Джоузеф Р. Лало
Белязана (22)

* * *

Когато отвори очи, от съня не помнеше нищо, но съпровождалото го чувство оставаше. Имаше нещо достижимо, което трябваше да открие, преди да е станало твърде късно. Насочи очи към далечината. Нещо я зовеше. Мин все още спеше, тъй като нейната умора бе повече на физическа основа. Момичето седна и зачака. Отново я измъчваше глождещ глад, но сърце не й даваше да събуди приятелката си. Студената, влажна почивка бе вклинчила мускулите й. Миранда се изправи и се помъчи да прогони схващането.

Отново бе нощ и в гората властваше тишина. Неизменното облачно покривало и гъстите клонаци не й позволяваха да вижда на повече от няколко крачки пред себе си, но Миранда съумя да зърне нещо, което я накара да се усмихне. Съзря туфа маранта, срещана изключително рядко по тези места. Извади ножа си, едно от малкото неща, които бе достатъчно съобразителна да вземе със себе си и започна да дълбае. Корените нямаше да я нахранят, но поне щяха да залъжат глада й.

Докато дъвчеше, припомни си колко много ги обичаше като малка. Тогава животът й бе далеч по-спокоен и познатият вкус я накара да осъзнае с тревога колко много са се променили нещата. Тогава трябваше да се притеснява само за задълженията си и кога щеше да се прибере баща й. Сега й бе студено, без да може да се надява на подслон, копаеше корени не за забавление, а за да оцелее и постоянно се обръщаше назад, дирейки отряд войници, получили изрична заповед да я заловят.

Миранда прогони тези мисли от съзнанието си и заби острието в земята, за да извади пореден корен. Когато го стори, забеляза нещо, което оскъдната светлина дотогава бе крила от нея. Отпечатък. Дъждът почти го бе отмил, така че трябва да бе оставен преди дъждовете да са започнали. Формата му недвусмислено говореше за стъпка от ботуш. Наблизо имаше и още няколко, съпроводени от подкови. Биха могли да бъдат оставени от всеки. Вероятно ловци или горяни, преминали оттук преди няколко дни. Но дълбоко в себе си Миранда усети, че зад тези отпечатъци се крие нещо злокобно.

Докато обмисляше най-лошото, Мин се събуди, отиде до Миранда и пак се пльосна, подлагайки глава за обичайното галене, докато дъвчеше новата си играчка. Този шлем бе различен от предишния. По-изящно украсен със злато, имаше и наносник във формата на драконова глава. Мин съсредоточи усилията си върху тази част и бързо успя да я отчупи. Не след дълго гладът я накара да се отправи в търсене на храна. Миранда се провикна подире й:

— Не забравяй и приятелката си! Аз също съм гладна!

И моментално се укори за вдигнатия шум.

Преди притеснението отново да се е шмугнало в ума й, Миранда се зае да приготвя огъня. Събра най-сухите прахан и подпалки, които можа да намери, както и няколко по-дебели клонки, които впоследствие да захранят пламъците. Разчисти място и струпа дървата, а Мин още не се бе върнала. Тъй като нямаше с какво друго да си запълва времето, Миранда вдигна отчупената от шлема драконова глава. Повечето от детайлите бяха останали непокътнати. Цветът й бе златно-бронзов, по подобие на останалата част от шлема бе изключителна. Дори имаше и очи от кехлибар, обезпокоително наподобяващи тези на Мин. Изработката на шлема трябва да бе струвала цяло състояние. Един от драконовите зъби бе успял да пробие дупка непосредствено под мястото, където фигурката се бе отчупила. Миранда издърпа дебел конец от чичовата наметка, сега навита за всеки случай в един от джобовете на белия плащ и го прокара през дупката. Моментално се сдоби с нова огърлица.

Мин гордо се върна няколко минути по-късно. Трябва да бе обърнала внимание на Мирандините думи, защото носеше два заека. Запали огъня, преди да погълне своята порция. Девойката се постара да приготви закуската си колкото се може по-бързо, потушавайки пламъците, преди да се нахрани. Мократа дървесина димеше силно и Миранда се страхуваше да остави издайническата светлина да гори прекалено дълго. Хранейки се, усети смътното усещане за неспокойство да се завръща. Погледна на юг, сетне към отпечатъците. Не можеше да го обясни, но необяснимият копнеж, подобно на недостижим сърбеж, скоро я обзе изцяло, изтласкал всички други мисли. Не след дълго девойката се улови да измисля оправдания за отправяне на юг.

— Не трябва да оставаме тук! — обърна се към Мин. — Останем ли, вероятно ще ни намерят скоро. Все пак спахме. Може да са минали дни. Елитните може да са току до нас. Нищо не пречи да тръгнем на юг. Какво ще кажеш?

Интересът на Мин бе изцяло съсредоточен върху остатъците от храната на Миранда. След като ги погълна, все едно й беше какво щеше да прави, стига да беше заедно с приятелката си. Докато животинката мляскаше щастливо, Миранда й завърза огърлицата. В крайна сметка си я бе заслужила. Нишката бе привързана около врата й достатъчно здраво, за да не се изхлузи или да се оплете. Мин изглеждаше доволна, разклащайки леко врат, за да почувства тежестта, преди да сграбчи шлема и да покаже, че е нетърпелива за следващи подвизи.

Отново поеха на път. Последвалите няколко дни предложиха изтощителна рутина. Спяха през сравнително топлите часове на деня. След ставане Мин донасяше храна за Миранда и евентуално за себе си, ако бе гладна. Сетне следите от огъня биваха унищожени или скрити и двете се отправяха с бърза крачка на юг. Непрогледната гъстота на гората гарантираше, че дори и Елитните да претърсват неспирно, нямаше да се натъкнат на следи от Миранда или дракона й с дни. Веднъж открият ли търсеното, щяха да я проследят лесно, но тя се уверяваше, че докато е предпазлива и продължава пътуването си на юг, ще остане извън досега им.

Определена благословия и проклятие на избраната от тях посока бе фактът, че вятърът винаги духаше в гръб. От това имаше полза, тъй като не им обрулваше лицата и не затрудняваше вървенето. Но Мин щеше да се побърка от миризмата на Елитните, носена от постоянния вятър. Неспокойствието на дракончето се превърна в индикатор колко близо се намират войниците. Когато възбудата й прераснеше в бранителност, време бе да ускорят крачка. По този начин преследвачите биваха държани поне извън видимост. Макар да бяха постоянна заплаха, Миранда скоро установи, че съществува и друг, по-настоятелен проблем.

Откритите преди стъпки ставаха все по-многобройни и леко по-пресни. Миналата по-рано група бе следвала същия път. Ако можеше да разсъждава спокойно, девойката щеше да тръгне в друга посока, за да избегне неприятности. Но не можеше да направи такъв избор. Интуицията, отвела я дотук, само се бе усилила. Към каквото и да я отвеждаше, трябваше да го открие, ако не искаше да полудее от догадки.

Сякаш постоянното напрежение не бе достатъчно, а спането върху студената и често влажна твърд влияеше на здравето й. Сковаността в мускулите й, сполитаща я през почивката, се задържаше все повече с всеки изминал ден, а на моменти дишането й ставаше хрипливо. Знаеше какво означава това. Поне веднъж годишно започваше да се чувства така. Това предшестваше дълга болест.

Миранда се подсмихна. Не и този път. Знаеше думите, които щяха да я излекуват, но бе предупредена да не цели болест, която още не е напреднала достатъчно. Ако дадено тяло бъдеше излекувано прекалено бързо и твърде често, щеше да отслабне и в крайна сметка да престане да се бори със собствени сили срещу болестта, бе й казал Уолоф. Той твърдеше, че множество чародеи, останали живи далеч над определеното от природата, бяха умрели точно по тази причина. Миранда реши, че щом се появи неизбежната раздираща кашлица, щеше да се излекува. Това щеше да даде на тялото й достатъчно време.

Минаха може би пет дни в постоянно пътуване. Не вървеше право на юг, инак Елитните със сигурност щяха да я открият. Наместо това лъкатушеше из камениста земя и треволяци, стараейки се да не оставя следи. Крачеше по брега на друг поток с дъно от камъчета, когато зърна нещо в далечината. Мин също го забеляза и се втурна подире му. Когато животното изскочи на открито, Миранда успя да го разгледа ясно, преди то да изчезне. Беше кон. Точно като онези на Елитните. Образът се бе запечатал в ума й, затова нямаше съмнение.

Но как? Как можеше някой от конете им да се е промъкнал край тях, без нито една от двете да забележи? И защо нямаше ездач? Може би това бе конят, изплашен по-рано от Мин по време на пътуването насам.

Умът й се насочи към следите. Ако тук имаше кон на Елитните, вероятно те са били на това място, оставяйки тези дири. Но как? Трябваше да бъдат зад нея! Мин доказваше това! Освен ако не се бяха разделили, но тогава щяха да са я срещнали преди дни! В нищо от това нямаше смисъл! Мин дотича обратно, доволна, че е прогонила евентуалната заплаха.

— Мин — прошепна Миранда. — Много е важно. Колко близо са? Лошите.

Мин не я разбра. Девойката подуши няколко пъти, за да покаже какво има предвид. Драконът я имитира, но не изглеждаше по-притеснен от обичайното.

— Отново! Трябва да си сигурна! — настоя Миранда, когато вятърът промени посоката си и задуха от юг.

Мин подуши новия вятър. Тутакси очите й се разтвориха широко. Извърна се на юг и се стрелна, търчейки над земята като побесняла.

— Мин! Не! Не сега! — напразно се провикна Миранда. Затича след приятелката си, следвайки дълбоките й дири от нокти. Не можеше да се случи в по-неподходящ момент.

Тичането раздразни измъчените й дробове. Спря за миг да си поеме дъх, опирайки се на едно дърво. Отдръпвайки ръката си, почувства нещо лепкаво. Погледна към ръката си и видя, че е почервеняла от кръв. Прясна кръв. Затича отново, твърдо решена да не спира, докато не намери дракончето си и нещото, което я бе сепнало така. Заплашваше ги опасност.

Миранда изскочи на някаква поляна. Едва дишаше. Очите й се плъзнаха наоколо. Гледката бе отвратителна. Войници, Елитни, може би повече от дузина, бяха пръснати по земята. Бяха избити, броните им бяха разтрошени и разкъсани. Сякаш див звяр се бе нахвърлил стръвно отгоре им. Гледката извика болезнените спомени от битката, на която бе попаднала при първото бягство на Мин, макар че сега раните изглеждаха някак по-жестоки. Това не бяха чистите разсипания на меч, а ужасните разкъсвания и пробиви на копие или пика.

Телата, подобно на кръвта, на която се бе натъкнала, бяха пресни. Вероятно убити по залез същия ден. Мин се намираше в другия край на поляната. Душеше фигура, просната край едно дърво. Трудно бе да се каже какво точно представляваше тя, тъй като бе обсипана с рани. Може би бе някакво чудовище. Имаше ръце и крака като човек, както и окъсани парцали, но от множеството разкъсвания надничаше червена козина. Мин закриваше главата, но доколкото Миранда можеше да види, съществото бе мъртво като войниците, покрили поляната.

— Мин, махни се! Трябва да се махаме — веднага! — нареди Миранда.

Мин я погледна умоляващо. Бавно, поваленото същество повдигна ръка и я постави на врата на дракона. Бе живо. Миранда коленичи и огледа по-внимателно поваленото създание. То успя да повдигне глава.

— Л-Лео? — викна Миранда, когато насреща си видя раненото лице на малтропа, когото бе срещнала преди много месеци.

 

 

— Лео, какво стана? Тези войници ли ти причиниха това?

Почти мъртвият малтроп се опита да фокусира поглед върху мъгливия силует пред себе си. Свободният му крайник агонизиращо стискаше зловеща на вид ръждива пика, дълга почти колкото ръката му, очевидно отнела живота на войниците.

— Ти? Миранда… — рече той, преди да потъне в слаб, замаян смях, приключил с поредица кашляния. — Ирония…

Главата му се отпусна в несвяст. Миранда стисна амулета си и проучи раните му. Множество дълбоки прорези изпъстряха ръцете и гръдта му. Пресните рани бяха съпроводени от неотдавнашни белези, както и такива в различна степен на заздравяване. Краката му изглежда бяха чупени и зле зараснали. Едното му око бе затворено от оток, засъхнала кръв бе обгърнала цепката. Ухо бе разрязано докрай. По тялото му нямаше непокътната част. Дори дългата му коса, с която го бе запомнила, представляваше рошава бъркотия, сякаш рязана с тъпо острие. Това, в комбинация с мършавия, недохранен вид на мускулите му и ивиците почерняла, почти обгорена козина, говореше за мъчения.

Миранда внимателно насочи ума си към целението на най-жестоките рани. След като потопи Лео в дълбок лечебен сън, затвори все още кървящите рани. Сетне се погрижи за по-малките разрези и отоците. Всяко заклинание я изтощаваше все по-дълбоко, но месеците тренировки й бяха предоставили достатъчно издръжливост, за да се справи. Когато приключи и последната магия, Лео бе далеч от пълно здраве, но със сигурност вече не беше в опасност. Девойката замаяно се подпря на дървото, край което се бе отпуснала и се плъзна на земята. Мин, която бе наблюдавала със силна тревога, се сви между момичето и нейния пациент.

— Може да не успея да остана в съзнание, Мин. Бъди бдителна! — рече Миранда.

Животинката не разбра напълно, но не се нуждаеше от напътствия, за да пази спътничката си, тъй като мигновено настръхваше при най-малкия намек за заплаха. Известно време, докато възстанови силите си, светът се размиваше пред очите на Миранда. Потъваше в странна частична дрямка, оказала се изнервяща. Бе напълно безпомощна, лишена от възможността да размишлява. Бе прекарала поне три часа в това състояние, когато раздвижването на Лео я изтръгна от транса. Малтропът болезнено се изправяше на крака. Мин, радостна да го види да става, успя да го повали отново на земята в ентусиазма си.

— Леко, малката! — рече той, докато въодушевеното животно отриваше глава в отслабналия боец.

— Лежи, Лео. Не би трябвало да си буден. Още не — каза Миранда, опитвайки се да отърси паяжините от ума си.

— Не би трябвало да съм жив. Тези рани бяха фатални. Зная. Самият аз съм нанасял доста такива.

— Аз те изцелих.

— Изцелила си ме? Не помня да спомена за този си талант при последната ни среща? — каза той.

— Тогава не го притежавах — обясни девойката.

— А удивителното любвеобилно драконче?

— Това е Мин. Намерих я преди няколко месеца. Що се отнася до любвеобилността, ти си първият, към когото тя проявява нещо различно от враждебност — каза Миранда, а междувременно Мин подскачаше между двамата, преди да изтича към мястото, където си бе оставила шлема.

— Спогаждам се с животните — каза Лео, бавно оглеждайки бойното поле.

— Нещо не е наред ли?

— Умът ми не е какъвто беше. Преброявам дванадесет тела. Прав ли съм?

— И аз не мисля особено чисто, но май да. — Той въздъхна и облегна гръб на ствола.

— Най-сетне… това са всички. Най-накрая не трябва да се обръщам непрестанно.

Понечи да вдигне ръка до челото си, но потръпна от болка и я отпусна.

— Сигурно съм пропуснала някоя счупена кост — каза Миранда, посягайки към кристала си. Пристъп на главозамайване я убеди, че би било глупаво да опитва заклинание точно сега.

— Не изглеждаш добре. Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи той, забелязвайки нестабилната й стойка.

— Не мисли за мен. Ти си този, който се нуждае от помощ. Можеш ли да си движиш пръстите?

— Донякъде — отвърна Лео. — Ръката ме боли само като я мърдам. Не е счупена, чупил съм я достатъчно, за да зная разликата.

— Ще направя клуп, за да я носиш, докато я излекувам — каза Миранда, изваждайки старото си наметало. Внимателно одра ивица.

— Това не е ли чичовото ти наметало?

— Да — отговори девойката.

— Смятах, че то означава много за теб.

— Така е, но това е единственият подходящ плат. Чичо би желал от дрехата да има полза. Не мога да се сетя за по-полезно приложение — каза тя, затягайки възли.

Миранда превърза ранената ръка.

— Готово! — обяви девойката.

— Хубав клуп.

Мин се върна с шлема и се сви между тях. Лео погледна към играчката й, сетне отново огледа бойното поле.

— Този шлем не е на някой от войниците — отбеляза с напрегнат глас.

— Не, принадлежеше на… — поде Миранда.

— … жена елф — довърши малтропът.

— Да, откъде…

— Тя е лидерът на Елитните. Не беше с отряда, който ме последва. Откъде имате това?

— Сблъскахме се с нея на път за насам — отвърна тя, отчаянието му започнало да й влияе.

— Значи тя те следва! Но аз… Няма значение, няма време. Преди колко време се озова тук? — попита Лео, чийто глас сега бе станал делови.

— Може и седмица. Не би могло да са стигнали поне половин ден след мен.

Той си пое дълбок дъх.

— Близо са и наближават. На юг, бързо!

Мин се бе изправила на крака и закрачи още при дочуването на посока. Миранда му помогна да се изправи и тримата поеха с цялата бързина, която им позволяваха различните тежнения. Лео грабна металната пика. Бе увенчана с дузина различни оттенъка кръв. Носенето й изтощаваше все още морното му тяло, но той отказа да я остави.

— Какво става? — попита Миранда.

— Трябва да мислят, че си много по-опасна, отколкото си в действителност. Отнасят се към теб както към мен. Инак щяха да са те открили и убили часове след пристигането си. Трябва да мислят, че ги отвеждаш в капан. Щом видят оставените от мен тела и жалкото ни състояние, ще поставят бърз и много неприятен край на свободата ни, а вероятно и на живота ни — рече той.

— Откъде си толкова сигурен? Защо те преследват?

— Достатъчно е да кажа, че няколко седмици след срещата ни, тази група отдели време от запълнената си с дирене на асасин програма, за да преследват мен. Не можах да ги избегна за дълго и скоро се наслаждавах на гостоприемството им. Научаваш много за методите на хората, когато си подложен неспирно на техниките им в продължение на месеци.

— Какво ще правим? — поинтересува се девойката.

За известно време Лео мълча. Лицето му бе прорязано от дълбок размисъл. Накрая малтропът заговори:

— В гората има място, недалеч от тук, което може да предложи подслон за колкото е нужно. Именно заради него дойдох. Можем да достигнем входа по изгрев, дори и с това темпо. За съжаление Елитните ще ни настигнат много преди зората. Цяло чудо ще бъде, ако не достигнат до мястото на битката, преди да са минали и пет минути. Не можем да се бием с тях. Би било самоубийство.

Трябва да достигнеш убежището. Входът представлява пещера, от която тече поток. Влез вътре и последвай водата. Няма да ти е нужна светлина. Просто следвай водата към извора, без значение колко време ти отнеме. Когато усетиш да бълбука от скалите, покатери се по стената и намери най-малкия отвор. Пъхни се вътре и пропълзи до края. Ще си стигнала до няколко прохода. Опипай стените и тръгни по най-гладкия тунел. Когато стените станат гладки като стъкло, най-лошото ще е минало — рече той решително, без да спира.

— Но как ще стигнем там? — попита Миранда.

— Ти ще яздиш кон, който ще лиша от ездача му — каза Лео.

— Ами ти?

— Аз ще ги задържа достатъчно дълго, за да избягаш.

— Но нали каза, че битката с тях е самоубийство!

— Така е. Не ме интересува. Решен съм да те измъкна от това. Ти ми спаси живота. Никой друг в този мизерен свят не ми е помагал. Човек като теб заслужава да оцелее. Ако те заловят, ще те затворят, докато узнаят каквото им е нужно, след което ще те убият. Това е участ, за която такъв като мен е орисан още по рождение, но някой като теб не заслужава. Ти си толкова уникална, толкова чиста. Трябва да оцелееш. Истина ти казвам, трябваше да ме оставиш да умра. Без мен щеше да си по-добре. Но ти ме спаси и сега поне имам шанс да сторя същото. Може би това ще ми осигури по-добро място в отвъдния живот.

— Не… Не ти спасих живота, за да го захвърлиш. Ще се измъкнем заедно. И тримата! — решително заяви Миранда.