Джоузеф Р. Лало
Белязана (12)

* * *

Утрото й се стори по-студено от обичайното. Дракончето бе спало върху Миранда през цялата нощ. Когато тя се събуди, създанието изглеждаше мъртвешки изстинало. Девойката се укори, задето не бе осъзнала, че Мин ще остане изложена на стихиите.

— Мин? Добре ли си? — запита отчаяно тя, докосвайки ужасящо студения драконов врат.

Дракончето бавно отвори очи и тромаво се прозина. Мин изглеждаше слаба, опашката й се влачеше по земята, а главата й бе клюмнала. Миранда бе започнала сериозно да се страхува за здравето й, когато животинката пое дълбоко въздух. Миг по-късно яркооранжев пламък изригна от устата й. Девойката бе доста стресната, но подобрения вид на Мин я успокои.

— Значи можеш да бълваш огън! — каза тя, поставяйки ръка върху врата й. Мин беше много по-топла, което припомни на Миранда колко бе студено. — Ще ми се и аз да можех.

Когато спалният чувал бе прибран, двете поеха на път. Вчерашните събития бяха забавили Миранда. Днес храната щеше да свърши, оставяйки ги гладни — а им предстоеше поне още ден път. Мин без проблеми поддържаше бързата крачка, наложена от спътницата й, често притичвайки напред, за да изследва някое припърхване или шумолене, често губейки се от поглед. Залезът свари Миранда много по-близо до целта от очакваното. Наличието на приятелка, с която да си говори, макар и да не биваше разбирана, спомагаше за бързото отминаване на милите. Спряха да нощуват на поляна, която Тус бе описал на тръгване. В средата й имаше дърво, в чийто ствол бе издълбана стрелка. Стрелката сочеше към гората.

— Виждаш ли това? — обърна се Миранда към Мин. — Тус каза, че партньорът му я бил издълбал. Сочи в грешната посока, така че хората да не намерят магьосника. Умно, по един ужасен начин. Представи си да се бяхме загубили. Тази стрелка щеше да ни прати на сигурна гибел. Не е ли мило от тяхна страна? Сигурно е нужно каменно сърце, за да се занимава човек с дела като техните. А аз се присъединих към тях! Какъв великолепен обрат прие животът ми! Има и добри новини — тази стрелка означава, че стига да станем рано, ще сме стигнали при Уолоф по обед. Изглежда безцелното лутане ме е превърнало в доста сносен пътник. Кая ще се замисли, преди отново да ме подценява!

Мин не изглеждаше впечатлена от сарказма. Миранда й подхвърли последното парче месо, което бе уловено още във въздуха. Девойката накладе огън — отново без помощта на дракончето — и притопли несправедливо мизерната си дажба. Цял ден бе крачила без почивка, беше изтощена и изгладняла. Едва-що се бе нахранила и вече задремваше.

Мин се присъедини към нея и двете блажено спаха до сутринта. На следващия ден вървяха доста по-бавно, тъй като целта беше близо. Стомахът на Миранда пламтеше от глад, карайки я да съжалява, че не си бе оставила храна за закуска. Дракончето, от друга страна, изглеждаше по-енергично от всякога.

— Какво те е прихванало? — попита девойката.

Мин поспря да погледне към нея, сетне възобнови възбудените си подскоци. Между две дървета пред тях пробяга катерица и дракончето се втурна подире й. Клетото животинче се стрелна нагоре по едно дърво, само за да бъде последвано със същата бързина от изгладнелия дракон. От клоните се сипеше сняг, последица от невидимото преследване. Точно когато Миранда се изравняваше с дървото, катерицата се появи отново, политайки от един от високите клони. Мин скочи след нея, разтворила челюсти. Изщракаха на косъм от опашката. Късметлийската катерица се приземи на дървото. По-тежкото драконче не се справи толкова добре. Блъсна се в ствола и падна на земята, поръсено от още сняг.

Миранда притича към мястото, изпълнена с притеснение. Мин изникна от преспата, отърсвайки се. Изглежда само гордостта й бе пострадала от страховитото падане, тъй като лицето й изразяваше най-близкото до срам нещо, което влечугоидните черти позволяваха. Хвърляйки поглед към дървото, драконът разбра, че плячката е изчезнала. Засрамено пристъпи до Миранда.

— Лошо падане — рече девойката, потупвайки Мин. — Затова ли се губеше? Но опитът беше много добър. Ако продължаваш така, скоро аз ще бъда единствената гладна.

Миранда поклати глава.

— Ти си само на два дни, а вече бе по-близо до улавянето на първата си собствена храна, отколкото аз след първите си десет години! Защо ли оставам с впечатлението, че природата е ощетила човеците? — зачуди се тя.

Не след дълго, доста несигурна на вид постройка изникна над по-ниските дървета. С приближаването към нея ставаше все по-ясно, че кулата все още се крепеше само по силата на навика. Големи части от стената бяха паднали, набързо укрепени с дъски. Някога покривът е бил боядисан в синьо, но времето и стихиите се бяха погрижили от това да не остане почти никаква следа. Накрая се озоваха пред идентично избеляла червена врата със затворен процеп. Миранда почука. След особено продължително чакане пролуката бе отворена и през нея надникнаха чифт древни очи.

— Да? — изрече глас със силен акцент.

— Изпраща ме Кая — каза Миранда.

— Не познавам такава.

— Нося това — девойката извади документа.

— Дай! — рече гласът, съпроводен от два сгърчени пръста, вдигнали се до цепката.

Миранда подаде хартията, дадена й от Кая. Бе грабната, след няколко мига раздразнено мърморене, гласът се надигна отново.

— Парите? — запита или по-скоро поиска той.

— Не ми дадоха. Кая се нуждае от време, за да събере среброто.

— НЕ! ПОВЕЧЕ НЕ! ИМАХМЕ УГОВОРКА, ТРЯБВА ДА ПОЛУЧА ДВЕ… БОГОВЕ, КАКВО Е ТОВА?! — прогърмя той.

Мин, заинтригувана от новата миризма и непознатия глас, се бе изправила на задни крака и бе опряла предните на вратата. Очите й бяха се изравнили с отвора и тя любопитно бе погледнала вътре, стряскайки мърморещия старец.

— Мин, слез! Много съжалявам, господин Уолоф. Това е Мин. Тя е дракон — обясни Миранда.

— Виждам! Имам очи все пак! Какво прави тук това създание?

— Трудно е за обяснение.

— Няма значение. Влизай, обаче драконът остава отвън.

— Не зная дали ще мога да й попреча да… — поде Миранда.

— Драконът остава вън! — изпищя той.

Мин отскочи назад, стресната от него. Вратата бе отворена рязко, разкривайки белокос мъж. Видът му напълно отговаряше на представата за магьосник, притиснат от тежестта на безбройните години. Дрехите му бяха простовати и ослепително бели. Месингов амулет с прозрачен кристал висеше около врата му. Старецът го стисна и изрече три тайнствени слова. Камъкът проблесна за миг с ярка светлина. Мин се строполи на земята и не помръдна.

— Какво направи? — разтревожено запита Миранда.

— Спокойно, девойче. Сложих малкия демон да спи. Сега влизай вътре, преди да съм го събудил и да съм го насъскал връз тебе!

Миранда неохотно пристъпи вътре, като не откъсваше очи от неподвижния дракон — докато вратата не бе затръшната.

— Сигурен ли си, че тя ще е добре?

— Да, тя ще се оправи. Що се отнася до теб, очаквам повече бързина и покорство от един ученик. Затова си тук, вярвам.

— Да — увери го тя.

— Предполагам се нуждаеш от храна — рече старецът.

— Не бих отказала.

— Кухнята е ей там! — насочи крив пръст към една от трите оставащи врати.

Миранда се извърна. Стаята, в която се намираше, бе със сигурност добре оползотворена. Навсякъде стояха разтворени книги със захабени страници. Полупразни съдове с остро миришещи прахове и течности бяха пръснати наоколо, миризмата им просмукала се в застоялия въздух. Паянтова маса с един стол изглежда въплъщаваше трапезарията, а всекидневната се състоеше от фотьойл, поставен на стратегическа позиция между пропукващата камина и масата. Девойката пристъпи към указаната й от домакина врата.

— Аз ще се нахраня тук. Когато си готова, можеш да ми сервираш! — викна той подире й.

Миранда застина.

— Искаш аз да ти сготвя? — невярващо запита девойката.

— Да. Знаеш как да готвиш, предполагам? — отвърна Уолоф, без да вдига глава.

— Така е, но прекарах няколко дни сред студа, предимно вървейки — каза Миранда. Той бързо я сряза:

— В такъв случай бих очаквал да се зарадваш на възможността да прекараш малко време край топлия огън — отбеляза магьосникът с вбесяваща веселост.

— Аз… — заговори девойката.

— Нямам намерение да слушам. Докато онази жена не ми прати среброто, ти не си гост, не си ученик, не си клиент. Ти си нежелан квартирант. И ЗАКЪСНЯВАШ С НАЕМА! Ще правиш каквото ти кажа, в мига, в който го кажа! И туй важи с двойна сила за обучението. СЕГА СЕ ХВАЩАЙ НА РАБОТА! — нареди Уолоф.

Миранда отстъпи в кухнята, смаяна от думите му. Докато събираше скромната наличност продукти, момичето се зачуди над две неща. Първо, защо беше толкова сприхав? Второ, как можеше човек с толкова крехък вид да бъде тъй властен? Когато говореше, човек не можеше да не се подчини. Вероятно овладяването на магията спомагаше. Отчасти желаеше, отчасти се страхуваше да усвои това умение по време на престоя си тук.

Гозбата, проста зеленчукова яхния, бе готова и сервирана на Уолоф в една от глинените купи, които бе открила в кухнята. Той започна да тъпче уста, а Миранда се зае да почисти нетапицирания стол от книги и други предмети, за да може да се присъедини към него. Когато най-сетне съумя да седне, магьосникът почти бе приключил. Когато се нахрани, той избута купата, извърна се отново към огъня и продължи да чете.

Миранда приключи и отнесе купите в кухнята, за да ги измие. Вече бе наясно да не очаква благодарност от домакина си. Върна се на стола, сядайки тихо, мислейки си за дракончето, спящо на студа пред прага.

— Драконът… — заговори Миранда.

— Драконът остава навън. Бълва огън, а домът ми е пълен с ценни, незаменими, запалими неща. Проклетото създание живее на открито. Не му трябва да влиза! — рече Уолоф.

— Кога ще се събуди?

— След няколко часа. Чуй, девойче, не мога цял ден да ти отговарям на въпросите. Ще отнемаш от времето ми с месеци, тъй че тази вечер трябва да свърша малко от собствената си работа. По-голямата част от времето си ще прекарваш в кулата. Там преподавам, там ще спиш. Защо не идеш да се настаниш? Тъкмо ще ми се махнеш от главата!

Миранда се надигна и бързо се отправи към вратата, нетърпелива да се отърве от дразнещия старец. Стълбите във вътрешността на кулата подобаваха на външния й вид. Само няколко от витите стъпала бяха непокътнати. Останалите бяха напукани и ронещи се по края или в средата. Само благодарение на изключителната си предпазливост можа да достигне върха. Там откри стая, някъде наполовина голяма колкото помещението долу. Кръгла, със заоблени полици между прозорците. Последните бяха три на брой. Един гледаше на юг, един на север и един на запад.

Наветрената страна на кулата нямаше прозорец, което не позволяваше на пронизващия вятър да прониква вътре. Затова нищожната топлина, издигаща се по комина в средата на кулата, бе достатъчна да сгрее помещението. Имаше стара пейка, маса, отрупана с разни мистични уреди и книги, три стола, един от които бе счупен. Цялата стая бе покрита с равномерен слой прах. Прозорците си имаха кепенци, макар по подобие на всичко останало в кулата да се намираха в различна степен на развала. Южният дори не можеше да се затвори, наместо това тропайки непостоянно на вятъра.

Миранда остави раницата си върху леглото, закашляла се от облака прах, вдигнал се от това й действие. Седна на ръба и свали почти безполезните ботуши от нозете си. Тъй като трябваше да използва само лявата си ръка, това се оказа доста трудна работа — като готвенето. Замисли се дали да помоли Уолоф да излекува рамото й сега, но мисълта отново да се разправя с него я тревожеше повече от раната, чиято неспирна болка по силата на навика бе станала поносима. Ако имаше късмет, характерът на Уолоф може би също щеше да омекне по подобен начин.

Уморената пътничка разтри крака. Не бяха усещали свеж въздух в продължение на седмица. Коленете и бедрата я боляха, както и гърбът, заради раницата. Бе преминала истинско изпитание и виждаше, че щеше да се нуждае от време да се възстанови. Лягайки върху леглото, тя се усмихна. Осъзна, че поне за известно време притежава дом. За известно време си почива, но сетне мислите й се насочиха към Мин.

Изправи се на разранените си крака и докуца до тропащия прозорец, разтваряйки го широко и задържайки го с ръка. Два етажа по-надолу зърна просната снага на дракончето, което още спеше. Изглежда й бе достатъчно удобно, вероятно защото поразкъсал облаците слънчев лъч я грееше. Но със спускането на слънцето сянката на планината се доближаваше все повече. Миранда реши, че ако дракончето не се е събудило до залез, щеше да го внесе вътре, без значение какво ще каже Уолоф. Дотогава разполагаше с известно свободно време, което нямаше с какво да запълни.

Седна на масата, прелиствайки една от прашните книги. Страниците бяха изпълнени със сложни символи, които не можеше да разбере. Макар значението им да представляваше тайна, около тях се носеше излъчване на сила, което не можеше да бъде отречено. Внимателно прокара пръсти по страницата, настръхвайки. Остави книгата и насочи вниманието си към парчетата скъпоценни камъни, които се въргаляха из стаята. Приличаха на онзи от амулета на Уолоф, но цветовете им бяха различни. Повечето — тъмносини, макар че някои от по-дребните парчета бяха виненочервени. Самотен прозрачен кристал се отличаваше ярко, поставен в обвита с плат кутия.

В средата на масата стоеше сложен уред, състоящ се от множество стъклени тръби и колби. Някои бяха почернели, като че прекарали известно време над пламък. Миранда се зае да разгледа и другите книги. Стари томове имаше не само по лавиците на стените, но и на купчини по пода, струпани в сандъци и дори под леглото. Пристъпи към един от рафтовете. Стотици подвързани с кожа книги, златната украса, на чиито заглавия се бе отронила отдавна, очакваха някое опитно магьосническо око да разкрие тайните им. Най-накрая откри очевидно по-нова книга, не само с непокътнато заглавие, а и написана на разбираем за Миранда език.

Девойката издърпа книгата и я отвори. Бе озаглавена „Бели магии на Северното съглашение“. Върху страниците бяха изписани същите руни като в останалите книги, макар да бяха изобразени с по-немарливо или с по-малко умение. Над гъсто изписаните руни бяха отбелязани наименования, почитащи авторите на магиите, като например Отровопазител на Талиа или Успокояващото докосване на Мерик. Всяко заклинание бе съпроводено от подробно описание на ефектите, както и в кои случаи се препоръчва да бъде използвано. Неопитното й око не различаваше самите магии, но охотно се зачете в описанията. Възбудата й нарастваше с всяко прочетено изречение. Скоро и тя щеше да е в състояние да прави всичко това!

Тъкмо, когато смяташе, че не може да бъде по-развълнувана, нова страница привлече вниманието й. Бе озаглавена Заклинание за облекчаване на мъки на Селесте. Селесте! През всичките си пътувания не бе срещала човек, споделящ фамилното й име. Това означаваше, че някой неин роднина бе изработил това заклинание! Някой забравен предтеча или далечен братовчед. Зачете описанието, нетърпелива да узнае повече. Уви, за създателя не се споменаваше нищо. Но заклинанието бе предназначено за рани като нейната. В книгата пишеше за двойно по-големи рани, излекувани само за минути, за възвръщането на движението в изсъхнали крайници.

Миранда прелисти, дирейки други заклинания, носещи нейното име. Когато не откри други, внимателно остави скъпоценната книга, отворена на интересуващата я страница, и изтича до лавицата. Издърпа първата книга. Поддържайки я мъчително с наранената си ръка, бързо подири името си сред страниците. Не откри нищо и пристъпи към втора книга. Трета, четвърта. За няколко часа прегледа цяла една полица. Повечето томове носеха заглавия на тресорски. Достатъчно добре владееше езика, но бе малко вероятно тези книги да съдържат информация за рода й, тъй като бяха живели в и около Кенвард с течение на безброй поколения.

Едва когато светлината от прозореца стана неизползваема, Миранда прекрати търсенето си. Обезсърчено върна обратно книгата, разпалила надеждите й, и се обърна към прозореца. Слабото сияние на забулената от облаци луна я накара да осъзнае, че съвсем бе забравила скъпата Мин! Изтича и надникна навън. Импровизираното драконово ложе бе празно, следи отвеждаха към гората. Паническият писък на преследван горски обитател, последван от отърсването на дърво, успокои Миранда. Малкият й дракон бе зает и в отлична форма. Щеше да се оправи.

Бе ред да се погрижи за самата себе си. Погледна към леглото. Ако възнамеряваше да спи в тази прашна реликва, щяха да са нужни известни приготовления. Одеялото трябваше да бъде изтупано, матракът трябваше да бъде проверен за нежелани гости, възглавницата подложена на подобна процедура. За известно време това щеше да е неин дом и трябваше да го направи уютен. Пристъпи към работа и тъкмо отупваше ръце, канейки се да си легне, когато се разнесе ревът на Уолоф.

— Вечеря! — по-скоро изискване, а не покана.

Предпазливо спускайки се по коварните стълби, Миранда прецени ситуацията си. Щеше да се храни за втори път в същия ден, рядко събитие в чергарския й начин на живот. И не само това, очакваше я меко легло в топла стая. Същински лукс, в сравнение с условията, в които бе привикнала. Ако от нея се иска само да готви един-два пъти дневно, за да остане в този рай, то сделката определено си струва. Още обмисляше това, когато в дъното на стълбището срещна Уолоф, понесъл свещ в ръка и намусена физиономия върху лицето си.

— О, ама хич недей да бързаш! Не бих си простил да се преумориш! Би било недопустимо! — изрече той с престорена загриженост.

— Съжалявам. Просто рамото ми е в много лошо състояние — обясни тя, усещайки няколко пробождания, предизвикани от напрежението.

— Ако не ме лъже паметта, спускането по стълби е по-скоро в областта на краката.

— Зная, зная — отвърна Миранда, не желаейки да предизвика нов хаплив коментар. Въпреки това такъв последва.

— Всичко е наред. Какво ще кажеш да сложиш малко месце този път, а? Не си правя труда да поддържам запаси от зайци, само за да се храня като такъв!

В кухнята тя откри, че Уолоф й е оставил пушен заек. Миранда го опече и занесе чиния на домакина си. Тъй като си служи само с една ръка, наложи се да направи още един тур, за да донесе и своята чиния. Когато се настани на масата и започна да се храни, девойката забеляза, че той поглежда към нараненото й рамо. Очевидно бе ясно, че разрязването на месото изисква повече сила от наличната в ръката й. След като и двамата се наядоха, Уолоф бутна чинията си настрана и изгледа Миранда сурово.

— Е, дай да видим! — рече той.

— Какво да видим?

— Какво? — магьосникът подвели очи. — Някоя пиеса! Рамото ти, глупачке! Какво си мислеше?

Миранда нави ръкав, потръпвайки от болката. Уолоф започна да развива окървавената превръзка.

— Изглежда на седмица — отбеляза той.

— Така е. Откъде знаеш?

— Не се занимавам с това от вчера, девойче. От самото начало ли изглеждаше така?

— От следващата сутрин — каза Миранда, потръпвайки отново, защото той ровичкаше в раната с малка метална кука.

— Не мърдай, скоро ще приключа! — каза магьосникът, ровейки по-енергично.

— Какво… ох… ОХ! — проплака тя.

Той й показа куката. Малко парченце окървавено дърво стоеше закачено на края й.

— Това е било в ръката ми?

— Да — потвърди той. — На твое място щях да го махна. Промий раната в кухнята и сложи чиста превръзка. На сутринта ще започнем с подготовката ти за рамото.

— Подготовката ми? Искаш да кажеш, че аз ще го лекувам?

— Да. За някой обикновен човек тази рана е проклятие, но за начеващия млад магьосник означава мотивация. Колкото по-скоро се научиш, толкова по-скоро ще облекчиш страданията си — каза Уолоф, връщайки се пак към книгата, която бе чел.

Главата на Миранда се въртеше. Едва сега осъзнаваше, че бе на път да осъществи мечтата на живота си. От онзи ужасен ден, в който бе загубила семейството си в обсадата на Кенвард, бе копняла да намери някакъв начин да заличи разрухата, причинена от войната.

След като внимателно проми раната, девойката се върна във всекидневната, където Уолоф спря четеното си колкото да превърже раната с първия истински бинт. Разликата между същинските превръзки и грубоватите заместители, които тя бе използвала, бе очевидна. Не само защитаваше раната много по-добре, но и бе далеч по-удобно, тъй като не трябваше да пристяга бинта болезнено, за да има ефект.

— Призори ще започнем с обучението ти. Сега си почини! — рече магьосникът.

Миранда едва не затърча нагоре по стълбите. Утре! Утре щеше да направи първите стъпки към новия си живот! Представи си само! След няколко месеца щеше да е в състояние да спасява животи! Самият й допир щеше да възстановява поразените! Шмугна се в кревата с тези мисли, направили заспиването почти невъзможно. Отвън облаците скриха луната, потапяйки стаята в мастилен мрак. И със затворени, и с отворени очи Миранда съзираше образи от опустошено бойно поле, където тя, облечена в бяло, лекува един по един ранените.

Бляновете на амбициозната магьосница внезапно бяха прекъснато от силен тропот откъм един от кепенците. Извърна глава по посока на шума. В тъмното можа да различи само отворения южен прозорец. Миранда отиде до него и го огледа. Можеше да се закълне, че по-рано го бе залостила. Затваряйки го, девойката се погрижи да го залости добре. Намерила обратния път до леглото пипнешком, тя се шмугна под завивките и се приготви да спи. Но само след миг усети позната тежест върху себе си.

— Уф. Мин! Знаеш, че не трябва да си тук! Изчезвай веднага! — сгълча я Миранда.

В отговор дракончето само се намести по-удобно.

— Няма? — с въздишка изрече Миранда. — Е, опитах.

Отново в компанията на спътничката си, девойката храбро се опита да заспи. Мислите за предстоящите чудеса занимаваха ума й късно във времето, в което трябваше да е заспала.