Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (14)

XIV. Нов живот

За малката Ели и за татко Карлет започна нов живот. Ако старецът трябваше сам да урежда всичко и се грижи за домакинството, той скоро би се отказал. Но благодарение на добрата госпожа Петерс, която се грижеше за всичко и особено за малкото момиче, което много обичаше, той веднага усети удоволствието от един уреден живот, на какъвто до сега не бе се радвал. Сега никой не го виждаше вече в „Зеленото дърво“, а леля Гюнтер загуби след неговото преместване един от най-верните си купувачи. Той обикна бързо новия начин на живот и на драго сърце остави на госпожа Петерс да нарежда всичко както й се хареса.

Всяка сутрин хазяйката викаше татко Карлет и неговото момиче в своята стая. Всеки донасяше чашата си и всички весело сядаха около масата. Голяма кана с топло мляко, от което се вдигаше пара, стоеше на нея и тримата закусваха с голям апетит.

След като свършваше закуската, Ели помагаше на старата жена да измие чашите и съдовете и да нареди стаите. С голям вълнен парцал Ели лъскаше мебелите, нареждаше всичко, бършеше праха, а госпожа Петерс я хвалеше задето върши всичко толкова чисто и предсказваше, че тя ще стане чудна малка домакиня. Когато свършваха работата вкъщи, татко Карлет взимаше своите малки мелнички, Ели — нейните метли и тръгваха заедно да продават своите стоки из града.

Скоро всички жени на пазаря обикнаха момичето. Когато веднъж госпожа Петерс й поръча да купи от пазара малко зеленчук, Ели се върна вкъщи с пълна кошница, без да похарчи нито сантим. Всяка продавачка й даде каквото искаше, но нито една не взе пари от детето. Това се повтаряше винаги когато Ели искаше да купи нещо.

Госпожа Роберт не оставаше по-назад от другите и винаги приготвяше за малкото домакинство полезни подаръци. Винаги когато закарваше дърва в града, тя оставаше пред вратата на татко Карлет по няколко големи дървета или трески за горене. Друг път донасяше ту малко вълна от своите овце, от която госпожа Петерс щеше да изплете рокля на малката, ту кошница с ябълки, баница или няколко самуна хляб. С една дума не минаваше седмица, през която да не помогне с нещо на малкото домакинство. А когато татко Карлет се опитваше да протестира, тя веднага възразяваше, че всичко това го прави за детето, и той млъкваше.

Между това татко Карлет печелеше също добре. Хубавото русо момиче привличаше все повече купувачите, а малките метли, които то продаваше, увеличаваха всекидневната печалба с няколко сантима. При това госпожа Петерс беше честна и пестелива домакиня и тя беше доволна от своите наематели. Малкото момиче много й харесваше, а от татко Карлет беше доволна, защото имаше с кого да си приказва. Освен това, тя получаваше наем.

И старецът чувстваше все повече колко е удобен такъв живот, и много по-приятно му беше като се върне да намери обеда приготвен на масата, отколкото да го купува и да го яде на ъгъла на някоя улица. И колко приятни бяха сега дъждовните дни! Ели играеше наблизо, котката мъркаше и само звънтенето на иглите, с които плетеше госпожа Петерс, нарушаваха тишината.

Често пъти през дългите зимни вечери татко Карлет идваше с работата си в стаята на хазяйката и наблюдаваше сръчните пръстчета на малката Ели, с които тя усърдно му помагаше и като слушаше нейното весело чуруликане, той си мислеше колко е голяма разликата между сегашното му и по-раншното му щастие.

Между хората, които особено се интересуваха за момичето на татко Карлет, беше и семейството от Града на розите. Още в първите дни той я заведе при тях и тя благодари горещо на госпожа Терасон и Полин за подаръка. Всички бяха очаровани от милото дете.

Гостиха я със сладка баница и после я накараха да разкаже за своя досегашен живот. Очите на всички се напълниха със сълзи, когато Ели разказа за смъртта на майка си, за своето нещастие и за бягството си. Децата много я съжаляваха и я молеха да идва по-често при тях. Майката също помоли татко Карлет да идва с детето, и оттогава Ели често пъти ги посещаваше. Децата отделяха редовно по малко пари от своите, за да купят обувки или престилка на своята малка приятелка, а Полин шиеше най-усърдно, когато ризата или роклята бяха за Ели.

Детето обикаляше със стареца всички улици на града и докато измина зимата, Ели стана известна в Нант, така както и татко Карлет. Всички знаеха нейната история, и всеки добавяше към нея някое ново приключение, което детето никога не бе преживявало. Ели, обаче, не знаеше нищо за това. Тя беше щастлива, когато обикаляше из улиците с татко Карлет, продаваше метлите и мелничките и помагаше на стареца, а вечер играеше със своето коте.

В живота на Ели имаше сега само няколко часа, за които тя мислеше с въздишка. Госпожа Петерс смяташе, че малките момичета трябва да учат различни полезни неща и за тази цел всеки ден караше Ели да сяда на голям стол до нея. След това й даваше две игли за плетене, около които беше омотала конец, а кълбото с прежда слагаше върху коленете на детето. Колко весело играеше Ели с такова кълбо, като го търкаляше бърже от единия край на коридора до другия. А Мици се спускаше винаги след него да го хване.

Колко мъчно беше да се държи във всяка ръка по една толкова дълга игла и да се сваля брънка след брънка от една игла на друга! А когато госпожа Петерс й казваше, че е необходимо всяка жена да знае да плете, Ели си мислеше, че е още съвсем малка, не е жена. А колко хубаво би било сега да отиде да играе.

Но още по-страшна от иглите за плетене беше дебелата книга, която лежеше на масата в стаята на старата госпожа. Тя я отваряше винаги със сериозно лице, показваше с иглата една буква, а те бяха толкова много върху листа, и казваше:

— Това е А, това Б и т.н.

Ели слушаше благоговейно своята учителка и внимателно гледаше посочените букви. Тя беше съгласна и нямаше нищо против това — единия знак да бъде А, а другия Б. Когато обаче тя сама трябваше да намери между множеството черни знаци едно А или Б, те всички й се виждаха съвсем еднакви и се сливаха накрая всички пред очите й. Тя започваше да се прозява, поглеждаше скришом към котката, която не караха да учи букви и да плете. След всеки такъв урок очите на детето бяха пълни със сълзи. Най-после госпожа Петерс каза с въздишка на стария Карлет, че детето не е способно да научи и най-простите неща.

При тези думи татко Карлет изгледа учудено старата госпожа. Никога не му беше идвало на ум, че Ели трябва да учи нещо и той се осмели скромно да запита, дали на детето е необходимо да учи.

— Ами какво ще излезе от това дете? — възрази възмутено госпожа Петерс. — Тя цял живот ли ще продава само мелнички? Нали по-нататък трябва по друг начин да си изкарва прехраната.

Татко Карлет се засмя.

— Самата тя го иска. Не би била доволна, ако не може да работи. Първото нещо, което поиска, беше да си изкарва сама прехраната. Сами виждате, че ми помага както може.

— Това е вярно, но тя прави всичко на игра. Това не може да продължава все така. Тя трябва да се научи да работи и за това се налага да я пратите на училище.

— На училище? Дали ще й се хареса там?

— Защо не? Ще има там другарки, с които може да играе, ще се учи да шие, да плете, да чете и след пет или шест години ще знае поне нещо полезно. Вие взехте момичето и сега сте негов баща. Трябва да се погрижите да направите нещо от него.

— Ще я пратя на училище, госпожа Петерс, не се сърдете. Обещавам ви.

Той дълбоко въздъхна и си помисли: „Колко тежко е все пак да възпитаваш едно дете!“.