Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vater Carlets Pflegekind, 1876 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Бела Герц, 1942 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2019)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Клементине Хелм
Заглавие: Момичето на татко Карлет
Преводач: Бела Герц
Година на превод: 1942
Език, от който е преведено: немски (не е указано)
Издание: второ
Издател: Веда Словена
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: немска (не е указано)
Печатница: Полиграфия — Пловдив
Редактор: Венцеслав Бъчваров
Художник: Николай Бъчваров
Художник на илюстрациите: А. М.
ISBN: 954-544-008-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9842
История
- — Добавяне
XV. Един ден в училище
Беше хубав майски ден, когато Ели за пръв път отиде в училище. Тя се почувства нещастна, че не ще може вече да ходи из града с татко Карлет, и едва когато старецът й разказа за нейните малки другарки в училището и за добрата учителка, която разказва на децата хубави приказки, тя се поуспокои.
Когато стигнаха до училището, Ели влезе, треперейки, със своята кошничка в ръка в една жълто боядисана стая. Там седяха вече повече от петдесет момичета. Петдесет чифта очи любопитно загледаха новата ученичка, която смутена от толкова погледи наведе глава и мълком седна на своето място, което й посочи учителката. Тя сложи кошничката си на пода до чина, на който седеше. Ели не чу от никого нито една приветлива дума. Само едно тихо шепнене долиташе до нея и тя чу как момичетата говореха за нея и се смееха. Тя съвсем се уплаши и очите й се напълниха със сълзи.
Междувременно, учителката викаше едно след друго децата и каза на новопостъпилата да внимава добре. Ели се мъчеше да разбере поне нещо от това, което слушаше, но напразно! Колкото повече напрягаше вниманието си, толкова повече се забъркваше всичко в главата й. При това мухите бръмчаха и се удряха в стъклата на прозореца. Слънцето печеше, децата заучаваха някакъв урок с монотонни гласове. Всичко това приспиваше детето. Като си помисли още веднъж как татко Карлет обикаля пълните с народ улици, докато неговата нещастна Ели трябва да седи в тази проклета стая с непознати деца, сълзи отново напълниха очите й. По-нататък тя не чу нищо вече. Главичката й се наведе ниско-ниско, допря се до чина. Ели заспа.
Часът продължаваше. Някой грубо блъсна момичето с лакът и то изведнъж се събуди. Няколко мига то не можеше да разбере къде се намира, не чу и скришното кискане на своята малка съседка. Ели скочи бързо, потърка си очите и извика:
— Тук съм, татко Карлет, какво трябва да направя?
Целият клас се изсмя високо след този въпрос, а учителката изгледа строго детето, което засрамено скри лицето в ръцете си. Тя извика ядосано:
— Ух, какво невъзпитано момиче, още от първия ден пречиш на другите. Иди застани в ъгъла! Поне няма да пречиш там на другите.
Горката Ели отиде мълчаливо. Тя вече не чуваше какво вършеха наоколо, а се мъчеше само да надвие плача си. Най-после часът свърши, децата взеха закуските си и се затичаха към двора.
— Сама ли искаш да останеш в стаята — попита сърдито учителката.
Ели грабна бързо кошничката и тичешком излезе от стаята, но не посмя да се доближи до другите момичета. Седна настрана и все още хълцайки извади от кошничката парче хляб и малко плодове. Никой не дойде при нея. Нито едно дете не я повика да играе и само сегиз-тогиз дочуваше какво си говореха децата.
— Тя е малка вещица.
— Вярно ли казваш, наистина ли е вещица?
— Нали винаги ходи с метли — отговори едно злобно, мъничко същество. — Че вещицата винаги има метли.
— Моята майка казва, че татко Карлет я откраднал отнякъде.
— Това не е вярно! Тя е паднала от небето върху раменете на стария, когато той се разхождал веднъж край замъка. От тогава той не може да се отърве от нея.
— Да я попитаме, тя знае. Нека ни разкаже своята история.
— Вярно, трябва да разкаже.
И всички деца се спуснаха към Ели, обкръжиха отвсякъде малкото момиченце, което уплашено се притисна до стената, и почнаха да го обсипват с въпроси.
— Мъниче, как се казваш? — започна една от по-големите ученички.
— Елизабет Карлет — отговори детето с треперещ глас.
— Нима старият Карлет ти е баща?
— Не, моят същински баща е умрял; той паднал от въжето.
— Нима твоята майка се казва госпожа Карлет? — намеси се едно малко нахално момиченце.
— Мълчи, Грета — каза голямото момиче. — Какво правеше твоята майка? — попита тя Ели.
— Моята майка играеше в театрите по панаирите — отговори Ели простодушно.
След тези думи всички се изсмяха. Ели не обичаше да си спомня за своите родители. Но когато децата почнаха да я разпитват, тя си спомни своята нежна бледа майка, като че ли я виждаше пред себе си. Тя си спомни колко грижливо я събличаше майка й всяка вечер след представлението, още преди да беше свалила своето цирково облекло. Струваше й се, че чувства нейната целувка на челото си и й стана тъй мъчно от подигравките и смеха на децата, че заплака.
— Защо ревеш? Ама глупаво момиче! — завикаха всички. — Няма какво да приказваме с нея. Оставете я тази глупачка.
Децата почнаха отново да играят и не й обръщаха повече внимание. Скоро след това учителката ги повика в стаята. Ели напрягаше сега всичките си сили да внимава, но без да иска все й идваше на ума, че децата не искат да играят с нея и учителката не разказваше хубави приказки, както й беше обещал татко Карлет. Дали пък той не я измами, само за да дойде тя тук, а той да може да се отърве от нея? Тази мисъл я измъчваше през цялото време. Щом се свърши училището тя тичешком излезе на улицата, цяла треперейки от страх. Но напразно гледаше на всички страни, татко Карлет не се виждаше никъде.
— Дали наистина ме е изоставил? — си каза тъжно детето и се спря в очакване на вратата. Най-после тя се реши да тръгне сама към къщи, но щом пристъпи, две ръце й препречиха пътя.
— Престана ли най-после да плачеш? — попита един подигравателен глас, и Ели видя пред себе си една своя съученичка. Страх и мъка отново изпълниха сърцето на детето, и сълзите му започнаха отново да текат.
— Вижте само, тя пак реве — викна голямото момиче на своите другарки и след няколко секунди грубата тълпа отново обкръжи уплашеното дете.
— Отдавна не е валяло, тя сега ще полее улиците!
— Не, тя е чула, че хората искат да имат тук кладенец.
— Пази боже, вещиците не могат да търпят водата.
— Малка вещице, къде ти е метлата?
— И ти ли знаеш да играеш комедии? Я покажи бързо какво знаеш!
— Хайде, изиграй нещо хубаво!
— Наистина! Ти играй в средата, а ние около тебе.
Момичетата се хванаха за ръце, образуваха един кръг и заскачаха диво около нещастната Ели, която напразно се мъчеше да избяга. С песен и смях те не я пускаха да излезе от кръга, като я блъскаха постоянно, щипеха, дразнеха, и я наричаха с най-подигравателни прякори.
— Танцувачка! Вещица! Продавачка на метли! — ехтеше от всички страни.
Колкото и да се мъчеше, Ели не можа да се отърве от своите мъчителни, и най-после треперейки цялата тя почна да ги моли:
— Моля, пуснете ме, аз трябва да вървя вкъщи, баща ми ме чака.
Но напразно! Дивото скачане се подхващаше всеки път с нова сила около нея. Тя не мислеше вече, че ще може да избяга. Скри лице в малките си ръце и молеше тихо със задушен от сълзи глас:
— Татко Карлет, ела! Ела, татко Карлет, помогни на твоята малка Ели!
Изведнъж децата се спряха, дивият шум престана и се чуха бързи крачки. Някой се доближаваше. Ели вдигна очи и видя татко Карлет. Неговият винаги мек глас трепереше от гняв, когато той видя децата:
— Вие, негодници, нямате ли сърца? Как не съжалихте това нещастно дете, което няма ни баща, ни майка? Не ви ли е срам да се смеете и да мъчите едно малко изоставено момиче? Моето бедно детенце — обърна се той към Ели и й изтри сълзите, — недей да плачеш. Аз ти бях обещал, че те ще те обикнат и ще играят с тебе. О, вие злобни, негодни деца. Знайте, че Господ ще ви накаже за това!
Той вдигна бързо от земята кошничката, която Ели в страха си беше изпуснала, взе момичето за ръка и го поведе със себе си, като хвърли още веднъж гневен поглед върху децата, които уплашени гледаха подир него.