Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (27)

XXVII. Той е, той е!

Младият дърводелец имаше добро сърце. Полека-лека той направи всички необходими неща и ги занесе горе. Няколко стола, една маса, и един малък шкаф. И макар всичко да беше от просто дърво, все пак служеше отлично на бедните хора. Майката на Жан също не искаше да остане по-назад от другите. Тя беше добра и често помагаше, макар и да не говореше за това. И сега помагаше на бедните си съседи, като преправяше за тях стари дрехи от нея и сина й.

Така всеки прекарваше времето си в работа. Зимата беше към средата и наближаваше Коледа. Както е обичай навсякъде във Франция и в къщата, дето живееше татко Карлет, се готвеха да отпразнуват тържествено празника. Госпожа Лебо направи баница, в която сложи съдбоносното зърно боб. Вечерта тя я сложи тържествено върху масата пред татко Карлет, като хазяин. Той поклати глава и каза, че не ще могат да я изядат четирима само. Госпожа Лебо се засмя и се обърна към Ели:

— Децата от горе, сигурно на драго сърце биха ни помогнали.

Девойката веднага се затича горе да повика децата. След няколко минути всички весело насядаха до кръглата маса. Пет чифта блестящи детски очи следяха внимателно всички движения на добрата жена, която разрязваше вкусната баница на десет равни части. Госпожа Лебо отряза едно парче повече. Това е общоприетият обичай. Последното парче се нарича Божие парче и се дава на някой просяк.

Като разряза баницата, госпожа Лебо даде на всички по едно парче и всеки бързаше да види дали бобеното зърно не е в неговата част. Щастливецът, който намереше зърното, ставаше герой на тържеството. В такъв случай пият вино и викат: да живее щастливецът!

Но напразно очакваха сега всички, всеки беше изял своето парче, обаче бобчето никой не намери. Само парчето, което остана за бедните, още лежеше непобутнато.

Ели хвана за ръка най-малкото дете и каза:

— Хайде да излезем на улицата и да дадем на някой беден човек Божието парче. Той сигурно ще бъде щастливецът, защото бобчето е в неговия дял.

Момичето полека слизаше по стълбите, а детето се притискаше до нейната рокля. Ели държеше свещта в едната си ръка, а с другата я пазеше от вятъра. Като слезе от стълбата, тя сложи свещта на едно столче, отвори вратата и погледна дали не се задава някой просяк. Тя не чака дълго време. Щом блесна свещта през отворената врата, веднага един окъсан дрипав човек се приближи накуцвайки. Ели гледаше със състрадание нещастния старец, на когото не само кракът беше парализиран, но му липсваше и едната ръка.

— Елате по-близо, старче — извика тя приветливо и му протегна баницата и една монета.

— Съжалете се, мила госпожо! Смилете се над мен! — каза просякът с треперещ глас, като се приближи да вземе баницата.

Но едвам съгледала лицето му, осветено от свещта, Ели изтръпна още при първия звук на неговия глас, политна назад и извика сърцераздирателно. Този вик стигна до стаята на татко Карлет. Старецът скочи и заедно с Жан се затичаха към Ели.

Като видя татко Карлет, момичето се притисна уплашено към него, и извика обръщайки развълнуваното си лице към просяка:

— Той е, той е!

Татко Карлет се приближи и погледна изпитателно просяка. Той веднага го позна. С пламнали от гняв очи, каквито Ели бе виждала у него само веднъж, когато той я отърва от жестоките момичета. Татко Карлет сграбчи с двете си ръце плещите на просяка и извика:

— Какво си й направил? Казвай веднага или ще те хвърля на земята!

— Нищо не съм й направил, повярвайте ми — отговори уплашен просякът. — Аз молех само милостиня, и когато ми даваше, тя изведнъж извика. Аз не знам защо, нищо не съм й направил. Ама пуснете ме най-после, ще ме удушите!

— Значи ти не си я познал, нещастнико? Но тя добре те помни. Горкото дете, то не може да забрави колко е страдало от тебе. И аз те познах, макар че съм те виждал само веднъж през живота си. Махай се сега и горко ти, ако се осмелиш да се доближиш още веднъж до Ели.

— Ели! — извика просякът поразен и се опита да избяга. Но младото момиче му препречи пътя. То се беше съвзело и се чувстваше сега спокойно, защото татко Карлет беше до нея. Ели пристъпи към просяка, и макар ръката й да трепереше, когато хвана неговата, все пак я държеше здраво и каза:

— Аз само се изплаших, когато те познах, Шарф. Стори ми се, че ей сега съм избягала от тебе, и че ти ме намираш. Но това е смешно. Виждам колко си нещастен и ти прощавам всичко, което си ми направил. А сега вземи парчето баница, и бобеното зърно трябва да е вътре. Яж и изпий една чаша вино, а ние всички ще викаме: Да живее щастливецът!

Госпожа Лебо също бе слязла долу, за да види какво има. Тя се дръпна уплашено назад.

— Защо пускате такива хора в къщата? — каза тя тихо на сина си. — Той прилича на убиец.

— Не се безпокой, мамо — отговори Жан, — този нещастник има само една ръка и е куц, от него няма защо да се боим. Ако рече да направи нещо, нали аз съм тук, а и татко Карлет е още доста силен.

Шарф изгледа Ели засрамен и наведе глава. Това беше детето, което той толкова бе мъчил и на което позорно бе заграбил малкото наследство от майка му. Той си спомни неволно с каква ярост я търси тогава цяла нощ и как се закле да й отмъсти. А сега това дете, което се канеше да направи джудже, стоеше пред него. То бе станало хубаво, пораснало, имаше добро милосърдно сърце и около нея бяха близките й приятели. А той? Какво бе станало от някогашния ловък нехранимайко, който чрез ловкост и коварство бе измамил дори и най-верните си другари? Той нямаше и пет пари, бе сакат и трябваше да проси. Тези мисли измъчваха човека, който бе някога така здрав и силен. Тежка въздишка повдигна гърдите му и почти в несвяст, той политна към стената. Но Ели веднага му се притече на помощ.

— Ела тук, татко Карлет, помогни ми — извика тя с молба, — той е болен.

Макар старецът да нямаше никакво желание, той изпълни молбата на момичето. С помощта на Жан заведе просяка до една пейка и го настани върху нея. В това време Ели се изкачи бързо по стълбите, донесе чаша вино, приготвена от по-рано за тържеството, и я даде на някогашния си неприятел да се подкрепи. Тя беше надвила страха си и се грижеше сега усърдно да подкрепи изнемощелия човек и да му покаже със своята грижовност и услужливост, че му е простила. Това тя сполучи напълно. Щом изпи живителното питие, просякът дойде на себе си, видя нежното състрадателно лице на момичето, което беше избрал някога за жертва, и което сега се грижеше за него. Сърцето му не изтрая, и той, който някога толкова равнодушно бе гледал жестокости и сам ги бе извършвал, сега отпусна глава на гърдите си и заплака.

След няколко минути всички бяха вече в стаята на татко Карлет. Шарф седеше при масата между добрия старец и неговото момиче. Той поглъщаше жадно всичко, което му даваше Ели, а когато се насити, разказа какво бе правил през тези години. Докато Ели и баща й от година на година ставаха все по-заможни и по-щастливи, той падаше постоянно все по-надолу и по-надолу. С наследството от майката на Ели той се опитвал да печели пари в разни градове. Но никъде не сполучил. Всичко, което предприемал, не излизало на добър край, и най-после се видял принуден да продаде бараката, в която давали забавления и да постъпи като палячо в цирк. Но и там нещастието го преследвало.

Конят, който той разярил с един непредпазлив удар, го хвърлил през време на едно представление на земята. Измъкнали го изпод копитата на разяреното животно полумъртъв и осакатен, дълго време живота му висял на косъм и само след няколко месеци могъл да напусне болницата. Какво станало през това време със здравия ловък Шарф! Той бил обезобразен и осакатен, отрязали лявата му ръка и той не можел да печели по-нататък хляба си. Като просяк ходел от град на град, от село на село. Като куче щял да умре един ден на улицата и никой не го съжалил.

Нощта бе вече настъпила, когато просякът напусна стаята на татко Карлет. Ели грижливо му помогна да слезе по стълбите и го изпрати до улицата. Тя вече искаше да затвори вратата, когато просякът отново се върна. Той пристъпи към младата девойка, и отдавна забравени думи, които от много години не беше изговарял, изплуваха в паметта му. Той хвана бавно ръката на момичето и тихо промълви:

— Да те благослови Бог!

Оттогава просякът често намираше храна и прием в къщата на татко Карлет. Една вечер, обаче, дойде вместо него един слуга и помоли Ели да отиде в болницата, където един болен искал много да я види. Тя тръгна веднага, цяла нощ бдя при леглото на стария цирков ездач, а на другата сутрин той умря. Но не самотен и изоставен. Нито една лоша мисъл не помрачи последния му час. Наглеждан от едно добро човешко сърце, той напусна земята.