Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (41)

8

Заминаването се оказа лесно. Елизабет слезе при конюшните заедно с Хелуърд и още един мъж. Представи го като Изследовател на бъдещето Блейн, взеха три коня и се отправиха в посока, която според Хелуърд беше север. Тя отново се усъмни в посоките, тъй като съдейки по разположението на слънцето, вярната посока беше на югозапад, но не спомена нищо. Вече дотолкова беше свикнала с неговото поведение да защитава онова, което смяташе за логично, че не виждаше смисъл да му противоречи. Прие правилата на града, дори и да не ги разбираше.

Докато излизаха от града, Хелуърд посочи огромните колела, върху които той беше монтиран, и обясни, че движението напред е много бавно и поради това почти незабележимо. Все пак, както й обясни, градът изминаваше около една миля на всеки десет дни. На север или на югозапад, зависи как възприемаш посоките.

Пътуването отне два дни. Говореха много. Повечето от казаното остана неразбрано за нея.

За днес получи много нова информация и не беше в състояние да възприема повече.

Вечерта на първия ден те минаха на около миля от нейното село и тя каза на Хелуърд, че се прибира.

— Не… ела с нас. Ще се върнеш по-късно.

— Искам да отида в Англия — каза тя. — Мисля, че мога да ви помогна.

— Трябва да видиш това.

— Кое?

— Не сме сигурни — каза Блейн. — Хелуърд мисли, че ти ще можеш да ни кажеш.

Тя се противопоставя още, но накрая тръгна с тях.

Странно с каква охота беше преплела живота си с различните проблеми на тези хора. Може би защото се идентифицираше с някои от тях или защото обществото в града водеше необяснимо за нея цивилизовано съществуване — с всичките му необичайни традиции — в една местност, която беше унищожавана от анархията поколения наред. Беше прекарала в селото само няколко седмици, през които селският мироглед, сляпата летаргия, неспособността за справяне дори с най-незначителния проблем бяха подкопали волята й да посрещне предизвикателствата, които й поставяше работата. Но хората от града на Хелуърд бяха друга класа. Очевидно те бяха потомци на общност, която по някакъв начин беше успяла да се съхрани по време на Катастрофата и сега продължаваха да живеят в миналите времена. Но дори и така, обществото им беше уредено: имаше дисциплина, целенасоченост и жизненоважно усещане за собствената им идентичност, каквото и противопоставяне да съществуваше между вътрешните сходства и външните различия.

Затова когато Хелуърд я помоли да отиде с тях, а Блейн го подкрепи, тя не можа да откаже. Със собствените си действия се беше замесила в делата на тяхната общност. Знаеше, че по-късно ще трябва да приеме последствията за това, че е напуснала селото — можеше да оправдае отсъствието си, като каже, че е искала да разбере къде отвеждат жените, — но сега чувстваше, че трябва да свърши докрай работата си. Накрая сигурно щеше да се намери някакъв официален орган, който да се погрижи за хората от града, но дотогава отговорността падаше върху нея.

Прекараха нощта на палатки. Имаше само две и мъжете й предложиха да ползва едната… но преди това разговаряха дълго.

Явно Хелуърд беше разказвал на Блейн за нея и как, когато я е видял, не приличала нито на хората от града, нито на хората от селата.

Сега Блейн се обръщаше направо към нея, а Хелуърд остана на заден план. Той се обаждаше рядко, само за да потвърди нещата, които Блейн казваше. Тя харесваше другия мъж и го намираше за прям по негов си начин. Той не се опитваше да избягва въпросите й.

Той потвърди онова, което тя вече знаеше. Говори за Дистейн и неговата Директива, говори за града и нуждата му да се движи напред, спомена и за формата на света. Тя се беше научила да не оспорва градските схващания и само слушаше какво й казват.

Когато накрая се сви в спалния чувал, се чувстваше изтощена от дългото яздене през деня, но заспа късно. Сега границата беше ясно начертана.

Въпреки че вярата в собствената й логика не беше разколебана, вече разбираше по-добре градските хора. Те твърдяха, че живеят в един свят, където природните закони не са същите. Тя беше подготвена да повярва на това… или по-скоро да повярва, че са искрени, но знаеше, че грешат.

Не външният свят беше различен, а тяхното възприятие за него. Как би могла да промени това?

Излязоха от гората и пред тях се разкри полупустинна местност, осеяна с високи треви и храсти. Тук нямаше пътеки и напредваха бавно. През цялото време духаше хладен вятър и свежестта му изостряше сетивата им.

Постепенно растителността отстъпи пред твърда, жилава трева, растяща в песъчливата почва. Мъжете не казваха нищо. Хелуърд гледаше пред себе си, докато яздеше, оставил коня си сам да намира пътя.

Елизабет забеляза, че растителността пред тях съвсем изчезна и докато се изкачваха по един хребет от ронлив пясък и чакъл, между тях и брега оставаха едва няколко метра ниски пясъчни дюни. Конят й, който вече беше подушил миризмата на сол във въздуха, препусна в лек галоп по пясъка. С чувство за свобода и щастливо опиянение се носеха по неописуемо красивия бряг, докосван от десетилетия единствено от вълните.

Хелуърд и Блейн се спуснаха до брега след нея и стояха край конете си, вперили поглед във водната шир.

Тя приближи коня си до тях и слезе от него.

— На изток и запад ли се простира? — попита Блейн.

— Доколкото можах да проуча. Не виждам как би могла да се заобиколи.

Блейн извади камера и бавно направи панорамна снимка на изгледа.

— Ще трябва да изследваме на изток и на запад — каза той. — Няма да можем да прекосим.

— Не се вижда отсрещният бряг.

— Почвата не ми харесва. — Блейн погледна брега с неодобрение. — Ще трябва да докараме тук строител на мостове. Не мисля, че ще издържи тежестта на града.

— Трябва да има някакъв начин.

Двамата мъже не й обръщаха внимание. Хелуърд сглоби малък инструмент — триножник с концентрична карта, закрепена под него. Той закачи отвес над картата и отчете показанията на уреда.

— Много далече сме от оптимума — заключи той накрая. — Имаме предостатъчно време. Трийсет мили, почти година по времето, отброявано в града. Мислиш ли, че може да се направи?

— Мост ли? Нужни са ни повече хора, отколкото разполагаме в момента. Какво казаха Навигаторите?

— Да провериш докладваното от мен. Направи ли го?

— Да. Не виждам какво мога да добавя.

Хелуърд зарея поглед към водната шир, а после се обърна към Елизабет.

— Ти какво смяташ?

— За това ли? Какво очакваш да кажа?

— Кажи ни за нашите възприятия — отвърна Хелуърд. — Кажи ни, че тук няма река.

Тя каза:

— Това не е река.

Хелуърд хвърли поглед на Блейн.

— Чу я — каза той. — Измисляме си я.

Елизабет затвори очи и се обърна. Вече не можеше да се противопоставя на границата.

Стана й студено от вятъра, затова взе едно одеяло от багажа си и се върна на песъчливия хребет. Погледна към тях, но те не й обърнаха внимание. Хелуърд беше монтирал друг инструмент и правеше някакви измервания. Съобщаваше ги на Блейн, а вятърът заглушаваше гласа му.

Работеха бавно и старателно, като всеки проверяваше данните на другия при всяка стъпка. След час Блейн натовари част от оборудването на коня си, яхна го и пое по брега в северна посока. Хелуърд остана да гледа след него, а в позата му се четеше дълбоко и съкрушително отчаяние.

Елизабет го изтълкува като малка слабост в логическата бариера, която ги разделяше. Загърна се с одеялото и тръгна през дюните към него.

— Знаеш ли къде се намираш?

Той не се обърна.

— Не — отвърна. — И никога няма да разберем.

— Португалия. Тази страна се нарича Португалия. Тя е в Европа.

Тя заобиколи, за да може да вижда лицето му. За миг погледът му се спря върху Елизабет, но изражението му беше равнодушно. Той само поклати глава и мина покрай нея, като тръгна към коня си. Бариерата беше непробиваема.

Тя отиде при коня си и го възседна. Тръгна с него покрай брега, а после се насочи към вътрешността, за да се върне в центъра. След няколко минути развълнуваната синева на Атлантика изчезна от поглед.