Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книгата на Дийкън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book Of Deacon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2019 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Р. Лало

Заглавие: Белязана

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG BOOKS (Ем Би Джи Тойс ЕООД)

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-09-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6560

История

  1. — Добавяне

* * *

Почти три седмици изминаха, преди клириците и лечителите да са единодушни, че Миранда е в състояние да продължи обучението си. Следващият й учител — Криш, се бе свързал с нея по време на последните дни от възстановяването й. Никога не дойде лично. Наместо това момичето започна да намира книги върху масата в дома си, оставяни там, докато отсъства. Ако можеше да се съди по калта върху всяка страница, очевидно бяха от личната му колекция. И освен това обичаше работата си. Бяха написани на език, неразбираем за нея.

Настъпи време да го срещне за пръв път лично като негова обучаема. Отправи се към дома му, следвана от обичайната тълпа почитатели, сред които Дийкън не присъстваше. Младежът бе започнал да остава в колибата си, наместо да се съревновава с тях за вниманието на Миранда. Криш живееше в ниска, необичайна колиба, обгърната от истинска джунгла растения и дървета. Постройката изобщо не приличаше на останалите. Нямаше никакви сглобки, сякаш издълбана — или изникнала — от един камък.

— Няма да има представления. Махайте се и ни оставете на спокойствие! — предупреди Криш, изниквайки отвътре. Говореше на собствения си език. Същият, който бе говорил по време на единствената им среща и който не бе могла да разчете в книгата му.

Любопитните зяпачи се оттеглиха, за голямо облекчение на Мин. Криш я погледна за миг, сетне сви рамене.

— Пещерен обитател е добре дошъл по всяко време, но да няма други. Работата е сериозна. Моята магия е най-важна! — уведоми я той.

Миранда отдели миг, за да се опита да преведе думите му. След като успя да разбере само няколко, тя го помоли да й говори на северен или на тресорски. Джуджето отговори с първата и оказала се единствена за цялото обучение дума, която девойката лесно разбра. Не. Сетне се впусна в реч.

Бе доста забавно да се наблюдава говоренето му. Криш беше два фута по-нисък от нея, вечно оцапан с прах и кал. Също така обичаше да съпровожда думите си с ентусиазирано жестикулиране. От това имаше полза, тъй като й помагаше да ги разбира. По ударите в гърдите и усмивката можеше да разбере, че в момента се хвали. Направи й знак да я последва, влизайки в дома си.

Вътрешността бе не по-малко уникална от външния облик. Нямаше под, стъпваше се направо върху пръст. Нямаше и мебелировка, като се изключат гърнетата и лавиците с книги. Дори и тояжката му бе забита в меката земя, наместо да седи внимателно в поставка, какъвто навик имаха останалите магьосници. Джуджето отскубна жезъла си и го задържа в едната си ръка, докато с другата бръкна в едно от гърнетата. Хвърли няколко зрънца от изваденото в краката й, още няколко в собствените си нозе. Размах на тоягата тутакси превърна семената в жилави лози, покорно приели формата на два стола.

— Доста впечатляващо — каза тя, докато сядаше.

Джуджето махна с ръка и седна на свой ред. Отново започна да говори. Очевидно това бе едно от любимите му занимания. След като слуша в продължение на десет минути, девойката можа да схване достатъчно, за да узнае, че той бе отговорен за отглеждането на цялата храна в селото, както и добиването на необходимите камъни, кристали и руди. Често се бе чудила как селце с такава големина може да задоволява потребността си от ресурси, без да разполага с очевиден източник. Сега знаеше.

Внезапно времето за празни приказки приключи. Криш първо посочи към краката й, очевидно настоявайки да си свали ботушите. Спомена нещо за скулптор с ръкавици, ако бе разбрала думите му правилно. Тя се подчини и зарови пръсти в калта по примера му. Джуджето се впусна в нова дълга реч, присвивайки ръка до ухото си и удряйки земята в крак. След като му бе отговорено с неразбиращ поглед, Криш указа, че тя трябва да си затвори очите и да запуши уши. Сетне отново потропа върху земята. Когато Миранда отвърна, че е усетила тропането, джуджето показа, че иска от нея да се съсредоточи и да открие какво още може да намери.

Съсредоточаването и диренето с ума бяха познати. Не след дълго откри, че може да усеща стъпките и на другите обитатели на Ентуел. Криш изглеждаше доволен и й даде знак да продължи. Мина още време и девойката осъзна, че усеща постоянния бобот на водопада. Отново бе окуражена да задълбочи диренето си. Информацията, предоставяна й от земята в отсъствие на останалите сетива, бе наистина забележителна. Когато Миранда започна да описва всичко усетено — от движението на насекомите до вятъра, шумолящ с тревата, наставникът я помоли да говори само когато открие неща, които не може да определи, а не обратното.

Тази задача я потопи в мълчание за известно време. Бързо разпознаваше всичко доловено, постепенно престана да усеща нови неща. Умът й посягаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Бавно достигна до това, което Криш я чакаше да открие. То бе едва доловимо. В първия миг не бе сигурна дали изобщо го е почувствала. Бавно успя да изтласка всичко останало от съзнанието си. Скоро нямаше място за съмнение. Имаше нещо. Нещо, което не бе усещала никога преди.

— Ритъм. Чувствам го. Като ударите на сърце — каза тя.

Криш закима енергично. Изправи се и я отведе навън, смъмряйки я, когато девойката по навик посегна към ботушите си. Тя се изправи пред колибата, заби пръсти в земята и отново намери пулса. Веднъж заела позата, която щеше да е нещо обичайно в следващите дни, девойката премести усета в задната част на съзнанието си. По този начин бе в състояние да слуша — или поне да се опита да слуша — наставника си. Описваната от него процедура й бе позната. Трябваше да позволи на ритъма да се смеси със собствената й сила. Методите на огъня и въздуха бяха подобни. Но начинът на изпълнение бе различен. Ритъмът трябваше да достигне нозете й, жезъла и да се влее в тялото. След като бе станала част от пулсирането, трябваше да му позволи да отеква в нея, ставайки все по-силен.

Стори, както й бе заръчано. Щом далечният ритъм бе привлечен от земята, изпълнилото я усещане бе странно. Не я разтърсваше като барабанен тътен, каквито бяха очакванията й. Сливайки се със силата й, пулсирането се промени. Преминаваше през нея по същия начин, както и през твърдта, но девойката усещаше вибрациите му с духа си, а не през снагата. По някакъв начин Криш бе в състояние да наблюдава силата на вълната и напъти обучаемата си да я освободи през жезъла обратно в земята, откъдето бе дошла. Миранда го стори и бе шокирана от резултата. Трус, малък, но достатъчно забележим, за да накара Мин да подскочи, се разля около тоягата й.

Криш бе доста доволен и обяви деня за успешен. Върна й ботушите и се оттегли.

Джуджето още не бе затворило докрай вратата на дома си, а хората от селото вече се тълпяха около Миранда, за да задават въпросите си. Бе принудена да разказва историята си отново и отново. Беше гладна, но не й се нравеше мисълта да влезе в претъпкано помещение, изпълнено с ентусиазирани люде. За щастие изникна алтернатива, тъй като Мин вече се отправяше към Соломон, тъкмо напускащ колибата си за седмичния лов. Девойката седна край кристалната арена. Тук поне не се чувстваше затворена, когато тълпата я обсади.

Мин се върна, щастливо предоставяйки на Миранда две риби. Момичето внезапно осъзна, че до този момент винаги Дийкън бе отговарял за приготвянето. Срамота беше да наруши традицията, особено като се имаше предвид колко добре се справяше младежът. Мин бе предвидила плана на приятелката си и разчисти път през тълпата, поемайки към колибата на Дийкън. Макар дракончето да се бе научило да се контролира сред навалица, от маниерите му имаше още какво да се желае. Бутна вратата с муцуна и нахлу вътре.

Дийкън бе потънал в обичайната си работа. Вратата бе затворена, отрязвайки достъпа на тълпата.

— Какво те води тук? — попита младежът.

Миранда показа рибата.

— Не знаеш ли, че нарушаването на традицията носи лош късмет? — рече тя.

— Предполагам. Особено, когато е замесен дракон — каза Дийкън, предоставяйки лакомството, което Мин бе очаквала още от влизането си. Междувременно щракване на пръстите приготви рибата.

— Някой път трябва да приготвя чинии. Яденето на риба с ръце е малко мърлява работа.

Миранда се съгласи.

— Повечето хора тук ядат прясна риба не повече от няколко пъти годишно. Тъй като Соломон е единственият хищник, само той ги яде, преди да бъдат сварени.

— Значи още едно предимство да имаш дракон за приятел — каза Миранда. — Напоследък нещо се губиш.

— Заета си! — отвърна той.

— Човек остава с впечатлението, че никой друг не е — отбеляза девойката, наслаждавайки се на полагащата й се риба.

— Изостанах с писането си.

— Винаги си могъл да пишеш навън. Не те бива да се оправдаваш.

Дийкън въздъхна.

— Миранда. Ти си тук по-малко от три месеца. Аз съм тук две десетилетия и половина. Ти постигна повече от мен, надмина ме. Аз достигнах тавана на развитието си, а ти тепърва започваш да развиваш умения. Виж как те следват. Тълпите може да изтънеят, след като научат всичко, което ги интересува, но винаги ще гледат на теб като нещо забележително.

— Не ми казвай, че завиждаш! — рече тя.

— О, не! Да кажа това би означавало, че не заслужаваш всичко, което си постигнала. Зная, че не е така. Истината е, че… не заслужавам да бъда край теб. Ако не бях твой гид, изобщо нямаше да ме търпят край останалите майстори. Ти си орисана за далеч по-велики неща от мен. Крайно време е да ти предоставя място да се развиваш — каза Дийкън.

— За нищо от това не ме е грижа. Освен ако компанията ми не ти е омръзнала, бих искала да ме посещаваш, когато пожелаеш.

— Благодаря ти.

Оставили това неразбирателство зад себе си, двамата прекараха следващите няколко часа в обсъждане какво би могла да очаква от Криш. Джуджето не бе от най-изчерпателните обясняващи, но пък трябваше да я запознае с обширна материя. А ако някога го ядоса, трябвало само да помоли за демонстрация. Изпадал във възторг да демонстрира умението си.

Уви, залезът пристигна прекалено бързо. Тълпата се бе изморила от чакане и се бе пръснала, така че Миранда бързо се отправи към половината на бойците, където откри Лейн да я чака. Щом видя лицето му, усети как гневността й се завръща. Малтропът й подаде къс меч. За разлика от онзи, който бе използвал преди, този бе от стомана, истинско смъртоносно оръжие.

— Трябва да си много храбър да ми подаваш истински меч, след като ми каза какво си направил! — отбеляза девойката.

— Останах с разбирането, че имаш опит с къс меч.

— Да.

— Ще потренираме малко, за да определя нивото ти — каза лисугерът.

— А как ще си заслужа въпросите?

— Още сме любопитни? Смятах, че предположенията са ти предостатъчни.

— Лейн, каза ми, че си държал изтеклата информация в ръцете си. Знаел си какво ще се случи, а не си предприел нищо! Какво се очаква да мисля! — викна тя.

— Ако изобщо мислеше, нямаше да се държиш по такъв начин, но това е без значение. Приготви се! — изрече той, вдигайки своя меч.

— Но това не е тренировъчно оръжие.

— Ще отдръпвам ударите си, ако преминат блока ти. Що се отнася до теб… наистина се съмнявам, че дори ще имаш възможност, но ако успееш да ме удариш, ще ти дам десет въпроса. И все още е в сила офертата, че ако предизвикаш дори и капчица кръв, ще получиш всеки отговор, който желаеш.

— Но… — поде тя.

— Започни!

В началото Лейн нападаше бавно, по един удар. Париранията й бяха малко неловки, тъй като не се бе упражнявала с меч от години. Атаките й бяха още по-смехотворни. Оръжието бе доста по-тежко от тоягата.

Започвайки да си припомня наученото от баща й и чичо й, девойката постепенно подобри техниката си. Лейн забеляза и увеличи както скоростта, така и силата на атаките си. Ударите му биваха последвани от пауза, позволяваща й да премине в офанзива на свой ред. Миранда се отбраняваше достатъчно сносно, но атаките й бяха бавни. Звънът на вбиваща се стомана я изнервяше. Може би затова малтропът бе решил да не използва тренировъчни мечове. Играеше си с нея.

Изглежда гневът имаше не по-слаб ефект и върху боя. Атакуваше все по-силно и по-бързо. Защитата й страдаше като резултат. Няколко пъти не успя да блокира. Не спираше дори за миг, когато това се случеше. Лейн атакуваше с такава лекота, че преливането му от нападение в защита даже не биваше нарушено.

Въпреки ускорените атаки, Миранда не успя нанесе удар. След няколко минути, Лейн сложи край на преценяващата тренировка.

— Не си съвсем начинаеща, но практиката няма да ти се отрази зле. Малко дисциплина също няма да е излишна — изрече той. В гласа му нямаше и следа от умора.

— О? — рече тя, опитвайки се да си поеме дъх.

— Биеш се сякаш се опитвам да те науча.

— Това грешно ли е? — запита момичето.

— Трябва да се биеш сякаш се опитвам да те убия. Всеки от ударите, които разчиташе да отдръпна, можеше да сложи край на живота ти. Нужна е малко повече предпазливост, дори и когато оръжията не са истински. До края на обучението ще преминем отново на тренировъчни мечове, но вече няма да отдръпвам ударите си.

— Възнамеряваш да ме удряш?! — рече тя.

— Това е подготовка за бой. Трябва да научиш за последствията — каза малтропът, подхвърляйки й друго оръжие.

Бе по-леко, но солидно. Можеше да го размахва по-бързо и с по-голяма лекота, но мисълта да бъде досегната от силни удари, на каквито знаеше, че Лейн е способен, не беше особено приятна.

— Няма да упражняваме повече редувана атака и защита. Минаваме към нормална тренировка. Нападай или се отбранявай, според открилата се възможност. Досега не се е налагало да мислиш за контраатаки, така че именно по този начин ще си заслужиш въпросите. Ще получаваш по един за всяка успешна контраатака. Аз самият няма да контраатакувам от самото начало, а ще изчакам първия ти опит. Контрирането е различно от обичайната атака, затова ще демонстрирам подходящите моменти.

Миранда си помисли, че и без това имаше достатъчно неща, които трябваше да преценява — определянето кога да напада, кога да се защитава и кога да контраатакува приличаше на мигновена партия шах. Позицията на крайниците, разположението на тежестта, бързината, посоката, разположението на оръжието… можеше да проучва всеки елемент в продължение на час и пак да сгреши.

Демонстрацията приключи далеч по-бързо от желаното и тренировката започна. Девойката бързо откри, че по време на нападение или защита нещата бяха ясни. Напрегнатостта изникваше в промеждутъчните моменти, когато двамата с Лейн мълчаливо се преценяваха, решавайки какво ще последва.

Накрая се случи. Миранда се бе навела за посичащ удар. Ръцете й бяха вдигнати, оставяйки корема й незащитен. Лейн използва една от по-бавните си атаки. Със сигурност не се усети като такава. Миранда извика, изпусна оръжието си и се преви. Моментално Мин скочи между тях, отчаяно опитвайки се да им попречи. Болката я преряза. Трябваха й няколко секунди, преди да си върне изкарания въздух.

— Това беше смъртоносен удар — уведоми я той, сякаш не бе достатъчно очевидно.

След минута-две девойката се възстанови и се опита да продължи, но Мин не щеше и да чуе.

— Това е всичко за днес. Предполагам Мин ще прекратява преждевременно следващите ни няколко сесии. Но щом може да свикне с твоите удари, ще свикне и с моите.

— Не бъди толкова сигурен. Моите атаки не бяха толкова жестоки — рече тя.

— Нима? Замахваше с цялата си сила. Веднъж малко не ти остана, за да счупиш ребро.

— Невъзможно. Ти не издаде никакъв звук.

— В моята работа е добре да се пази тишина.

— Не ме интересува колко си дисциплиниран, ти също щеше да се превиеш на две, ако те ударех по този начин.

Лейн захвърли оръжието и сграбчи малкия пръст на десницата си. С рязко извиване и ужасно изхрущяване го извади. Единствено незабележимото потрепване на клепачите му показваше, че е усетил нещо. Свали ръката си. Миранда потръпна и извърна глава. Второ изхрущяване й показа, че пръстът бе върнат в изходна позиция.

— Защо не ми каза? Нямаше да удрям толкова силно! — рече тя.

— Никога няма да се научиш да се биеш правилно, ако спираш атаките си. Искам да се биеш както преди, инак няма да отговоря на нито един твой въпрос.

Ужасна вина изпълни Миранда.

— Покажи ми ръката си! — каза девойката.

— Няма нужда.

— Дай я. Вече започва да се подува.

Прошепната мисъл бе достатъчна да излекува нанесените щети. Тъй като се беше заела, Миранда излекува и удара, който бе понесла.

— За разлика от теб, аз не мога да стоя безразлична, докато някой страда.

— Понякога бездействието е най-доброто действие — каза малтропът, преди да се прибере в колибата си.

Момичето гневно стисна зъби, отдалечавайки се. Мин се клатушкаше до нея, неуспешно опитвайки се да гледа и към двамата. Изглежда почитателите си намираха друга работа след залез, тъй като Миранда стигна необезпокоявана до дома на Дийкън. Мин нахлу както преди, изтичвайки до младежа, за да започне да души в джоба на туниката му.

— Спри. Разбрахме се за един дневно. Вече си изяде днешния! — каза той, успявайки да отбранява джоба си достатъчно дълго, та Мин да се откаже и да се оттегли при Миранда за почесване по главата.

Дийкън видя, че нещо измъчва девойката.

— Предполагам нещата не са се развили добре днес.

Миранда се гневи в продължение на няколко мига, преди да отговори.

— Дийкън. Лейн… могъл е да предотврати клането.

— Кое клане? А! Онова, за което ми беше разказвала, в Кенвард. Могъл е да го предотврати? Как?

— Открил е човека, изнасял информация! Знаел е, че ще се случи.

— Какво е направил с информацията? — попита младежът.

— Нищо!

— Благородно от негова страна.

— Благородно!? Не ми хрумва по-долно нещо, което е можел да стори! — извика тя.

— Могъл е да предостави наученото на желаещ да плати повече, или сам да предостави информацията, за да получи възнаграждението на човека, който е убил.

Миранда поспря. И двете бяха определено по-зле от бездействие.

— И все пак… Бил е в състояние да ги предупреди!

— Вероятно си права — съгласи се той. Почти мигновено на лицето му изникна объркано изражение, предизвикана от внезапно изникнала мисъл. Същата догадка споходи и Миранда.

— Защо му е да го прави? — осъзна тя. — Ако информацията не е пристигнала, тресорците е нямало как да знаят за слабостта…

— Така е. Чудно е как изобщо се е случило клането. При положение че на Лейн може да се има доверие.

— Не мисля, че го е грижа какво мисля, за да ме лъже повече. А след поведението ми, не го виня — каза Миранда.

След като се подкрепи, девойката се оттегли.