Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (22)

XXII. Горчиво разкаяние

Бедният, бедният татко Карлет! Колко отдавна не бяха текли сълзи по тези набраздени страни, а сега той седеше сам до камината и плачеше. Плака цяла нощ, като че ли радостта завинаги го беше напуснала.

— Неблагодарница — шепнеше той въздишайки и притискаше лицето си към кърпа с червени краища, която също беше възбудила смях у младежите в селото. — Неблагодарно дете! Аз бях толкова щастлив, че мога да я облека така хубаво и за целия си труд сполучих само да видя, че сърцето й е лошо и безжалостно. Тя се срамуваше от мен и се червеше, че е моя!

И татко Карлет, който досега никога не е мразил и никому не е желал зло, чувстваше, че яд и гняв против Ели изпълват сърцето му.

Но скоро над всичко надви безкрайната му обич към детето. Той започна най-меко да съди за нея и накрая дори се опита да я оправдае, като обвиняваше за всичко себе си.

— Тя е още толкова млада, съвсем дете! Тя не знае какво говори и върши! И нали за пръв път през тези години ме наскърби. Колко много са родителите, които всеки ден все въздишат и се оплакват от децата си. Сигурно е видяла как някои ми се присмиват и това й е било неприятно. Колко беше хубава, да й се не нагледаш! Аз трябваше да помисля за това и да не отивам. Госпожа Робер сигурно щеше да се погрижи за нея, и нямаше да й разваля удоволствието. И наистина, нали видях, че беше мълчалива и тъжна след обяд, но не се сещах коя е причината… пък не бих ли могъл да се облека по-хубаво? Не знам само как и какво трябва да направя, пък и нямам пари да си купя нови дрехи… Кой знае дали още ме обича такъв какъвто съм сега!

Отдаден на тези тъжни мисли, татко Карлет седна върху решетката на камината и най-после заспа. В своята стая Ели също беше нещастна. Почти без да знае какво прави, тя се съблече и легна. Но напразно чакаше да се отморят в съня нейните натежали клепачи. Пред очите й беше татко Карлет и неговия поглед, пълен с укор и страдание, бе отправен към нея.

Горчиво разкаяние все повече и повече обземаше малкото й сърце, за миг заслепено от тщеславие. От време на време до нея долитаха от съседната стая въздишките на татко Карлет и тогава й ставаше непоносимо тъжно. Отначало си казваше, че той й се сърди, че плаче заради нея, че тя е причина за неговата скръб. Тя се чувстваше толкова безутешна, че не се решаваше да отиде при него и да измоли прошка за своята постъпка. Хълцайки, скри лицето си под покривката и заплака горчиво. Как можа така да наскърби баща си, който беше толкова добър към нея, комуто тя дължеше всичко! И си спомни отново всичко, което се случи след смъртта на майка й. Спомни си как татко Карлет я спаси от смъртта, как я подслони в своята къща и с каква обич се грижеше за нея години наред. И за всичко това тя тъй му благодари! Колко безкрайно добър е той, ако не прокълне и изпъди неблагодарницата. Неблагодарница! Не, тази дума, с която тя сама се нарече, не можеше да понесе отчаяното момиче.

— Татко Карлет — хълцайки шепнеше тя, — аз не съм неблагодарна. Аз те обичам, толкова те обичам и никога вече няма да бъда лоша. Прости ми само този път, мили татко Карлет, и не се мъчи зарад мен, защото не мога да го понеса.

Хълцайки шепнеше Ели тези думи и притискаше силно глава към възглавницата, а в сърцето й се надигаше отново неудържимо желание да изтича при него и на колене да го моли за прошка, но не се осмеляваше да се доближи до него.

— Той не може да ми прости — извика тя отчаяно, — той никога, никога не ще ми прости.

Когато на другата сутрин Ели се събуди след кратък неспокоен сън, веднага си спомни за всичко и се запита със страх как ли ще я посрещне татко Карлет. Като се облече тихо, тя поотвори вратата на съседната стая и го видя още да спи, седнал върху решетката на камината. Той беше много блед и лицето му имаше скръбен израз.

Детето пристъпи близко до него, спря се неподвижно и го гледаше докато отвори очи. Неговият поглед веднага падна върху Ели, но лицето на момичето беше тъй тъжно и унило, че той не можа да я упрекне за вчерашната й постъпка.

— Къде съм аз? — попита той, като се изправяше и протегна ръцете си. — Всички кости ме болят. Сигурно много съм бил уморен снощи, та съм заспал тук. Ти добре ли си, дете?

При тези думи той целуна Ели по челото, както правеше всяка сутрин. Но се поколеба, преди да стори това, защото се питаше дали ще й бъде приятна тази милувка. Момичето, обаче, не разбра причината на неговото колебание, и си помисли, че татко Карлет го целуна против желанието си и наведе тъжно глава. Сега то съвсем нямаше кураж да признае на стареца, че е виновно и да моли за прошка.

— Днес ще побързаме да свършим по-скоро със закуската и с домашната работа — захвана отново старецът. — След това веднага ще те заведа при госпожа Терасон, сигурно чакаш с нетърпение да разкажеш на нея и на госпожица Полин колко хубаво беше на полето.

Ели само тихо въздъхна и побърза да свърши домашната работа. Госпожа Петерс, обаче, забеляза, че с момичето е станала някаква промяна. Тя видя, че Ели е тъжна и каза на стареца, когато всички седнаха да закусват:

— Съвсем не струва да се дава на младежта толкова много удоволствия. Детето е играло повече отколкото трябва и днес изглежда много зле. Добре е, че няма често такива забави.

В дъното на душата си Ели беше съгласна със старата жена, но тя не мислеше за танцуването. Тя знаеше, че не за това днес й беше толкова тежко.

Когато излязоха на улицата, Ели тръгна мълчаливо със стареца. Той също не проговори нито дума и се стараеше да върви винаги малко по-далеч от нея. Ели скоро забеляза това. Помисли си, че татко Карлет не иска да върви наред с нея, защото не я обича вече. Но добрият старец правеше това само да не се срамува тя отново заради него. Тъй вървяха те и татко Карлет гледаше тъжно пред себе си. Мисълта, че Ели се срамува да върви с него, и че би искала той да не бъде при нея не го напущаше.

Най-после стигнаха до къщата на госпожа Терасон. Ели взе мълчаливо своите неща, а той продължи пътя си през града, без да знае какво върши, допираше от време навреме флейтата до устните си и няколко продължителни звука се разнасяха във въздуха. Нито веднъж обаче не запя днес песента си. Беше му тъй тежко на сърцето, че не можеше да пее. Мислеше само за Ели, която се срамуваше от него.

А през това време тя прилежно работеше. Госпожа Терасон и Полин учудено гледаха Ели и не разбираха защо нищо не разказва за празника, който толкова дълго очакваше и за който толкова много се говореше.

„Мислех, че ще се разбърбори и се радвах вече, че ще чуя нещо интересно, а пък тя мълчи?“ — помисли си Полин и почака още четвърт час, но като видя, че Ели все мълчи и гледа пред себе си, не можа да надвие любопитството си и каза нетърпеливо:

— Че разкажи пък нещо, Ели, защо все мълчиш? Да не си си оставила езика на село? Как беше снощи, много ли си играла? Хубаво ли беше яденето? Ами хубаво ли е там? Годеницата красиво ли беше облечена?

Ели повдигна глава и се опита да отговори, но не можа, сълзи я задушиха. Тя изпусна платното и хълцайки високо, отчаяна се хвърли в ръцете на госпожа Терасон.

— Какво ти е, мое мило момиче? — попита нежно младата жена и повдигна Елината глава. — Кажи ми, какво ти е на сърцето, за да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне — извика развълнувано детето. — Аз никога няма да си простя това, и татко Карлет също никога, никога не ще ми прости! Аз бях много, много лоша. Да знаете какво съм направила, сигурно ще кажете, че не искате да ме гледате вече.

— Това сигурно бих казала на едно дете — заговори сериозно госпожа Терасон, — което не се разкайва за своята постъпка, колкото малка и да е тя. Но ако детето само признава, че е постъпило зле и съжалява за това, аз няма да му кажа така. Такова дете ще утеша и ще му помогна да поправи стореното, колкото и лошо да е било. Ела, моето бедно момиче, и ми кажи какво ти тежи на сърцето, а Полин ще отиде през това време да извика момчетата за работа.

При тези думи госпожа Терасон направи знак на дъщеря си да не се връща веднага. Полин разбра и излезе от стаята.

Щом останаха сами, Ели отново заплака и обвинявайки себе си, почна да разказва подробно за своята постъпка. Госпожа Терасон нежно я уговаряше да не плаче и най-после сполучи да успокои развълнуваното момиче.

— Хайде сега да помислим какво трябва да правим — каза приветливо госпожа Терасон. — Татко Карлет знае ли всичко това, което ми каза сега?

— Не всичко, той не знае още, че аз казах „не“, когато ме запитаха дали го познавам. Щом дойде, аз ще му кажа и ще го моля да ми прости.

— Не, мое дете, това не трябва да му казваш — прекъсна я госпожа Терасон. — Помисли само колко тежко ще му бъде да узнае, че си се отрекла от него. Това той никога не трябва да узнае, разбираш ли, никога! Тази тайна ще ти тежи на сърцето, но на това трябва да гледаш като заслужено наказание. По това ще познаеш колко много трябва да се мъчиш, за да спечелиш прошка. Тогава татко Карлет ще забрави мъката, която си му причинила и тогава ще можеш да простиш сама на себе си. А сега се успокой и вземи своята работа, когато дойде татко Карлет, ти ще бъдеш добро момиче и ще постъпиш както трябва.

Ели послуша и когато на обяд старецът дойде, за да я заведе вкъщи, тя беше спокойна и здраво решена да поправи стореното. Да би облякъл татко Карлет палтото си наопаки, пак не би се поколебала нито за миг да го хване за ръка.

Когато той почука на прозореца и я повика, госпожа Терасон стана, отвори вратата и помоли стареца да влезе.

— Татко Карлет — каза тя приветливо и кимна на Ели да дойде при нея, — пред вас стои едно малко момиче, което дълбоко се разкайва за своята постъпка. То е много нещастно, че не може да върне думите си от снощи и ви моли от все сърце да му простите, ако не днес, то поне по-късно, когато заслужи прошка.

Дълбоко трогнатия старец прегърна детето и му пошепна с треперещ глас:

— Аз мислех, Ели, че не ме обичаш вече.

— Довиждане до утре — каза госпожа Терасон на Ели и след като стисна още веднъж сърдечно ръката на стария Карлет, тя се поспря и с щастлива усмивка погледна стареца и детето, които, хванати за ръка, отиваха вкъщи.