Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inverted World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кристофър Прийст

Заглавие: Преобърнатият свят

Преводач: Татяна Иванова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Август“

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Английска

ISBN: 978-954-9688-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7509

История

  1. — Добавяне

5

Дните минаваха бавно и вече не се връщах в града.

Поучих се от грешката си и вече не влагах предишния ентусиазъм, а пестях силите си, докато работех по железопътните линии. Реших да следвам примера на Малчускин и се ограничих основно до това да надзиравам наетите работници. Само от време на време се налагаше двамата да работим здраво и да помагаме. Дори и при това положение, работата беше тежка и продължителна и усещах как тялото ми реагира на новите натоварвания. Скоро влязох в най-добрата си физическа форма досега, кожата ми почервеняваше от слънчевите лъчи и не след дълго физическата работа престана да ми е трудна.

Единствено не ми харесваше еднообразната диета от синтетична храна и неспособността на Малчускин да говори интересно за приноса ни за безопасността на града. Трудехме се до късно вечер, хапвахме набързо, и си лягахме.

Работата ни по железопътните линии в южния край на града почти беше приключила. Имахме задача да извадим всички релси и да изградим четири буфера на еднакво разстояние от града. Релсите, които отстранявахме, се пренасяха в северната му част, където се полагаха отново.

Една вечер Малчускин ме попита:

— Откога си тук?

— Не съм сигурен.

— От колко?

— А… седем.

Опитвах се да преценя времето в мили.

— След три дни ще си вземеш почивка. Разполагаш с два дни в града, после се връщаш тук за още една миля.

Попитах го как изчислява изминалото време и в дни, и като разстояние.

— На града са му нужни около десет дни, за да измине една миля — каза той. — А за една година ще измине около трийсет и шест и половина.

— Но градът не се движи.

— Не в момента. Но скоро ще тръгне. Както и да е, ние не определяме колко реално се е придвижил градът или колко е трябвало да измине. Всичко зависи от положението на оптимума.

Поклатих глава.

— Какво означава това?

— Оптимумът е идеалното разположение на града. За да го поддържа, той би трябвало да се придвижва с приблизително една десета миля всеки ден. Това явно е невъзможно, затова ние придвижваме града към оптимума винаги, когато можем.

— Достигал ли е градът някога оптимума?

— Не, доколкото си спомням.

— Къде се намира оптимумът сега?

— На около три мили пред нас. Средно. Баща ми работеше по тези линии преди мен и веднъж ми каза, че по негово време били на около десет мили от оптимума. Това е всичко, което съм чувал.

— Но какво ще стане, ако достигнем оптимума?

Малчускин се засмя.

— Ще продължим да изкопаваме стари релси.

— Защо?

— Защото оптимумът непрекъснато се мести. Но няма вероятност да достигнем оптимума, а и това, всъщност, е без значение. Добре ще сме навсякъде в радиус от няколко мили от него. Да го кажем така… ако можехме да подминем оптимума с малко, всички щяхме да се радваме на приятна, дълга почивка.

— Това възможно ли е?

— Предполагам. Погледни на нещата от този ъгъл. Там, където сме сега, земята представлява нещо като плато. За да стигнем дотук, трябваше да минем през множество възвишения. Баща ми се намираше навън точно по това време. Катеренето е трудна работа, затова беше нужно повече време и ние изостанахме от оптимума. Ако някога стигнем до по-ниска местност, ще можем да се спуснем по склона.

— Какви са перспективите за това?

— По-добре попитай гилдията си. Това не е моя грижа.

— Но каква е местността тук?

— Ще ти покажа утре.

Въпреки че не схванах много от казаното от Малчускин, поне едно нещо ми стана ясно и то беше как се измерва времето. Аз бях на възраст шестстотин и петдесет мили; това не означаваше, че градът е изминал същото разстояние от времето, когато се бях родил, но оптимумът беше.

Каквото и да представляваше оптимумът.

На следващия ден Малчускин спази обещанието си. Докато наемните работници бяха в една от обичайните си почивки под плътната сянка на града, двамата с Малчускин тръгнахме към ниско възвишение, което се намираше на известно разстояние от източния му край. Когато се изкачихме по него, можехме да видим почти цялата местност, която обкръжаваше града.

В момента той беше разположен в центъра на широка долина, която на север и на юг граничеше с два сравнително високи хребета. На юг ясно се виждаха следите от железопътните линии, извадени от нас, белязани от четири успоредни редици вдлъбнатини, където преди бяха положени траверсите и техните основи.

На север от града линиите следваха плавната извивка на планинския склон. Тук не беше оживено, въпреки че виждах как една от електрическите вагонетки се движи бавно нагоре по склона с товара си от релси, траверси и придружаващата я бригада. На върха на самия хребет цареше оживление, но от това разстояние не беше възможно да се определи какво точно се случва там.

— Хубава местност е тази — отбеляза Малчускин, но веднага след това се поправи: — От гледна точка на релсаджия.

— Защо?

— Равна е. Можем да се справим с хребетите и долините. Онова, което ме безпокои, е неравният терен: скали, реки и дори гори. Това е едно от предимствата да сме нависоко в момента. Наоколо има много стари скали, които са изгладени от природните стихии. Но не ми говори за реки. Те ме притесняват.

— Какво им е на реките?

— Казах, че не искам да говоря за тях! — Той ме потупа добронамерено по гърба и тръгнахме назад към града. — Реките трябва да се прекосяват. Това означава, че е нужно да се построи мост, освен ако вече има такъв, но това никога не се случва. Налага се да изчакваме, докато мостът бъде завършен, а това води до забавяне. Обикновено Гилдията, която отговаря за полагането на релсите, поема вината за закъсненията. Но такъв е животът. Всички изпитват противоречиви чувства към реките, стане ли въпрос за тях. Единственото нещо, което постоянно не достига в града, е водата и ако се натъкнем на река, ще решим един от проблемите завинаги. Но пак ще трябва да построим мост, а това прави всички раздразнителни.

Наетите работници не бяха особено доволни да ни видят, че се връщаме, но Рафаел ги постегна и скоро работата се поднови. Извадихме и последните релси и това, което ни оставаше да направим, беше да издигнем последния буфер. Той беше от стомана и трябваше да се монтира напречно на крайния участък от линията, като се използваха три от бетонните основи на траверсите. На всяка от четирите линии имаше буфер и всички те бяха разположени така, че ако градът тръгнеше назад, те щяха да го спрат. Буферите не бяха на една линия заради неправилната форма на южната страна на града, но Малчускин ме увери, че осигуряват достатъчно сигурна защита.

— Добре ще е да не се налага да се използват — каза той — но ако градът наистина тръгне, те би трябвало да го спрат. Поне така мисля.

С монтирането на буфера нашата работа приключи.

— Сега какво? — попитах.

Малчускин погледна към слънцето.

— Трябва да преместим постройките. Искаше ми се да прекарам бараката си отвъд хребета, а също и спалните помещения за работниците. Но става късно. Не съм сигурен, че ще успеем да свършим преди да е паднала нощта.

— Можем да го направим утре.

— Точно това си мисля. Така гадните мързеливци ще имат още няколко свободни часа. Това ще им хареса.

Той се обърна към Рафаел, който се посъветва с хората си. Почти никой не се съмняваше какво ще е решението. Рафаел още говореше, а някои вече бяха тръгнали към бараките си.

— Къде отиват?

— В селото си, предполагам — отвърна Малчускин. — То е ей там. — Той посочи на югоизток, отвъд южния хребет на планината. — Но ще се върнат. Работата не им харесва, но в селото ще ги принудят, защото им даваме каквото искат.

— Какво?

— Облагите на цивилизацията — отговори той, като се изсмя цинично. — Тоест, синтетичната храна, от която винаги те присвива стомахът.

— И на тях тази гадост им харесва?

— Не повече, отколкото на теб. Но е по-добре от празен стомах, с какъвто са били голямата част от тях, преди ние да се появим.

— Не бих вършил цялата тази работа заради една каша. Безвкусна е, не засища и…

— Колко пъти на ден се хранеше в града?

— Три.

— И колко от тях със синтетична храна?

— Само два — отговорих.

— Е, благодарение на такива хора като онези бедняци, които се скъсват от работа, ти можеш да си позволиш едно истинско ядене на ден. А от онова, което чувам, работата, която вършат за мен, е най-леката.

— Какво имаш предвид?

— Ще разбереш.

По-късно същата вечер, когато седнахме в бараката му, Малчускин пак заговори на същата тема. Установих, че съвсем не е толкова зле информиран, колкото се опитваше да се представи. Той хвърляше вината изцяло върху системата на гилдиите, както винаги. Отдавна установена практика беше занятията в града да се предават от едно поколение на друго не чрез обучение, а чрез евристични принципи. Един чирак щеше да цени традициите на гилдиите далеч повече, ако узнаваше от първа ръка фактите от битието, на които се основаваха обичаите, отколкото ако беше обучаван на теория. Това означаваше, че аз трябваше сам да открия как мъжете са дошли да работят на железопътните линии, какви други задачи изпълняваха и изобщо всички други неща, които засягаха продължаващото съществуване на града.

— Когато бях чирак — заразказва Малчускин, — строях мостове и изкопавах релси. Работех заедно с Гилдията за тракция и пътувах с хора като баща ти. Самият аз знам как продължава да съществува градът и затова ценя професията си. Разкопавам железопътни линии и отново ги полагам не защото работата ми харесва, а защото знам как трябва да се върши. Бил съм навън с Гилдията за разменна търговия и съм виждал как принуждават местните хора да работят за нас, затова разбирам на какъв натиск са подложени хората, които сега работят под мое ръководство. Всичко е обгърнато в тайнственост и неизвестност… така виждаш нещата сега. Но ще откриеш, че става въпрос за оцеляване и ще разбереш колко рисковано е то.

— Нямам нищо против да работя с теб — казах аз.

— Не това имах предвид. Ти работиш добре с мен. Казвам само, че всички неща, които сигурно те учудват — клетвата, например — си имат замисъл и, ей богу, разумно основание!

— Значи утре работниците ще се върнат.

— Вероятно. И ще се оплакват, и ще започнат да се размотават в мига, в който ти или аз си обърнем гърбовете… но дори това е в реда на нещата. Понякога, обаче, се чудя…

Изчаках го да довърши изречението си, но той не каза нищо повече. За Малчускин не беше типично да се разчувства, не ми приличаше на тъжен човек. Когато седнахме заедно, той мълча дълго време, само аз нарушавах тишината, когато ставах, за да отида навън до тоалетната. Тогава той се протягаше, прозяваше се и ме подиграваше за слабия ми пикочен мехур.

 

 

На другия ден Рафаел се върна с повечето мъже, които бяха с нас и преди. Неколцина липсваха, въпреки че бройката беше попълнена от техни заместници. Малчускин ги поздрави, без да показва явна изненада и веднага започна да контролира събарянето на трите временни постройки.

Първо извадиха всичко, което се намираше в тях, и го натрупаха встрани. След това разглобиха самите постройки; не толкова сложна задача, колкото си бях представял, защото те явно бяха конструирани лесно да се демонтират и сглобяват наново. Всяка от стените се прикрепяше към другата с помощта на няколко болта. Дървените подове се разглобяваха на равни части, а покривите бяха захванати с болтове. За демонтирането на всяка стая беше нужен едва час и до обяд приключихме. Много преди това самият Малчускин беше заминал, но се върна по-късно с електрически камион. Направихме кратка почивка, нахранихме се и после натоварихме камиона с всички материали, които можеше да побере и се отправихме към хребета. Малчускин шофираше. Рафаел и още няколко работници се бяха хванали отстрани за камиона.

Хребетът беше далеч. Малчускин пое курс, който ни отведе диагонално до най-близката част от железопътната линия и останалото разстояние от пътя до хребета изминахме покрай нея. В подножието на възвишението имаше плитка падина и през нея бяха положени четирите двойки релси. В тази част на железопътната линия работеха много хора: някои разширяваха на ръка пространството от двете страни на линията — вероятно, за да поеме преминаващия град, а други работеха с бормашини и се опитваха да монтират пет метални рамки, всяка от които носеше огромно зъбно колело. Само една беше закрепена досега.

Докато преминавахме през падината, Малчускин забави камиона, като наблюдаваше с интерес как напредваше работата. Той помаха на един от мъжете, който надзираваше операцията, после ускори отново, докато минавахме по върха на хребета. Оттук към широка равнина се спускаше полегат склон. На изток и запад и в далечния край на равнината забелязах хълмове, които бяха много по-високи.

За моя изненада линиите свършваха малко след хребета. Лявата външна линия се простираше на около миля, но останалите три бяха едва стотина метра дълги. По тях вече се трудеха два екипа, но веднага ставаше ясно, че работата върви бавно.

Малчускин се огледа. От нашата страна на линиите — тоест, от западната страна — бяха скупчени няколко бараки, вероятно жилищни помещения за членовете на Гилдията за тракция, които вече бяха тук. Той насочи камиона в тази посока, но спря чак след известно време.

— Тук е добре — каза той. — Искаме постройките да са издигнати преди да се стъмни.

— Защо не ги вдигнем до другите? — попитах аз.

— Не го правя по принцип. И без това си имам достатъчно главоболия с тези хора. Ако общуват твърде много с другите, ще пият повече и ще работят по-малко. Не можем да им попречим да се срещат, когато не работят, но няма причина да се събират на групи.

— Но те със сигурност имат право да правят, каквото поискат, нали?

— Купени са, за да работят. Това е всичко.

Той слезе от кабината на камиона и се развика на Рафаел да започват работа по бараките.

Скоро камионът беше разтоварен и като ме остави да ръководя възстановяването на постройките, Малчускин го подкара обратно към хребета, за да вземе останалите хора и материали.

С приближаването на нощта повторното издигане на бараките почти приключи. Последната ми задача за деня беше да върна камиона в града и да го включа към един от източниците за презареждане на батерията. Потеглих доволен, че отново ще бъда сам за известно време.

Докато минавах по хребета, работата по повдигане на зъбните колела беше спряна за деня и площадката опустяла, с изключение на двама пазители на реда, които стояха на пост, с арбалети през рамо. Те не ми обърнаха внимание. Подминах ги и продължих към града. Бях изненадан да видя как тук-там започнаха да проблясват светлини и как с приближаването на нощта дейностите, извършвани през деня, замираха.

Малчускин ми беше казал къде да намеря контакти за презареждане, но установих, че те вече са заети от други превозни средства и няма свободни места. Предположих, че това е последният камион, който се връщаше тази вечер и че ще трябва да се поогледам къде другаде мога да го заредя. Накрая намерих резервен контакт в южната част на града.

Вече беше тъмно и след като се бях погрижил за камиона, ми предстоеше дългият, самотен път назад. Изкушавах се да не се връщам, а да остана в града за през нощта. Все пак щеше да ми отнеме едва няколко минути да отида в стаята си в училищното общежитие… но после се сетих за Малчускин и реакцията му, която трябваше да очаквам на сутринта.

С неохота заобиколих града, намерих железопътните линии, които водеха на север и тръгнах по тях към хребета. Да съм сам в равнината през нощта беше доста притеснително. Вече застудяваше и от изток духаше хладен бриз, който ме пронизваше през тънката ми униформа. Пред себе си виждах тъмния силует на хребета, очертаващ се на фона на облачното небе. В падината неугледният скелет на зъбните колела се открояваше внушително, а двамата пазители на реда крачеха напред-назад в самотното си бдение. Когато се приближих до тях, ме спряха за проверка.

— Стой на място! — Въпреки че не виждах много добре, интуитивно усещах, че арбалетите им са насочени към мен. — Идентифицирай се.

— Чирак Хелуърд Ман.

— Какво правиш извън града?

— Работя с Малчускин от Гилдията за тракция. Преди малко минах покрай вас с камиона.

— А, да. Пристъпи напред.

Приближих се към тях.

— Не те познавам — каза единият. — Сега ли започваш?

— Да… преди около една миля.

— От коя гилдия си?

— Изследователите на бъдещето.

Онзи, който ме беше заговорил, се разсмя.

— Не бих искал да съм на твое място.

— Защо?

— Искам да живея дълго.

— Но пък той е млад — каза другият.

— За какво говорите? — попитах.

— Бил ли си вече в бъдещето?

— Не.

— А бил ли си в миналото?

— Не. Започнах едва преди няколко дни.

Хрумна ми нещо. Въпреки че не можех да видя лицата им в мрака, по звученето на техните гласове се познаваше, че не са много по-големи от мен. Може би на седемстотин мили, не много повече. Но ако това беше така, то определено ги познавам, защото трябваше да са били в училището заедно с мен?

— Как се казваш? — попитах единия от тях.

— Конуел Стърнър. Арбалетист Стърнър за теб.

— Бил ли си в училището?

— Да. Но не те помня. Ама ти тогава си бил хлапе.

— Току-що напуснах училището. Ти не беше там.

Двамата отново се разсмяха и почувствах, че самообладанието ми ме напуска.

— Ние вече сме били в миналото, малкия.

— Какво означава това?

— Означава, че сме мъже.

— Би трябвало да си в леглото. Тук е опасно през нощта.

— Няма никой наоколо — отвърнах аз.

— Сега не. Но докато другите в града спят, ние ги спасяваме от наемниците.

— Какво представляват?

— Наемниците? Туземците? Това са местните бандити, които изскачат от тъмното и нападат млади чираци.

Минах покрай тях. Искаше ми се да бях останал в града и да не бях минавал по този път. И все пак любопитството ми беше възбудено.

— Добре де… какво имате предвид? — попитах.

— Ей там има едни наемници, които не харесват града. Ако не ги следяхме, щяха да повредят камиона. Виждаш ли тези зъбни колела? Щяха да ги откраднат, ако не бяхме тук.

— Но нали точно… наемниците помогнаха да ги монтираме.

— Онези, които работят за нас. Но има и много други.

— Отивай да си лягаш, синко. Остави наемниците на нас.

— Само вие двамата ли сте?

— Аха… само ние и още една десетина от другата страна на хребета. Побързай да си легнеш, синко, и внимавай да не получиш стрела между очите.

Обърнах им гръб и отминах. Кипях от яд и ако бях останал още секунда, със сигурност щях да налетя на някой от двамата. Мразех снизходителното им отношение към мен, но знаех, че съм ги предизвикал. Двама млади мъже, въоръжени с арбалети, не биха оказали никаква съпротива в случай на решителна атака и те също го знаеха, но за да запазят самоуважението си, за тях беше важно да не позволят да се досетя.

Когато прецених, че съм се отдалечил достатъчно, се втурнах да бягам и почти веднага се препънах в една траверса. Отдалечих се от железопътната линия и отново побягнах. Малчускин ме чакаше в бараката и заедно изядохме поредната порция синтетична храна.