Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (13)

1

Хелуърд Ман яздеше, изправен на стремената и притиснал глава към врата на грамадната светлокафява кобила. Скоростта го опияняваше: вятърът развяваше косата му, каменистата почва хрущеше под копитата, мускулестите хълбоци на животното потрепваха, а той знаеше, че всеки момент конят може да се препъне и да го хвърли. Яздеше на юг, отдалечавайки се от бедното селце, което току-що беше посетил, пресече подножието на планината и през равнината се отправи към града Земя. Когато градът се показа иззад едно ниско възвишение, Хелуърд забави коня до лек галоп и направи широк завой, за да се насочи отново на север. Не след дълго конят премина в ход, а с нарастването на жегата Хелуърд слезе и тръгна до него.

Мислите му се насочиха към Виктория, която вече беше бременна от доста мили. Тя изглеждаше здрава и разхубавена, а главният лекар каза, че бременността протича нормално. Сега Хелуърд имаше възможност да ходи по-често в града и двамата прекарваха много време заедно. Хубаво беше, че градът отново се придвижваше през равен терен, защото той знаеше, че ако възникне нужда от още един мост или пък се появи нещо непредвидено, ще може да прекарва с нея по-малко време.

Сега той очакваше да настъпи края на чиракуването му. Беше работил усърдно и продължително във всички гилдии, с изключение на една: неговата собствена, Гилдията на изследователите на бъдещето. Търговец Колингс му беше казал, че краят на чиракуването наближава и по-късно същия ден той трябваше да се види с Изследовател на бъдещето Клаузевиц, за да обсъдят официално досегашния му напредък. За Хелуърд периодът на чиракуване беше продължил твърде дълго. Макар емоциите и схващанията му все още да бяха като на младеж, според порядките в града той се считаше за възрастен; и наистина се беше потрудил, и беше научил много, за да достигне този статус. Като осъзнаваше външните приоритети на града, макар и да нямаше логично обяснение за тях, той беше готов да бъде приет за пълноправен член на гилдията. През последните няколко мили тялото му беше станало по-мускулесто и източено, кожата му беше потъмняла и сега имаше здрав, тъмно златист тен. Вече не се схващаше след цял ден работа и се наслаждаваше на добрата си физическа форма след изпълнение на някоя трудна задача. Повечето от членовете на гилдиите, под чието ръководство беше работил, го уважаваха и харесваха заради готовността му да работи упорито, без да задава въпроси, а когато с Виктория се ожениха и заживяха спокойно в града, той си спечели популярност и околните започнаха да го възприемат като човек, на когото можеше да бъде поверена сигурността на града.

Хелуърд се беше сприятелил с Търговеца Колингс, с когото работеха добре заедно. След като прослужи задължителните периоди от по три мили с всяка от останалите гилдии, му позволиха да избере в коя от гилдиите, с изключение на неговата собствена, където да прекара още пет. Той предпочете тази — на Колингс. Работата в Разменната търговия го привличаше, защото му позволяваше да види как живеят хората извън града.

Местността, през която преминаваше градът в момента, беше планинска и гола, а почвата беше неплодородна. Имаше малко на брой селища, а онези, които посещаваха, почти винаги представляваха купчина порутени постройки. Мизерията и болестите бяха ужасяващи. Изглежда липсваше централизирано управление, тъй като всяко от селищата беше изградило собствени ритуали и организация. Понякога ги посрещаха с враждебност, друг път местните жители като че ли изобщо не се интересуваха от тях.

Работата в Разменната търговия зависеше до голяма степен от конкретната ситуация и нуждите на населението. Често преговорите нямаха резултат; единственото общо нещо между всички селища изглежда беше преобладаващата летаргия. Когато Колингс успяваше да предизвика някакъв интерес, потребностите веднага излизаха наяве. Общо взето, градът можеше да ги задоволи. С отличната си организация и с технологиите, с които разполагаше, бяха натрупани огромни запаси от храни, лекарства и химикали и благодарение на придобития в продължение на много мили опит беше научил кои неща се търсят най-много. Предлагаха антибиотици, семена за посев, торове, уредби за пречистване на водата — дори в някои случаи помагаха за поправянето на съществуващите инструменти. Членовете на Гилдията създаваха добри, хармонични отношения с местното население.

Колингс се опита да научи Хелуърд на испански, но той нямаше дарба за езици. Усвои няколко фрази, но приносът му в често продължителните преговори беше много малък. Преговорите с хората от селото, което бяха посетили завърши успешно. Наеха двайсет мъже за работа по железопътните линии, а едно по-отдалечено и по-малко село обещаха да осигури още десетина. Пет жени се бяха съгласили доброволно или бяха принудени — Хелуърд не знаеше точно, а и не попита Колингс — да се преместят в града. Сега двамата се връщаха, за да вземат обещаните провизии и да подготвят гилдиите за новия прилив от временно пребиваващо население. Колингс реши, че всички трябва да преминат през медицински преглед и това означаваше допълнителна работа за медицинските администратори.

Хелуърд обичаше да работи северно от града. Това щеше скоро да е негова територия, тъй като точно там, от другата страна на оптимума, Гилдията на бъдещето вършеше своята работа. Той често виждаше членовете й да яздят на север, в далечните земи, през които градът щеше да премине един ден. Един-два пъти се видя с баща и си бяха говорили за кратко. Хелуърд се надяваше, че опитът му на чирак ще му помогне да преодолее притеснението, което изпитваше, когато общуваше с баща си, но той очевидно продължаваше да се чувства неудобно в компанията на сина си. Хелуърд подозираше, че няма никаква дълбока или недоловима причина за това, тъй като веднъж Колингс беше говорил за Гилдията на бъдещето и беше споменал баща му.

„С него трудно се говори — беше казал Колингс. — Приятен човек е, когато го опознаеш, но е необщителен.“

След половин час Хелуърд отново яхна коня и пое по обратния път. След известно време се натъкна на Колингс, който си почиваше в сянката на голяма скала. Двамата си поделиха храната. В знак на добра воля старейшината на селището им беше дал голямо парче прясно сирене и те похапнаха от него, като се наслаждаваха на нещо различно от ежедневното им меню от синтетична храна.

— Щом такива неща ядат — отбеляза Хелуърд, — не разбирам каква полза биха имали от нашата помия.

— Не си мисли, че го ядат непрекъснато. Те само това имаха. Сигурно са го откраднали отнякъде. Не видях да отглеждат животни.

— Тогава защо ни го дадоха?

— Нуждаят се от нас.

След известно време те продължиха пътя си към града. И двамата мъже вървяха пеш, повели конете. Хелуърд нямаше търпение да се върне в града, но и съжаляваше, че този период от чиракуването свършва. Осъзнаваше, че това вероятно е последният път, когато е с Колингс, и се развълнува при мисълта, че е дошло време да поговори с него за нещо, което все още го измъчваше, а от всички мъже, които беше срещнал извън града, Колингс беше единственият, с когото можеше да го обсъди. Но въпреки това, той обмисли внимателно въпроса си преди да се реши да го зададе.

— Нещо си се умълчал. Това не е обичайно за теб — каза Колингс изведнъж.

— Знам… извинявай. Мислех си как ще стана член на гилдията. Не съм сигурен, че съм готов.

— Защо?

— Не ми е лесно да го обясня. Имам едно неясно съмнение.

— Искаш ли да поговорим?

— Да… може ли?

— Не виждам защо не.

— Ами… някои от другите членове на гилдии не бяха склонни — каза Хелуърд. — Чувствах се много объркан първия път, когато излязох извън града и се научих да не задавам твърде много въпроси.

— Зависи от въпросите — отвърна Колингс.

Хелуърд реши да спре да се оправдава.

— Става въпрос за две неща — каза той. — Оптимумът и клетвата. Не съм сигурен в нито едно от двете.

— Нищо чудно. През милите съм работил с много чираци и всички те се тревожат от тези неща.

— Можеш ли да ми кажеш онова, което искам да знам?

Колингс поклати глава.

— Не и за оптимума. За него ще разбереш сам.

— Но всичко, което знам, е, че се движи на север. Той нещо условно ли е?

— Не е условно… но не мога да говоря за него. Обещавам ти, че много скоро ще научиш онова, което искаш да знаеш. А какъв е проблемът с клетвата?

Хелуърд помълча за момент.

После каза:

— Ако разбереш, че съм я нарушил, ще ме убиеш. Така ли е?

— На теория, да.

— А на практика?

— Мисълта няма да ми дава мира няколко дни, после сигурно щях да поговоря с някой от другите членове на гилдии, за да видя какво ще ме посъветва. Но ти не си я нарушил, нали?

— Не съм сигурен.

— По-добре ми разкажи какво стана.

— Добре.

Хелуърд започна да говори за въпросите, които му беше задавала Виктория в самото начало, като се опита да ограничи разказа си само до най-общото, без да казва нищо определено. Тъй като Колингс продължаваше да мълчи, Хелуърд навлезе в повече подробности. Не след дълго установи, че разказва почти дума по дума всичко, което й беше казал.

Когато свърши, Колингс каза:

— Според мен няма за какво да се безпокоиш.

Хелуърд изпита облекчение, но това, което го измъчваше, не можеше да бъде прогонено толкова бързо.

— Сигурен ли си?

— Нищо лошо не е станало заради това, че си споделил с жена си.

Градът вече се виждаше и се забелязваха обичайните признаци на оживление около железопътните линии.

— Не може да е толкова просто — възрази Хелуърд. — Клетвата е много ясно формулирана, а наказанието съвсем не е леко.

— Така е… но членовете на гилдии, които са живи днес, са я наследили. Ние полагаме Клетвата и я предаваме на следващите поколения. И ти ще го направиш на свой ред. Това не означава, че гилдиите са съгласни с нея, но още никой не е предложил друго.

— Значи гилдиите биха искали да се освободят от нея, ако е възможно? — попита Хелуърд.

Колингс се усмихна.

— Не казах точно това. Градът има дълга история. Основателят му се казва Франсис Дистейн и се твърди, че, той е въвел клетвата. До колкото можем да разберем от старите документи, тези правила за секретност са били за предпочитане. Но днес нещата са малко по-свободни.

— Само че, клетвата остава в сила.

— Да, и според мен все още е полезна. В града има много хора, които може никога да не научат какво става тук, навън, и не е нужно да научават. Това са хората, които се занимават основно с обслужването на града. Те влизат в контакт с външни хора — пренасочените жени, например — и ако им беше разрешено да говорят твърде свободно, може би истинската същност на града ще стане всеобщо достояние на хората навън. Ние вече си имаме неприятности с местните хора — наемниците, както ги наричат пазителите на реда. Просъществуването на града е несигурно и той трябва да бъде опазен на всяка цена.

— В опасност ли сме?

— В момента не. Но ако в случай на саботаж веднага ще възникне голяма опасност. Ние и без това сме непопулярни… няма полза да увеличаваме тази непопулярност, като позволим на местните да научат, че сме уязвими.

— Значи мога да говоря по-открито с Виктория?

— Прецени сам. Тя е дъщеря на Леру, нали? Разумно момиче. Докато не споделя с други онова, което й казваш, не виждам нищо лошо. Но не говори с други хора.

— Няма — обеща Хелуърд.

— И недей да разправяш, че оптимумът се движи. Той не се движи.

Хелуърд го погледна изненадано.

— Казаха ми, че се движи.

— Това не е вярно. Оптимумът е неподвижен.

— Тогава защо градът никога не го достига?

— Достига го от време на време — каза Колингс. — Но никога не може да остане там за твърде дълго. Земята се отдалечава от него в южна посока.