Дега това е един нов сюжет, който му доставя удоволствие; той анализира с погледа на естествоизпитател — можем спокойно да го кажем — жестовете на модистката, начина, по който сръчните й пръсти поставят едно перо или цвете, движението, с което тя навежда глава, за да прецени ефекта или да покаже една шапка върху свития си пестник, или да я постави с нежен жест върху главата на клиентката; със същия аналитичен поглед той проследява и държането на клиентката, критичния й и колебаещ се поглед, кокетното й отдръпване назад с ръка върху шапката, докато очите не се откъсват от огледалото. И ние сякаш не можем да намерим нищо, с което да сравним чудната фантазия и богатството на колорита в пастелите, които той рисува през 1882 г. Например картината, представяща една маса със стойки и шапки, зад която две Малки модистки оправят за последен път своите най-хубави модели. Или картината, наречена При модистката, която е не друго, а чудесен портрет на госпожица Касат, изправена, с леко манто, вдигнала едно огледало, което закрива отчасти модистката с друга шапка в ръка.

На тази тема той ще създаде дванадесет картини между 1882 и 1885 г. Жълтото кресло със сиви орнаменти, което заема почти една трета от картината, назована При модистката (от колекцията Зелигман), показва, че за Дега салонът е един затворен в себе си свят, където клиентката се чувствува запазена, но не и от изкушението, което представляват зелените и червените кръгове на широкополите шапки, уловки, сред които не виждаме хора; удоволствието е изписано върху залятото от светлина лице, в радостно грейналите очи, както и в трепетното нетърпение на завързващите панделките ръце.

И в друга картина виждаме същата интимна нотка: едно платно от 1882 г. представя модистка и клиентка, седнали на канапе, сякаш давайки си лека почивка под благотворното въздействие на колебанието на кой модел да се спрат. И все пак шедьовърът на тази тема е може би картината в Института за изобразително изкуство в Чикаго, в която една-единствена жена държи шапка в изпънатата си напред ръка и й се любува, облегната на тезгях, върху който Дега е нарисувал на четири подставки четири шапки, подобни на огромни цветя, докато пета шапка, синя като полската кандилка и тинтявата, просто е поставена върху дървената плоскост, сякаш разцъфтяло същата сутрин цвете.“

Тези посещения при модистките на приятелките му забавляват Дега; той иска всичко да види, и салона, където чакат клиентките, и самото ателие. Иска дори да присъствува на пробите при шивачката, ала според Льомоан една-единствена негова творба е запечатала спомена от такова посещение; в своята книга Льомоан е записал една странна реплика на художника към негова приятелка, която, раздразнена, като го вижда да стои неподвижен, го пита какво интересно намира в това:

— Зачервените ръце на малкото момиченце, което подава карфиците — отвръща той.

Впрочем това не е само духовитост. Разглеждайки творчеството на художника от този период, виждаме, че в същност той е привлечен главно от „нищетата“. Дега обича да запечатва момента, в който тялото се поддава на напрежението, не може да се владее повече и животинското изплува изпод човешкото. Картината Гладачки в Лувър е показателен пример в това отношение. Работничката с розова блуза и с червеникави коси се прозява, протягайки се. Човек си представя как тя казва на съседката си, отпусната с цялата си тежест върху ютията, която вече е изстинала, но тя все още не отива да я смени:

„Ех, че ми омръзна, не искаш ли да пийнеш една глътка?“ Бутилката, която тя държи в ръка, подчертава още повече грубостта на жеста, също както и двойната брадичка и широкият долу нос с дебели ноздри. Но чудесният колорит ни кара да забравим подробностите и Дега използува цветовата хармония, за да прикрие все пак онова, което така непосредствено е прозрял.

Живописец на действителността, Дега стои с двата крака върху земята, и когато пише на приятелите си, не заобикаля прозаичните подробности. Две негови писма, цитирани от Марсел Герен, са красноречив пример за това; те показват готовността му да услужи на една балерина от Операта — госпожица Шабо — използувайки като ходатай своя приятел Людовик Алеви.

В първото писмо той излага случая:

„Не бива да забравяте какво означава една балерина, която иска да се заговори за нея. Тя идва по два пъти на ден, за да разбере видели ли сте се с някого или дали сте му писали. Вие по-добре ли сте вече? Ако намирате достатъчно кураж или сили, напишете един ред на Вокорбей, на Мерант — не за заплатата й, това би било глупаво, а за нейното изкуство като балерина, за нейното минало и нейното бъдеще. Досега не съм си представял, че може да съществува такава фурия. Иска всичко да стане веднага. Готова е да ви завие в едно одеяло и сама да ви отнесе на ръце в Операта, стига да можеше! Изпращам ви поздравите си…“

Във второто писмо той отново настоява, като уточнява безпрекословно всичко, т.е. спокойно поставя паричните въпроси и като банкерски син никак не смята това за недостойно:

„Малката Шабо дойде много изненадана и същевременно много доволна, задето са я повикали при господин Майер, за да подновят договора й. За същия час били поканили и госпожиците Сале и Сакре. Предложили й хонорар, който според нея е доста скромен. Досега е получавала две хиляди франка, а сега и предлагат 2400. Гледайте да й издействувате 2600 или 2800 за първата година. Впрочем господин Майер й предложил за следващата година 2700, ще рече за 1885 г., а за 1886 — 3000 франка. Това са 200 или 300 франка в повече, отколкото тя иска да получи за тази година. И тя е убедена, че го заслужава по много причини: била ученичка в балета още на шестнадесетгодишна възраст, след всеки изпит й увеличавали заплатата и т.н. Затова, постарайте се да й издействувате: 1) 2700 или 2800 франка за 1884 г.; 2) 3000 франка за 1885 г.; 3) 3500 франка за 1886 г. Договорът, който тя трябва да подпише, е за три години. Просителката бърза много и би желала вие направо да отидете в Операта. Страхувам се дали няма да се наложи да отидете да гледате «Крале в изгнание» или «Симоне Боканегра», където аз самият ще бъда тази вечер на №177 на името на г-н Верди. И така, направете каквото можете, пишете на господин Вокорбей, защото изглежда, че работата не търпи отлагане: Впрочем вие сам знаете как става всичко в Операта. Споменатата госпожица Шабо ви поднася своите почитания:“

Дега няма никакво специално отношение към госпожица Шабо, както би могъл да си помисли човек, т.е. не е имал никаква интимна връзка с нея и действува само като съвършено незаинтересован приятел. Тези две писма ни го представят като човек, свързан с определена среда, с балета и с театъра, който използува собствените си връзки, за да достави удоволствие другиму, но всичко си остава външно, дори само светска проява. В писмата се говори за премиерата на пиесата на Доде, за госпожица Сале, чийто портрет той ще нарисува две години по-късно, говори се за всичко и за нищо… На петдесет години Дега вече се е наложил като творец, създал си е среда, име и собствен стил.

Кръгът, с който той общува, ще си остане през целия му живот същият, но той не е широк. В него са включени главно Валпенсонови (по това време Пол, син на Едуар — приятеля на Енгър, и баща на Ортанс — бъдещата мадам Фурши, стар негов другар от училищната скамейка), братя Руар, семейство Алеви, Бартоломе, Валери, който вече е заминал на юг.

Анри Руар е негов другар от лицея „Луи льо Гран“, с когото той се е свързал отново в 1870 г., когато Руар бил артилерийски капитан. Получил политехническо образование, Анри се интересува от проблема за изкуственото охлаждане, а като приятел на Жан-Франсоа Миле е учил в Барбизон рисуване и живопис и е толкова талантлив, че Дега го кани да изложи свои картини заедно с него при импресионистите. Руар е колекционер и има в своето жилище на улица Лисбон картини на Шарден, Фрагонар, Греко, Гоя, Коро, Миле, Дьолакроа, Курбе, Мане, Реноар, Домие, Лепин, Йонгкинд, Моне, Берта Моризо, Мери Касат и Дега.

Алекси Руар, който все още живее на булевард Волтер, е също инженер и колекционер, но той се интересува повече от литографии на романтиците, японски щампи и художествени предмети. Той притежава пълни серии от Шарле, Жерико, Рафе, Домие, Гаварни, Лами, Дьовериа и пастелите на Дега: Ателие на модистка, Първият сюжет, Урок по балет, Балетна стъпка, Балерини в жълто.

Семейство Алеви, което живее на улица Дуе 32, в същия квартал, винаги посреща с радост стария ерген, който е бил съученик на Луи Бреге (брата на госпожа Алеви) в колежа „Луи льо Гран“.

Всеки петък Анри Руар кани навечеря бивши възпитаници на политехниката и хора на изкуството на улица Лисбон. Измежду първите са Мелианду, Мерсие, Тиси и Липман, а сред хората на изкуството — Арман Готие, Льовер, Гюстав Колен. Това са постоянните гости, но понякога идват и случайни.

„Всеки петък — ще пише по-късно Пол Валери — верният, блестящ, невъзможен Дега оживява вечерите у господин Руар. Той внася духовитост, ужас, веселие. Става център на внимание, гримасничи, подхвърля смешки, възхвали, максими, шеги, демонстрира най-интелигентната несправедливост, най-сигурния вкус, най-едностранчивата и същевременно най-проницателна страст. Срива със земята литератори, Академията, фалшивите аскети — художниците кариеристи, цитира Сен-Симон, Прудон, Расин и чудноватите сентенции на Енгър. Сякаш и сега чувам гласа му. Домакинът, който го обожаваше, го слушаше с възторжено снизхождение, а останалите гости — млади хора, възрастни генерали, мълчаливи дами — се наслаждават всеки посвоему на тези изблици на ирония, естетически преценки и насилие у този блестящ сладкодумец.“

Във вторник Дега гостува на Алекси на булевард Волтер, в четвъртък вечеря у семейство Алеви, където между другото е обядвал поне два или три пъти през седмицата. У Алеви той се среща, разбира се, с Мейлак, Ташро, Буланже-Каве, Луи Годро, с трите сестри Джон Льомоан и с госпожа Карон. Към всички тези хора той се отнася с най-изискана вежливост. Ще му се случи да не може да изпълни нещо, което е обещал? Той веднага праща кратко писъмце, като например следното до госпожа Алеви:

„Моля ви за малко отпуск утре. Исках сам да дойда да ви помоля за това, но не го сторих. Какво става с Райер? Как нямам търпение да узная комбинациите му! Дано не ме забрави за репетицията! И как да бъде здрав човек в това ужасно време! Колкото и да ме уверяват моделите ми, че и други хора не се чувствували по-добре от мен, нищо не може да ме успокои, като работя толкова малко и толкова лошо. Изпращам на вас и на академията най-сърдечните си поздрави.“

Този човек, когото по-късно ще критикуват, че бил коравосърдечен, в същност е чувствителна душа. Ето едно друго негово писмо, този път до Бартоломе, от декември 1884 година:

„В действителност аз нямам любвеобилно сърце. То не стана по-нежно от разните семейни и други неприятности. Останаха ми много малко чувства, които за мен са достатъчни, но съвсем не и за моите добри приятели. Вие и двамата сте били толкова добри към мен, винаги отзивчиви и мили. И сега, когато ви сполетяват нещастия, аз не мога да ви върна онова, което сте ми дали. Така постъпва само оня, който желае да преживее живота си нерадостно и да умре в пълна са мота.“

Той е в приятелски отношения с Роз Карон, която пее на вечерите у Алеви песни от Райер и Глук; за нея той съчинява един сонет след премиерата на „Сигюрд“:

Ръцете благородни и дълги в бавен бяс,

или в жестока нежност, или пък във забрава —

стрели, които праща богиня, и тогава

върху земята грешна огъват се пред нас.

 

Разкошна диадема над розата в захлас,

кралица занемяла народа си дарява;

тераса, гдето слиза жена в беда такава,

че радва се и страда в един и същи час.

 

И след като отекна заплахата прекрасна

на тоя глас божествен, проблясъкът угасна

и взе Сигюрд — съдбата му пожела така.

 

Ще бъде тази хубост с мен за два-три мига,

дори да ослепея, слухът ми ще ми стига,

движенията нейни ще виждам по звука.

Приятелство го свързва и с госпожа Хоуланд, приятелка на Фромантен (тя му изпращала писмата, с чиято помощ Фромантен написал „Старите майстори“), на Каве, Жак-Емил Бланш и Гюстав Моро; тя често го кани на вечеря.

През тези години, около преломната 1884, почти успокоил се, че съществуването му ще бъде осигурено, докато Дюран-Рюел е негов търговец и банкер, Дега ще затвърди характерните черти на своето изкуство, ще се оформи окончателно като творческа индивидуалност и ще стане големият Дега.