Жан Буре
Дега (13)

Независимост, скъпа независимост

Природата не ми е казвала: „Не бъди беден“, нито пък: „Бъди богат“. Но тя ме зове: „Бъди независим“.

Шанфор

Четвъртата изложба на импресионистите продължила от 10 април до 11 май 1379 г. на авеню Опера 28. В нея участвували Бракмон и жена му, Кайбот, Калас, Мери Касат, Дега, Форен, Льобур, Моне, Писаро, Пиет (покойник), Руар, Сом, Тийо и Зандоменеги. Отсъствието на Сезан показало настъпилото вече разединение в едно движение, което не се подчинявало на установени правила. Дега изпратил на изложбата двадесет и пет творби, сред които четири ветрила, защото формата им забавлявала този поклонник на трудните композиции, а ветрилообразната форма изисква тънко изпълнение на различните нюанси. В едно писмо до Бракмон, писано няколко седмици преди откриването, той уведомява своя приятел:

„Ще има и една зала с ветрила, чувате ли, госпожо Бракмон! Досега за нея сме изпратили свои работи Писаро, госпожица Моризо и аз. Вие и вашата съпруга трябва също да се включите!“

След първата изложба при Надар, уредена преди пет години на булевард Де Капюсин 35, групата е пооредяла. Отпаднали са Астрюк, Атандю Белиар, Буден, Брандон, Бюро, Сезан, Колен, Дега, Гийомен, Латуш, Льопик, Лепин, Льовер, Майер дьо Молен, Мюло-Дюриваж, Де Нитис, двамата Отен, Огюст и Леон Реноар, Леополд Собер и Сисле. От двадесет и деветимата основатели са останали само шестима. Но Дега се е привързал към тази сбирка на художници, възхищава се от всичко, та дори от електрическото осветление, което фирмата Яблоков е инсталирала в салона. Той защищава интересите на всеки изложител:

„Защо сте решил да оставите там работите си — пише той на Бракмон. — Изложбата е вече закрита, побързайте. Освен това всеки участник има да получава по 439,50 франка, което е доста добра сума. Ако не намерите там Портие, нашият управител, идете на улица Льопик 54, където живее той, или пък да взема сумата заради вас? Говорих на Кайбот за бъдещия «вестник». Той е готов да ни поръчителствува. Елате да поговорим за това. Няма време за губене!“

Като добър другар Дега, който излага под № 61 Портрети от борсата — Ернест Мей и неколцина приятели, четящи борсовите бюлетини — увещава същия този Мей, който е банкер и колекционер със забележителен вкус и е откупил вече няколко негови картини, да купи и една голяма акварелна рисунка от Бракмон — „Четене на Библията“. Едно друго писмо потвърждава това:

„Господин Ернест Мей повдигна отново въпроса за вашата стара картина, за която искате две хиляди франка. Той ви предлага хиляда и петстотин. Вие какво смятате? Уведомете ме. Ще го видя тези дни. Той ще се жени, ще си купи малка къща, предполагам, и ще подреди малката си колекция в специална галерия. Той е евреин. Лично е организирал разпродажбата на търг в полза на жената на Моншо, която полудя. Както виждате — човек, който има отношение към изкуството. Съветвам ви да приемете.“

Все в същото писмо неуморимият посредник Дега съветва Бракмон да се свърже с Хавиланд (търговец на порцелан), който много се запалил по една картина на Мери Касат, и като добавя, че картината не струвала повече от триста франка, завършва въодушевен писмото си:

„Писаро е очарователен с въодушевлението и вярата си. И тъй, Бракмон, да си пожелаем няколко хубави дни и удоволствието да запушим най-после муцуните на най-известните наши художници.“

Нима Дега е изпитвал някаква скрита злоба? Впрочем той би имал основание за това! Доверявайки се само на качеството, а не на фирмата, той много настоява наименованието „импресионисти“ да се махне от афиша и да се подмени с „независими“, което по-добре подхождало на излагащите заедно, използуващи най-различни техники художници. Това дава повод на Албер Волф от „Фигаро“, който не оставя оръжието, да напише:

„Независими! Ако неблагодарността означава независимост на сърцето, невежеството е независимост на художника. Достатъчно е да види човек откритата от вчера на авеню Опера 28 изложба, за да се убеди в това. На времето тези щури бунтари се назоваваха импресионисти, сега са сменили думата, без да сменят темата. Сега се наричат «независими». Тъй като старата им фирма вече се е износила, те са си сложили нова, но освен това нищо друго не се е променило у тези производители на сапунени мехури, които имат претенцията, че излагат кой знае какво…“ — А що се отнася до Дега, Албер Волф добавя: Господин Дега например също имаше талант, неговите скици не са за изхвърляне, това е така. Ако под тях се беше подписал някой двадесетгодишен младеж, бихме могли да му предскажем сигурно бъдеще. Но ето че той е вече на превала на кариерата си, а не е направил нито крачка напред… Нещастието на школата е в това, че не желаят нищо да научат, а искат да въздигнат невежеството си в принцип и цапаниците от ателиетата — в художествена теория…

В „Ла Ви Модерн“ от 24 април Арман Силвестър се изказва малко по-нюансирано:

„Да се спрем на онова, което има някаква стойност. Ще го открием в най-висока степен в картините на господин Дега. Той продължава да работи със същия метод на синтез и проявява наистина удивително чувство за живописност. Погледнете тези Перачки, огънали се под товара на кошниците си. Отдалеч човек би казал, че това е картина на Домие, отблизо обаче вижда, че е по-хубаво от Домие. В тази картина има някакво добре обмислено майсторство, чието развитие нагоре е безкрайно. Това е най-силният протест против неразборията в багри и смесването на ефектите, под чиято тежест загива съвременната живопис. Това е кратка, тънка и ясна азбука, подхвърлена в ателие на калиграфи, чиито драсканици правеха невъзможно да се прочете написаното. Да се спрем още веднъж пред Урок по танц. Колко е вярна тази бледа светлина, огряваща театралните кулиси по време на репетиция! Стреснатото внимание на балерините към наставленията на балетиста е изразено само с няколко мазки с невероятна сила. Не по-малко ми харесва и почти лунната светлина, къпеща Хиподрум.“

Дега, който по това време живее все още на улица Фонтен Сен Жорж 19, изпраща за тази изложба Портрет на Диего Мартели, Портрет на Дюранти, Портрет след костюмиран бал, Портрети от борсата (Ернест Мей), Мис Дала в цирк „Фернандо“, Състезателни коне, Перачки, разнасящи пране в града, две картини Балетно училище, Портрет в една ложа на Операта, Портрет на художник в ателието му, Певица в кафене, Ложа на балерина, Балерина, позираща при фотограф, Малко въздух след балета и ветрилата с Портрети на господин и госпожа X. дьо К. Много от изложените картини са вече нечия собственост. Но не и портретът на Дюранти, който още не е станал притежание на критика, починал за жалост през следващата година. Това е един от най-хубавите портрети, които познаваме. Изпълнен с темпера и с пастел върху платно, той в същност е голяма композиция около един образ и Юисман няма да сбърка, когато го анализира в „Ар Модерн“:

„Няма защо да споменаваме — пише авторът на «А Рьобур» — че господин Дега е избягнал тъй драгоценния за някои художници просташки фон, както и яркочервените, маслиненозелените или сладникаво сините завеси, пък и виненочервените, зелено-кафявите и пепелявосивите петна, които са чудовищни препятствия към истината, защото портретуваният трябва да се рисува у дома му, на улицата, сред естествен декор, навред, но не и на фон от полирани повърхности с безлични тонове. Когато гледам картината, в която характерът на този необикновен критик е предаден така добре, аз виждам пред себе си господин Дюранти сред неговите гравюри и книги, седнал на масата, и спирам последователно поглед върху източените и нервни пръсти, върху острия му насмешлив поглед, върху проницателния и строг израз на лицето му, върху тази малко комична английска предвзетост с отривистия му сух смях през тръбата на лулата. И после — какво решително отхвърляне на всички релефни и други техники, на всички стари лъжливи цветосъчетания, търсени върху палитрата, на всички художествени фокуси, изучавани от векове насам! Какво умело ново прилагане през главата на Дьолакроа на оптическото смесване, т.е. на тона, който не съществува върху палитрата, а се ражда върху платното от съчетаването на два други! Тук, на портрета, Дюранти има доста ярки розови петна върху челото, зелено в брадата, синьо върху кадифената яка на жакета, пръстите му са изписани в жълто, очертано с виолетово. Отблизо картината напомня цветни саблени удари, едри багрени щрихи, които се пресичат, чупят и пронизват взаимно; отдръпнеш ли се на няколко крачки, всичко прелива в хармония и се претапя в определения тон на човешката плът, която диша и живее, както никой друг вече не умее да я предаде… Никой художник от Дьолакроа насам, когото той дълго е изучавал и който е истинският му учител, не е разбрал като господин Дега бракосъчетанията и изневерите на багрите помежду им, никой днес не рисува с такава точност и с такава широта и не може да се похвали с такава нежна цветова скала…“

Заслугата на Юисман в този анализ е, че по-скоро е „надушил“, отколкото разбрал — защото Дега никога не му се е доверявал — влиянието на Дьолакроа, неподозирайки дори, когато е писал този текст, че Дега притежава направеното от Дьолакроа копие на Рубенсовата картина „Анри III предава регентството на Мария Медичи“, в което копие майсторът от Шанрозе е търсел взаимодействията, които се получават от съпоставянето на чисти тонове. Едва при разпродажбата на картините на Дега ще се окаже наистина, че той е притежавал шестдесет акварела и рисунки на Дьолакроа, а също и „Портрет на барон дьо Швитер“, етюда за „Спалнята на граф дьо Морне“, „Полагане на Христос в гроба“ и други шедьоври.

Но ако Портретът на Дюранти е такъв пълен успех, това се дължи до голяма степен на привързаността на Дега към модела му. Едмон Дюранти е на същата възраст като художника, основал е през 1856 г. малкото и мимолетно списание „Реализмът“ и е пожънал успех с романа си „Нещастията на Анриет Жерар“. Наистина двамата мъже се различавали по това, че Дюранти се обявявал против примера на музеите и препоръчвал единствено обучението от натура, но по отношение на съвременния живот единството между двамата приятели е пълно и в брошурата си „Новата живопис“ писателят обосновава своите теории именно с творчеството на Дега. Статията „Новата живопис по повод на групата художници, които излагат в галериите на Дюран-Рюел“ излиза през 1876 г. като издание на книжарницата „Льо Дантю“. Авторът не споменава в нея имената на художниците, но Марсел Герен отбелязва, че в следните редове на Дюранти прозира творчеството на Дега:

„Редицата нови идеи са се оформили преди всичко в съзнанието на един от художниците, на един от нашите, един от тези, които излагат в залите, човек с най-рядък талант и най-изтънчен дух. Твърде много хора са се възползували от неговите концепции, от неговото артистично безкористие, за да не му отдадем заслуженото тук и да не посочим източника, от които много художници са черпили, но не биха желали да го признаят, особено ако този майстор продължава все така да прахосва дарованията си заради другите и си остане все същият филантроп в областта на изкуството, а не човек, който си знае интереса, както толкова други.

Първата му идея е била да премахне стената, която отделя ателието на художника от всекидневния живот, или да отвори вратата на това ателие към светлината на улицата, която така шокира автора от «Ла Ревю де Дьо Монд» (Фромантен). Някой трябваше да измъкне художника от неговата мансарда, от неговата килия, където той общува само с небето, и да го въведе сред хората на този свят. После са му показали онова, което той въобще не е познавал, показали са му, че нашето съществуване преминава в стаи или на улицата и че тези стаи и тази улица си имат свое специфично осветление и израз.“

Впрочем смъртта на Дюранти дълбоко опечалява Дега и на разпродажбата, състояла се през 1881 г. в Отел Друо, художникът дава и четири свои творби — един пастелен етюд за знаменития портрет, картината Жена с лорнет, един пастел на балерина и една скица на балерина с черен молив — за да може вдовицата на Дюранти да получи по-голяма сума.

Още веднъж се налага Дега да призове хората, което се вижда от едно негово писмо до приятеля му Казен:

„Господин дьо Лиесвил ме кара да разглася нашироко разпродажбата на Дюранти. Вие бяхте обещали, че ще дадете нещо. Принуден съм да проявя дори известно нахалство. Ще има ли и госпожа Казен добрината да даде нещо? Отговорете ми със следващата поща (трябва да се състави каталогът). Дайте само името или имената, а после ще изпратите картините. Дали да пиша и на Фантен? Бихте ли писали вие на Лермит, който сигурно също като вас е в провинцията? Закъснях да ви пиша по моя вина, затова помогнете ми да спечелим време. И вие ще трябва да подемете кампания, за да накарате почитателите си, вашите хора, да повдигнат цените на картините ви.“

Този каталог още веднъж обединява групата на реалистите и независимите. Предговорът е написан от Зола:

„На 9 април 1880 г. умря Едмон Дюранти. За приятелите му ударът беше още по-болезнен поради това, че беше неочакван. Дюранти криеше страданията си със същата дискретна скромност, която бе типична за целия му живот. Ние добре го познавахме, борещ се с голям кураж срещу най-несправедливата и най-безпощадната литературна нищета, която някога съм срещал; но той не се оплакваше на никого от нас и затова никой не би могъл да напише някога пълната му биография. Цялото му минало, цялата му младост ще си останат за нас завинаги затворена книга. Искам само да подчертая с няколко думи какъв рядък и възвишен дух беше той. Това, че нямаше голям успех, се дължеше именно на извисеността и на оригиналността на неговия ум… Към края на живота си той сам бе започнал да се отчайва, уморен, задето бе пропилял съществуването си в безплодни усилия. В нищо нямаше успех и най-обработените му трудове се посрещаха с пълно мълчание. Надявам се, че нашите внуци ще бъдат по-справедливи и че след време хората ще се върнат към Дюранти, както ще се върнат към Стендал, чийто пряк наследник е и той.“

Ако цитирах този предговор, то е защото той напълно осветлява климата, в който са живели творците — художници и писатели — през осемдесетте години на миналия век. Една картина като Перачки, носещи пране не се приема, защото не се съобразява с онази представа за „красивото“, която има по-голямата част от публиката. Хората искат лековатост и чар, искат дръзки будоарни сцени, предизвикателни и иносказателни разсъбличания, искат също така и „възвишеното“, това „възвишено“, което идва повече от сцената на „Опера Комик“, отколкото от пресъздаването на истински чувства. Дюранти много добре е чувствувал това и неговото значение ще расте, колкото повече изучаваме епохата.

На първата разпродажба на ателието на Дега след смъртта на художника същият портрет ще се продаде за 79 000 франка, докато на изложбата го смятат за „простоват“! Независимостта е благо, което се заплаща твърде скъпо.