Джоузеф Р. Лало
Белязана (27)

* * *

Лишен от разговор, който да го залисва, умът на Миранда се луташе. Точно както я бе инструктирал Лео, на всеки разклон предпазливо опипваше стените, завивайки в най-гладката посока. Скоро тунелът стана загладен като стъкло и почти изпънат. Ставаше все по-стръмен, което затрудняваше задържането. Липсваше звук на капеща вода. Минаха часове, в които Миранда остави приятеля си на желаната от него тишина. И втората факла след събуждането им трябваше да бъде сменена, отмервайки цял ден вървене, катерене и пълзене. Миранда понечи да приседне за почивка, но този път не бе смъмрена или окуражена. Малтропът само я изгледа остро, което я накара да продължи.

— Още колко? — запита момичето.

— Не съм сигурен. Близо сме.

Отново настъпи мълчание.

— Какво има? Преди беше толкова разговорлив — рече накрая тя.

— Нищо. Просто искам да прекосим тунела, колкото се може по-бързо. Ти не чуваш нищо, но аз усещам. Планината стене. Подготвя ни нещо. Когато направи хода си, искам да бъда готов. Това означава, че трябва да слушам — раздразнено обясни Лео.

Миранда се замисли над думите му, преди да продължи.

— Просто… не мога да понасям тишината. Толкова дълго съм била сама. Говорейки на себе си, говорейки на Мин. Нуждая се да чувам глас. Доказателство, че с мен има и друг. Изглежда всеки път, когато понеча да се доближа, светът се отдръпва.

— Светът се отдръпва? — невярващо рече той. — Аз помня друго. Когато се срещнахме за пръв път, какво правеше ти? Влезе в странноприемницата и седна колкото се може по-далеч от хората. Така се вглъби в себе си, че пропусна да видиш как те обират. Когато ти помогнах, затърча горе и се заключи. Ти си тази, която се отдръпва. Това ви е проблемът на човеците. Всичко се върти около вас, докато накрая дойде момент, в който не можете да се залъгвате повече. Отвратително.

Словата му бяха примесени с гняв. Това придаде ново качество на гласа му, нещо смътно познато. Миранда бе покъртена от тези думи. Отчасти защото бяха толкова груби. Отчасти защото бяха толкова правдиви. Наистина се пазеше от околните. От дете бе правила това. Само като се държи на разстояние от останалите можеше да не им позволи да научат чувствата й относно войната. Изолацията й се дължеше и на избор.

— Съжалявам, ако думите ми са те наранили, но… точно сега се нуждая от мълчание — каза Лео, по-скоро като предупреждение, отколкото като извинение. Изглежда не можеше да овладява емоциите си, като че нещо го бе обзело.

Минаха няколко мига. Той внезапно спря и пристъпи до стената, долепяйки ухо.

— Лео… — рече тя.

Малтропът стисна юмруци и рязко извъртя глава, обхванат от внезапна ярост.

— Какво има пък сега?!

Последната дума отекна многократно между стените. Екотите пронизаха съзнанието на Миранда, разтърсвайки мислите й. Тази дума. Този глас. Познаваше ги. Ехото продължи. Извика мрачен, болезнен спомен. Не можеше да бъде.

— Ти… ти си бил… в църквата… — промълви девойката.

— Какви ги говориш? — сопна се Лео.

Спомни си гласа зад нея. Думите на онзи, който бе притискал острие към гърлото й, докато се отдалечаваха от църквата преди месеци.

— Църквата! Където бях отвлечена! Ти си откраднал меча! Ти си убил онези войници! Кой си ти всъщност?! — осъзна тя.

Сякаш в отговор, планината започна да реве и да се тресе. Шумът бе оглушителен. Облъхна ги леден въздух.

— Не сега! Не сега! — изрева той, впускайки се да бяга.

Мин неспокойно погледна към Миранда. Не бе на себе си заради съзряния гняв и рева на планината. Миранда затърча след малтропа. Нямаше да наруши концентрацията си, без значение на вихрещата се около нея лудост. Стръмният, хлъзгав тунел скоро я накара да изгуби равновесие. Девойката започна да се хлъзга. С драскащи пода нокти Мин се мъчеше да не изостава от вече безпомощната си спътница. След миг Миранда цамбурна в режещата студенина на мятащи се гневно води. Драконът се присъедини към нея, не успявайки да спре достатъчно бързо. Мин успя да запази факлата суха и изскочи обратно на сушата. Лео бе затънал до кръста.

— Отговори ми! Искам истината! — настоя Миранда.

— Истината ли искаш? Добре! Този леден поток нахлува през единствения ни изход. Отне ни почти три дни да прекосим пещерата, а водата ще я изпълни наполовина за три часа. Ако останем или побегнем, ще умрем. Ако се потопим, може да оцелеем.

Осъзнаването на ситуацията се стовари върху Миранда със силата на заплашващите да я удавят води.

— Откъде да зная дали мога да ти се доверя? — попита тя.

— Не знаеш. До този момент помогнах за оцеляването ти. Сега трябва да решиш! — рече Лео, потапяйки се в спиращата дъха вода.

Миранда хвърли нервен поглед към неспокойната Мин.

— Няма да се измъкне така лесно! — реши тя.

Гмурна се подире му, последвана неохотно от дракончето. То мразеше студа, но бе твърдо решено да не изоставя приятелката си.

Миранда с мъка отвори очи. Водата бе толкова ледена, че я пронизваше немилостиво, главата й заплашваше да се пръсне от звуците. Лео потъваше в неземната светлина на потопения тунел. Девойката напрегна сили срещу могъщото течение, вкопчвайки се в гладките като лед стени с пръсти, изгубили усета си след няколко секунди сред ледената течност. Размахванията на Миновата опашка издигнаха дракончето до тавана, където то можа да се вкопчи с нокти. Нито момиче, нито дракон съумяваха да напреднат, дори и инч. Всичките им усилия отиваха в борбата с течението. Лек процеп в стената бе достатъчен да спаси Миранда от отнасяне, но Мин нямаше този късмет.

Дракончето отчаяно драскаше по тунела. Губеше битката, изплъзвайки се назад. Миранда протегна едната си ръка към нея, за да я насочи към удобната пролука. Заловили се здраво, двете бавно започнаха да се придърпват напред. Силуетът на Лео едва се виждаше, придвижвайки се по идентичен начин. Непосредствено пред него се намираше краят. Отвъд имаше само светлина. Дневна светлина.

Когато двете доближиха отвора, течението се усили. Тялото на Миранда крещеше за въздух. Протегна се, успявайки да сграбчи с една ръка ръба на отвора. С другата стисна лапата на приятелката си. С едно последно усилие издърпа и двете им на светло. На входа течението се разделяше на две. Едната половина се плисваше в тунела, а другата обливаше скалата, от която той изникваше.

Втората вълна ги блъсна със сила, точно когато Миранда си поемаше дъх. Дробовете й се напълниха с вода, заменила току-що издишания дълго държан въздух. Потръпна, когато бе запратена към скалата. Мракът я обгърна точно когато усети чифт ръце да я извличат на сухо.

 

 

Изблик болезнена кашлица изхвърли погълната вода и Миранда задиша с благодарност. Пред очите си съзираше неразличими форми, помагащи й да се изправи на крака.

— Мин! — успя да промълви. — Мин!

Почувства треперещата животинка да се отърква слабо в нея и да се отпуска на земята. Девойката усещаше смътно, че е подкрепяна. Някак се държеше на крака, пристъпвайки, подкрепяна от силна ръка. Едва съзнаваше собствените си движения. Помощникът й, й помогна да седне, около раменете й бе увито одеяло. Очите й постепенно се избистряха. Не след дълго разпозна ръка. Повдигна очи и се замъчи да ги фокусира върху лицето. Слухът й не бе в по-добра форма от зрението, ревът на водата все още кънтеше в ушите й. Дочуваше и някакъв периодичен звук, който не можеше да определи.

Докато се опитваше да се овладее, осъзна същността на острия, стържещ звук, който я бе заинтригувал. Собствената й кашлица. Когато накрая се успокои и сетивата й заработиха нормално, девойката се обърна към тайнствения си помощник. Млад мъж, някъде на нейната възраст, с кафява коса и сива туника. Около рамото си бе провесил чанта. Проверяваше очите й и изричаше фрази на различни езици. Накрая нацели правилния.

— Достатъчно топло ли ти е? — запита той.

Миранда кимна:

— Къде са останалите?

— А, значи си имаш език, и то северен. Отлично, един от любимите ми. Дошлият с теб дракон спи ей там, а малтропът потърси лечение от клириците ни.

— Какво стана? — попита девойката.

— Успя да преминеш пещерата. Също така и през водопада, което може да е безпрецедентно. Ще проверя.

— Какво е това място? — Миранда се огледа. Очите й още не се бяха възстановили достатъчно, за да различи всичко.

— Такава любознателност! — отбеляза той. — Макар че след преживяното от теб, предполагам си си заслужила няколко отговора. Това е Ентуел Нум Гарастра. На северния език се превежда като… стомахът… не… търбухът на звяра.

— Какво? — момичето затаи дъх.

— О, небеса, съжалявам! Това е само име. Няма причина за страх. Ще обясня по-късно. Достатъчно е да се каже, че си открила поселището ни. Убежище на знание. Съществуваме, за да събираме, усъвършенстваме и предаваме знанието — обясни младежът.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Ще разбереш. Всичко с времето си! — успокои я той. — Аз съм Дийкън. А ти си…?

— Миранда.

Младежът протегна ръка. Тя я пое, но той бързо отдръпна крайник и започна да рови в торбата си.

— Студена си като мъртвец. Отлично. Протегни ръка! — заяви Дийкън, изваждайки съвършено гладък кристал с формата на яйце.

— Защо? Защо? Какво става? — запита Миранда.

— Разтвори пръсти. Временно ще променя определени физически характеристики на телесната ти тъкан, за да постигна по-ускореното установяване на подходящи топлинни нива, по-ускорено, отколкото природата би позволила по принцип — изложи объркващите си уверения той.

Докато Миранда все още се опитваше да проумее думите му, Дийкън постави кристала в дланта й. Сетне затвори пръстите й около него и постави ръце около нейната. Сияние проблесна между пръстите му, меката светлина плъзна по ръцете й към тялото. Бе съпроводено от любопитно усещане — или, по-точно, липсата на такова. Всяко място, докоснато от светлината, се възстановяваше в нормалното си състояние. Студът се превръщаше в удобство, безчувственото се връщаше към нормалност. Нямаше топлина, нямаше гъделичкане, просто моментално възвръщане към обичайното усещане. Втора нишка светлина пробяга по дрехите й, изсушавайки ги.

— Готово! — рече Дийкън. — Как се чувстваш?

Докато тя говореше, младежът измъкна дебела, подвързана с кожа книга и започна да отбелязва казаното от нея със стилус, който измъкна иззад ухото си.

— Чувствам се отлично — каза тя.

— Няма излишна топлина? А тактилните възприятия — нормални ли са? Отлично, отлично! — изрече той.

— Какво направи?

— Процедурата не е никак сложна. Липсата на разпространението й се дължи на охарактеризиращите я техники, които по принцип не са асоциирани с бяла магия. Изглеждаш уморена. Така ли е?

— Много — призна Миранда.

— Това не е сред предвижданите от мен странични ефекти. Вероятно… — поде Дийкън.

— Не смятам, че заклинанието ти има вина за това. Не съм спала повече от ден.

— О, ами да. Това представлява задоволително обяснение — рече той. — Бих могъл да ти предоставя меко легло и чисти дрехи, ако желаеш.

— Можеш? — запита девойката.

— О, да. Всички удобства! — изкикоти се Дийкън. — Последвай ме.

Тя се изправи, но се олюля замаяно. Младежът бързо протегна ръка. Отдръпвайки се от оглушителните водопади, Миранда съумя да огледа мястото, което се бе опитвала да достигне през последните няколко дни. Пред нея, сгушено в сенките на извисяващите се скали, стоеше малко селце. Къщите представляваха обикновени колиби със сламени покриви. Съвършените постройки, загърнати от розовото небе, приличаха по-скоро на картинен пейзаж, отколкото на реално място. По земята нямаше сняг. За нейна голяма изненада, чакълестата земя край водопада отстъпи на изумруденозелена трева.

Селцето бе много оживено. Младеж седеше под дърво, а по-натам троица по-възрастни водеха разгорещен спор. Птици, пеперуди и дори нещо, за което можеше да се закълне, че беше дребно човече с крилца, прелитаха наоколо. Срещаха се представители на безчет раси. Елфи, джуджета, човеци — всички общуваха на открито. Гледката бе нереална и Миранда бе смаяна. Сякаш за пръв път съзираше живота, какъвто трябваше да бъде. Повалянето на Дийкън я изтръгна от вцепенението. Обърна се и видя Мин да стои над младежа.

— Мин, не! Той ми помага! — смъмри я Миранда.

Дракончето неохотно пусна Дийкън, оголило капещи зъби.

— Много съжалявам, млада госпожице. Не осъзнавах, че си будна. Щях да поискам разрешението ти, уверявам те! — рече Дийкън, изправяйки се със смях.

Извади кристала си и излекува няколко места, носещи следи от драконови нокти.

— Добре ли си? — попита го девойката.

— Да, нищо ми няма. Вината е моя. Зная колко се привързват драконите. Ако бях по-досетлив, щях да изразя ясно намеренията си — изрече той, докато правеше нова магия, с която да възстанови и разкъсаната си туника.

— Откъде знаеш толкова много за драконите? — попита го тя.

— Соломон ме научи — отвърна Дийкън, внимателно допускайки все още раздразненото драконче между себе си и Миранда.

— Познава драконите?

— Той самият е дракон — каза младежът. — Когато си готова, ще те запозная. Много е мъдър.

Скоро достигнаха колиба в края на селото. На вид не се отличаваше по нищо от останалите, не изглеждаше обитавана. Дийкън отвори вратата и покани спътничката си. Вътре имаше две стаи. Едната съдържаше легло, а другата помещаваше няколко стола, маса и известен брой лавици.

— Това ще бъде твоята колиба. Обзавеждай я по свой вкус.

— Искаш да кажеш, че мога да живея тук? Тази къща ще е моя? Просто така?

— Разбира се. Успя да преминеш пещерата. Сега си една от нас. Винаги пазим една празна колиба за следващия приключенец. Не очаквахме трима наведнъж. Още утре ще започнем изграждането на другите къщи! — обясни Дийкън.

— Къде ще спи Лео?

— Лео е лисичият ти приятел, предполагам. Ще прекара ден-два в колибата на целителите. Какво му се е случило? Подочух малко от казаното, докато го извличаха от водата — изглежда е бил осакатен не само физически, но и духовно. Ще са нужни най-добрите ни лечители, за да развържат възлите. Що се отнася до Мин, убеден съм, че и за нея ще намерим нещо…

— О, тя спи до мен… — вметна Миранда.

— Убедена ли си?

— Откакто се излюпи — увери го девойката.

— О, добре тогава! — рече той с вдигната вежда.

— Защо?

— Виждаш ли, бълването на огън не е изцяло волеви акт. Често се случва да издишат пламъци насън. Не е достатъчно, за да те убият, но стига, за да се подпали леглото. По тази причина спането в едно ложе с дракон не е препоръчително. Но щом като си го практикувала толкова дълго, очевидно не представлява проблем. В спалнята ти има гардероб, където ще откриеш известно количество сини роби и туники. Ще ти стигнат на първо време, докато изработим нещо специално за теб. Аз ще се погрижа за това. Ти си почини. Когато се събудиш, обърни се към най-близкия срещнат и той ще те напъти.

— А ти къде ще бъдеш?

— Най-вероятно ще пиша. Това запълва по-голямата част от времето ми. Който и да е в това село ще се отзове с готовност, не е нужно да идваш специално при мен. Но ако ти потрябвам, само попитай и някой ще те упъти.

Той излезе и затвори вратата след себе си. Миранда бързо се преоблече. Новите дрехи й бяха малко големи, но тъй като това бяха първите чисти одеяния, в които се преобличаше от седмици, сториха й се божествени. Строполи се върху леглото и заспа още преди Мин да се присъедини към нея.

Сънищата й отново бяха мъчителни. Но този път тормозеха ума й по различен начин. Този път я измъчва образа на Лео. Спомените за всички добрини, които бе сторил за нея, биваха редувани с лъжи и измяна. Бе принудена да изживее отново времето, в което бе затворена в църквата, като ролята на мъчителя бе заменена с тази на бившия й другар. Онзи, комуто се бе доверявала, който й бе помогнал, когато се бе нуждаела от помощ, сега я завързваше. Любезният, отзивчив приятел сега убиваше войници и допираше острие до гърлото й. Чиста агония.

Бе изтръгната от съня от напускането на Мин, която скочи от леглото и блъсна вратата. Златните лъчи на изгрева и звуците на утрото надникнаха в колибата. Известно време Миранда отново се унасяше на пресекулки. Накрая чу глас и раздели клепачи. Пред нея стоеше Дийкън. Имаше развеселен и леко извинителен вид.

— Съжалявам, че те будя, но изникна определена ситуация, която би могла да се възползва от помощта ти.

— Разбира се — отвърна тя, замаяно изправяйки се.

Дийкън отново предложи ръка, но този път девойката не се нуждаеше от помощ.

— Лео претърпява доста неприятна процедура. Краката му са били чупени няколко пъти преди. Били са оставяни да зараснат по естествен път, често недостатъчно добър. Открихме, че най-добрият начин да се оправяме с подобни ситуации е да позволим крайниците да се излекуват правилно.

— Да се излекуват правилно? Но нали каза, че вече са зараснали.

— Тъкмо тук се крие проблемът. Краката трябва да бъдат счупени отново. По принцип пациентът бива приспан или поне му се прави обезчувстваща магия, но очевидно Лео е отказал помощни средства. Били са направени две успешни счупвания, когато малката ти приятелка се е появила. Сега стои над Лео и не позволява на целителите ни да се приближат. Опитахме се да решим проблема с магия, но изглежда заклинанията ни нямат ефект. Неколцина от клириците възнамеряваха да прибегнат към по-мощни магични средства, но аз прецених, че ти би се справила по-лесно.

Миранда бе отведена в една от колибите. Петима целители в бели роби стояха в кръг около маса, върху която лежеше Лео. Мин стоеше отгоре му, щраквайки с челюсти към всеки, който се приближеше отпред, а опашката й заплашваше да помете приближилите се в гръб. Щом Миранда се появи, дракончето затанцува на място, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак. Лео прошепна нещо на език, който девойката не можа да определи и целителите излязоха. Дийкън се поколеба на прага, преди да излезе на свой ред, затваряйки вратата.

— Казаха ми, че си имал проблем — рече Миранда. — Дийкън смята, че мога да помогна.

— Мин не им позволява да продължат — каза Лео. — Говорих с нея, но тя не слуша. Съмнявам се, че може да направиш нещо, което вече не е било опитано.

— Може би просто не ти вярва. Поне аз имам много малко причини да го правя — гневно изрече девойката. — Ако искаш да ти помогна, дължиш ми истината.

— Нищо не ти дължа.

— Спасих ти живота. Ти самият каза, че услугата трябва да бъде върната.

— Изведох те в безопасност. Ако не те бях превел през пещерата, сега щеше да си в ръцете на Елитните — каза той. — Никой няма да може да влезе или излезе от това място, преди да се отдръпнат водите, а преди това да стане, ще минат месеци. Дългът е изплатен.

— Искам истината! — настоя момичето.

— Не би познала истината, дори и да я притежаваш. Няма как да бъдеш сигурна, че няма да заменя една лъжа с друга. Ако искаш истината, намери я сама. Тук съм не по-малко известен от останалите места, ако някъде може да достигнеш до истината, то именно тук ще го сториш.

— Защо тогава да ти помагам?

— Не трябва, но въпреки това ще го сториш. Познавам те по-добре, отколкото ти самата се познаваш. Зная, че нищо не би ти харесало повече от това да ме видиш как страдам, заради предполагаемата несправедливост, но сърцето ти няма да ти позволи. То е най-голямата ти слабост. Някой ден ще ти струва живота.

Очите на Миранда пробягаха към краката на малтропа. Бяха извити и изкривени. Опита се да бъде силна. Опита се да мисли за злините, които бе сторил. Лъжите, които бе изрекъл. Уви, сред полуистините и безспорните лъжи имаше един неоспорим факт. Беше прав. Колкото и да бе ядосана, тя се улови да търси някакъв начин да му помогне. Не й отне дълго време да осъзнае, че ако имаше нещо, което не позволява на магиите им да въздействат на Мин, причината можеше да е само една. Парчето от шлема все още висеше на врата й. Пътуването през водата бе усукало украшението, оставяйки го между прибраните крила.

С известни усилия Миранда успя да развърже талисмана. Мин изглеждаше разстроена, а разтварянето на вратата, последвано от връщането на целителите, я разстрои допълнително. Лишена от защитаващия я талисман, Мин бързо бе потопена в дълбок, безвреден сън. След една последна сурова размяна на погледи, девойката вдигна дракончето и излезе. Навън Дийкън й помогна да го пренесе.

— Мога ли да попитам какъв бе проблемът? — зачуди се младежът.

— Преди няколко дни Мин откъсна този орнамент от един шлем. Дадох й го като огърлица, но очевидно притежава някакво заклинание — обясни Миранда, докато тримата се връщаха към колибата й.

Дракончето бе положено върху леглото на Миранда.

— Нещо против да го проуча? Ако е било в състояние да се противопоставя на магиите ни, трябва да е доста могъщо.

Девойката сви рамене и му подаде парчето. Още преди да е попаднало в дланта му, той я увери, че това била разработка на ентуелианец. Последващото оглеждане само потвърди впечатленията му.

— Да. Познавам човека, изобретил тази техника. Все още се навърта наоколо, ако желаеш да го срещнеш. Е, с течение на времето ще се запознаеш с всички — рече той, преди да върне драконовата глава на Миранда, която я върза обратно на врата на спящото животно.

— Как стои въпросът с храната? — запита девойката. Точно сега изгаряше от гняв и глад, трябваше да стори нещо, преди някое от двете да я е надвило.

— О, сигурно си умряла от глад. Насам. Аз също ще се присъединя към теб, още не съм закусвал.

 

 

Миранда бе поведена по добре отъпкана пътека. Около предоставената й колиба имаше около дузина подобни, простовати дървени постройки със сламен покрив. Наоколо гъмжеше от млади представители на всякакви раси, носещи сходни на нейната сини туники. Постепенно Миранда осъзна, че цялото село, което си бе значително по големина, се състоеше от по-малки гроздове къщи край градини, заобикалящи по-голяма колиба. Жителите на отделните части бяха различни и се отличаваха по цвета на туниките си. Имаше такива, облечени в бяло, други носеха черно. Зърна червени, кафяви, жълти и туники с воден цвят. Срещаха се и по-възрастни, някои потънали в разговор помежду си, други повели групи от по-младите обитатели. Ако това бе място за трупане на знание, както бе казал Дийкън, значи тези представляваха учители.

Двамата излязоха на широк, павиран с камъни път, разделящ селото на две. Простираше се от беснеещия водопад до обширна градина, обгърната с ниски стени. В центъра й се издигаше величествена сграда, единствената постройка, издигната с цел, различна от подслон. Имаше високи дървени прозорци, дървен покрив, а стените й бяха изрисувани.

Миранда бе преведена през средата и край градината. Тукашните колиби изглеждаха някак различни от онези от другата страна на пътя. Мишени и тренировъчни чучела се издигаха насред тях. Учениците тук носеха по-здрави дрехи от досега срещаните туники — одеждите им бяха украсени с различни символи.

Накрая стигна до дълга, извита колиба, от чиито два комина се издигаше пушек. Стените бяха обсипани с прозорци, а по масите седяха групи от местните. Озовали се вътре, двамата получиха по една пръстена паница със зеленчукова супа и един самун, който си поделиха. Миранда бързо се зае със своята порция, игнорирайки лъжицата за сметка на хляба, с който топеше големи залъци. Бе преполовила купата си, когато осъзна вниманието, което привличаше. Усмихна се смирено, когато Дийкън й подаде лъжица.

— Съжалявам! — рече тя.

— Няма за какво. Винаги се радвам да науча някоя нова техника.

— Последното изядено от мен нещо бе един полусуров прилеп и няколко сурови, но не бих ги нарекла храна — обясни Миранда с пълна уста.

— А, да. Прилепи. Някои от нас виждат в това инициация. Само неколцина са съумели да го избегнат. Уви, аз съм сред тях. Ти вече се вписваш по-добре от мен.

Тя се усмихна между два залъка.

— Поправи ме ако греша, но останах с впечатлението, че отвъд затворената врата бяха разменени неприятни думи. Как протекоха нещата вътре? — попита Дийкън.

— Той… аз… Негодникът ме бе лъгал от самото начало, а сега отказва да оправи нещата! Казва ми, че ако съм искала, трябвало да узная сама! — гневно обясни момичето.

— Е, това няма да е особен проблем. Не бе минало много време от появата на трима ви, когато някои от по-възрастните обитатели вече разказваха истории за последната му поява.

— Какво казват? — запита Миранда, объркана от неочаквания източник на нова информация.

— За съжаление не се завъртях достатъчно дълго, за да чуя. Келър бе този, който си припомняше. Той е доста тесногръд член на военната школа, всички тези ръкопашни блудкавости не могат да привлекат вниманието ми за дълго. Смятам, че няколко пъти го нарече Лейн — каза Дийкън.

— Лейн? Значи Лео дори не е истинското му име? — беснееше девойката.

— Не зная какво е, но със сигурност е възможно. Лейн е по-скоро титла. Майсторите на прикриването я присъждат на най-талантливите си ученици! — обясни той. — Ако приятелят ти наистина се нарича така, значи е единственият жив такъв. Рядко срещани са.

— Ще ми се да знаех повече — рече Миранда.

— Някой от близките дни ще ти покажа библиотеката. Може да намериш нещо в сведенията за него.

— Поддържате архив?

— Разбира се. Инак би било много трудно да отдадем дължимото.

Обещанието за информация относно вбесяващия малтроп бе достатъчно да успокои Мирандиния гняв за момента, а супата се погрижи да успокои глада й. Докато си сипваше втора порция, девойката се почувства любопитна за новия си приятел. Той споделяше любопитството й, така че двамата рошиха да се впуснат в дълга размяна на въпроси и отговори.

— При пристигането ми нарече това място Ентуел… Ентуел Нум… — тя се замъчи да си спомни.

— Ентуел Нум Гарастра — подсказа той. — Търбухът на звяра.

— Да, точно. Защо го наричате така? И какво представлява то?

— Добре… Виж сега… Сигурна ли си, че не знаеш историята? Предстои да ти разкрия принципната причина, поради която хората попадат тук.

— Аз попаднах тук, защото бях преследвана и Лео ми обеща убежище.

— Добре, тогава ще обясня. Преди много, много време, в пещерата започнали да изчезват хора. Не след дълго се пръснал слухът, че из проходите броди звяр, който ги убил. На моменти бил дочуван оглушителен рев, който потвърждавал тази теория. Така че това се превърнало в предизвикателство, изпитание на уменията. Кралят на… тогавашен Улвард събрал най-силните си воини и магьосници, за да отърве кралството си от нечистия звяр.

— Зная историята! Пещерата, която прекосих… това е била пещерата на звяра?! Изобщо нямаше да му позволя да ме отведе вътре, ако знаех! — изрече тя, объркана.

— Доколкото знам, е ясно отбелязано.

— Препуснахме покрай някакви знаци. Нямах време да ги прочета, а останалите бяха избелели.

— Е, най-добрите воини, чародеи и приключенци в света един по един започнали да потъват в пещерата. Първият, завърнал се с главата на звяра, щял да бъде приветстван като най-великия воин на всички времена. След време станало ясно, че самата пещера, а не някакъв звяр, била отговорна за изчезването на предишните влезли, но това просветление ги споходило мигове преди да попаднат в числото на мъртвите.

Накрая една забележителна магьосница на име Азриел открила този рай. Решила, че ако в пещерата трябвало да има звяр, то това представлявал неговият търбух. Щяла да се върне назад, за да разкаже за откритието си, но се нуждаела от почивка. Докато дните преливали в седмици, тя се влюбила в мястото. С времето втори воин успял да премине, сетне друг, след това още един. Тук изникнало село, обитавано от най-добрите. Трупаното знание се увеличавало с всеки новопристигнал. Сега живеем, за да учим и за да се учим. Уви, през последните десетилетия притокът на свежа кръв спадна драстично.

— Ами да, в последно време открихме много по-ефективен начин да се отърваваме от най-добрите си мъже и жени — отбеляза Миранда.

— Предполагам говориш за войната. Значи още бушува? Велики небеса, последният новопристигнал дойде преди около тридесет години и ни увери, че северът бил пред капитулация.

— От известно време е така. Но някак удържаме — рече с въздишка тя.

— Чудя се как ли войската е съумяла да… момент, имаме посетител! — каза той.

Миранда се обърна и видя дракон, предимно сив, с по-светъл корем да бута вратата. За нейна изненада, съществото бе малко по-голямо от Мин, може би на големина колкото куче.

— Соломон, това е Миранда. Миранда — Соломон. Казах ти за него.

Миранда приклекна и започна да гали драконовата глава по начина, за който знаеше, че Мин обожава.

— Но не ми каза, че е още бебе — изгука тя.

Наместо въодушевеното изражение на Мин, чертите на Соломон изглеждаха обидено-сурови. Дийкън пък изглеждаше притеснен.

— Миранда… Соломон е сред най-старите и мъдри наши магьосници! — рече той.

— О! Съ-съжалявам. Просто той… той е толкова малък. Не знаех! — ужасена изрече Миранда.

Драконът се извърна към Дийкън. Последвалите звуци очевидно представляваха разговор. Соломон говореше в почти неразличими поредици от просъсквания, гърлено ръмжене и леки движения. Младежът бе така любезен да отговаря на северния диалект, така че Миранда да е наясно поне с половината разговор.

— Да, тя доведе другия дракон… Ами, наложи се да приложим възстановителни процедури върху краката на другия новодошъл, а тя го защитаваше от лечителите… Щях, но Миранда беше по-близо, така че първо се обърнах към нея… Да, така е! — рече той, обръщайки се към нея. — Първа, впрочем, проверих. Ти и приятелите ти сте първите, влезли в това място след потичането на водите.

Обърна се отново към дракона и продължи.

— Да… Всъщност бях в състояние да изпитам заклинанието си за температурна нормализация върху й… Ами, очевидно е… О, не е толкова опасно! — Дийкън се обърна към нея. — Чувстваш се добре, нали?

— Да — рече тя, леко изнервена от насоката на разговора.

— Ето, видя ли? Не, не зная — пак се обърна към Миранда. — Владееш ли други езици, освен северния?

— Доста добре се справям с тресорски — обясни девойката.

Влечугоидните очи на Соломон се извъртяха. Издаде отсечено, раздразнено просъскване, което я сепна. Тогава устата му се разтвори широко и прещрака, докато опитваше движението на челюстите си.

— От двата… — изрече в груб, но разбираем глас. Ново просъскване, може би двойно по-силно от предното, последва довършването на фразата. — Предпочитам северния.

След като прочисти гърлото си, гласът на дракона бе по-гладък. Бе плътен, но не необичайно и вибрираше от сила. В думите му се долавяше неоспорим авторитет. Тонът му бе спокоен, речта му имаше бавен умишлен ритъм.

— Къде откри дракона? — запита той.

— Бях в Рейвънууд. Започваше да вали сняг и се подслоних в една недалечна пещера. Не знаех, че вътре има дракон. Тогава пристигна друг и започнаха да се бият. Причерня ми, а когато се свестих, Мин беше отгоре ми.

— Значи е дивородена. Обучава ли я, след като я улови?

— Каквото е научила, е научила сама. И не съм я улавяла. Тя сама ме последва. Опитах се да я накарам да ме остави, но когато видях, че майка й и останалите от люпилото бяха мъртви, не можех да я зарежа — обясни девойката.

Соломон й хвърли продължителен, преценяващ поглед. Накрая заговори отново:

— Пратете я първо при мен. Искам я преди останалите! — рече той. — И искам да се срещна с дракона, когато се събуди.

С тези думи той се обърна и напусна хранилницата. Дийкън се приведе към Миранда.

— Оказана ти е голяма чест. Соломон лично те избра за своя ученичка. Самият аз трябваше да премина три години обучение при други учители, преди да премина под ръководството му. Което ми напомня, след като не си тук, за да изпитваш уменията си, какви умения притежаваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Боец ли си? — попита младежът, изваждайки бързо книгата от чантата си.

— Не. Умея да използвам меч и кинжал, но не обичам да го правя.

— Това ще се промени. Магия?

— Преминах основно обучение по целебна магия. Какво имаш предвид с „това ще се промени“?

— Целител? Отлично! Малко лечители идват тук, още по-малко такива от севера!

— Какво означаваше това за бойната промяна? — не мирясваше момичето.

— Ще трябва да преминеш няколко ръкопашни и оръжейни изпитания в добавка към избраната от теб магия. Харесва ни да сме завършени. Северната част на селото наричаме Магьосническата половина. Тъй като си целител, там ще прекарваш по-голямата част от времето си. А в тази част на селото, Бойната половина, ще се запознаеш с теоретичната част на сраженията и ще овладееш поне три оръжия. Това е минимумът физическо обучение — рече той.

— Не искам да уча това. Мразя оръжията! Мразя войната! Ако се науча как да убивам, ще се превърна в неин инструмент, точно както онези мъже и жени, насилени да пропиляват живота си в отнемане на чуждия.

— Не мисля, че трябва да се тормозиш за това. Няма да ти позволим да убиеш някого от нас, а е малко вероятно да срещнеш други. Целта е изцяло академична. Е, какъв тип целение си научила? Нашите лечители се специализират в…

— Говориш като че никога няма да напусна това място… — прекъсна го тя.

— Малцина от нас го правят — обясни с фактуален тон младежът.

— Затворница ли съм?

— В известна степен, но не заради нас. Водопадът блокира единствения полубезопасен изход, спирайки да тече само за няколко дни в интервал от месеци. Когато водите се оттеглят, бягството е възможно, но… ами, за повечето от нас вън няма нищо, което да ни привлича. Тук имаме удобство, сигурност и достатъчно знание, за да живеем дълъг и пълноценен живот, усвоявайки и усъвършенствайки натрупаното досега. Аз самият никога не съм проявявал интерес към външния свят.

— Никога не си излизал? — учуди се Миранда.

— Както казах, не бяхме имали новопристигнали в продължение на три десетилетия, а аз съм само на двадесет и пет. Тук съм роден. Откровено казано, животът във външния свят би бил непоносим за мен. Тук има толкова много за вършене! Толкова много предстои да бъде направено. Ако трябваше да се тревожа за войната и откъде ще дойде следващото ми хранене, не бих свършил нищо.

— Това ми изглежда тъжно.

— Не е нужно да ме съжаляваш. Ако си се нахранила, бих искал да те разведа из този затвор, относно който изпитваш такова съчувствие.

Тя се съгласи и двамата се изправиха.

 

 

По навик Миранда се напрегна на прага, приготвяйки се за изблика на студ, но такъв не последва. Навсякъде другаде девойката все още щеше да вижда снежни преспи, но тук бе божествено. Въздухът бе прохладен, вятърът бе нежен.

Имаше нещо величествено в намиращия се на запад водопад, спускащ се по праговете си надолу по стръмната скала, накрая докосвайки земята, за да обгърне един от ъглите на долината в мъгла. Въпросната долина бе извита във формата на полумесец. Закривената страна се състоеше от склоновете на планината. От другата страна твърдта биваше рязко заменена от океана. Резултатът бе пръснато село, разположено върху земя с площта на голям град, сгушено в клисура, прорязала свъсените морски поли на планините. Намираха се твърде високо, за да бъдат зърнати от преминаващ кораб, а и Миранда бе чувала истории за бурните води по източната част на континента. Нищо изненадващо нямаше във факта, че още никой не бе видял това място.

С изключение, разбира се, на хората, които живееха тук. Донякъде те го правеха още по-удивително. На север бе имало само увити в сиво маси. Никакви лица, никакви разговори, само маршируващо насам-натам наметало, спиращо на места, за да обсъди последните новини от бойното поле. Тукашните обитатели далеч не бяха нищожните човешки отломки, намерени за негодни от касапницата на войната. Имаше мъже, жени и деца във всички възрасти. И по-невероятно — представители на всички раси. Представители, каквито бе зървала с единици през досегашния си живот и които тук бяха значителна част от населението. Яки набити джуджета, стройни елфи и множество други, каквито не бе съзирала досега. Всеки говореше на собствения си език и въздухът бе изпълнен със симфония от разнообразна реч. Някои от тях бяха прекалено заети, но повечето я поздравяваха. Дийкън превеждаше предложените им любезности и двамата продължиха.

Лутанията им ги отведоха отново до Магьосническата половина, където Дийкън започна да обяснява предназначението на различните райони. Начеващи младоци в жълти роби усвояваха тънкостите на ветрената магия. Облечените в одежди с цвят аква се събираха предимно около малко езерце в източната част на селото — те бяха повелителите на водната стихия и техните обучаеми. Носещите кафяво специализираха в земна магия. Огнечираците и техните наставници носеха червено. Белите туники принадлежаха на целителите, а онези в черно бяха чародеите на войната, потребители на черна магия.

Когато някой разпознаеше Миранда като новопристигнала, понякога се доближаваше към нея, изричайки нещо на съответния си език. Дийкън разясняваше обстоятелствата по пристигането й.

Бяха се впуснали в подробен разговор, когато бяха грубо прекъснати. Дийкън тъкмо бе започнал да се хвали с магията, която бе направил на Миранда, предизвиквайки значителна тревога у белоробия елф, с когото разговаряше, когато някакво пикси долетя и се шмугна между тях. Заговори развълнувано. Гласът й бе напевен и мелодичен, а езикът й бе много странен. Тонът му се изменяше като звуците на виртуозен флейтист.

— Добре, добре, успокой се. Да, това е Миранда… Миранда, ти ли пожела да бъдеш поставена под наставничеството на Соломон? — запита я Дийкън.

— Той поиска — отвърна девойката.

— Ето, видя ли… Е, не зная. Нека я попитам… Не, тя не може да отговаря направо, защото говори северен… О, защо да е вулгарен?

— Такъв е. Я ме чуй само. Звуча като скот! — изрече изящното създание, рязко променяйки езика, на който говореше.

— Звучиш чудесно. Миранда, това е Айна. Тя наскоро се издигна до позицията свръхмайстор на бялата магия.

Докато Дийкън говореше, Айна се стрелкаше около девойката, оглеждайки снагата й от различни ъгли. Миранда се опита да се обърне към нея, но феята просто отлетя в друга посока, размазвайки очертанията си.

— Не си нищо особено — обяви тя.

— Никога не съм твърдяла, че съм — отговори Миранда.

— Но Соломон не е вчерашен. Би трябвало да надушва таланта. Типично за него да задигне първия добър обучаем от години. Първо я искам аз! — обяви Айна.

— Страхувам се, че Соломон бе крайно ясен. Той ще я обучи първи — вметна Дийкън.

— Тогава ще го предизвикам! — обяви пиксито. — С какво право ще повлиява на новодошлите с елемента си, изпълвайки ги с предубеждения към моя?

— Той е по-високо в йерархията от теб. Може да избере всеки обучаем! — каза Дийкън.

— Така да бъде. Аз я искам след това. Моментално. И имам предвид буквално — в същия ден, в който премине изпитанието му, да получава първия си урок в моята горичка.

— Ще си отбележа — обеща Дийкън.

— Добре ще е да го сториш. А ти, Миранда, не позволявай на всички онези огнени глупотевини да задръстят ума ти. Въздухът е истинската същина на битието. О, и помоли Дийкън да те научи на свестен език. Трябва да е ужасно да си затворена в оковите на този противен говор.

И с това феята изчезна.

— Какво стана току-що? — попита момичето.

— Изглежда попадна сред борба за надмощие. Двама от свръхмайсторите ни те пожелаха за обучаема. Открива ти се страхотна възможност. Ако усвояваш нещата бързо, може да си спестиш години от пътя към майсторство! Удивително! — възкликваше младежът.

— Огнена магия, въздушна магия. Изобщо не съм казвала, че искам да уча подобни неща. Исках просто да лекувам хора — рече Миранда.

— Не се притеснявай, ще си получиш обучението по бяла магия. Всъщност това е дисциплината с най-малко представители. Не са много белите магове, сметнали за необходимо да изпитат силите си срещу звяр. Но освен това изискваме да получиш поне базисна представа относно четирите елементални магии. Смятам, че вече вметнах това.

— Не съм сигурна, че я харесвам. За Айна говоря.

— Всичко е наред. По времето, когато приключиш с нея, ще бъдеш сигурна, че не я харесваш — каза младежът.

— Какво утешение — изрече тя с равен глас. — Какви са онези постройки?

Дийкън се огледа.

— В тази колиба живее Калот. В момента той чиракува на Туила. Тя е една от малцината ни бели магове. Това е колибата на Мила. Тя съвсем наскоро приключи елементалното си обучение и прави първите си крачки в изцяло черната магия.

— Защо допускате черна магия тук? — запита Миранда.

— Защо да не го правим? Това е обширна и развита високо област.

— Но е зла.

— О, не. Магията е просто инструмент. Не е по-зла от трион или чук. Виждам, че си объркана — и с право. Класификациите и интерпретациите на магията са безбройни като народите и езиците по света. Това може да предизвика известни недоразумения, когато наставник и наставляван имат различно разбиране. По тази причина се спряхме на определен ред категоризация, който сме обявили за стандартен.

— Слушам те — подкани го Миранда.

— Първа е бялата магия. Ще цитирам нашата основателка: „Всяка процедура от неелементален произход, която директно манипулира мистични енергии с подчертаната и единствена цел да нарани или разруши физическа или духовна форма, от днес нататък ще бъде наричана черна магия.“ Това е мистичният еквивалент на меча. Зла е при употреба за злина, макар да съм чувал, че по-разпространената употреба на фразата „черна магия“ във външния свят представлява общо наименование за зли дейности, извършени чрез вълшебство. Да, трябва да се признае, че тя наистина се поддава най-лесно на тъмни намерения — обяви Дийкън.

— Тогава бялата магия е нейна противоположност? Тя лекува.

— „Всяка процедура от неелементален произход, която директно манипулира мистични енергии с подчертаната и единствена цел да излекува или обогати физическа или духовна форма, от днес нататък ще бъде наричана бяла магия.“

— Защо тогава имате хора, специализиращи в огън и въздух?

— Чистите магии са специфично неелементални. Затова четирите елемента, поне в нашата система, биват разглеждани отделно. Заклинанията във всеки елементален клас се категоризират съответно с бял или черен уклон, в зависимост от това дали биват употребявани да лекуват или нараняват. Има и трети вариант, в който биват смятани за сиви, неутрални.

— Сиви? — запита девойката.

Дийкън подръпна сивата си туника.

— Моята специалност. По думите на нашата основателка, „Всяка процедура от неелементален произход, която директно манипулира мистични енергии без ясното намерение или възможност специфично да лекува или наранява, от днес нататък ще бъде наричана сива магия.“ Този клас е най-големият и същевременно най-недооцененият от всички магични класове.

— Защо?

— Сивата магия е самата логическа основа, върху която се градят всички останали магии. Заради тази си същност е изключителна интуитивна и останалите магьосници знаят поне малко от нея. Човек, който отдава живота си в изучаването и развитието на сива магия, наподобява донякъде специализиращ се в кипването на вода готвач — или поет, който съсредоточава усилията си върху пунктуацията. Никой не отрича важността на тази дейност, но малцина биха се заели да я усъвършенстват.

— Тогава с какво тя събуди интереса ти?

— Не специалността, а нейният практикант ме заинтересува. Имахме само един магьосник, който беше запознат с тънкостите на сивото. Казваше се Гилиъм, изглежда бе посветил живота си на старанието да бъде колкото се може по-различен от света. Падаше си малко негодяй. Илюзиите са част от областта на сивата магия, с тях беше в стихията си. Можеше да създаде впечатлението, че е способен на всичко. Да лекува болните, да призовава създания, дори да възкресява покойници. Нищо от това не бе истина, разбира се, но той го правел да изглежда реално достатъчно дълго, за да духне с възнаграждението за извършената работа.

Влязъл в пещерата с надеждата да създаде илюзия на митичния звяр, която да прогони навън и да убие пред всички, сдобивайки се с позицията на най-въздигнатия воин. Загубил се и попаднал тук. Не мина много време и вече започна да дразни останалите. Докато растях, в негово лице виждах най-забавното нещо в живота си. По времето, когато узрях достатъчно, за да проумея защо останалите не го уважават, вече бях безнадеждно влюбен в неговата магия — припомняше си Дийкън.

— Успя ли да спечелиш уважение? — поинтересува се девойката.

— Аз съм само на двадесет и пет. Гилиъм умря преди шест години. За мое нещастие не бе записал и едничка страница от методите си. Ненавиждаше неуважението, което останалите показваха към работата му, така че пазеше уменията си в тайна. През осемте години, в които бях негов ученик, успях да запаметя повечето от знанието му, а годините след смъртта му прекарах в записване на наученото. Почти не ми остана време да разработвам собствени магии.

— Заклинанието, което използва върху мен, след като излязох от водата. То какво беше? — попита Миранда.

— Едно от моите… е, вариация на негова магия. Специфична форма на трансформация.

— Защо всички изглеждаха разтревожени от това, което си опитал върху мен?

— О, не ги слушай! Опитват се да ме смъмрят относно факта, че толкова дълго време ровичкам из тази идея. Именно трансформация уби Гилиъм. По-скоро транссубстанциализация.

— Какво?! — ахна тя.

— Спокойно, отстраних фаталните недостатъци. Поне така мисля. Той бе използвал пълна промяна във версията си, а аз я модифицирах в издигане. Разликата е, че пълната промяна изисква противодействащо заклинание за детрансформиране. А издигането детрансформира автоматично след края на магията.

— Какво стана с него? — зачуди се Миранда, попритеснена от потенциално фаталната магия, тествана върху й.

— Ела, ще ти покажа — рече той.

Момичето преглътна мъчително и го последва. Дийкън я поведе към малка колиба в приморската част на селото. Край нея имаше безупречно оформена скулптура на елф с разперени ръце. От едната му ръка висеше златна верига с доста грубовато отсечен кристал.

— Запознайте се, Гилиъм.

— Направили сте му статуя? Или… — тя бавно осъзна истината. — Олеле…

— Искаше да ми демонстрира превръщането в камък и обратно. Успя наполовина. Клетникът не бе включил възможността новата му форма да съдържа съзнанието му. Така че когато промяната настъпи, душата му просто отлетя. Можех да му върна предишната форма — впоследствие открих метода — но щях единствено да получа трупа му. Сметнах, че това е по-подходящ паметник.

— Тъжно е.

— Така е. Във всеки случай, смъртта му ни остави без сив майстор, така че честта се падна на мен — рече Дийкън. — И не ме е напускала оттогава. Рядко са искали да помагам в проучванията им и никога не съм имал ученик. Това е животът ми. Моля, заповядай.

Бутна вратата на колибата и двамата влязоха.

Още щом Миранда и Дийкън прекосиха прага, редица кристали, поставени в лампи, оживяха, осветявайки вътрешността. А тя напомняше на Уолофовата кула. Бе претъпкана с книги. Обаче, за разлика от кулата, тук имаше ред. Всички книги бяха подредени по лавици и бяха озаглавени ясно, макар и на друг език.

Отделен рафт бе приютил мускали и кутии, подредени изключително грижовно. В единия ъгъл на помещението се бе свило легло, чийто вид подсказваше, че в него не е било спано една седмица. В центъра на стаята имаше бюро, осветено от кристал, отворена книга с празни страници върху плота му и едничък стол. Спретнатото помещение рязко се отличаваше от своя обитател. Тъмнокафявата коса на Дийкън бе в постоянен безпорядък. Дрехите му бяха занемарени, левият му ръкав очевидно за вечни времена бе зацапан с мастило.

Той отиде до бюрото.

— Това твоята къща ли е? — попита момичето.

— Самата тя — отвърна той. — О, не!

— Какво има?

— Забравил съм да напълня мастилото. Сега трябва да напиша отново поне дузина страници — обясни Дийкън, сваляйки кутия от един рафт.

— Моля? Как си могъл да не забележиш, че ти свършва мастилото?

— О, не пишех в книгата на бюрото, а в ето тази — обясни Дийкън, изваждайки прословутия том от чантата си и полагайки го на масата.

Миранда хвърли дълъг, объркан поглед.

— Гледай! — рече той.

Първо напълни мастилницата. Сетне отвори книгата от торбата си и свали стилуса иззад ухото си. След като прехвърли книгата си, за да види кои страници трябваше да бъдат записани, отвори на първата необходима и започна да повтаря очертанията на първата дума. Докато правеше това, перото върху бюрото се потопи в мастилницата и започна да повтаря движенията му в другата книга. Със свободната си ръка Дийкън бръкна в джоба си и извади кристала. Стискайки го за миг, отдръпна десница от стилуса. Последният продължи да повтаря думите сам. Младежът застана усмихнат, докато думите от страницата биваха преписвани автоматично.

— Ако бях достатъчно концентриран да напълня мастилницата, щях да съм приключил в мига, в който спрях да пиша в работната си книга — изръмжа той.

— Това е невероятно! — изрече Миранда.

— Ако смяташ това за невероятно, то значи се впечатляваш доста лесно. За пръв път го направих, когато бях на дванадесет — рече той, прибирайки кристала.

— Дванадесет?! Кога започна да учиш магия?

— Малко след раждането си. Първите ми думи са били заклинание. Май е било… Ох, какво ми казаха? Осветяване. Изричал съм думите отново и отново, а даденият ми малък кристал е засиявал.

— Удивително място! — каза Миранда, оглеждайки книгите.

— С това вече мога да се съглася — рече Дийкън, извръщайки глава, за да се убеди, че страниците ще се прелистят както трябва.

— Ти ли си написал всичко това? — попита момичето.

— Не бих казал, че съм автор, но аз бях този, който с хартия и мастило придаде форма на думите на бившия ми наставник.

— И всички са върху една и съща тематика?

— М-да, различни отсенки, ала все сиво.

— Тогава защо са озаглавени на различни езици? — запита девойката, докато милваше страниците на една книга, за да открие, че езикът й е абсолютно неразбираем.

— А, това ли? Както си забелязала, малцина тук говорят на един и същ език. Едно от изискванията на нашата основателка — всеки обитател на Ентуел да познава езиците на всички. По този начин всеки може да говори на езика, който той или тя смята за най-удобен, без да се страхува, че ще остане неразбран. Аз самият се удивлявам от езиците. Това ми стана нещо като хоби, така че съм неофициалният експерт в тази област. За да поддържам уменията си, редувам използвания език с всяка книга.

— Но аз говоря северен и тресорски. Не знаех, че е имало и други езици.

— Сега може и да няма, но селото ни е на шестстотин години. Преди началото на войната елфическите езици са били често срещани на континента. Северният език първоначално се е наричал вардън. Говорел се е в Кенвард и Улвард, макар улвардианци да са използвали по-специфичен диалект. Във Вулкрест се е говорел език на име крич. Изграждащите Тресор осем кралства са притежавали девет различни езика, преди да се обединят.

После идват по-малките континенти на изток и техните езици. И, разбира се, мъртвите езици. Съществуват и неговорими езици. Както и животински. Поне тридесет са, а аз ги зная всичките.

— Трябва да се гордееш със себе си.

— Гордея се! — рече той.

Миранда бе смаяна от количеството книги. Уолоф също бе имал значителна колекция, не можеше да се отрече, но тези тук до една бяха написани на ръка от самия Дийкън.

— Посещавала съм само две библиотеки. Едната беше в манастир на запад от бившия ми роден град. Другата се намираше в кулата на магьосник на име Уолоф, в нея бях съвсем наскоро. Това тук посрамва колекцията му и спокойно може да се мери с манастира.

— Това не е съревнование. Просто така запълвам дните си — обясни той. — Що се отнася до…

Почукване на все още отворената врата ги прекъсна. Беше един от многото мъже, които Миранда зърна по време на по-ранната обиколка из селото. Той подаде някаква бележка на Дийкън, който поднесе благодарности на родния език на вестоносеца. След като прочете съобщението, младежът я сгъна и я прибра в джоба си:

— Е, времето настъпи. Старейшината иска да види новодошлите. Нека не я караме да чака.

 

 

— Ще трябва да събудим Мин и да доведем Лео — обясни той, водейки я към прага. — Старейшината трябва да види и тях.

— Коя е тя? Защо трябва да се срещаме с нея?

Дийкън заобяснява в движение:

— Старейшината е най-мъдрият наш представител. Тя представлява най-мъдрите и най-балансирани от майсторите, също така е един от двамата ни архмагове. Тя е наш водител, грижеща се за разумността на всички важни решения. Тя ще прецени какви умения притежавате ти и твоите приятели и какво обучение би било най-удачно. Всъщност въпреки факта, че Соломон и Айна те избраха, Старейшината е тази, която трябва да позволи. Ако тя не одобри избора, тогава ще трябва да започнеш от самото начало като всички.

Двамата стигнаха колибата на Миранда, където Мин все още спеше. Дийкън насочи миг съсредоточаване към нея и дракончето моментално се събуди. Благодари му като отново го повали на земята, задето е твърде близо до Миранда. Съпровождани от дракончето, усърдно поддържащо ги разделени, Дийкън и Миранда се отправиха към колибата на целителя, където Лео тъкмо изпитваше новоизцелените си нозе. Мин заподскача около него, а Миранда му хвърли поглед, пълен с неприязън.

Накрая групата влезе в голямата колиба, разположена в голямата градина насред селото. Вътре бе тържествено като в църква. Липсваха кристалите, срещани в останалите колиби — бе осветена изцяло от премигващи свещи. В другия край на стаята, седнала на простоват дървен стол, се намираше жена. Очевидно това бе въпросната Старейшина. Не изглеждаше много възрастна, но само един поглед към нея бе достатъчен да покаже мъдрост, чието събиране щеше да отнеме дните на цели два живота. Облеклото й беше просто, по подобие на останалите от селото, само златист шарф около врата й я отличаваше. Косата й бе сива и се сипеше красиво по раменете й. Очевидно бе елф — имаше фини, издължени черти и характерните уши.

Единствените други обитатели на помещението бяха неколцина мъже и жени, чиято главна дейност опираше до работа с дебели книги.

Когато тримата застанаха пред нея, Дийкън ги представи на още един нечуван досега от Миранда език. Лео се изпъна, когато неговото име бе произнесено. Мин бе вперила очи в Старейшината още от мига, в който я бе зърнала и отказваше да ги отдели. Дракончето сигурно усещаше нещо в нея, съзнаваше силата й и бе погълнато. Старейшината огледа тримата с оценяващ взор. Накрая заговори. Гласът й бе чист и уверен, а езикът бе същият като този на Дийкън.

— Момичето ще бъде прекрасен магьосник. Умът й е силен, а сърцето й е чисто. Малтропът е свободен. Доволна съм от предишните му постижения. Погрижете се да получи каквото му е нужно. Дракончето е още малко. Потенциалът й е голям. Погрижете се Соломон да се заеме с обучението й. И ги подгответе. Искам ги готови при появата на синята луна. Трябва да присъстват на церемонията — изрече тя на сложния си език.

Лео, очевидно разбирайки, излезе, докато Миранда стоеше объркана.

— Момент, момент! Няма да го бъде това! — долетя груб глас откъм вратата, натрошил тържествената атмосфера. Той също говореше на странния език.

В колибата нахлу джудже. Брадатото му личице изразяваше гняв. Всеки инч от тялото му бе покрит с кал, сякаш се бе въргаляло из земята. Дрехите му бяха кафяви, макар и няколко оттенъка по-наситено от намеренията на шивача. Размахваше жезъл, приличен на корен, оплел в единия си край непречистен кристал. Мин бързо застана между нашественика и Миранда, а джуджето занарежда:

— Не, няма да го бъде това! Айна ми се довтриса с онази вбесяваща усмивчица и ми чурулика как се сдобила с нова ученичка, как, след като Соломон приключел с новачката, тя щяла да й покаже истинска магия. Не бях чул за новодошли, питомниците ми и те си нямаха понятие. Та защо, питам аз, двама от майсторите ни очакват обучаем, който не е преминал дори най-основното земно обучение? Защото бивам игнориран!

Никой от вас не е отдал на земната магия почитта, която тя заслужава, а сега се връзвате на фльонга да скриете новите ученици от мен. И защо се тътри тя с Дийкън? Та той дори не е част от учебния план! — беснееше дребосъкът.

Докато Дийкън обясняваше ситуацията на разгневения магьосник, останалите в стаята започнаха да си събират нещата и бавно да се изнизват навън. Мин ставаше все по-неспокойна и се притискаше към Миранда. Айна влетя в колибата и присъедини звънливия си гласец към спора. Думите й, каквото и да съдържаха, допълнително разпалиха джуджешката възмута.

Сред нарастващия гняв Дийкън правеше всичко по силите си да служи за посредник, говорейки на езика на Старейшината. Възхитителната жена стоеше, без да се намесва, внимателно наблюдавайки караницата. Соломон също припърха вътре, прибавяйки още един глас към разгорещения спор. Миранда се заплете в гневната симфония неразбираеми за нея езици. Ликът на Дийкън изразяваше безпомощно притеснение, а тонът му ставаше все по-отчаян. Накрая се отдръпна от тримата спорещи, които отдавна бяха престанали да му обръщат внимание. Приближавайки се към Миранда, младежът се опита да надвика данданията.

— Най-добре двамата с теб да напуснем — рече той. Мин бе прекалено заета с фученето на останалите, за да се възпротиви на присъствието му.

— От мен няма да чуеш възражения — отвърна тя.

Тримата бързо прекрачиха прага, в който Мин едва не се блъсна, предпочитаща да не откъсва очи от скандала, вместо да гледа накъде върви. Навън тя отново се промуши между приятелката си и Дийкън, поделяйки вниманието си между тях и огълчавената колиба. Бяха прекосили едва половината от оставащия път до края на градината, когато Миранда спря и се опита да се осведоми за странната гледка, на която току-що бе станала свидетелка.

— О, не, не тук. Ще го обсъждаме извън градината! — каза Дийкън, придърпвайки я напред.

— Защо толкова далеч? — запита тя, докато спътникът й едва не я караше да тича.

— В онази колиба се намират четирима от най-силните магьосници, живели някога. Когато се разгорещят, потребителите на магия имат склонността да подчертават изреченията си със заклинания.

— Опасно ли е… — поде тя, прекъсната от рязко и силно разтърсване на земята под нозете й, едва не я съборило.

Тримата достигнаха края на градината. Когато за пръв път бяха доближили пространството в средата на селото, Миранда бе забелязала ниските, дебели каменни стени, които обграждаха градината. Тогава се бе почудила, но сега предназначението им й се изясни. Подириха закрила зад една, докато трусовете ставаха по-жестоки. Бързо бяха последвани от немилостив вятър, който щеше да откъсне Мин и да я запрати във въздуха, ако тя не се бе вкопчила с нокти.

Миранда предпазливо надникна да види какво става в колибата. Стените скърцаха и поддаваха. Дървените плоскости от покрива бяха откъснати от вихъра и се въртяха наоколо, без да докосват земята. Скоро ги последваха парчета стена. Не след дълго цялата колиба бе разпарчетосана. В центъра на вихрушката, едва видими през хвърчащите отломки, стояха магьосниците.

Джуджето размахваше жезъла си, каменни колони като зъби изникваха от земята, под негова команда. Соломон се бе издигнал във въздуха, възползвайки се от силния вятър, който му позволяваше да се задържа, без да използва крилете си. Докато се мъчеше да остане предимно на едно място и да избегне хвърчащите парчетии, драконът бълваше пламъци по една дребна и незабележима точица, която можеше да бъде само Айна. Пламъците се извиваха неестествено срещу вятъра, следвайки целта си като змия. Старейшината все така седеше на стола си, невъзмутима сред заобикалящия я хаос. Макар твърдта да се вълнуваше като океан, жената оставаше неподвижна, а жестоките вихри не подръпваха дори и една нишка от облеклото й.

Тя бавно се надигна от стола. Вдигна ръка и моментално настъпи ред. Вятърът спря, предизвикал дъжд отломки. Земята застина, превръщайки някога равната твърд в хълмиста полянка. Соломон се стовари на земята.

Старейшината заговори. След няколко изречения останалите магьосници се разделиха — Соломон се приближи към Миранда и останалите, а Айна и джуджето се оттеглиха в съответните си школи. Докато драконът прекосяваше градината, хълмовете и каменните колони потънаха в земята. Пръснатите отломки плавно се издигнаха във въздуха и обгърнаха Старейшината, заемайки предишните си места. Пукнатините засияха за миг, преди да изчезнат, стените отново стояха непокътнати. След секунди нямаше и следа от случилото се току-що. Колибата бе цяла, градината бе недокосната, а мъжете и жените се връщаха, понесли подвързаните си с кожа книги.

 

 

Бързината, с която бъркотията в колибата на Старейшината се разрази и впоследствие утихна, изглежда изненадваше само Миранда. Соломон, непокътнат въпреки преживяното, се изправи пред тях като че нищо не се е случило. Мин протегна врат, за да подуши по-добре създанието, което изглеждаше толкова познато. Отказа да отстъпи от вярната си позиция край Миранда, но с голяма охота желаеше да узнае повече за сивия дракон. Соломон удостои това й желание, като пристъпи по-близо, позволявайки на младото драконче да го проучи по-обстойно. За момента любопитството на Мин надвишаваше покровителствеността й, тъй като очевидно не определяше новото създание като заплаха.

— Как мина? — поинтересува се Дийкън.

— Задоволително добре. На Миранда ще бъде позволено да премине обучението ми, стига и останалите трима да получат възможността да сторят същото — отвърна драконът, избирайки езика на Миранда.

— Задоволително добре?! А тресящата се земя и вихрушките? Същински хаос! — рече Миранда, смаяна.

— Нищо по-различно от последното ни обсъждане — каза Соломон.

— Случвало се е и преди? — девойката бе смаяна.

— Не е чак толкова рядко събитие.

— А аз бих казал, че всеки път, когато Айна и Криш — злобното джудже, което започна всичко — се съберат заедно, резултатът е доста сходен с видяното днес. Но трябва да отбележа, че днес бе по-активен от обикновено. Какво разпали гнева ти? — запита Дийкън.

— Айна бе особено снизходителна по въпроса кои раси са най-добре адаптирани за магията. Реших да демонстрирам ефективността си.

— Имаше ли полза? — лукаво запита младежът.

— Поопърлих я. Посланието трябва да е било достатъчно ясно.

С тези думи драконът насочи вниманието си към Мин. Двете животни се впуснаха в уникален диалог. Последваха много движения от страна и на двамата участници в него, но никакви звуци не се чуха. По-късно Дийкън обясни, че драконовият език е недоловим за човешкото ухо, тъй като бил прекалено нисък. Освен това главният обем информация бил разменян по невербален път, чрез движенията и позите на тялото. Мин се окуражи, драконите се допряха няколко пъти, хапейки се по главите, тук-таме проблесна език. Накрая разговорът приключи и Мин седна на задните си крака, замахвайки с опашка към Дийкън, който явно се бе приближил прекалено близо до Миранда.

— Достатъчно е здрава. Отнасяла си се към нея добре. Доведи ми я по залез. Човешката ви храна не е никак подходяща за дракон. Особено млад. Безпрекословно съм убеден, че тя ще оцени алтернативата, открита от мен — каза Соломон.

— Както желаеш. Но не съм сигурна дали Мин ще остане без мен. Изглежда ме оставя, само за да пази Лео — обясни девойката.

— Ако трябва да останеш, тогава ще го сториш. От тази вечер си моя ученичка. Ще правиш каквото ти кажа — изрече драконът. Макар думите му да бяха заплашителни, тонът му бе спокоен както винаги. Не ги бе изрекъл като заплаха или предупреждение. Просто излагаше факт. След като приключи с излагането на фактите, драконът ги остави.

Миранда се обърна към Дийкън.

— Тази вечер?! — възкликна тя.

— Соломон не спи по същия начин като нас. Най-активен е при изгрев и по залез, а сънят го посещава понякога денем, понякога нощем, понякога отлага визитата си със седмица.

— Но защо толкова скоро?

— Предполагам се дължи на специален интерес към теб. Много скоро цялото село ще споделя този интерес. Откакто сме разделили различните нива на опит преди векове, никой не е бил зачисляван директно към някой майстор, а ти ще чиракуваш на четирима! — рече Дийкън.

— Не съм сигурна дали съм готова.

— Реално погледнато, трябва да минат години, преди да станеш. Но това не е твой проблем. Соломон вече носи отговорност… Добре ли си?

Главата на Миранда се въртеше и девойката изглеждаше несигурна.

— Всичко става толкова бързо… — рече тя. — Едва осъзнавам къде съм и вече ставам ученик на майстор магьосник. За мен се бият. Просто…

— Успокой се. Имаш време. Никой не те притиска. Ти ще определиш темпото. Сега може да изглежда невъзможно, но скоро всичко ще се превърне в рутина. Ще ми се да можех да помогна, но това е единственият свят, който познавам. Все пак кажи, има ли нещо, с което бих могъл…?

— Не зная. Това място… как бих могла да сторя това, което се иска от мен?

— Миранда! — каза Дийкън, поставяйки ръка на рамото й. — Всичко ще бъде наред, а… уф!

Мин го блъсна с главата си в стомаха като наказание за докосването, поваляйки го в прахта.

— Мин, не! — сгълчи я Миранда.

— Добре съм, добре съм! — простена младежът. — Моя грешка. Но Соломон беше прав. Доста е здрава.

Изправи се на крака и я поведе към колибата си. Когато пристигнаха, я въведе вътре и я накара да седне.

— Нервна си, защото не знаеш какво да очакваш. Разбирам това. Обаче аз зная какво да очаквам. Правил съм го и преди. Просто се отпусни и се опитай да успокоиш ума си — каза той, докато присядаше на бюрото.

— Разкажи ми за Соломон! — рече момичето.

— О, Соломон е прекрасен учител. Смятам, че е един от най-добрите ни наставници. Много е мъдър. Северният не е най-добрият му език. Тук-таме може да се запъне за някоя дума. Но не очаква да научиш някой от предпочитаните му езици. Не бих се притеснявал за него. Сол е безкрайно търпелив. Но е много краен.

— Краен? — запита Миранда.

— Да. Тялото и умът му са далеч по-силни, отколкото изглежда. В резултат на това, когато демонстрира нещо, възможно е да го изпълни далеч по-грубо или по-мощно от необходимото. Преподава много рядко, така че се затруднява да определи крехкостта на своя обучаем. Може да ти се стори, че е разгневен, но аз те уверявам, че няма да го видиш ядосан. Просто ще те подлага на нещо, което според него е дори твърде щадящо.

— Трябва да призная, че това не прозвуча никак утешително.

— Уверявам те, нямаш причина за безпокойство. Никого не е наранил или убил. Познавам го цял живот, той е в редицата на най-близките ми приятели. Като баща ми е.

— Какво ще се очаква от мен? — попита тя.

— Не съм убеден. Технически си още начинаеща, така че би трябвало да се очакват тренировки за концентрация. Но тъй като започваш направо от експертно ниво, възможно е да получиш напътствия, предназначени за далеч по-опитните. В този случай ще бъдеш подложена на изпитание за издръжливост, също така ще трябва да се занимаваш с по-сложни заклинания. Във всеки случай можеш да бъдеш сигурна, че той ще те научи да призоваваш пламък, да контролираш големината му и да диктуваш поведението му — обясни Дийкън. — Признавам, че съм нетърпелив да видя как ще подходи.

— Мислех, че си преминал през всичко това! — възкликна Миранда.

— Да, но трябваше да започна от самото начало. Обикновено обучаемият е напреднал в употребата на магия, когато достигне до майсторите. И за тях остава само да оценят уменията му и да възложат някакъв тест, за да се убедят, че минималното ниво е постигнато. След като всички майстори сторят това, обучаемият е готов да специализира обучението си. Повечето от нас прекарват само по няколко дни с всеки от майсторите.

— Трудна ли е огнената магия?

— Една от по-изморителните дисциплини. По принцип към преподаването й се пристъпва едва след като обучаемият е трениран достатъчно с употребата на изискващи по-малко енергия магии, като тази на вятъра.

— Значи ветрената магия е по-лесна от огнената? — предположи Миранда.

— Официално всички елементални магии са равнопоставени. Но ако трябва да бъда честен, човек може да овладее доста сносно изкуството на вятъра за половината от времето, което би отнело постигането на същото ниво при останалите три — каза Дийкън. — Но не казвай на Айна.

— Ами тя? Добър учител ли е?

— Свръхмайстор! — рече той.

— Моля? — каза Миранда, тъй като не бе сигурна по каква причина биваше поправена.

— Възможно е да поиска да се обръщаш към нея с „майстор“, но съм почти убеден, че ще настоява за пълното си звание. Не просто „учител“. След годините, които е прекарала в издигане, е изключително ревностна никой да не забравя това. Що се отнася до преподавателските й умения… бяха адекватни за по-ниските нива. Важното е да се държиш добре.

— Да се държа добре?

— Тя е пълна противоположност на Соломон. Необикновено нетърпелива и адски темпераментна. Осмелявам се да кажа, че единственото й положително качество е изключително изчерпателното й познание в областта на вихрената магия. Достигнала е задълбоченост, която допреди смятахме за възможна само на теория. Виждал съм я да връзва и развързва възел само със силата на въздуха. Удивително. А каква мощ! Може да издълбае дебел колкото ръка камък само с помощта на вятъра.

— Такава сила в ръцете на нервачка също не звучи особено утешително — вметна момичето.

— Е, първото нещо, на което би трябвало да се научи един магьосник, е себеконтролирането. Вероятно единствената област, където Айна не блести. Не се притеснявай, не е причинявала сериозни наранявания от години.

— Значи е наранявала преди.

— Не точно. По време на обучението й по висша магия неин състудент бе младеж на име Хенрик. Бе очевидно, че преподавателят предпочита него пред нея. Въпросният преподавател, жена на име Зелн, по-късно каза, че го намирала за по-почтителен и по тази причина го предпочитала. Айна го предизвика на дуел. Провеждат се рядко, но не са нещо нечувано, така че си имаме процедури.

Във ветрен дуел целта е да останеш на земята, докато се опитваш да повдигнеш противника си във въздуха. Тъй като Айна е фея и не е точно земеходно създание, правилата бяха изменени, така че победител щеше да бъде този, който повдигне опонента си най-високо. Айна спечели, но очевидно искаше да не остане никакво съмнение относно това. Повдигна го чак сред облаците, сетне го пусна. Хенрик успя да се приземи невредим, но чудовищната сила на вятъра бе разкъсала дрехите му… и изтръгнала всеки косъм от тялото му.

Миранда се изкикоти.

— Отлично. Ободряваме се! — отбеляза Дийкън.

— А Криш?

— Той не е толкова избухлив, но е не по-малко вбесяващ. Айна избухва при най-малката прищявка, а Криш се нуждае от по-специфичен стимул. Вманиачен е в изкуството си, което е характерна черта за множество от магьосниците тук. Така че Криш побеснява от гняв щом прецени, че дисциплината му бива нападната. Можеш да го обиждаш на лична основа, обаче нагрубиш ли изкуството му, по-добре се извини бързо! — каза младежът. — И преди да запиташ, малката му демонстрация в средата на селото по-рано днес е най-заплашителното нещо, което е извършил. Още не е наранил никого.

— От това ми олекна. Ами водната магия, чийто майстор още не съм срещнала?

— А, да, Калипсо. Тук нямаш повод за притеснение. Кали е много добра. Безгрижна, умна, забавна. Ще ти хареса. Единственият й недостатък е, че понякога е прекалено игрива. Живее в езерото.

— Изглежда мила. Ще ми се първо да преминавах под нейното обучение.

— Всички ще ти допаднат, когато ги опознаеш. Очаквам, че ще станете добри приятели — рече младежът.

— Забелязвам, че ти не си сред учителите.

— Ами, както Криш бе любезен да изтъкне, аз не съм част от учебния план. Бялата и черната магия са, но елементалните са се погрижили да се изтласкат на първо място, а преподаваното от тях е достатъчно за постигането на високо майсторско ниво. Аз мога да бъда включен по твой избор, а съм сигурен, че и без това си достатъчно претоварена.

— Може да се намери място за още! — каза Миранда.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да изучаваш сивите изкуства? — рече той, изпълнен с предпазлив оптимизъм.

— Откакто пристигнах, срещнах само неколцина, желаещи да говорят на северен език, а ти си единственият от тях, който не очаква нищо от мен.

— Не искам да го правиш заради мен.

— Повярвай ми, причините ми са изцяло себични! — изрече тя с широка усмивка.

— Това е чудесно. Изключително! Първият ми обучаем! Предстои ми толкова много работа! Трябва да изготвя план на уроците, да измисля изпитания… — рече Дийкън, бързо надигайки се от бюрото. — Дисциплината е толкова обширна, че… не зная откъде да започна!

Бръкна в торбата си с една ръка, а с другата опипа зад ухото си.

— Къде ми е книгата! Къде ми е стилусът? Ама че време да ги изгубя! — паникьоса се младежът.

— На бюрото са — каза тя, развеселена от суматохата, която бе причинила.

— Да, разбира се, разбира се и то работят. Да му се не види, трябваше да направя две.

— Май ти си този, който трябва да се успокои.

— О, не мога! Не сега, не сега! Това е от огромно значение! Много е важно!

 

 

Времето минаваше бързо, тъй като Дийкън възторжено обясняваше какво е подготвил. Нещо във внезапния му ентусиазъм издаваше сходствата между двама им. Беше очевидно, че самият той по някакъв свой начин също бе аутсайдер. Не бе очаквал да открие човек, желаещ да сподели времето си с него. Колкото по-дълго говореха, толкова по-ясно ставаше колко отдаден е на проучванията си. Смееха се все повече. Дори Мин се поуспокои, макар че все още не пропускаше да изтъкне присъствието си, когато той се приближеше прекалено до приятелката й.

Далеч по-скоро от желаното, слънцето изчезна от небето. Беше време. Дийкън отведе Миранда до колиба близо до скалите, следвани от Мин. За разлика от другите постройки, които бяха изградени предимно от дърво, тази бе издигната изцяло от камък. Соломон се появи на прага. Едновременно с това започнаха да пристигат и други, сред които беше и Айна. Оформиха обширен кръг около овъглената земя пред колибата — очевидно на това място се провеждаше практиката.

— Защо са тук? — обърна се Миранда към Дийкън.

— За да наблюдават — отвърна той. — Както казах неведнъж, това е прецедент. В Ентуел всичко необикновено буди голям интерес.

— Не им обръщай внимание. Седни и се концентрирай — нареди Соломон.

Миранда седна на земята. Мин погрешно изтълкува това като знак, че е време да бъде галена и се покатери отгоре й. Няколко „думи“ от страна на Соломон я накараха неохотно да отстъпи.

— Какви са словата? — попита Миранда.

— Слова? — повтори Соломон.

— Трябва да зная думите на заклинанието, преди да се концентрирам върху му — обясни тя.

Сред насъбраните се разнесе шепот. Дийкън покри лицето си с длан и тихо поклати глава. Айна не беше толкова тактична. Избухна в пронизителен, противен кикот.

— Заклинания! Момичето знае само заклинания! — съумя да изрече феята, давейки се от смях.

Спокоен както винаги, Соломон обясни реакцията им:

— След като обучаемият премине начинаещо ниво, заклинанията биват използвани рядко.

— Само децата и глупаците ги ползват — обади се Айна.

— Какво друго мога да направя? — запита Миранда.

— Съсредоточи се и ще те напътствам — рече драконът.

Миранда стисна медальона около врата си. Поне не го беше изгубила по време на плуването сред режещите води. Едва бе затворила очи, когато властният глас на Соломон я накара да спре.

— Дай ми това! — рече той.

Изобщо не бе променил тон, но по някаква причина дори най-любезната му молба звучеше като яростно изискване. Приближи се и хвана кристала с два от пръстоподобните си нокътя, разглеждайки го задълбочено. Внезапно го дръпна. Движението бе плавно и уверено, но бе достатъчно да скъса верижката. Миранда вдигна ръка и разтърка врата си.

— Отвратително — отбеляза драконът. — Изцяло непречистен. Днес ще работиш без него. Когато приключиш, поискай да ти дадат нов.

Хвърли кристала. Преди да е достигнал земята, неестествен повей на вятъра го повдигна и го представи за оглед пред критичното око на Айна.

— Мътен като блато! Вече такива ли минават за фокусиращ кристал вън? — присмехулно изрече тя.

Драконът седна и издигна ръкоподобната си лапа. Под нея проблесна малък пламък.

— Насочи ума си към огъня — рече той.

Миранда извърна очи към проблясващата форма. Светът бавно се отдръпна, заменен от оранжево-жълто, изпълнило съзнанието й. Обви цялата си същина около огъня, умът й започна да се променя в синхрон с трепетите му. Времето изчезваше в подобен транс, часовете и секундите бяха неразличими. Внезапно гласът на Соломон си проправи път.

— Огънят наподобява живо същество. Веднъж роден, нуждае се само от храна и дъх, за да расте и да се множи. Постоянно алчее. Усещаш ли? — запита могъщият глас.

Думите на наставника й бяха прекалено ясни и отличими, за да са дошли от външния свят. Сякаш бе насочил гласа си в ума й и го бе примесил с мислите й. Миранда проучи огъня със съзнанието си и бавно осъзна наличието на постоянно и стабилно влечение. Гладът, за който Соломон говореше.

— Да — отговори Миранда. Усилието да стори това едва не наруши концентрацията.

— Нахрани го! — отвърна гласът.

Първоначално девойката бе объркана. С какво да го нахрани? Огънят се нуждаеше от масло или дърва, нещо, което да изгори. Не каза нищо. Озадачаваше се дори от съществуването на този пламък, увиснал сред въздуха. Какво искаше да каже той?

— Почувствай топлината! — напъти я драконът.

Бавно, Миранда осъзна смътно усещане за топлина да си проправя път в ума й.

— Сега почувствай отвъд нея. Почувствай с ума си!

Миранда продължи да проучва. След цяла вечност, накрая го откри. Чувството я заля като потоп. Това беше енергията на огъня. Не температурата или светлината, нещо по-дълбоко от това. Нещо фундаментално. Същината на огъня. Долавянето му наподобяваше разтваряне на очи за пръв път. Ново сетиво, за което впоследствие щеше да открие, че представлява основата на всички магии, които щеше да научи.

— Огънят притежава енергия. Духът ти също. Погледни в себе си. Почувствай енергията си. Овладей я.

Миранда леко премести фокуса си, пренасочвайки го към себе си, дирейки същата сила, която бе почувствала в пламъка. Постепенно долови наличието на енергията. Усещането не бе съвсем същото, но бе подобно. Овладяването на странната сила бе предизвикателство. Ако усещането на същината бе като употребата на ново сетиво за пръв път, то опитът да бъде овладяна напомняше употребата на нов крайник.

Миранда не знаеше откъде да започне. Всеки дребен опит да повлияе довеждаше до почти произволна промяна и изменение на силата. Сякаш се опитваше да си мърда ушите. Знаеше какво иска да направи, но просто не беше в състояние. Многократните провалени опити едва бяха започнали да й предоставят усещане за контрола й върху енергията, когато гласът на Соломон се разнесе отново:

— Това е всичко за днес.

Миранда излезе от транса. Първите лъчи на зората багреха небето в оранжево. От наблюдавалата я тълпа бе останал само Дийкън. Тъкмо се прозяваше, хванал неизменната си книга. Мин спеше до приятелката си. Нощта на умствено напрежение бе взела своето. Миранда усещаше странната липса на воля, която винаги следваше упражненията й с Уолоф, но сега чувството бе далеч по-силно. Тялото й също бе повлияно от часовете неподвижно стоене в нощния студ. И двата й крака бяха изтръпнали, а гърбът я болеше.

— Ще продължим тази вечер. Очаквам да си отпочинала напълно — рече Соломон. — Междувременно бих искал да отведа Мин да се нахрани, но тя ще дойде с по-голяма охота, ако ти също се присъединиш.

Миранда неуспешно опита да се изправи на крака, установявайки, че лявата й ръка бе изключително чувствителна по някаква причина. Дийкън се приближи да й помогне, но Мин внезапно се събуди и не му позволи. Девойката се опря на дракончето. Скоро стана ясно, че Мин няма да е в състояние да я крепи сама, така че помощта на Дийкън беше приета.

— Никога не съм била толкова уморена — отбеляза момичето.

— Този тип магия е по-изморителен за ума. Освен това не използва кристал. После ще ти намерим тренировъчен — каза Дийкън.

— Защо ме боли ръката? — запита тя, насочвайки замъглените си очи към нея. Крайникът бе почервенял и раздразнен.

— Предупредих те за това. Когато Соломон ти каза да почувстваш огъня, постави ръката ти по-близо, отколкото трябваше. Трансът ти беше достатъчно дълбок, за да не бъде прекъснат от болката. Възхитително.

— За трите месеца, с които се занимавам с това, никога не съм се чувствала толкова… — поде Миранда, само за да бъде прекъсната от развълнувания младеж.

— Три месеца! — намеси се той.

— Да, казах ти, че съм преминала само основно обучение по бяла магия — рече тя.

— Тук под „основно обучение“ разбираме две години, минимум. Ти демонстрира дълбочина и качество на концентрация, които далеч не съответстват на нивото ти на подготовка! — каза той, докато тършуваше из торбата, за да извади книгата. Бързо записа нещо, докато повтаряше невярващо последните думи.

— Така ли? — каза девойката. В сегашното състояние дори формирането на изречение изискваше огромни усилия. Разбирането бе невъзможно.

— Ще се видим на арената. Просто следвай Соломон — рече той, докато търчеше към колибата си.

Лишена внезапно от опората на Дийкъновата ръка, Миранда едва не се строполи. За щастие Мин се стрелна да я подкрепи.

 

 

С несигурна крачка, двете достигнаха до чудата гледка. На земята имаше огромен кристален кръг, може би с диаметър сто крачки. На три места го обграждаха колони от същия кристал, всяка от тях покрита с елегантно издълбани руни и символи. Кристалът бе прозрачен като вода, с едва доловим син оттенък. Соломон ги чакаше на ръба.

С няколко нечути думи призова Мин, която се отдели от Миранда, едва когато олюляващото се момиче седна на земята. Драконите пристъпиха върху кристала и изчезнаха. Миранда се замъчи да определи дали видяното се бе случило в действителност, или изтощеният ум й погаждаше номера. Още не бе решила, когато Дийкън внимателно приседна до нея, понесъл димяща чаша в ръце.

— Изпий това! — рече той, докато й я подаваше.

Миранда взе чашата и внимателно я издигна до устните си. Течността нагарчаше, но топлината й, й дойде добре след дългата, студена нощ. Почти моментално усети проясняване. Сякаш умът й се отърсваше от обвила го мъгла. Още няколко глътки и се почувства почти отново на себе си.

— Това е невероятно. Какво е? — запита тя.

— Специален чай от листата на растение, което хвърля семена само по време на пълнолуние — рече Дийкън, докато разлистваше книгата си, за да отвори на празна страница.

— Чувствам се, сякаш мога да изкарам още една нощ обучение! — рече Миранда.

— Може и да се чувстваш така, но чаят възстановява само ума ти, а не и маната. Духът ти все още е изтощен. За да възстановиш него, ще ти трябват семената на растението или росата му — каза той, внимателно добавяйки подзаглавие към страницата, озаглавена с името на Миранда.

— След всяка тренировъчна сесия ли ще пия този чай?

— Уви, не. Препоръчва се естественото възстановяване.

— Тогава защо ми го даде?

— Защото на моменти съм необикновено нетърпелив.

— Нетърпелив за какво? — поинтересува се момичето.

— Знание за теб — отвърна Дийкън.

— Защо за мен?

— Много просто. Представянето ти днес. Виждал съм хора с тригодишна подготовка, които гледаха на идентично представяне като на върхово постижение. Ти си имала само три месеца! Такова естествено предразположение към магията не е нещо нечувано досега, но се среща изключително рядко. В историята си сме имали само трима. Хора с твоята уникалност все още са енигма за нас.

— Представянето ми днес бе отвратително. Провалих се.

— Може да си се провалила да повлияеш на огъня, но си се научила да усещаш същината и си започнала да манипулираш своята. Тези две умения са единствената полза от начинаещото обучение, което по принцип отнема пет години. А ти почти го приключи на първия си ден!

— Тогава защо… — заговори Миранда, докато се обръщаше към странната гледка пред себе си. Внезапно си припомни какво бе занимавало ума й преди връщането на Дийкън. — Какво е това? И защо Мин изчезна?

— Това е кристалната арена. Доколкото зная, няма друга такава в света. Открили сме най-голямото находище на фокусиращи камъни и с течение на времето сме изработили това. Вътре магията не изисква усилия, не е нужна концентрация и не губиш мана. Соломон го използва за лов. Нашата основателка, Азриел, живее там. Създава гора и Соломон лови… това! — рече той, посочвайки към трите големи торби риба, отнасяни на арената от хора в червени туники. Веднъж поставени на арената, торбите също изчезваха. — Азриел превръща рибата, в каквато плячка Соломон поиска, така че той ловува и яде до насита. Предполагам Мин ще претърпи същата процедура. Сега, ако нямаш нищо против, Миранда, бих искал да ти задам няколко въпроса.

— Слушам те — отговори момичето.

Слънцето се издигаше в небето, а Дийкън караше Миранда да разкаже живота си, започвайки от самото начало. Докато тя говореше, младежът усърдно записваше. Не след дълго Мин изникна от арената, стиснала риба. Пусна я на земята и я подуши объркано, тъй като плячката не бе представлявала това вътре в арената, но скоро реши, че между различните видове месо няма разлика и я предостави на Миранда в замяна на обичайната награда. Момичето предложи да направят почивка, през която да сготвят храната, за да не я сметне дракончето за неблагодарна, но Дийкън само щракна с пръсти и рибата бе тутакси опечена.

Голяма част от сутринта бе изминала, преди Дийкън най-сетне да узнае всичко желано.

— Отлично, наистина отлично. Трябва да поспиш. А аз трябва да прегледам историята ти и да я сравня с нашата информация за феномени. Също така ще се погрижа да имаш кристал, когато се събудиш. В амулет или в жезъл го предпочиташ? Тъй като си начинаеща, позволявам си да препоръчам жезъл. Така ще имаш на какво да се опираш — каза той.

— Доверявам се на преценката ти.

— Отлично! — повтори Дийкън, отдалечавайки се енергично.

— Чакай! Ти никога ли не спиш? — спря го Миранда.

— Не и ако мога да го избегна. Отвратителна загуба на време.

Миранда уморено се дотътри до предоставената й колиба, следвана от дракончето. Отвори вратата и се приготви да си легне. Когато се мушна между завивките, Мин се настани до нея по обичайния начин, но не задрема. Бе спала през по-голямата част от нощта, докато Миранда бе тренирала. Няколко минути дракончето се въртя неспокойно. Накрая задуши дълбоко, скочи от леглото и отвори един от прозорците с муцуна.

— Какво има, мъничката ми? — запита Миранда.

Мин отново подуши дълбоко и погледна с копнеж в далечината. На Миранда не отне много време да се досети какво искаше създанието.

— Искаш да прекараш известно време с него? — каза девойката.

Мин потвърди тази догадка по енергичен начин. Дракончето се бе привързало към Лео по време на съвместното им пътуване. Нормално беше да й е мъчно за компанията му.

— Не може да му се има доверие. Той ме излъга и извърши ужасни неща! — предупреди я Миранда.

Дракончето не обърна внимание на думите й.

— Върви! — каза момичето.

Още изричаше последната сричка, когато Мин вече изчезваше през прозореца. Миранда се надигна от леглото и затвори. Когато се върна в кревата, бързо потъна в спокоен сън. При нормални обстоятелства щеше да се разочарова, че не сънува нищо, но предвид кошмарите, започнали да й се присънват напоследък, това си беше само плюс.