Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (1)

I. Домът на татко Карлет

Елате, тук елате, милички деца,

мелнички ви нося със шарени крилца!

Преди много години в град Нант, във Франция, живееше един стар човек, когото всички, и малки и големи, наричаха татко Карлет.

Кой беше той, от где беше дошъл, на тези въпроси едва ли би могъл и сам да отговори. Откакто го помнеха той тръгваше всяка заран по улиците на града заедно с първия слънчев лъч.

— Татко Карлет иде, мамо, татко Карлет иде! — викаха радостно малчуганите, щом чуеха отдалеч еднообразната мелодия на флейтата му. Майките знаеха много добре какво значи този радостен вик и само на най-непослушните деца, за наказание отказваха, да дадат пари за книжните мелнички на татко Карлет. След малко флейтата млъкваше, и една примамлива песен привличаше и събираше малчуганите:

Елате, тук елате, милички деца,

мелнички ви нося със шарени крилца!

Щом се появеше на ъгъла на някоя улица с пъстрите си книжни мелнички, накачени на голям прът, той започваше да пее тази песен. А вятърът въртеше леките крилца на мелничките. Между тях имаше червени, жълти, зелени и сини, свързани в грамаден букет. Но още по-голямо удоволствие бе да държиш в ръката си такава прелестна играчка и да й се радваш отблизо. След като се наиграваха до насита, децата ги забождаха в саксиите с карамфил по прозорците и чакаха вятъра да раздвижи крилцата им, които при най-слабия полъх се въртяха със светкавична бързина.

Едва ли някоя кукла в кадифени или копринени дрехи би доставила на децата по-голяма радост от тези малки книжни мелнички.

Татко Карлет беше на петдесет и пет години. Той имаше дълга сива брада, не бе нито красив, нито грозен, доста нечист и небрежен към облеклото си. От дълги години носеше все същите дебели панталони, кафявия цвят на които бе станал тъмносив от времето и праха. Носеше и дълго тъмнозелено палто, също тъй старо и износено. Дрехата имаше едничкото предназначение да го пази от дъжд и студ и го постигаше напълно. Татко Карлет и неговото палто остаряваха заедно. Неразделна част от тоалета му бе чудноватата шапка с широки похлупаци за ушите и голяма кожена козирка, която скриваше очите му. Ако се появеше в друго облекло на улицата, неговите многобройни приятели не биха могли да го познаят. Той вървеше и се клатушкаше, а неговите малки мелнички трепереха и се люлееха на всички посоки, като че ли искаха да се препоръчат на малката публика. Злите езици мълвяха, че кръчмите бяха виновни, загдето татко Карлет ходеше тъй чудновато, но това не беше съвсем справедливо.

Старата къща, където живееше, се намираше на малка уличка, близо до площад Бретан. Неговата стаичка беше на четвъртия етаж. Цялата му покъщнина се състоеше от един пън за сядане, сламеник, одеяло, стол и счупена маса, която трябваше да се допира до стената, за да не падне. На нея той приготвяше малките мелнички.

На другия край на площада се издигаха палатките на един цирк, в който играеха ездачи и укротители на зверове. През целия ден там биеше барабан, тръбеше тръба, пищеше свирка и един палячо неуморно превъзнасяше чудесата, които могат да се видят в цирка.