Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inverted World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кристофър Прийст

Заглавие: Преобърнатият свят

Преводач: Татяна Иванова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Август“

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Английска

ISBN: 978-954-9688-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7509

История

  1. — Добавяне

1

Бурята вилня цяла нощ и никой от нас не можа да мигне. Лагерът ни беше на половин миля от моста, а звукът от прииждащите с грохот вълни достигаше до нас като глух, неясен тътен, почти притъпен от ревящия вятър. Във въображението си, ако не и в действителност, чувахме как дървото се цепи при всяко затишие.

Призори вълнението утихна и успяхме да поспим. Не за дълго, защото скоро след изгрев-слънце мъжете в кухнята започнаха да ни раздават храна. Никой не каза и дума, докато се хранехме. Имаше само една тема за разговор, но не се говореше за нея.

Отправихме се към моста. Бяхме изминали едва петдесет метра, когато някой посочи парче счупено дърво, изхвърлено на речния бряг. Това беше лоша поличба и наистина се оказа вярна. От моста не беше останало нищо друго, освен четирите основни стълба, забити в твърдата земя най-близо до брега.

Хвърлих поглед към Леру, който през тази смяна отговаряше за всички операции.

— Имаме нужда от още дървен материал — каза той. — Търговец Норис… вземете трийсет мъже и започнете да сечете дървета.

Изчаках да видя реакцията на Норис; от всички членове на гилдии на обекта той изпитваше най-голяма неохота за работа и се оплакваше доста в началото. Сега той не протестира. Всички вече се бяхме примирили.

Той само кимна на Леру, събра група мъже и се отправи към лагера, за да вземе трионите за рязане на дървета.

— Значи започваме отново — обърнах се аз към Леру.

— Разбира се.

— Дали този ще бъде достатъчно здрав?

— Ако го построим правилно.

Той започна да организира разчистването на строителната площадка. Зад нас вълните, все още гигантски след бурята, се разбиваха в речния бряг.

Работихме цял ден и до вечерта обектът беше разчистен, а Норис и хората му бяха изтеглили четиринайсет дънера до площадката. На следващата сутрин можехме да продължим работа.

Привечер потърсих Леру. Той седеше сам в палатката си и очевидно проверяваше чертежите на моста, но видях, че погледът му блуждае.

Не изглеждаше доволен, че ме вижда, но ние двамата отговаряхме за обекта и той знаеше, че не съм тук без причина. Сега бяхме горе-долу на една възраст: поради естеството на работата ми на север аз натрупах много субективни години. Това пораждаше известно неудобство помежду ни, тъй като той беше баща на бившата ми жена и в същото време сега бяхме връстници. Никой от нас не го споменаваше директно. Самата Виктория все още беше едва няколко мили по-възрастна, отколкото когато се оженихме и пропастта между нас сега беше толкова голяма, че всичко, което знаехме един за друг, усещах безвъзвратно загубено.

— Знам какво си дошъл да ми кажеш — започна той. — Че не можем да построим мост.

— Трудно ще е — отвърнах аз.

— Не… искаш да кажеш невъзможно.

— Ти какво мислиш?

— Аз съм строител на мостове, Хелуърд. От мен не се очаква да мисля.

— Това са пълни глупости и ти го знаеш.

— Добре… но щом има нужда от мост, аз го строя. Без да задавам въпроси.

— Винаги е имало отсрещен бряг — казах аз.

— Това няма значение. Можем да построим понтон.

— И когато сме насред реката, откъде ще вземем дървен материал? Къде ще забием анкерите за кабелите? — Седнах неканен срещу него. — Всъщност грешиш. Не дойдох да те видя за това.

— Е?

— Отсрещният бряг — казах аз. — Къде е?

— Някъде там.

— Къде?

— Не знам.

— Откъде знаеш, че има бряг?

— Трябва да има.

— Защо тогава не можем да го видим? — попитах аз. — От този бряг тръгнахме на няколко градуса от перпендикуляра, но пак трябваше да можем да видим брега. Кривата…

— … е вдлъбната. Знам. Да не смяташ, че не съм мислил за това? Бихме могли да виждаме до безкрая. Ами мъглата в атмосферата? Можем да виждаме само на двайсет-трийсет мили и то при ясно време.

— Ще построиш мост, дълъг трийсет мили?

— Не мисля, че ще ни се наложи — каза той. — Според мен всичко ще е наред. Защо иначе да упорствам?

— Нямам представа — казах аз и поклатих глава.

— Знаеше ли, че ще ме назначат за Навигатор? — попита той, а аз пак поклатих тава. — Така е. Последния път, когато бях в града, имахме дълго съвещание. Общото мнение е, че реката може и да не е толкова широка, колкото изглежда. Не забравяй, северно от оптимума геометричните характеристики се изкривяват линейно. Тоест, на север и на юг. Очевидно е, че това е голяма река, но е логично да мислим, че има отсрещен бряг. Навигаторите смятат, че когато движението на повърхността отнесе реката до оптимума, ще видим отсрещния бряг. Съгласен съм, че дори и тогава тя може да се окаже твърде широка, за да бъде прекосена безопасно, но може само да чакаме. Колкото по на юг ни отнася земята, толкова по-тясна ще става реката. Тогава ще е възможно да построим мост.

— Рискът е прекалено голям — казах аз. — Центробежната сила ще…

— Знам.

— Ами ако отсрещният бряг и тогава не се появи?

— Хелуърд, трябва да се появи.

— Знаеш, че има алтернатива, нали? — попитах аз.

— Чувал съм какво говорят хората. Да изоставим града и да построим кораб. Никога не бих го одобрил.

— От гордост като строител на мостове?

— Не! — Лицето му почервеня, въпреки че той отричаше.

— Заради голите факти. Не бихме могли да построим нито достатъчно голям, нито достатъчно сигурен кораб.

— Изпитваме същите затруднения с моста.

— Знам… но ние разбираме от мостове. Кой в града знае как да проектира кораб? Както и да е, ние се учим от грешките си. Просто трябва да продължим да строим, докато мостът не стане достатъчно здрав.

— А времето изтича.

— Колко далеч на север от оптимума сме?

— На по-малко от дванайсет мили.

— В градско време това са сто и двайсет дни — отбеляза той.

— С колко време разполагаме тук горе?

— Субективно, около два пъти повече.

— Това е предостатъчно.

Изправих се и тръгнах към изхода на палатката. Не беше успял да ме убеди.

— Между другото — вметнах аз, — поздравления за поста Навигатор.

— Благодаря. И твоята кандидатура беше предложена.